Елит Николов

Из „Съвремието бъдно” (2022)

ОБЩЕСТВЕНОТО РАЗЕДИНЕНИЕ

У нас го доведоха две свързани помежду си обстоятелства: предателството спрямо социализма от върхушката в Българската комунистическа партия и недостатъчната устойчивост на населението в защитата на създаденото от него самото социалистическо устройство.

Предателството в БКП

В противовес на агресивния натиск върху Тодор Живков от съветския посланик Шарапов, предателите първоначално поели пътя на лицемерието. Той самият ги улеснил в тази насока като предложил собствено оттегляне от поста генерален секретар на партията. Но с престижно съхраняване на поста му като “Държавен глава”. Макар и временно. Категорично изключил каквато и да е друга съпротива срещу съветската партия в тази насока, освен убеждаването и съгласуването с нея на своите стъпки. На тази тема е бил и последният му разговор с посланик Шарапов в Банкя.

Тоя начин на смяната му като генерален секретар бил утвърден и в решението на Политбюро от 9 ноември 1989 година.

На 10 ноември станало друго.

Първата точка от дневния ред на пленума била слово на Тодор Живков върху актуалните проблеми на партийното и държавното дело. Втората била по организационни проблеми.

Преди пленума, обаче, пред някои членове на Политбюро срещу подпис бил представен проект за решение да се отмени оставането на Живков като държавен глава.

Диспечер на това подписване бил Георги Атанасов.

Решението “на подпис” било взето и това е било докладвано в точка втора от заседанието на Централния комитет. Тодор Живков поискал да каже няколко думи, приготвени по повод оттеглянето си, но Георги Атанасов безцеремонно отказал това с думите: “Нали вече говорихте.” Или нещо подобно.

Реакцията на Тодор Живков по този повод е отразена най-красноречиво във филма на БНТ за годишнината от пленума, показан на екрана на 10 ноември 2019 година. Зейналата от изненада уста на Живков била именно заради отказа на Георги Атанасов да му даде думата. Почти повтарям написаното по този момент от работата на въпросния пленум така както съм го писах в книгата “Съвремието наше”. Правя го, защото и сега продължава мнението, че Георги Атанасов е бил винаги с Живков по който и да е въпрос от работата на партията и нейната политика. Още от комсомолското му време.

Всъщност има доста основания, за да се твърди, че е създавал нарочно подобно впечатление, а в действителност е било точно обратното. Твърди се, че и изпращането му в затвора за известно време след 10 ноември е било, за да се създаде подобно впечатление у поколенията, както са направили и с Андрей Луканов. Едно негово, на Георги Атанасов, интервю на стари години само по себе си опровергава мнението, че е бил верен на Тодор Живков.

След пленума от 10 ноември 1989 г. нещата стават все по-ясни и по-красноречиви за действителното отношение към Живков от страна на “превратаджиите”, както някои ги назоваваха още тогава.

Те не посмели да поканят Живков в Народното събрание сам да подаде оставката си, както повелявала конституцията, а наредили на Петър Танчев от БЗНС да направи това пред народните представители.

Оставката му и там е обсъждана в негово отсъствие противно на изискването в Конституцията по тоя повод.

По тази причина сваленият държавен глава е бил действителен, но във висящо положение, цяла седмица до заседанието на Народното събрание.

Два месеца след тази “оставка” се появи и постановление на главния прокурор за арест на Тодор Живков, в което четем, че следва да бъде арестуван, а след туй да се установят причините за това. Тогавашният главен прокурор Евтим Стоименов по този повод направи по-късно специално изявление пред Българската телеграфна агенция. В него съобщи, че след образуването на делото бил открил документ от 1971 година, който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил сам да прекрати делото и оставил въпросът да се решава публично в съда.

В следващите шест години след ареста на партийния ръководител се завеждаха няколко дела, едно от които е следвало да реши дали наистина Тодор Живков е бил държавен глава.

Те завършиха с решение, според което е бил в това си качество и според конституцията бе оправдан.

В тези съдебни процедури Тодор Живков заявил: “Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това.

Дали ще спре обаче болезненият процес, който е обхванал тялото на България?

Продължи ли този процес, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест.”

Бил е прав, както го виждат всички у нас. Както се вижда, народът ни не само остана без чест, но клони и към изчезване в неговата българска част.

Независимо от факта, че превратът извършиха хора от бившата Българска комунистическа партия, тяхното съзнание и преди преврата е било реставраторско. Но прикривано като социалистическо.

Тази тяхна нагласа именно доведе до появата на невижданото дотогава политическо явление - социалистическа по име партия, в чиято политика социализмът се оказа главното обществено състояние, срещу което ще се бори.

Още с появата си Българската социалистическа партия, по-точно - нейното ръководно ядро, се заяви като самозадоволяваща се институция. То не посочи коя част от обществото партията ще представлява в обществения живот. По смисъла на съществуването си партията (от латинското pars, partis,) е част от населението, която тя представлява във властта и в политическия живот на дадено общество. Не я представи и като защитник на народа, понятие, което нейното ръководство и днес дори избягва в своя език. Когато се налага да го обсъжда, то винаги вместо “народ”, се оказва или “поколенията ни”, “населението ни”, “избирателите ни”, или самия партиен състав.

Решим ли да посочим постоянното в дейността на партийното ръководство на БСП през изминатите тридесет години, това ще се окаже и премълчаването на думата “социализъм” като елемент или признак на нейните прояви от всякакво естество. Действа винаги като несоциалистическа. В много случаи - като, например въвеждането от нея на плоския данък, се прояви и като противообществена политическа организация.

Стане ли дума за социалистическото ни минало, според нейното ръководство то е някаква историческа пустота.

Тази обобщаваща черта на извършваната от БСП политическата дейност обобщава почти всичко, което може да се каже за БСП в качеството на реставраторска политическа сила.

Истината иска да добави характеристиката на нейното партийно ръководство и като фалшификатор на историята. Това нейно ръководство честваше на връх Бузлуджа своята “повече от стогодишна история”. Лъжеше, защото не бе нанесена поправката за близо половин вековното сливане на бившата Българска социалдемократическа партия с БКП.

Това политическо двуличие пред собствените си привърженици и пред народа прави БСП уязвима от всички страни и от всекиго в политическата си дейност.

Тъй или иначе, преднамереното реставриране на капитализма у нас, окачествявано и от нейното ръководство като вид напредък, е измама на цял народ.

Измамно извършено беше от ръководството на БСП и политическо убийство на Българската комунистическа партия. Не ми е известен друг случай в политическата история така хитро да се отстрани от обществения живот и от общественото съзнание цяла, половин век съществувала и действала управляваща партийна организация, какъвто беше случая с БКП. С това свое деяние БСП въведе в политическия речник и понятието “криминално политическа партия”.

Все политически прегрешения, които обезсилват самата партия като лява политическа сила у нас. Обстоятелство, което пречи на обществеността да я възприема като действително лява партия, за каквато през последните години тя се представя.

БСП промени изцяло и българската общност. У нас след преврата в БКП от 1989 г. разрухата на общественото начало се разгърна като всестранно отрицание на социалистическото ни минало. Социалистическият му облик бе обвеян от политически лъжи, които отстраниха от обществената памет добрите и слабите страни на тази напредничава историческа изява на нашия народ.

Проследим ли подробностите около преврата, ще установим, че още в началото си той се оказал преврат за капиталистически поврат в политиката на партията. Нещо повече. През протеклите три десетилетия след него, нашият обществен живот се замени със стопанска разруха и коренна промяна в статуса на общественото производство и свързаните с него отношения. Превърна се, казано накратко:

- в осъществявано измамно, а след това и открито разграбване на общественото богатство;

- в консолидиране на управляем от държавата нов подземен свят, който постепенно се превърна в земен и превземайки държавния механизъм, оформи ново финансово-бюрократично съсловие;

- в дейност, започнала да присвоява корупционно всичко, което може, стремейки се да излезе на всяка цена на международната икономическа арена.

Както става ясно в наши дни, в тази цена тя включи дори общественото обезличаване на държавата и обществото, в които съществува.

По този повод в пресата се заговори, че превратът през 1989 г. станал по волята на съветския ръководител. Или иначе: у нас не е имало особена политическа необходимост от него. Накратко: извършен бил от чужда политическа сила, в случая съветското правителство. (Това се твърди в пряк текст в статия на вестник “24 часа” от месец ноември 2020 година.)

Това твърдение е вярно. Доказва го дори само телефонно разпореждане на Михаил Горбачов до съветския посланик у нас от 9 ноември 1989 г.: “Не по-късно от утре!”, последвано с “Разбира се”, или нещо подобно. (Цитат от бившият кандидат член на Политбюро Георги Йорданов към публикацията му в сайта Епицентър “Андрей, стига вече!”.)

Всъщност за предателството на социализма от Горбачов ще разберем от него самият. Ето како е споделил в реч пред Американския университет в Турция.

“Целта на целия ми живот беше унищожаването на комунизма, непоносимата диктатура над хората.

Аз напълно бях подкрепян от жена ми, която необходимостта от това дори по-рано отколкото аз. В името на постигането на тази ми цел аз използвах служебното си положение в партията и страната. Когато лично се запознах със Запада, разбрах, че не мога да отстъпя от целта си. А в името на нейното постигане аз трябваше да заменя цялото ръководство на КПСС и СССР, а също и ръководствата на всички социалистически страни…

Светът без комунизма ще изглежда по-добре. След 2000 г. ще настъпи епохата на мир и всеобщо процъфтяване. Но в света има все още сили, които спират движението към мир и съзиданието. Имам предвид Китай.

Посетих Китай по времето на големите студентски демонстрации, когато ни се струваше, че комунизмът в Китай ще падне. Имах намерение да говоря пред демонстрантите на онзи огромен площад, да изразя симпатиите си и да ги убедя в тезата, че те трябва да продължат борбата си, за да може в държавата им да дойде перестройката. Китайското ръководство не подкрепи студентското движение, жестоко смаза демонстрантите и… извърши огромна грешка. Ако беше дошъл краят на комунизма в Китай, светът щеше да върви по-добре по пътя на съгласието и справедливостта…

Пътят на народите към действителна свобода е труден и дълъг, но той задължително ще бъде успешен. Само заради това целият свят трябва да се освободи от комунизма.”

