Александър Стойков

Известно е, че съществуващите хипотези за прародината на прочутия френски поет Пиер дьо Ронсар (1524-1585) са ориентирани към Румъния и България. Техният преглед показва, че румънските предположения възникват в средата на 19 век. Българските се зараждат като ехо на румънските и приблизително развиват техния еквивалент. Този резултат продължава да е валиден, въпреки натрупването на публикации, особено през 1924 г. по повод 400-та годишнина от раждането на Ронсар.

Настоящата публикация няма за цел да изследва добре познатите хипотези. Интересни са няколко известни факта, които не са интерпретирани и не е потърсено тяхното значение.

Пиер дьо Ронсар се превръща в колос не просто на френската литература през 16 век, но и на френския език. Той активно приканва французите да пишат на френски език, когато те са съчинявали произведенията си на латински. Ронсар създава прочутата 7-членна поетична „Плеяда” на френската поезия, с идеята да наложи използването на френския език в самата Франция. Плеядата създава нови френски думи, които навлизат във френския език и го обогатяват, както прави Иван Вазов с българския език в края на 19 век.

Насоките на Ронсар

След края на първата от деветте религиозни войни във Франция между римо-католици и протестанти, през 1565 г. младият френски крал Шарл IX (1560-1574) предлага като награда на монаха Пиер дьо Ронсар приоратите „Сен Козма” в Тур, а впоследствие и „Кроавал” в Терне. Въпреки, че умира в „Сен Козма”, Ронсар поема грижата и за приората „Сен Жил” в Монтоар сюр ле Лоар, в който прекарва последните 18 години от живота си. Вероятната причина е фамилна. Двама от неговите деди са били приори на същия манастир век по-рано.

Преди да почине в „Сен Козма”, Ронсар поръчва на поета Марк-Клод дьо Бют (1530-1586) да гравира върху неговия гроб епитафия на латински език. В епитафията Ронсар посочва, че е „роден на Изток”, въпреки ясния факт, че той е роден в замъка на наследственото имение Посониер в района на Вендом, централна Франция.

В душата на умиращия монах Ронсар изглежда се е появила вероятно типично френска гордост от източното потекло на неговия род, за да пожелае да го спомене в надгробния си надпис. Произходът на този род поражда през 19 век главоблъсканица, която все още не е решена.

Далеч преди да напише собствената си епитафия, през 1554 г. Ронсар е използвал литературата, за да хвърли поетичен сноп светлина върху неговия произход. Той е направил това в „Елегия XVI”, посветена на поета Реми Бело (1528-1577), и отпечатана в книгата “Le Bocage” (Дъбрава). Поетичната конструкция на лаконичната му биография сглобява образа на неговата родина като в реалистичен мираж, в който видимото изглежда далечно и дори привидно:

„Предците ми дошли са от една държава,

где Дунавът студен край Тракия минава.

Отвъд Унгария е тя….

Добре познат бил там маркиз Ронсар,

сеньор с имот богат от хора, от земи, от градове и злато.

От синовете му едно момче сърцато,

връстници сбрало, взе жадуващи за път,

повело ги далеч от родния си кът

и прекосили те земя унгарска, немска,

Бургундия, Шампан и с храброст старовремска,

с Филип дьо Валоа развели знамена,

че тъкмо в ход била със Англия война.

…

Младежът за Филип спечелил лаври само,

та кралят го дарил с имение голямо,

покрай Лоара - тъй забравил дом, страна…”

(Преводите са на Пенчо Симов и Лилия Панова)

География в поезията

Дунав е най-дългата река в Европа и тече покрай много европейски провинции. Но Тракия е само една и е ясно фиксирана. Река Дунав може да тече покрай Тракия единствено на територията на България, включително през 14 век. Тук унгарският филолог Ищван Самота (1867-1895) е проявил научна интуиция и е конкретизирал националния регион, който е бил визиран от Ронсар. Но въпреки този успех, той е тръгнал в посока, предопределена от широко тиражираните погрешни или ненадеждни преводи на името Ронсар.

Много преди Ищван Самота да прецизира България като родина на Ронсар, това вече е било сторено в автентичен документ от епохата на събитията, лаконично преразказани от Ронсар в неговия стих. Става въпрос за известното средновековно „Анонимно описание на Източна Европа” (Anonymi Descriptio Europae Orientalis). По своя характер то представлява разузнавателен доклад, създаден на латински език някъде около 1308 г. от французин, изпратен в околностите на Сърбия да разузнава региона с оглед на предстоящ военен поход към Константинопол, евентуално към Светите земи. Оригиналният доклад не само е бил анонимен, но не е имал и заглавие, защото такава е била практиката на писане през средновековието. Заглавието е дадено през 1916 г. от първия изследовател на документа Олгиерд Гурка (1887-1955).

