Вероника Иванова

Часовникарят понякога сънуваше странен сън…В ранната пролетна утрин отекваха тежките стъпки на стария часовникар. Всеки петък той напускаше бедната си квартира и тръгваше полека към кулата на градския часовник. Беше най-младият и единствен часовникар в малкия град, а вече наближаваше седемдесет.

Когато съпругата му избяга с един млад хаймана с електронен часовник, той се отдаде на единствената си истински топла връзка - тази между него и часовниковия механизъм в овехтялата, запусната и вмирисана на мухъл часовникова кула в центъра.

Още като го видя оня, разбра, че не му носи нищо добро. Знаеше ги тези с електронните часовници, не можеше да им се вярва. На тръгване жена му щедро взе само последните пари и малкото бижута, останали от майка й, в замяна му остави едно глухонямо петгодишно момче, което остана с вперен поглед във вратата, от която майка му му махна за последен път. Може би нещо каза, а може би не, не можеше да си спомни, тя не му говореше много.

В яростта и безпомощността си часовникарят, който тогава още не беше стар (поне външно), се затвори в себе си и отглеждаше момчето със студено и безразлично съчувствие, както се отглежда непретенциозно цвете, което забравяш да поливаш, и после се учудваш, че все още е живо и ти протяга зелените си пръсти с доброта и беззлобие.

Така се случи и нещастието - една вечер часовникарят беше пил повечко, прибра се по тъмно, а момчето го чакаше и не спеше, беше разлял млякото си и дрехата му и пода бяха изцапани.

В този миг сякаш някакъв демон влезе в кръвта на часовникаря и той се вбеси, виждаше пред себе си лицето на жената, която беше обичал, и тя му се смееше със зловеща усмивка…

Преби жестоко детето, почти цял месец то прекара при съседката, която успя да го спре навреме, и се зае с лечението на детето.

Жената нямаше свои деца и понякога помагаше на детето за ежедневните неща, но се боеше от кръвлясалите очи на баща му и внимаваше да не се засичат. Тя първа го заведе в църквата и му показа магията на песента на църковните камбани.

След тази случка часовникарят никога повече не вкуси алкохол, ужасен от себе си, не знаещ как да обича това нещастно дете, той съвсем помръкна, млъкна и се оттегли в своята тиктакаща кула.

Най го болеше от погледа на сина му, който никога не го погледна със страх, злоба или укор. И тази доброта беше по-непоносима, тя беше най-тежката му присъда и го караше да се отдръпва още повече.

Така годините минаваха, момчето растеше, все по-често сам удряше камбаните на неделната служба и по празници и се чувстваше така щастлив и свободен там горе, при птиците.

Часовникарят понякога сънуваше странен сън, че вместо сърце в гърдите му има механизъм като онзи от часовниковата кула.

Постепенно започна да го измъчва една нелепа, но твърде натрапчива мисъл, че ако спре часовникът от малкия градски площад, ще спре и неговото сърце.

И затова през всичките тези години той неизменно отиваше всеки петък и най-съвестно, с такава любов и нежност, с каквато никога не погали собствения си син, се грижеше за чарковете на часовника.

Синът му, вече голям мъж, не може да учи много заради заболяването си. Добри хора го взимаха тук-там да поработва като момче за всичко, но общо взето живееха бедно и в безмълвие, на което би завидял дори и монах.

Понякога в неделя хората се спираха и гледаха необикновената гледка на глухонямото момче-мъж, което биеше камбаната с усърдие и талант като изкусен музикант.

Един такъв ден старият часовникар усети силно пробождане в гърдите, болката беше непоносима, нещо се случваше. В ранната неделна утрин момчето му вече се беше качило на своя пост в църквата.

Часовникарят се притесни още когато не чу познатото биене на часовника сутринта, усъмни се и тръгна натам, но силната болка го накара да спре.

Така и не успя да извика за помощ. Часовникът мълчеше глухо и безразлично. Един гълъб беше злощастно попаднал в механизма му през нощта.

Църковната камбана биеше с особена красота и тъга тази сутрин като под ръцете на глух пианист, оплакващ цялата човешка болка на света. Само гълъбите се издигаха в красивия си танц и се вслушваха в песента, бяха замлъкнали сърцата на хората.