В тази реч Горбачов съобщава и други подробности от поведението си, но главното в нея, което представих тук е достатъчно красноречива негова собствена самооценка. То като на длан ни показва не само облика на човека, що я изрича, но и обществените обстоятелства, въвели във властта на бившата Съветска държава неин враг.

Той сам се изтъква като лицемер, като скрит потомствен противник и рушител на подвластните му държава и партия, като лъжец за времето, в което е осъзнал като вредна властта, що е имал. Наред с неприкритото си коварно намерение да нанесе вреда на държавата, която посещава, а след това да премахва ръководствата на други държави, той премълчава разкулачването на дядо му, юношеското си общуване с немските войници по време на почти едногодишната хитлеристка власт в Ставропол…

За нашето партийно и държавно ръководство още в средата на десетилетието станало напълно ясно, че тогавашното съветско ръководство е тръгнало по пътя на съглашателство със Запада и по-конкретно със САЩ.

Както вече писах по този повод, в импровизиран партиен актив през 1985 г. Тодор Живков заявил, че знаменитите думи на Георги Димитров за дружбата ни със Съветския съюз вече звучат като национално предателство.

Важен факт в тази насока е било и отсъствието в срещата там на няколко важни личности от нашето властващо тогава партийно ръководство. Не са присъствали даже неговите лични сътрудници.

Това отсъствие, според осведомените, е било преднамерено. Наблюденията на Тодор Живков за връзките между хората от партийното ръководство и генерал Шарапов в последните два месеца след идването му у нас потвърждавали неговата информация от кого у нас може да се очакват предателски действия. Сред тях на първо място, бил тогавашният ни министър на външните работи Петър Младенов (установен като тогавашен сътрудник на съветското военно разузнаване). Следван от Андрей Луканов (в същото качество, но на съветското външно разузнаване) и от генерал Атанас Семерджиев, тогавашният началник на генералния щаб на армията (свързван според осведомените източници с контраразузнавателното управление на КГБ).

Щом е така или, те наистина са действали за осъществяването на преврата под чуждо разпореждане. Като изпълнители. Не случайно сред тях отново се оказа и Иван Костов…

Луканов след преврата организира ред показни политически начинания, за да придаде приемливо лице на скритата подкрепа откъм САЩ. Организира “Кръгла маса”, която неумело прикриваше действителните фактори на наченалата се контрареволюция в стопанския живот и в тогавашното ни конституционното управление. Прикрито внедряваше в живота препоръките на Запада за премахване на социалистическата икономика. Получил също тайно откъм САЩ и проект за конституция.

Под неговото давление, със свое решение от март деветдесетата година, завареното Народно събрание безшумно отменило трети и четвърти членове от закона за собствеността, отнасящи се за социалистическата собственост. По този начин е поставило началото на всички сетнешни актове за премахване на социализма у нас.

Днес това не се споменава пред обществеността от никого като политическо действие от близката история на страната.

Общественото безразличие

Отрицателните промени, които превратът породи, настанаха не само заради описаното предателство. Виновно е и населението, което ги посрещна с обществено безразличие. То се подклаждаше, казано обобщаващо, от недостатъчното развитие на самото общество във всичките му съставки - политически, административни, етнически, класови и прочие.

Но не на последно място и от самата политика на БКП.

В дните, когато през 1944 г. Хитлер стана и наш пряк върховен главнокомандващ на армията, с това и пълновластен наш господар, полицията е осведомила военното му командване, че насреща си е имала около 8 000 комунисти. В този брой е включвала и ремсистите.

През 1974 г. обаче Българската комунистическа партия наброяваше 810 000 души, сиреч сто пъти повече от заварените на Девети септември 1944 година.

С други думи, още тогава в БКП вече се бе натрупала критична членска маса от некомунисти, която я обезличи класово и превърна нейните членове само в партийци. Част от тях не бяха и дори социалисти, ако се придържаме към определението на Карл Маркс за двете фази на развитие към желаното и справедливо общество.

Това партийно множество от членове не се съпротивляваше на социализма, но го изграждаше по своему. Всичко, онова което посочих в предшестващите страници като добро по времето на нашия социализъм, беше плод от полезната дейност и на партийците. Включително и на лицемерите сред тях.

Ала тяхно дело беше и комунистическото обезличаване на БКП. В годината, която споменах, нямаше пролетарии даже в партийното ръководство, а и комунистите в партията по своето житейско минало биваха в малцинство.

В качеството ми на съвременник мога да очертая следния неин обществен облик.

Броят на комунистите и ремсистите от времето до 9 1944 г. намаляваше постепенно по чисто възрастови причини. Част от тях станаха жертва и на двете партийни чистки. Останалата част от комунистите се затвориха в себе си. С основание бяха причислени към догматиците. Беше създаден и статутът “Активни борци против фашизма и капитализма”, в чийто установен ред се въведе категоризацията им, нещо което още по- плътно затвори дейността им към вътрешните проблеми.

Подобно сдружаване създадоха и земеделските активни борци против фашизма. Към осемдесетата година на миналия век на брой те нараснаха до около девет хиляди души.

И с двете си части организираните борци против фашизма и капитализма се гордееха с миналото си и се държаха като своеобразна опозиция на партийните си ръководства и властта.

Така, членовете на БКП с всеки изминат ден се очертаваха само като партийци.

За обществената апатия по отношение социалистическото преустройство, причина стана и сблъсъкът на БКП със земеделския съюз, ръководен тогава от Никола Петков, политически представител на заможните земеделски стопани у нас. По време на съпротивата и непосредствено след нея - в 1945 г., двете политически сили бяха съратници в борбата с възможните опити на фашистките сили да се съпротивляват на установената народна власт. Те заедно подготвиха и приеха през 1945 г. Наредбата- закон за защита на народната власт.

Две години след това обаче те самите станаха заложници на усилващите се противоречия на двете световни сили - САЩ и СССР. Земеделският съюз застана на страната на САЩ, проявявайки открито несъгласие с БКП. Това доведе до политическо отстраняване на Съюза от властта, а самия ръководител на партията бе осъден на смърт по споменатия закон-наредба.

Очакването единство на народа в създаването на новото общество, се превърна в безпочвена надежда. Партизаните считаха дошлите на власт политически затворници за прослойка, която по време на фашистката власт била на сигурно място, макар в затвора. За разлика от партизаните, подложени не само на опасности, но и на житейски трудности - глад, неволи и какво ли не още.

Казваше го не друг, а Славчо Трънски, командирът на известния и силен партизански Трънски отряд.

Съществена промяна в поведението на трудещите се настъпи и след поемането на партийната власт от Тодор Живков и проведения през 1956 г. от ЦК на КП Априлски пленум.

Усърдието на партийното ръководство да приобщи все повече и повече вещи и способни сътрудници на властта в нейните обществени дела доведе до оформянето на един широк обществен актив, наречен “партийна номенклатура”. В тоя “списъчен състав на доверените лица” стояха волно и неволно всички способни и нужни на властта членове на обществото. Не само из средата на партийците и членовете на младежките съюзи, но и от безпартийните граждани на страната. Първоначално предимно от интелигенцията, а по-късно и сред местните кадри.

Казано обобщено, по този начин към обществените процеси беше приобщена почти цялата дейна, умна и способна част на населението. Чрез нея съмишленици на властта станаха и членовете на семействата им, сиреч почти цялото възрастно население на страната.

Това разнообрази още повече субективния фактор на общественото развитие. В него наред с оредяващите комунисти и новите последователи на комунистическия идеал, наред със отдалите съзнанието и делата си на социалистическото строителство безпартийни хора, се съзираха и анархисти, кариеристи и скрити негови противници.

Цялото население на страната се оформи като смесица от дейни привърженици на социализма, от неустойчиви в политическо отношение хора, от кариеристи и скрити врагове на ставащото. Като подпредседател в съюза на преводачите в номенклатурата например се появи и Стефан Савов, синът на бившия министър на финансите през монархическото време на България. Тоя царски министър отпускаше по петдесет хиляди лева за всяка отрязана “комунистическа глава”. Там фигурираше и известният по-сетне дисидент Желю Желев, наред с анархисти академици и всички други, които маршируваха с разнообразни усмивки и знаменца в ръце пред властовите ръководители в столицата и по места.

Сред това множество, но за разлика от другата част на номенклатурата, с предаността си на социализма се открояваха тайните осведомители на властите за обстоятелства в тяхната среда, уязвима или податлива на външни влияния. Става дума за около осемдесет хиляди души доброволни информатори на МВР. Включително и тези на органите за борба с криминалните престъпления.

По обясними причини, тях днес мнозина продължават да наричат доносници и дори клеветници. Така ги наричат въпреки, че доносниците и клеветниците бяха най-вредните и пренебрегвани от държавата лица.

Но, ако някои хора продължават да настояват върху споменатите прозвища, нека помислят върху следното.

Как те биха си обяснили обстоятелството, че сред тайните защитници на родината виждаме най-изтъкнати в интелектуално, в творческо и в гражданско качество наши съвременници? Най-изтъкнати в трудово или в нравствено отношение лица, които са се отличавали със своите позиции сред останалите в съответния трудов, творчески и друг род обществен колектив? Поели по различни съображения, но доброволно, да сътрудничат в защитата на родината от посегателствата на нейните недоброжелатели? Пита се, кое лице от посочените в протоколите на съответната комисия може да бъде укорено в отсъствие на родолюбие или в нравствено укоримо поведение? Въпреки политическото му пристрастие към друго, различно или противоположно на предишното обществено устройство? Не ще се намери такова лице и при усърдното му търсене.

Това е така, защото политическият или идеен критерий не е по-силен от родолюбието. Например сред наградените герои в отечествената война против хитлеристката армия много често се срещаха членове на младежката фашистка организация “Бранник”. Или на подобните неи други организации. Родолюбието и готовността му да служи на своя народ превърна в истински българин арменеца Кеворк Кеворкян, чието журналистическо, публицистично и телевизионно творчество продължава да прави чест на нашата родна интелигенция. Неговото майсторство на водещ в телевизионните интервюта е учебен образец за всеки друг представител на този вид масова комуникация. Публицистичното му слово също е пример за новаторство в словесния изказ. Подборът на интервюираните личности винаги е в полза на страната ни. Чрез интервюта на такива световно известни личности като Ноам Аврам Чомски,

Гор Видал, Николай Амосов или писателят Сароян, той въведе името на родната ни страна в предния край на глобалистичната тематика. (Днес дори в рамките на Европейския съюз документите му ни бъркат с Белгия). Показаният му тук израз на Кеворкян при срещите му с поканените за събеседване лица най-точно сочи добрите качества, изискващи се за на този вид творчески личности. Качества от отсъствието на които толкова много страдат днешните ни масови комуникации.