От доклада става ясно, че френският шпионин разглежда Византийската империя като разделена на две части: Мала Азия и Тракия. Така разбираме, че под Тракия в средновековието е разбирана европейската част на Византия. На няколко пъти в описанието си неизвестният французин описва река Дунав като протичаща покрай Тракия, както прави и Ронсар. Като съществуваща държава там той не визира Византия, а България. Това се подразбира от следващ абзац в анонимното френско донесение, който описва Унгария, като „заобиколена на изток от Расия (Рашка, Сърбия - б.м.), България и Рутения (най-общо североизточните славяни, но в случая се подразбира като Влашко - б.м.), които са по средата между споменатото кралство (Унгария - б.м.) и Гърция (Византия - б.м.), както беше казано”. Шпионският доклад формулира впечатлението, че през 14 век европейската част на Византия - Тракия, е била българско притежание, каквато е била историческата реалност. Така, когато през 14 век е ставало дума, че Дунав тече покрай Тракия, е било ясно, че се визира територията на България.

В разузнавателния текст се твърди още, че „през средата на тази империя (България - б.м.) минава река Дунав”. Преминаването на река Дунав през средата на българската империя, означава, че реката не е била граница на българската държава през 14 век. Това е важно да бъде отбелязано, защото има значение за по-нататъшното развитие на разказа. Действително, българските владения приблизително до края на 13 век са обхващали земите далеч на север от Дунава, често отвъд Карпатите. Това е било така и в началото на 14 век, когато е бил съставен френският разузнавателен документ.

Титлата на българския прародител

На този фон особено значение придобива една дума от затрогващото стихче на Ронсар. Всъщност дори не е дума, а става въпрос за конкретен термин, който не търпи интерпретации. Малко е странно, че този термин е бил неглижиран, защото той е твърде прецизен.

Ронсар споменава, че „сърцатото момче” от България, впечатлило крал Филип VI Валоа (1328-1350) и основало рода Ронсар във Франция, е било син на маркиз. И отделя голямо внимание на социалния статус на този аристократ - той притежавал големи имоти, много земи, дори цели градове, също и много хора. Тоест - бил е стандартен средновековен български благородник. Кастата на този тип велможи е наследствена и нейното управление продължава, докато не бъде прекъснато от чрезвичайни обстоятелства.

Титлата маркиз има твърде специфични параметри, които не са свързани толкова с ранговата аристократична йерархия, колкото с географията. Коренът на думата произлиза от средно латинската дума marca, означаваща „граница”. През 16 век Пиер дьо Ронсар би използвал френската дума marquis, която произлиза от старофренската marchis, означаваща „управител на гранична област”.

Най-вероятно българският управител на гранична област е носел титлата комит. Името на тази титла също не е българско, а титлата е била създадена в Римската империя и може би е съответствала на comites rei militaris, командващи императорските войски в определени диоцези. Във Франкската империя за тази цел е била създадена титлата маркграф. Нейните носители са били натоварени със задължението да организират отбраната на граничните области - марките. За разлика от останалите графове, маркграфовете са живеели единствено по границите.

Ронсар е използвал „маркиз” като превод на френски език на българската титла на неговия прадядо. Най-вероятно го е направил, за да илюстрира неговото важно социално положение, с което Ронсар изглежда се е гордеел векове по-късно. А може просто да е използвал френския превод, за да представи пред французите каква стойност е имала титлата на неговия прародител. Възможно е още тогава да е имало съмнения в неговия благороднически произход.

Ранговете и имената на българските титли едва ли са били известни във френското общество през 16 век, както не са известни и днес, разбира се. Споменаването на някаква българска титла едва ли би означавало нещо за французите. Така или иначе, в случая Пиер дьо Ронсар действително е използвал превод на френски език на титлата на неговия български прадядо, за да маркира неговия аристократичен ранг.

Ронсар ни провокира да приемем факта, че бащата на неговия прародител е бил високопоставен български аристократ, който е управлявал гранична област в българската държава. Това вече значително стеснява кръга, където може да бъде търсен региона, от който произлизат българските корени на Пиер дьо Ронсар, тъй като граничните области са малка и конкретна част от територията на цялата държава.

Чрез останалите детайли, които Ронсар разкрива в краткото стихче, той дава насоки, че въпросната гранична област е била разположена в съседство с река Дунав и Тракия, и се намира след Унгария, като се мисли откъм Франция. Тези детайли още повече скъсяват радиуса на търсенето, тъй като първата граница откъм Унгария, е западната граница на България.