Професор Ани Гергова - друго име сред молепсваните наши интелектуалци, “донесе” на България като на длан историята на българската книжнина. История, съсредоточена в цяла поредица от нейни неповторими и задълбочени исторически изследвания. Ключов израз на този неин принос в духовната история на нашия народ е показаната тук енциклопедия, чийто авторка е именно тя.

Това са само два от многото възможни примери за личностните добродетели на хората, приобщили се срещу недоброжелателните стремежи спрямо нашата страна. Те са достатъчни за опровержение не само на нескопосаните изопачения относно неотдавнашната ни обществена съдба. Но и за изопачаване на личните биографии на някои от тях. Не само от страна на политическото недоносче, каквато е съответната агенция. По повод на една рекламирана книга за професор Гергова се укриват десетки години от нейния творчески живот. Заменят се с лъжи, заради опасението, че истината може да накърни рекламата.

Така е впрочем и за величия в световната наука или в художествено творчество. Авторът на “Старецът и морето” - Хемингуей, на Запад вече не се споменава сред видните творчески личности от световната сцена. Оказал се информатор на съветското разузнаване по време на Втората световна война. Същото става и със световно известният философ и физик Лудвиг Витгенщайн, когото философът Ръсел постави начело на философите от двадесетия век. Той също бил сътрудник на споменатото разузнаване в борбата срещу нацистка Германия.

Парадокс, клонящ до абсурда е упрекът им като клеветници и доносници. Пита се коя държава би си позволила да харчи средства за невярна и клеветническа информация? Никоя власт, не само бившата социалистическа власт, няма полза от клевети или неверни сведения за едни или други личности. С подобна “информация” предостатъчно се пълнеха бюрата на партийните ръководни органи от всички равнища.

От наблюдаващите доброволни сътрудници на специалните служби по начало е уважавана само вярната информация. Отсъства ли тя в сведенията на този или онзи информатор, той в повечето случаи престава да е такъв. Обобщенията на постъпилите от информаторите сведения за явления и хора в определен сектор на обществения живот бяха изключително важни за вътрешната политика на държавата. Общо казано, тези обобщения (част от които узнавах или правих лично в определения ми по онова време работен пост в ЦК на БКП), подпомагаха пряко нашата държавна сигурност. В тях се очертаваше и профилът на враждебната дейност спрямо нея.

Затова и в този смисъл, хилядното множество от осведомители на властите се оказа ядро от действителни пазители на социалистическата власт. Независимо от личните причини те да поемат доброволно своята отговорна, но и тежка включително и в душевно отношение, обществена задача. Тежка заради изискването наблюденията им да са точни, верни и пълни. Но често пъти и грозни, даже отвратителни по съдържание, заради грозотата на описваното поведение на наблюдаваните обстоятелства и лица… (Част от тях и сега продължават да се перчат като корители на информаторите).

Любопитен е фактът обаче защо никой в нашата държава и тогава, и днес, не е склонен да се оповестят кои хора са били наблюдавани от информаторите? За какви техни деяния или поведение са осведомявали те съответните органи? Управляващите органи от всички равнище останаха безразлични и дори посрещнаха с неохота възможността да се оповестят и наблюдаваните лица с тяхното поведение. Подобна неохота установих и у самия Тодор Живков при обсъждането на видовете информация, в работата на звеното към ЦК за стратегическа информация. Оправдаваше ги и обстоятелството, че получаваната от информаторите сведения с разкриването си пред обществеността, могат да накърнят държавната сигурност. Затова навсякъде по света оповестяването на подобна информация се отлага най-малко поне за век.

Друго обяснение за това нежелание у властващите лица най-вероятно беше панорамният характер на сведенията откъм информаторите. Те не наблюдаваха точно определени лица. За това се грижеха съответните органи в МВР. Следенето им се извършвало от служебни лица или от агентите им.

Информаторите имаха (вероятно това е така и сега) друга задача - да наблюдават и да осведомяват за определени среди и обстоятелства, в които обикновено участват повече хора. Сред тях се оказват обективно и много други граждани, които не са в обсега на въпросните органи. Включително и отговорни лица или близки на тях. Близки дори на служителите или на техните информатори. (От сведенията до мен в качеството ми на отговорен за стратегическата информация в Централния комитет узнавах, че някои от арабските граждани у нас са примамвали любовно жени на властници. Включително и на такива в специалните служби. Срещу възнаграждения.)

Информаторите са научавали и за качествата на противника, както и за неточностите в укорите и в подозренията към наблюдаваните.

Те по същество участваха в една скрита окопна война. В нея те наблюдаваха и двата реда окопи. Нашите и чуждите. В тоя смисъл са били осведомени повече, отколкото в някои отношения са били осведомени и онези, които е следвало да използват сведенията им.

Сведенията им често са съдържали и критична информация за властта, която са осведомявали. И за властниците. Тогавашни и бъдещи. Някои от тях, следователно, не са били заинтересовани от разгласяването на тяхната информация и по лични причини.

Например Сергей Станишев, за чиито отклонения от обичайната нравственост знаят доста хора. Може би и за това не друг, а той, тогавашният председателят на БСП Станишев заяви в Народното събрание, че с гласувания закон за тъй наречените досиета “следвало веднъж и завинаги да се затворят някои страници от историята на България” и да се пратят в историята (в мислите му - “в забрава”). Под негово влияние народните представители гласуваха без уговорки позорния за всяка държава закон, с който тя оценява като негодници наетите от нея свои тайни защитници. С това свое дело тя внедри в политиката не само лошия дъх на измяната. Обвея цялото си съществуване с нравствено уродство, предавайки на обществена охулване личности, които в мирно време са поели тежката, драматична, но благородна вътрешна разузнавателна дейност срещу враждебните вътрешни и външни влияния.

Пренесе обществения укор от онези, които олицетворяваха чуждите интереси, към наблюдаващите ги. С този закон БСП и всички хора, свързани с реставрацията у нас, оправдаха и укоряващото поведение на наблюдаваните лица. Нещо повече, в сговор с тях и в тяхна подкрепа пренасочиха гнева от престъпното им поведение към разобличителите им. Прикачиха им и прозвището “доносници”, сиреч “клеветници”, както е в езика на пакостниците. С това те оправдаха всичко, що са вършили наблюдаваните лица.

Гласувайки закона за досиетата, БСП отвори пътя за истински вакханалии със съдбините на близо стохилядната армия от такива защитници. С него тя освободи и наблюдаваните лица от всякакви угризения на съвестта. Напротив, тяхната позорна дейност и укоримото поведение от извършваното предателство спрямо отечеството се превърнаха в мнимо гражданско достойнство

Всъщност нашият народ все още очаква с нетърпение да узнае какво именно са наблюдавали тези “доносници”. За нея и за науките социология, социална психология и историография е много по-съществено да се знае на кои обществени слоеве са се осланяли у нас тогавашните врагове на държавата ни. Обезличена и откъм двете страни по отношение на действащите лица в тогавашния исторически драматизъм, тази информация може да се окаже многократно по-ценна за социологическия разбор и за историческия анализ от каквито и да са други истини за “комунистическия ад”, в който се е родила и оформяла душевно преобладаващата част от днешните му изобличители.

Ще покаже с точни краски облика и на хората в двете групи лица - на наблюдаващите и на наблюдаваните. В обобщаващи цифри това са били над двеста хиляди граждани на България, от чиито граждански и душевен облик е зависела в определена насока и съдбата на отечеството. И от двете страни на наблюдението участваха хора с определени интелектуални и социални черти. Отговорът на въпроса за мотивите на поведението им може да се окаже изключително интересен и за народопсихологията, освен за историята и споменатите области на науката.

Но по онова време социалната група на осведомителите също достигна границите на полезно обществено явление. Тя също се оказа смесица от хора, различни по убеждения, подбуди и съгласие за сътрудничество. (Така, впрочем, е и сега. Ще е и за в бъдеще). Именно от тях след партийния преврат от 1989 г. произлязоха президенти, министър-председатели, депутати в нашето Народно събрание, министри и какви ли не други длъжностни лица, журналисти и други. И кресливите борци против комунизма…

Казано обобщено, у нас имаше и преди преврата обществен слой с власт, с възможности и с оформени стремежи към капиталистическата реставрация. Слой, готов да ги подкрепи и доброволно да застане след посочените и подобните на тях лица в планираната още преди преврата развала на социалистическото устройство на обществения живот у нас.

Прибавим ли към изтъкнатите до тук очертания на нашето човешко множество по времето на социализма, лесно е да разберем защо все още нашият народ не дава нужния отпор на извършваната пред очите ни пълна реставрация на капитализма. Или гледа с безразличие онези негови представители, що замахват днес със смъртна коса към цялото човечество.

Ще разберем също защо и у нас се установиха небивало в досегашната ни история уродливо политическо състояние, обществен ред и власт, които с право хората вече споменават и като чумави.

Главните реставратори

Степента на тази реставрация у нас е очевидна за всички. Все по-известни, но в мрачна известност, са сред тях министър-председателите Андрей Луканов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Бойко М. Борисов. Към тях прибавям президента Желю Желев и някои други нему подобия.

Сред изключенията от досегашните министри-председатели в това отношение е и Жан Виденов, когото политическата пропаганда превърна в синоним на злините, сторени от всички останали.

Нарекоха времето му “Виденова зима”.

Тя беше наистина зима като време от годината. Но беше зима и в обществените ни отношения. Българската социалистическа партия имаше парламентарно мнозинство и това никак не харесваха реставраторите на капитализма у нас. Видимо и невидимо.

Сред невидимите политически въжделения, беше и отношението към Виденов от страна на Борис Елцин, президентът на Руската федерация. След несполучливата среща с Жан Виденов, той се обадил на Желев на два пъти по телефона. Предполага се, че в тях е изразил реакцията си след несполучливата му среща с Виденов. Обадил се е и на Виктор Черномирдин - тогавашният министър-председател, заявявайки му, че (както се е изразил Хитлер за Царя пред Химлер) нямал вече интерес към тази личност.

По своите връзки, подобни внушения тогава са получили и сътрудниците на чуждестранните служби у нас.

В състава на парламентарната група на БСП се е оформила и група против министър-председателя Виденов, която била нараснала до критичната бройка от парламентарни поддръжници на правителството. Очаквало се е приобщаването към нея само на едно лице, за да му се откаже подобна поддръжка.

Тогава се приобщил към тях и Александър Лилов, с което Виденов се оказа без подкрепящо го множество в Народното събрание.

Виденов обаче беше единственият у нас политик и държавник, който отказа да се срещне и сътрудничи със Сорос. Затова поддръжниците на Сорос и негови финансови партньори бързо повишиха стойността на долара от около петстотин тогавашни левове на три хиляди. Това беше знак и до опозиционно настроените стопански ръководители и частни собственици за подобни действия и от тяхна страна. Изведнъж се оказа, че дори няма достатъчно хляб по магазините.

Профсъюзът “Подкрепа”, начело с Тренчев, също оказал своята силна поддръжка в усилията за провал на правителството.

Големи последствия не само за тогавашния министър-председател Жан Виденов, но и за цялата страна е имало поведението на тогавашния министър на вътрешните работи Николай Добрев. Той е следвало да нареди на червените барети да се намесят срещу опитите за погроми от страна на воденото от Иван Костов възбудено множество около Народното събрание. Но не го е сторил. (За сведение отрядите на Червените барети са се подчинявали по устав само на министъра на вътрешните работи.)

Сред протестиращите (част от които били снабдени и с пистолети за замислени арести на народни представители) съзирахме и новоизбрания президент на страната Петър Стоянов, който предстоеше да встъпи в длъжност.

Това принудило действащия все още министър-председател Виденов да въведе в действие войскови части, които за броени минути спряха вандалщината срещу сградата на Народното събрание.

Телевизията показваше с явни антиправителствени внушения протестите. И разгонването им. В ранната вечерна емисии новини обаче се появи професор медик, който съобщи, че чаят в пунктовете, раздаващи напитката на протестиращите, съдържал опиати, съобщение, което изчезна от следващите телевизионни репортажи.

Общественото напрежение по същество беше приключено от Александър Лилов, който се приобщил към недоволните депутати от Виденов и по тоя начин решил и неговата оставка.

Очакването Николай Добрев да състави ново правителство се оказа краткотрайно и фалшиво успокоение на парламентарното мнозинство. По нечие, неизвестно откъде внушение, той отказал да стане министър-председател и по този начин властта премина в партията на Иван Костов и съюзниците му. Заедно с всички решения в ущърб на целия наш народ.

Достатъчен е да споменем въведения от него, от Костов, нов пенсионен закон, който със задна дата (тоест реакционно) намали двойно и повече всички тогавашни пенсии на два милиона и повече български граждани, пенсионирани в своето трудово време. Закон, който ограби, ограбва и днес милиони пенсионери…

Със закони и правителствени разпоредби Иван Костов започна и разпродажба на държавното имущество, от която най-вероятно се е облагодетелствал сам. Та какво друго означава да продадеш заводите в Кремиковци само за един долар, без да си оползотвориш лично сделката?

И какво ли не друго в дейността му като властващо лице?

Приблизително такава беше “Виденовата” зима, видяна откъм нейния хастар. Дори само частично…

Най-очевидна и многостранна обаче е реставраторската дейност на другия от посочените поименно министър-председатели - Бойко Методиев Борисов. Безспорното обобщение от онова, което се знае и от онова, което още не знаем за него е, че именно той превърна цялата държавна система от всички нейни равнища в съучастница на неговите тъмни или явни, но повечето от тях безцеремонно нередни дела. Хрумне ли някому да търси обобщаващи думи в тази посока, той следва да го нарече тартор и на цялата корупционна пасмина в днешния ни държавен организъм, заболял тежко от тази обществена проказа.

Достатъчни са основанията, за да се твърди, че и гангстерската разправа с част от силите на подземния свят е направлявана от него. В битността му на главен секретар на МВР, а след това и в качеството му на Министър-председател бяха извършени повече от две стотици убийства без разкриване на убийците на нито едно от тях. При това, станаха при наличието на световно известната със своите разследващи възможности българска криминална полиция. Уж като действия от страна на държавата, бяха инсценирани само няколко показни задържания, без други последици, освен заблудата на обществеността, че все пак се прави нещо и в тази насока.

Други основания за тази дейност на държавата са посочени частично в известната секретна телеграма на бившия посланик на САЩ у нас Уорлик. Частични са, но са показателни за личната роля на Борисов в превзимането на властта и в тъй наречения ъндърграунд, разширил се безконтролно у нас след 1989 г. Както се вижда днес от редица обстоятелства, подчиняването на държавата от престъпния свят е било постигнато именно по времето на Борисов.

В тази насока той вероятно се е вживял толкова силно, че през последните години се държеше и във всекидневната си дейност като водещ в този подземен свят. Походката му е бабаитска и заканителна. Сиреч всеки да гледа какво може да го очаква, ако не слуша. Приказките му не се различават от езика на господарите там. “Кажи му, че мога да му го напраскам през гащите”, се чува в запис неговия глас. Това в действителност е почти стандартна закана сред престъпниците. Културното равнище на думите и изреченията му е вън дори от езика на уличните хъшлаци.

Та неговият “началник” от Народното събрание, според думите му, е проста със скута си женска. Прегръдката му със застаряващата Меркел го показва шушукащ на нейното ухо кой знае какво (на което шушукане тя откликва видимо съучастнически).

При прегръдките му с доскорошния председател на Европейската комисия маниерът и ръцете му повтарят като от индиго опипването на гей партньора… Все неща и черти на поведението, които е изучавал най-вероятно в общуването си с хора вън от обичаните човешки връзки. Или/и с подземните сили.

Учил ги е не на улицата, а под улиците. (В случай, че това негово поведение е роля, трябва да се каже, че я изпълнява перфектно!)

Всички или почти всички негови сътрудници или съратници са приобщени на служба заради една или друга тяхна “неизправност” в общественото им поведение. Така те не само обслужват неговия интерес, но пазят и себе си от възмездие.

Мълвата го свързва и с еврейския ген, който, доколкото ми е известно позволява и поименна мимикрия (която да не се прилага повече от седем пъти). Ето и исторически довод за това предположение.

През деветнадесети век, по време на Руско-Турската война, турският главнокомандващ (човек с еврейски ген) бил склонен срещу откуп да спре изпепеляването на град София, където евреите били 30 процента от нейното население. Те събрали каквото трябвало и ето, че в нашата сегашна столица не е имало тогава дори един случаен пожар. Затова по-късно княз Александър Батенберг наредил от него и насетне управата на пожарната команда никога да не е без началник или заместник-началник евреин. Нещо, което е било спазено, както изглежда неотменно и с появата там на полковник Методи Борисов, таткото на Бойко Борисов. Но и показателно за вероятността това да е отложено и в личния ген на сина. Видно от темата на докторската дисертация на Борисов, той също не е подминал без почит тази наистина изключителна обществена дейност, каквато е дейността на пожарникарите.

Близката му приятелка - родената в Цариград Цецилия Бориславова, както изглежда, го е привлякла и с родствения си ген. Учила го е или го е подпомагала не само във финансовите му дела, но и в маниерите му. Виждаме го заедно с нея на снимка с фрак, с поза и с държане на аристократ. Снимка, върху която не ти се вярва, че е той.

Започваш и да се колебаеш, подтикнат от мисълта дали той днес сам не натрапва в поведението си гламавщината, за да скрие нещо много по-важно - истинските цели на амбициите му. Той не ще да е бил и охранител на Тодор Живков. Там най-вероятно е бил, за да следи дали и кои от привържениците му във властовите кътове на държавата обикалят сваленият от власт държавник. Евгения, внучката на Тодор Живков заяви, че не го е познавала като охранител на нейния дядо. Заяви го пред събрани в НДК общественици още в първите години на тъй наречената обществена промяна у нас.

Изследователи, и не само те, предполагат в него и цигански ген. Тоест, като предполагаем потомък на древната цивилизация около река Инд в Азия - Индската цивилизация или тази от Харапа в съвременен Пакистан.

Импровизирано допитване до хора, подбрани като “респонденти” (отговарящите в анкетата), шест от всеки десет сред тях заявявал за него, че “лъже като циганин”. Дядото му е убит не от “комунистите”, както заявява той, а в свада с мъжете на задяваните от него жени на мобилизирани съграждани в Отечествената война през 1945 г. “На всичко отгоре и циганин, освободен като такъв от военно мобилизиране!”, роптаели тогава някои. Особено отчетливо цветът на тоя ген се вижда върху лицето на сестра му. На снимки с цигани не можеш да го отличиш от тях. Тях от него, също.

Поради смесицата в гена му, той с делата си нанася вреда и на този, съхранил се с качествата и с находчивостта си древен и симпатичен в много отношения етнос у нас. Та не е ли достатъчно само това, че тоя етнос ни е подарил Чарли Чаплин? На индусите Махатма Ганди?

Други черти в отношенията на Бойко Борисов с хората около него го характеризират просто и недвусмислено като политик от типа на воюващите помежду си кланове на престъпността. В документални кадри по телевизията виждаме как той, подобно на Кръстника от едноименен филм, приема с охота ръката му да я целуват.

Това е практика, утвърдена в сицилианската мафия от столетия.

От фотосите в спалнята му с шкафчето, пълно с пари и злато, се вижда, че именно те са пазени с пистолета. Пистолетът там пази не него самия, тъй като в качеството му на Министър-председател за това държавата поддържа със закон специални силови части. С него той се пази от противници и от бандити от неговия ранг, но не във властта, а най-вероятно в подземния свят. Тази снимки са толкова и многостранно изразителни за поведението му в обществото, че ми изглеждат като колаж на даровит художник.