Петър Ников разсъждава за границите на Видинското царство през 14 век. Според него на север то е достигало до Неготин, Кладово и Оршова на река Дунав. От там границата се е спускала на юг по вододела между реките Тимок и Морава и е достигала до Делиград, Алексинац и Ниш. Някъде из тази територия, известна през средновековието като Българска Морава, която на изток граничи със Стара планина, трябва да се е намирал града, притежаван от стария български маркиз дьо Ронсар - прадядото на монаха-поет Пиер дьо Ронсар.

Личното име на прародителя и кралското посочване на България

Документ, издаден от канцеларията на крал Луи ХІV (1638-1715), разкрива името на „сърцатото момче”, основало рода Ронсар. Това име не е известно до декември 1975 г., когато Любомир Йорданов открива във Френската национална библиотека впечатляващия оригинал. Според Лъчезар Тошев той носи номер 2530 и се намира в Досие 56832 на отдел „Стари ръкописи”. Удостоверението е заведено в канцеларията на „краля слънце” под номер 30 и е издадено, за да гарантира благородническия статут на фамилия Ронсар във Франция.

Свидетелството посочва, че „сърцатият момък” се казва Бодуа дьо Ронсар и се явил във Франция, за да служи на крал Филип VI Валоа. Филип VI е син на вече споменатия граф Шарл Валоа - поръчителят на разузнавателния доклад от началото на 14 век. Филип става първия френски крал от рода Валоа.

Текстът на документа гласи:

„Будоа [Бодуен] дьо Ронсар от България, който предвождаше унгарците, дойде под знамената на Филип Валоа, за да го подпомогне в битката с англичаните.” (преводът е предаден по Рая Заимова)

Според Лилия Панова, освен Бодуа, в документа се споменават имената на още двама членове на рода Ронсар, които са направили кариери във френския кралски двор: кралският управител Луи дьо Ронсар, и кралският капелан, поет и лекар Пиер дьо Ронсар, който вече ни е добре известен.

При преброяване на френските благороднически фамилии през 17 век, семейство Ронсар е било отстранено от листата на аристократите. След като представило надеждни доказателства за неговия благороднически произход, статутът му бил възстановен чрез издаването на въпросното удостоверение от кралската канцелария на Луи ХІV. Членовете на фамилия Ронсар са имали късмета техният първи представител - Будоа, да се появи във Франция, след като безкрайно педантичният и коравосърдечен крал Филип IV Хубавия (1285-1314) превърнал френското кралство в бюрократична монархия.

Историческа скъпоценност обаче е абзаца, в който крал Луи ХІV е посочил, че Будоа произлиза от България. Кралското твърдение би трябвало да сложи край, или поне да сведе до минимум споровете около произхода на Пиер дьо Ронсар. Но това, разбира се, не се случва.

Трите документа: официалното свидетелство, издадено от канцеларията на крал Луи ХІV, надгробната епитафия на Ронсар и поетичната „Елегия XVI”, сглобяват като парчета от пъзел образа на България и дори посочват конкретна българска област.

Унгарският отряд

Географската посока на въпросната област е визирана от още едно обстоятелство, споменато в кралското решение от 17 век. Младият български смелчага е довел във Франция унгарци и заедно с тях се включил в Стогодишната война срещу Англия. Още по-интересно е уточнението на Пиер дьо Ронсар, че унгарците били „връстници” на неговия прадядо Бодуа. Което означава, че въпросният млад българин толкова добре е познавал унгарците и е имал толкова добри контакти с тях, че е можел да подбере само свои връстници за военната си дружина. Набирането на връстници предполага, че наследникът на стария маркиз е живеел в съседство или заедно с унгарци, с които взаимно са си имали доверие. Никой не отива на война с врагове в армията си.

Най-естественото място, на което Бодуа би могъл да направи подбор на негови унгарски връстници, е западната българска граница, която е граничела с Унгария. Въпросната граница се е местела, в зависимост от съответните събития, но по времето на анализираните събития, от двете й страни са се намирали българи и унгарци. Например, няколко десетилетия по-късно - през 1365 г., унгарският крал Лайош I Анжу (1342-1382) завладява Видин и пленява местния цар Йоан Срацимир. С това чувствително премества западната българската граница на изток.

За да предвожда унгарци в англо-френската война, Бодуа дьо Ронсар трябва добре да е използвал унгарския език. Той би могъл да научи унгарски език по различни начини, но най-логичният е това да се е случило на западната граница на българската държава - в съседство с унгарците.

Също толкова естествено е наемането на унгарци и изучаването на унгарски език да са били осъществени във владенията на неговия аристократичен баща маркиз дьо Ронсар. Ако той е живеел на унгарската граница на българската държава, би трябвало също да е използвал унгарски език, тъй като би му бил крайно необходим за неговите гранични задължения по управлението на граничните взаимоотношения.