Не само в заплахите с разправа, подобна на тази с Цветан Василев или с Васил Божков, се крие силата на Борисов. Той със сигурност е вплел в своите финансови машинации длъжностни лица и от управата на Европейския съюз. Или сам се е вплел в техни още по-големи от неговите, скрити дела. Кристалина Георгиева, която европейските политици въведоха в длъжността шеф на Валутния борд, е негово, на Борисов, протеже. Акционерите в това частно, но сред най-мощните финансови средища в западния свят, промениха заради нея дори самия устав на фонда.

Тъй че вероятно е и двамата да са подопечни на по-голям от тях, но незрим общ началник?

Позицията на Георгиева като изпълнителен директор на Международният валутен фонд обаче я поставя в предните редици на противоречията и съперничеството на европейския финансов капитал с финансистите от частния валутен резерв на САЩ.

Поне така беше до скоро.

Както и да е. За пръв път държавен ръководител от подобно равнище не смее да се яви пред хората. Дори в Народното събрание. Та той не се появи и там в продължение на месеци.

Става ясно, че Борисов се страхува не от тях, а от съперници в подземния свят. Или от съперниците сред по-големите престъпници от него самия, с които най-вероятно е имал “вземане даване” в Европейския съюз.

Позорът, лепнат от него върху историческото име на Родината, ще се допълня и от поведението му с конституционно най-важната личност в нашата държава - Председателката на Народното събрание. Непоправимият самохвалко (твърдят, че е и съперник на жените) Бойко Борисов я нарекъл по просташки цинично, а за “опровержение” я награби пред цялото общество, за да я целува.

Тя безропотно се отдаде на жеста му. Нещо отвратило хората от нея и като политик. Не само като жена. Вместо да откликне подобаващо на тази позоряща я обида откъм Борисов, тя продължи с месеци да го скрива от народните представители, въпреки конституцията.

Но тази Цвета разголи нрава си и като жена, с упрека към опозиционните партии за “евтиния им политически пиар със смъртта на едно дете”. (17 януари 2021 г.) В това нейно заявление установихме всички, че не е само такава, каквато я нарекъл Борисов. Оказа се, че с твърдението за смъртта на едно дете се прави евтин политически пиар тя показа, че е женско същество само по паспорт, при това възседнало, сякаш за подигравка пред историята най-важния държавен стол.

Вероятно ще следва да се съгласим и с предположението, че с натрупания паричен капитал и с информация за хората от най-високия управляващ връх на Европа, Борисов се държи като неуязвим вече и от него.

При реставрацията, за която пиша тук, по-точно би било заключението, че Борисов е главният фактор на пагубното за народа ни възвръщане към капиталистическия обществен ред у нас.

Обаче не и единствен негов причинител. Замислим ли се върху станалото и ставащото у нас отново ще установим, че то не ще да е по силите на едного. Та макар той да е изключително съчетание на ум, хитрина и политическо поведение. Гергов от Пловдив, несъгласен с политиката на БСП, съответно на Корнелия Нинова, го каза красноречиво в интервю. Всички и навсякъде в корумпираната ни държава днес, твърди той, са били участници в номенклатурата или са от класовата и политическа амалгама, в която нашата тогавашна общественост влезе тогава в историята на България.

В това отношение наистина е прав.

В Интернет е публикувана снимка, която сочи най-изявените рушители на страната през тъй наречения преход.

Колебаех се дали да ги показвам. Престъпниците също се хвалят с деянията си. Иначе не биха ги извършвали. Мислех си “не е ли по-добре да не ги споменавам (по подобие на безимения подпалвач на висящите градини, с които се е хвалела Семирамида)?”

Но защо да ги обезличавам повторно, когато сами се обезличиха като личности със своите дела и повеедние.

Други влияния

С оглед бъдещото съвремие внимание заслужават и други, неполитически личности у нас. По-малко известни, но влиятелни еред част от интелигенцята и обикновените люде. Особено сред ония, що са податливи на необичайни за тях идеи, действия и обществено разединение.

Сред тях имам предвид създателят на “Бялото братство” Петър Дънов, нашата известна и вън от страната ни пророчица Ванга и Кубрат Томов, които спечелиха в съвремието ни не малко свои привърженици.

Те не бяха рушители на обществото и духовното здраве на населението, макар че православната църква ги клейми. С уговорки може да ги наречем “Влиятели върху общественото съзнание и общественото единство”.

Не ще ги представям подробно. Ще посоча онова, коего в известен смисъл ме обвърза с тях работно. Или е известно само на мен.

Накратко, ще споделя с вас, читателите ми онова що, струва ми се, ще съпътства съзнанието и на идните поколения.

Мисля си.

С мисълта за “Бялото братство” ме обвърза работно Людмила Живкова. Влизам в кабинета, а тя с ръка ме подканя да седна, затваряйки слушалката с възклицанието: “Догматици! Гробът на Дънов край руското посолство ни пречел за пред съветските другари”.

Дотогава живеех, подобно на всички софиянци, само със споменаването на софийския квартал, наричан “на дъновистите”. Реших, че ще трябва да прочета нещо за него. В моята партия той не се споменава с лошо. Знаех само, че на времето, във фашистко, е укрил в квртирата си Георги Димитров от полицията, а по-късно и от военните по време на блокада от тях. Те живеели на улица “Опълченска” в слепени посторойки.

Дъновистите са “братство”, а това е достатъчно, за да не ги смятаме за противници, ние, комунистите.

Какво повече научих за Дънов?

Малко неща, защото ги узнавах рядко и прочитах за тях между другото.

Сега, в “прехода” се появиха сведения в изобилие. Йеромонах Висарион (Зографски) съобщава, че в последно време те, публикациите за Дънов, достигнали 800 на брой.

Какво научаваме за Петър Дънов?

Много неща. Любопитни и полезни, за да ги знаят всички.

Роден е през 1864 година в Оманската империя, включваща тогава и поселения около Варна. Завършил е богословско средно и висше образование. У нас средно - град Свищов, а в чубина (САЩ) висше.

По вяра е християнин методист. Бил е доста деен като разпространител на това религиозно учение.

По характер очевидно е бил с жив ум, енеричен и с разнообразни увлечения. Бил е и хамалин, и коминочистач.

Най-деен обаче бил като учител и разпространител на учението, чийто автор е самият той. Увлича се в теософията (богомъдрието), а след болестни преживявания се самоосъзнава и като посредник на Бога в отношенията му с хората.

Създава и утвърждава с дейността си учение от хиляди последовтели в няколко страни. Дори в далечна Япония. Твърди се, че последователите му са над 50 хиляди. И повече.

Гробът му (той е починал през 1944 година в София) е защитен от държавата. Преди Девети септември 1944 г. от цар Борис Трети, а по-късно от Георги Димитров и Людмила Живкова.

С различни мотиви в тази тяхна защита.

Царят го е пазел под влияние на неговия собствен гадател Лулчев, който го е спасявал на два пъти от политически злосторници.

Георги Димитров е наредил от Москва на Атон Югов да не посягат на гроба му в Дъновисткия квартал на София.

Людмила Живкова го е уважавала по идейни съображения. Тя е приела като свое учението на теософите, но със свои приноси към него. Впрочем тя приема с видоизменение и философията на Елена Блаватска, която допълва със свои идеи и доводи.

Ванга. Известна врачка, спечелила привърженици и вън от страната. Главно в днешна Русия.

За разлика от Петър Дънов, влиятелен с привлекателните си сказки, идеи и внушения, Ванга привличаше общественото внимание с предсказания и гадания, които, подобно на всяка мълва, се удвояват и множат. У податливите със самоволните тълкувания. Но и с хитрините на врачките.

За предсказанията на Ванга е характерно, че тя познавала за различни неща, но след като те са станали. Никога преди да станат.

По предложение на Людмила Живкова, която се доверяваше частично на сугестолога Георги Лозанов, беше възложено на БАН да разшири групата му с учени, осведомяващи я за способностите на гадателката. Сред тях попадна и професор Божил Николов, един от братята ми. В лични разговори и насаме от него узнах, че не само той, но и други негови колеги от приобщените учини се отнасят скептично към нейните възможности за превсказания. Ползата от работата им била само обогатяване на техните знания за самото гадателство като явление. Не само при Ванга, но и при други по-малко известни врачки, предсказанията в преобладаващите случаи са се оказвали следсказания.

За да ограничат нарастщото влияние на мълвата, органите на Държавна сигурност препоръчали въвеждането на входна такса при посещенията. Дали това е ограничило желаещите да я посетят, не е известно.

Вероятно тази мярка е улеснявала и работата им с неочаквани предимства за наблюдение над посетителите.

Впрочем описаното в Уикипедия за Ванга и за нейните качества, струва ми е доста точно, макар и не всичко, което се знае от вещите лица за нея.

Кубрат Томов е третото лице, което не може да се отмине поради влиянието му върху доста хора у нас.

С него ме свърза художникът Светлин Русев. Узнал, че имам намерение да издавам замисленото заедно с покойната Людмила Живкова списание “Човек, Еволюция, Космос”, Русев по телфона ми предложи да приобщя към редакцията и Кубрат Томов. Не каза като какъв неин член.

Кубрат Томов ми беше малко известен преди това. Знаех, че е автор на книгата “Резонансно-изоморфният принцип”. Публикуването на книгата срещнало съпротива от самозваните защитници на марксизма и той потърсил подкрепа от Тодор Павлов, именитият философ, написал голям труд за отражението. Как е станало това не ми е изевстно, но зная, че Тодор Павлов е подкрепил Томов за публикуването на книгата му.

Като редактор на списанието Томов се справяше добре. При срещата ни за да утвърдя корекурите на първия брой, с недомлъвки ми заяви, че имал вече и способности като на Ванга. Дори много по-силно изявени и по-дълбоки.

Отвърнах като на шега дали знае сега, когато Живкова я няма вече, каква ще е съдбата на списанието. Отговори, че не е сигурен в отговора си.

За него в Интернет се пишат похвални неща. По същество ми изглеждат малко пресилени, но що се отнася до разнообразните му интереси и проявления, са точни.

От негови последователи и от много близки с него лица узнавам, че се представял пред тях за превъплъщение на Иисус Христос. При него идвали за изцеление и божия благословия…

Направи ми впечатление, че Светлин Русев дори не го спомена в документалния филм за себе си по БНТ. Впрочем той там не пророни дума и за Людмила Живкова, без чието благоразположение, доверие и подкрепа щеше да си е само Светлин, макар и даровитият.

Рисувал я в гол гръб, както правят почти всички портретисти и вероятно отношенията им започнали от тогава.

Но да не я спомене и с дума, когато сам себе си представяше, това вече е личностна пустота.

Разлагащият капитализъм

Технологичните новости постоянно съкращават времето на физическия труд, изразходван от обществото. Вследствие на това непрестанно се увеличават и безработните хора по света. Увеличава се и множеството от хора, които ги издържат.

Ето я и човешката маса, чието жизнено поддържане се превръща не само в лична грижа, но и в обществено потребност.

За лидерите в световния финансов капитал, както го казах вече, тя пък изглежда и “излишна”.

Съдим ли по някои явления в света, работната част от капиталистическата класа се стреми хем да избегне кризисните последици от съкращаването на живия труд, хем да даде път на разрастващата се нова “креативна класа”.

а) Едно от нейните начинания в тази насока е подбуждането към миграция на части от световното население в небивали размери. Главно от изостаналите в икономическо отношение райони на света - Африканския и Близкоизточния.

Това поведение на съвременния капитал, както изглежда, е съчетано с наложения от самия обществен развой преход към ново ръководно начало във човешките взаимоотношения - технологичното. Съдим ли по поведението на германската управляваща класа, очаква се, както вече споменах, имигрантите от Африка и Близкия изток да освободят техническия гений на немския етнос от производствените и свързаните с тях грижи за бита. Самобитността на нахлуващите в Германия откъм Африка хора я гарантира и в тази насока, прибавяйки и възприемчивостта на идващите от тоя континент хора, жадни не само за по-добър живот, но и за дейно участие в обществените дела. Това го твърдя като предположение, но съм сигурен, че и в случая зад явното в политиката на германското правителство се крият и неизявени нам политически цели. Близката история на тази страна показва недвусмислено, че всяка нейна явна властова изява има и своето скрито, неизявено продължение. Или начало.

Изменя се съществено и възродителния тонус на африканското население, преобразено от емиграцията му в Европа.

Възможни са и други последици от този миграционен процес, чийто последствия за европейската и световната култура не могат да се предвидят точно, но най-вероятно ще са колосални.

По отношение на Африка буржоазията днес повтаря, но в нов вид отдавнашното си престъпление с робството, подето и продължило около два века предимно от тогавашните евреи търговци. Казвам “престъпление”, защото именно чрез търговията с роби от тоя континент тя спира прогресивното за онова време разпространение на капитализма там, осъждайки за векове африканските народи на мизерия, многостранна изостаналост и без бъдеще. По-точно - без човешко бъдеще.

Днес емигрантите от Африка Азия и от другаде не се мислят за роби. Отиват с надеждата, че ще намерят условия за много по-добър живот от досегашния им. Те, повечето от тях, даже избират към коя от европейските държави да се настанят.

Но оставят след себе си свободни за евтино изкупване и използване на земи и земни богатства, които колонизаторите или местните власти не са оползотворявали.

Това го правят с охота заместващите ги нови и богати собственици откъм Запада, но и от Изтока (Китай и/или Руската федерация).

При завладяването на североамериканската и южноамериканската територии през отминалите векове европейските колонизатори са усвоявали новите земи заедно с робите или с подчинените им местни хора.

Днес условията за експлоатация на оставените от емигрантите земи са други. Умната политика на китайските богати предприемачи прави излишни силовите методи на подчинение и усвояване на земните богатства и другите природни условия за икономическа изгода. Създадените от историческото развитие на света условия за съчетаване на двете тежнения към доброто - тези на емигрантите, от една страна и от друга - на западноевропейските или на източните капиталисти, спестява сякаш нарочно позорното за човешката история насилственото заробване или робското подчинение и унищожение на местното население. Както е било по времето на европейското колонизиране на Американския континент. Не затова ли създадените с насилие и войни Съединени американски щати не престават да воюват ежегодно навсякъде по света…

б) Друго и с отрицателно по-дълбок замисъл има намерението на едрия финансов капитал за отмяна на половия белег у хората. Естеството е въвело в човека половата разлика като негов неотменен признак в качеството му на живо същество. Днешното финансово божество обратно - изисква обществото да го отмени. С всичките възможни последствия за устройството на обществения живот.

Финансовата върхушка, овладяла всички власти в западния свят, в случая отново действа коварно. Идеологически. Подкрепя и дори поощрява естествения стремеж към свобода от едни или други органичния върху живота на човека, за да го използва за собствените си класови цели. В действителност обаче тази налудничавата идея за безполово състояние на човешкото същество цели ограничаване на възродителни порив у човека и вследствие на това - намаляването на човечеството.

Превръщането в политическо действие и в наредби на идеята за безполовост у хората днес е противодействие на естеството. Тук измамата цели не убийството или самоубийството, а убийството на неродените човешки същества.

Убийство и на човешките добродетели, свързани с половото различие.

На дело лишава жената от радостта, че е харесвана. Или от майчината любов, възпята в епоса на нашия народ като изначална ценност у човешкото същество. Синът, повлиян от злото около него, извършил майцеубийство. За да се убеди, че това е извършено, то, злото, пожелало да види още тупкащото сърце на лишената от живот майка. Синът го сторил и се затичал, за да го покаже, но в бързината се спънал, паднал и от болка простенал. На мига чул сърцето да го пита: “Синко, заболя ли те? Идвам!”

Злостни и безумни финансови големци искат да лишат и сьомгата от готовността да преплува океана, за да срещне мъжкото начало. Не се озадачават и от поведението на пантерата, която в името на майчинството и от мириса на новородената маймунка, я пази, с готовност дори да я кърми…!

Не ги е страх, че случайността може да посегне и на собствените им женски или мъжки рожби? Щом, или ако имат такива. Овладялото съзнанието им безчовечие ги подтиква да не мислят дори за себе си.

Та последствията от внушаваната от тях идея за безполовост противоречи на самия живот! Който и да е и какъвто и да е той. Или колкото и неприветлив да е той, какъвто е техния.

Разрушава се или се видоизменя и езиковата тъкан на човечеството. Та как ли ще изглежда речниковия фонд след като се отстранят от речниците указанията “женски” или “мъжки” род на съществителните думи?

Тази налудничавост, обхванала неграмотните политици и политическите шарлатани, умопомрачава човешкото същество, щом тя се намести хаотично в неговото съзнание. Та езикът е битие на човешката мисъл. Неизменният начин на нейното съществувание.

Двуполовият облик на живите същества обхваща и причинно следствените връзки в мислите му за живия свят, редуването на миналото с бъдещето, връзката между трайното и тленното, свързва първичното със следственото. Какво ли не още.

Сблъсъците и пораженията, внушенията и последиците им, надмощието и съпротивата, превъзмогването и пораженията, всички тези и подобните им явления в световното езиково пространство днес не са в мъжкия или в женския скут. Те са в битието и в главите на световната общественост. Там именно са истинските въжделения в защита или за надмощие на едни над други.

От разпространението и на тази идеологическа агресия срещу естеството финансовият световен капитал очаква доброволното физическо намаляване на “биологичната човешка маса”.

Така именно действат мерките, по-скоро общественото усилието за половото обезличаване на човешките същества. В схващанията за себе си и в общественото им поведение.

в) Има много основния, за да се пораждат съмнения за коварство от страна на финансовите световни върхове и с обявената пандемия от вируса Ковид-19. Този е един сред тридесетте и повече хиляди вируси, известни в науката. Но той събра в едно почти всички надежди на зложелателите за умаляване на човешкото множество и за разрушаването на общественото сцепление в него.

Милиони хора по света, сред тях и много имунолози и други учени също се питат, дали обявената пандемия наистина е такава, или е насочена против човечеството?

Трудно и безотговорно е да се дават отговори и правят прибързано подобни заключения. Заразата е в разгара си. Като световно явление тя не е стигнала своя връх в измеренията си като епидемия.

Но общественото внимание не може да отмине безучастно и самите съмнения, които също са световно явление.

Как може да се отмине без съмнение, например, факта, че заразата от тоя вирус беше още в началото си, а световната здравна организация я обяви за пандемия подобна на чумните? Освен тоя факт, никъде по света в съобщенията за починалите в съответния срок не се казва, че са починали именно от заразата Ковид-19. Такова твърдение се изказва само след аутопсия или с друг подобен медицински акт. Не са случайни поради това и шегите по тоя повод. “Починал от Ковид-19 зараза, съпътстваща от самоубийство”. Или “Съпровождащо заболяване - изяден от акула”…

Смешни, но и тъжни закачки със световната хорска тревога! Тя обаче е световна и заради съмненията в нея.

Не е смешно, нито е спорно, че препоръчваните предпазни средства от тая зараза убиват и общественото начало в съзнанието и в поведението на хората. От ближния трябва да се пазиш на метър и половина! Да не се здрависваш с него и, следователно - да не му пожелаваш здраве и живот, което се предполага в тоя жест. Прегръдките и всякакъв друг вид взаимност се изключват с наредби и заплахи.

Отменя се или се забранява всичко що сближава хората. Поощрява се или се изисква само онова поведение, което ги отчуждава. “Задружното” поведение във всичките му проявления е забранено, отречено или изпратено “на майната му”, както някои отпращат там и православието. Правят го и за цялата християнска божествена поръка “Обичай ближния си!”. Здрависването, допирът, прегръдките и подобните им телесни изрази на взаимност се изключват от общуването. Близостта се обявява за здравословно опасна. Усамотяването се превръща в здравна добродетел

Изобщо, предпазните мерки, налагани най-безцеремонно от властите, противопоставят хората едни на други. Маските и нареденото отдалечаване ги заявява като потенциално опасни едни за други. Вместо сътрудничество, наредбите внушават противопоставянето им.

Навсякъде, където се въвеждат мерките за предпазване на хората от възможната зараза се рушат психологическите и телесните начини на общение. Вместо обществено сцепление, тези мерки налагат обществено разделение, което разрушава съответните човешки общности.

Пред лицето на този вид “загриженост” за здравето на човека, не ще е пресилено, ако всичко що виждаме политиколозите окачествят и като здравен антихуманизъм.

Заразяването на човешките същества подсигурява идеологическото разрушаване на емпатията между двата пола и в същото време въздейства отрицателно върху самото здраве на човека.

Няма статистика дали страхът от зараза не умалява и детеродните усилия на женските и мъжките човешки същества. Но това е очевидно, тъй като опасението от шумно рекламираната зараза от вируса не може да не се отразява ограничително и на жизнени подтик към възраждане на човека.

На 20 ноември 2020 година в Мрежата по тоя повод се появи статия (Ямайския, Олеся - 20.11.2020.), в която се твърди, че изкуственият произход на въпросния вирус не буди никакви съмнения.

Първото на което следва да се обърне внимание според таз статия е, че инкубационния му период е два пъти по-дълъг от този на другите вируси. Заболяването от него има дълъг инкубационен период, което дава възможност на вируса да се разпространи сред голям кръг лица. Поразява само хората, които са с голям риск на смъртност. Освен това, създателите му са го предвидили за цялото земно население. По тази причина разпространението му става предимно по въздушно капков начин.

Също така, притежава отличен механизъм за проникване в клетките на заразения човек. След заразяването, неговият организъм откликва с нетипична за вирусите атака. При обичайната зараза имунната система на човека се активизира и взима под контрол заразата. При този вирус става обратното - колкото посилна е имунната реакция, толкова повече клетки в заразения организъм се разрушават. При това, вирусът атакува най-важното в клетката - обмяната на веществата. (Особеното при вирусите изобщо, е че те не се възпроизвеждат сами, както е при клетъчното деление, а от заразените клетки. Убивайки ги.)

Наложените от държавата задължителни предпазни маски увеличават заразите, вместо да ги умаляват. Задължителното носене на предпазните маски събира пред носа и устата всички други витаещи във въздуха и в организма зарази. Пречи на правилното вдишване и издишване и по тоя начин отслабва естествената циркулация на кислорода и азота в поддържането на човешкото тяло. Маските всмукват отпадъците от издишването и се насищат с тях и с дошлите от външната страна зарази. Маската, през която вдишваме става не преграда, а източник на други зарази. Измама е, че маските, каквито и да са те, не пропускат заразата за към организма.

Не само ваксините, но и маските стават стоки в пазара на антиздраве. Печалбите от продажбата им са чисти печалби. Но в икономическо отношение, тъй като в нравствено отношение те са ограбване на човешките сили, здраве и живот. Те дори са по-отвратителни от печалбите, придобивани от робската експлоатация на детския труд.

Пандемията нанася непоправим удар и върху стопанството. Все повече и повече предприятия фалират, заради ограничената им производствена дейности и от съкращаването на обществения пазар.

Сайтът Бултаймс оповести в Мрежата документ на световната банка, който показва, че вирусът Ковид-19 е бил предмет на обсъждане от нея и държавите по света още през 1990 г. Следователно измамата датира отпреди тридесет години. Далеч по-рано от споменаваната зараза в китайския град Ухан.

Поместената на съседната страница част от някаква таблица доказва това нагледно.

Ето какво е казал Сталин по повод човекомразците:

“Ще минат години, ще се сменят поколения… И ако някой ден съветският ни народ загуби бдителността си, ако повярва на сладкодумните, но напълно лъжливи речи на Вашингтон… беда ще връхлети цялата планета. Вместо с атомни бомбардировки, те ще действат по-фино, буквално изпращайки мор и епидемии на цели нации… Ще се появят вируси, които ще действат избирателно върху цели непокорни народи…”.

Тия негови думи посочила на руската общественост българката от Крим Людмила Радева, асоциирала с тях и заразата с латиница по улиците и парковете на полуострова (Поглед.инфо - 03.07.2021г.)

Настройват подозрително изявите и на Бил Гейтс - собственикът на Майкрософт, по повод пандемията. Изненадващо за бизнесмен от дигиталната сфера, той се изказва настойчиво в подкрепа на ваксинирането и за качеството на ваксините в предстоящото им приложение на Запад. Без да е с медицинско образование, направи прогнози и за нова вълна от зараза с тоя вирус.

Не се ли крие в това негово изказване замисълът да се имплантират във ваксините и информационни възможности за тотална регистрация или/и за незабележимо управление на хората от “излишната биологична маса” в интерес на управляващите? Та той в това интервю говори за възможността да се знае за всеки човек къде се намира и на коя автобусна спирка очаква превозното средство!

Днешният капитализъм, както се вижда, не е само мъртвешки, но и полицейски!

Човекомразието

Съпротивата срещу общественото разложение е невъзможна при съществуващите човешки нрави. То сега мрази себе си. Защитно и “патриотично”. Избива се или се кани да се унищожава по желание не само на користолюбивите властници. В недрата му властват себелюбието и омразата. Дори в Бутан, държавата, в която любовта и щастието са държавна политика, масовите комуникации вече изместват тези чувства в съзнанието на хората и ги заместват с омразата и страха.

Очакването да се премахнат войните като обществено явление, вероятно ще е най-дълго. Досадно дълго. Тяхната същност е най-пренебрегвана от историческата наука, социологията, политикологията, социалната психология и, разбира се, от военните науки, с различната им тематична насоченост. Всички те в повечето случаи търсят предимно конкретните и добронамерени основания на това грозно явление в живота на хората. Само военните науки сочат като добродетел успешното избиване на насрещните войскови подразделения и унищожаването на материалното им съоръжение.

Казано обобщено, обществените науки, каквито и да се те, в повечето случаи възприемат войните като естествено явление в историята на човечеството.

Но на питането защо е така, те не отговарят. Причините за войните, които историческата наука описва, винаги се отнасят за точно посочени войни. Не за същността на това почти универсално явление в обществения живот до днес. И днес.

В ранното време на човечеството са воювали, често до смърт, само водачите на човешкия род, семейство и подобията им. Подобно на самците в първичната човешка орда. Това го подразбираме не само от видяното сред другите животни, но и в книжнината. Да си спомним за сцената на смъртния бой между Хектор и Ахил в Илиада на Омир. Или за Давид и Голиат в преданията от Близки изток.

Така е било през десетки хилядите години в живота и в отношенията между първичните човешки орди, родовете и общините. Самците, старейшините и общинските водачи са разрешавали в личен двубой съперничествата между тях. Силов и показателен до момента, в който един от тях - Давид, победил Голиат не с физическата си сила и с умението да се бори, е използвал оръжие - прашката. Легендата го хвали, но това ще да е било коварно новаторство. Зигмунд Фройд го отминава в своите анализи на онова отминало време в човешките отношения. За него първородният грях е бил опитът на синовете да отнемат първенството от бащата им самец в първичната човешката орда.

Истинското човешко грехопадение обаче е започнало, мисля си, когато водачът се отказал от своето вековно задължение със силата и волята си сам да защитава спокойствието и живота на хората от ордата или общината, които оглавява. Когато с власт над всекидневието им или, най-вероятно над препитанието им, той накарал да воюват техните членове. Награждавайки ги за победата с похвали, дарове и разграбване на противниковите блага. (Такова явление виждаме дори днес, във военните стълкновения на “цивилизованите” взаимни противници.)

Политическата икономия и историците ще свързват този обрат в родово общинските човешки сцепления с появата на частната собственост и с нейното узурпиране от силните, лишаващо от нея преобладаващата част от членовете на общините. С предимствата на робството, вместо унищожението на победените. По-нататък - с наложената феодална зависимост на болшинството жители. Или с капиталистическата възможност за експлоатация и подчинение на болшинството от страна на господстващото силово буржоазно малцинство.

Моята жизнена пътека ме отведе за определен откъс от времето както в центъра на политиката и нейното пораждане, така и към командния състав във военното дело. От офицерското му равнище до членството ми във Върховния военновременен съвет на страната.

От там установих следното.

В политиката ръководни начала са пристрастието и користолюбието. Тя е синоним на себичност. В името на хората, които партиите и другите видове властни обединения олицетворяват. Или/и, в много случаи - само в името на техните интереси.

Там има успехи и неуспехи.

Устроената според тях власт най-често е олицетворявана и от друга, още по-трайна от текущата им власт - религиозната.

В нейно име са извършвани чудеса от зверско изтребване на живи хора. Да спомена само милиона катари, които през 13 век са били изтребени във Франция. Или безчисленото множество от богомили, изтребвани безмилостно от властите у нас и прогонвани от родината към западната част на Балканите. В някои версии на исляма, изтребването на друговерците се смята за основен признак на истинската религиозна вяра. Същото виждаме и в юдейската вяра. В религиозните вярвания в други страни, например в древните латиноамерикански поселения, са били проявявани още по-жестоки подобни дела.

Единствено може би православното християнство се е предпазило в своето кредо от подобна жестокост. Там божията сила е воля и власт приземена от появата на божия син, който е внушавал на последователите си смиреност, справедливост и обич към ближния. Там всички божи хора са божии чеда и грешните сред тях не следва да се изтребват. Напротив, православните християни се молят за божията прошка и на греховете им.

Но във всички разновидности на религиозната вяра ще установим, при достатъчно добро прозрение на ума, политическия повод на обществено поведение у вярващите.

Тъй е и във военното дело, което учените с право определят като развитие и разновидност на политиката.

Във военното дело основните понятия са “разходи на живата сила и огневата мощ”, “загуби от тях или съхранението им”, “в действие или в резерв”.

И тъй нататък.

Но и тук, и там, в политиката, няма хора със неповторимата им лична съдба, лични грижи, надежди и живот. В политика има само интереси. Във военното дело - загуби или съхранение на жива сила и огнева мощ, с всичките други производни явления. Там няма думи като “смърт”, “лишаване от живот” “убийство” и прочие. Има неуспехи, в политиката, и “лишаване от споменатите сили” на съответната войскова единица, във военното действие.

От нравствена гледна точка, най-тягостното във всеки военен замисъл са планираните разходи от живата сила. “Тук, на този фланг, ще се лишим от такава част от живата ни сила и огневата ни мощ. На другата част от фронтовата линия ще…” - тези и подобните им постановки можем да видим във всеки замисъл на военния командир от всяко равнище във военната йерархия. Във войсковото отделение или взвод, те ще се измерват с убити бойци, в полка и нагоре - със загуби на “живата сила” и “огневата мощ”. Във всеки военен замисъл хората са обезличени. Сиреч ако те се мислят като живи хора и поименно, тогава не ще има командири, а убийци, или лица с още по-страшни и по-грозни наименования, каквито ни идват наум за някои политици в нашето време.

От подобни дерзания обаче са били, следвало да бъдат, освободени не само в политиката, но и във военното дело всички висши или нисши ръководители и военни командири. Обстоятелство, което историята обрисува по свой начин.

В политиката по време на Втората световна война го е онагледило отношението на Гьобелс дори към собствените му шест деца. Отровил ги заедно със съпругата си и след това отровили себе си. Така той е възприемал загубата в политиката и в нейното продължение - войната водена от Нацистка Германия.

Доста вероятно е така да е постъпил и Хитлер, ако е имал деца.

В сблъсъка между бащинските чувства и военния дълг Сталин избрал изискванията на втория. Отказал да замени пленения му старши син с пленения нацистки генерал Паулус.

Но историческите обстоятелства оставили жив генерала, който дори се възвърнал в страната си, а старшият син на Сталин бил зазидан в карцера, превърнат в негов мъчителен гроб.

По същото време и заради нарушение на изискванията, установени от международните съглашения пленените войници и техни командири да не се убиват, Сталин през Втората световна война лишил от званието “герой на Съветския съюз” висш български командир на танкова дивизия. Като командир на танковата дивизия този генерал наредил избиването на голяма част от немските пленници, чиито лагер е следвало да прекоси неговата дивизия в изпълнение на важна военна заповед. Толкова важна, че от нейното изпълнение е зависел успехът в южния фланг на всеобщото настъпление на Червената армия в Западния фронт. Този командир на дивизия преценил, че неговата жива сила е толкова малка в сравнение с броя на пленниците, че ако те влязат с нея дори само в ръкопашен бой, неговата дивизия не ще оцелее. Камо ли да изпълни успешно заповедта на висшето военно командване.

Но тогава Панчевски останал без званието “Герой на Съветския съюз”, защото нарушил може би единственото морално изискване във войната - да не се убиват пленените войници.

Сталин го е лишил от званието временно, тъй като сетнешните обстоятелства накарали Сталин да му го възвърне.

Обстоятелства, които за сетен път доказват, че в политиката и във военното дело ценностните мерила са право противоположни на обичайните.

Из историята на човечеството има чудеса от грозни политически убийства, произтичащи от себичността на политиката и от нейните продължения - войните.

В книгата на Юлий Цезар “За Галската война” той описва много от геройствата на римските легиони, но не казва нищо за милиона и отгоре преднамерено избити жители на Галия след победата над нейните войски. Така Цезар е разчистил терена за заселването там на емигранти от империята му.

След като приключва навлизането на войските му в Унгария н завладял половината от Будапеща, Сюлейман Великолепният наредил сякаш за изпроводяк на войската му да се набучат на колове 40 000 унгарски глави.

Друг политик, днешен и много по-дребен в сравнение със Цезар - съвременникът ни Буш Младши, изпрати военните сили от САЩ в Ирак, където още в първата година на нашествието били избити един милион иракски войници. Повечето от тях дори посрещали североамериканските въоръжени сили с бели знамена.

Тъй като стана дума за САЩ следва да отбележа, че това е единствената държава, която е водила военни действия срещу други страни във всяка една от появата на САЩ до днес.

Ето какво четем у професора по география в държавния колеж Evergreen State College в Олимпия, щата Вашингтон др Золтан Гросман. В резултат на дългогодишни изследвания на архивите този автор е съставил най-пълния списък на американските военни операции и интервенции за периода 1890- 2014 г.

1994 г. - Хаити, нахлуване на войски на САЩ, морска блокада и окупацията на страната, свалянето на военното правителство.

1996-1997 г. - Заир (Конго), нахлуване на войски на САЩ в бежанските лагери хуту в Руанда, както и в районите, където е започнала революцията в Конго.

1998 г. - Судан, ракетна атака срещу фармацевтичния завод, в който според ЦРУ, се произвежда химическо оръжие за терористите.

г. - Ирак, бомбардировки, 4 дни на интензивни въздушни и ракетни атаки, след твърдението, че властите възпрепятстват работата на инспекторите по въоръжаването.

г. - Югославия, многобройни бомбени атаки, тежкиракетни и въздушни удари от страна на НАТО, след като Сърбия отказва да напусне Косово. Окупация на Косово от страна на НАТО.

2001-? г. - Афганистан, инвазия на войските на САЩ, бомбени и ракетни атаки, масова мобилизация в САЩ за свалянето на режима на талибаните, лов на бойци на “Ал Кайда”, установяване на режима на Карзай и борбата срещу талибаните. Над 30 000 американски военнослужещи и многочислени частни военни компании окупират страната.

г. - Филипините, въвеждане на войски и военноморскавоенна мисия на САЩ срещу Абу Сайяф в архипелага Сулу, западно от Минданао.

г. - Колумбия, армията на САЩ и специалните сили саизпратени в бунтовническата зона, за да подкрепят колумбийската армия, защитаваща газопровода.

2003-2011 г. - Ирак, война, бомбардировки, окупация на страната, свалянето на Саддам Хюсеин. Нашествието включва повече от 250 000 американски войници. Американските и британските сили заемат страната и се сражават със сунитските и шиитските бунтовници. Повече от 160 000 военнослужещи и многочислени частни изпълнители осъществяват окупацията и строят големи постоянни бази.

2003 г. - Либерия, участие в мироопазващите сили, операция за сваляне на лидера на страната.

2004-2005 г. - Хаити, армията, морската пехота и сухопътните войски на САЩ окупират страната.

г. - Пакистан, ракетни и бомбени атаки, тайни операции и атаки с дронове.

г. - Сомалия, ракетните и военноморски сили и армията на САЩ участват в операцията. Специалните сили SWAT участват в етиопското нахлуване, при което е свалено от ислямското правителство; бомбардировки с AC130, атаки с крилати ракети и въздушни удари срещу ислямистките бунтовници; военна блокада срещу “пиратите” и бунтовниците.

г. - Сирия, специалните сили участват в нападение схеликоптер на 5 мили от Ирак, 8 сирийски цивилни граждани са убити.

г. - Йемен, ракетни удари и атака срещу “Ал Кайда”,загиват 49 цивилни граждани.

2011 г. - Либия, бомбардировки, ракетни удари, нахлуване на войски под командването на НАТО, координирани въздушни удари и ракетни атаки срещу правителството на Кадафи по време на въстанието на бунтовническата армия. Специалните сили на САЩ извършват тайни операции.

2014 г. - Ирак, бомбардировки, ракетни удари.

2014 г. - Сирия, бомбардировки, ракетни удари, нахлуване на войски на САЩ за операции. Участие в гражданската война на страната на терористите.

Нейните стотици президенти пък са се надпреварвали кой от тях непременно да отбелязва мандата си и с обявяването на война. От досегашните президенти на САЩ се оказало, че само двама са направили изключение в това отношение. От началните - Джеферсън, а от последните Доналд Тръмп. Всички останали са си имали свои войни в мандатите си. Някои и с атомни бомбардировки на мирни градове в Япония, убили изведнъж стотици хиляди мирни жители.

Масово убийство се извършва днес и по друг начин - от телевизионните и кино екраните по света. Предимно в Западната му цивилизационна част, към която сме се влекли днес и ние. В тях няма дори секунда без стрелба, убийство и разрушения, които вмъкват в съзнанието на зрителите безчовечието като тяхно всекидневие. Родолюбието им е олицетворявано от войни и геройства. Войнствен патриотизъм и възхваляващите го легенди изпълват повествованията на всяка държавна общност. Как ще се очаква добросъседство или мирно съсъществуване с всички други общности, когато и децата славят войните и войнстващия герой като първи примери за подражание! Когато, днес, още в първите картини върху телевизионните екрани те виждат смърт и разрушения, оръжия и убийства, омраза и злост, втъкани във всеки един кадър?

Какво още ще се измисли в тази насока не можем да предположим, ала всички хора от съвремието ваше са изправени почти в безизходица пред една дилема. За да се спасят и за да спасят човечеството от унищожението, те следва да се откажат от своята история. Да се изменят коренно. Да се самоизменят до неузнаваемост.

Това означава преди всичко да се откажат от своята войнственост и готовност за войни и унищожения. Както знаем, в аналите на всяка една от появилите се на бял свят общности унищожаването и/или военното подчинение на други общности се представят едва ли не като основни в нейните исторически добродетели.

В отговор на въпроса коя военна победа е най-голямата, именит китайски пълководец заявил: Щом не си допуснал войната.

Тази именно победа следва да славят всички, ако се стремят към мир и добруване, спокойствие и добросъседство в отношенията на всички общности по земята.

В това отношение отликата на китайската цивилизация от всички останали цивилизации по света е впечатляваща. Тази държава с почти петхилядна история нито веднъж не е предприемала война срещу друга държава. Имала е войска, която да а пази или да поддържа вътрешния ред и взаимоотношенията между различните части от нейното население. Обаче, както го заяви неотдавна и Си Дзинпин Китайската държава, тя не е предприемала война спрямо нито една държава, близка или далечна от нея. Страдала е от войни срещу нея, но обратното никога не е било. Това обстоятелство е впечатляващо спрямо историята и душевността на почти всички останали държави по света. Вероятно има в това отношение подобия на Китай и сред наличните държави по света. В миналото и днес Но, не ги знам описани от историята, или ги знаем, но те не са воювали агресивно не заради политиката на мирно съседство, а заради възможностите им. Например не е известно Исландия да е водила настъпателна война срещу друга държава.

В Китай мирното отношение към останалите държави е неотменен признак на неговата цивилизация. Тоест на общественото съзнание, на историческите повествования, на всекидневно мислене и поведение на хората.

Дори в бойните им изкуства подчертаното начало е отбраната. За разлика от разпространения и показван къде ли не спорт бокс. Не само в бокса между мъже, но и между жени настървената от това зрелище публика очаква с нетърпение да види онзи удар на един от биещите се, който да повали противника. Понякога и смъртно, както е било с известния в миналото боксьор, наричан Замора.

С други думи капиталистите, които днес виждат във войната своите интереси, отново се изправят срещу историческия развой на човешкото племе. Развой по “волята” на естеството, а не на користолюбието човешко.

В живота обаче има още повече чудатости на смърт и унищожения, които ние за жалост и почуда дори не забелязваме, или не се замисляме за тях.

Жалко! Много жалко, вероятно ще възкликват и идните поколения.