Малко вероятно е унгарците да са били дадени на Бодуа от унгарския крал Карол (Шарл) Роберт Анжу (1308-1342), чиято династия има френски корени. Карол Роберт е имал огромни проблеми с признаването, интронизацията и обединението на Унгария. Освен това той не е поддържал близки отношения с френския кралски двор, като се изключи втория му брак с принцеса Беатрис от Люксембург през 1319 г., който е бил много кратък, въпреки че политическото му планиране е започнало още през 1310 г.

По-интересна, занимателна и същевременно слаба, но не и невъзможна, е хипотезата, че странният отряд от унгарци на Будоа дьо Ронсар би могъл да бъде финансиран от френското средновековно разузнаване с идеята да подпомогне френската армия при планирания й поход срещу Константинопол или Светите земи. Подобен поход най-вероятно би планирал превземането на Търново, което е било в изгода на Видинското царство. В този план интересите на видинската и на френската аристокрации изглежда добре съвпадат.

Планираният военен поход е пропаднал по различни причини, затова когато през 1337 г. започнала Стогодишната война с Англия, френският крал Филип VI Валоа изглежда е получил това, за което френското разузнаване може би е заплатило - военна помощ, която вече не е била нужна на изток. Би могло да се допусне, че подобно съглашение с французите би могло да бъде сключено от Шишман І, и да е осъществявано от неговите управители, какъвто е бил старият маркиз дьо Ронсар. В случая то вероятно е било изпълнено от неговия син Бодуа.

Освен това на война не се отива без предварително споразумение. Особено ако войната се води на другия край не на държавата, а на континента. Цялото начинание трябва предварително да е било уговорено с френския военен щаб. Там трябва да са знаели кога и къде ще пристигне военната част, каква е нейната численост и въоръжение. И да са съставили план кога, къде и как да използват тази военна част. Това трябва да е било изяснено с френския военен щаб, преди Бодуа дьо Ронсар да поведе унгарците си към Франция.

Фактът, че младият Бодуа се е включил в Стогодишната война като ръководител на военен отряд, при това съставен от унгарци, разкрива аристократичния му произход. Командирите на военни части през средновековието обикновено са благородници и сами финансират подчинените им военни части. Военният поход на Ронсар към Франция е бил доста скъп. В случая обаче финансирането изглежда е дошло от Франция. Но така или иначе, фактът потвърждава благородния произход на фамилия Ронсар в България и в същото време легализира написаното от далечния й френски потомък Пиер дьо Ронсар.

Военните подвизи във Франция говорят, че Бодуа е имал добър военен опит, който успешно е приложил във войната срещу Англия. Но ако е предвождал унгарци при битки в България, логично е да запитаме срещу кого е натрупал неговия боен опит?

Вътрешни причини

През 30-те години на 14 век един от сериозните проблеми в България е била гражданската война между видинския управител Белаур (1323-1336) и неговия племенник и български цар Йоан (Х) Александър (1331-1371). Този конфликт възникнал след убийството на българския цар Михаил III Шишман (1323-1330) край Велбъжд през 1330 г. Белаур е участвал в преговорите след битката със сръбския крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331) и с неговия престолонаследник Стефан Душан (1331-1355), в които се включил и тогавашният ловешки деспот Йоан Александър. Белаур е бил брат на убития български цар, а Йоан Александър - негов племенник. Всички се разбрали за нов български цар да бъде избран първородния син на убития български монарх - Йоан III (VIII) Стефан.

Белаур е бил в близки отношения с новия търновски цар и му станал пръв съветник. Затова е разбираема неговата остра реакция, когато Йоан Александър детронирал Йоан Стефан след няколко месеца, за да заеме неговото място на българския престол.

Видинският управител е имал силни позиции в държавата, тъй като през пролетта на 1331 г. сваленият цар Йоан Стефан се скрил на негова територия - първо във Видин, а после в Ниш. Заради силата на Белаур, конфликтът, предизвикан от преврата на Йоан Александър, прераснал в гражданска война. Продължителността на тази война говори за голямата политическа и военна мощ на Белаур.

Въпреки, че буквално разбил византийския император Андроник III Палеолог (1325-1341) в битката при Русокастро през 1332 г., Йоан (Х) Александър не успял да преодолее толкова лесно съпротивата на неговия чичо Белаур, въпреки че извикал на помощ татарски отряди. Войната приключила в 1336 г., когато Будоа дьо Ронсар би трябвало да е повел унгарците си към Франция, за да участва в друга война - срещу Англия.

Много е възможно съвпадението между края на гражданската война в България и заминаването на Будоа дьо Ронсар за Франция да не е случайно. Ако неговият прадядо е бил управител на граничен район в северозападна България, той със сигурност е бил назначен от Белаур. Отнемането на властта от Белаур, би означавало изземване на властта от подчинената му аристокрация. Би могло да се очаква, че тогава маркиз дьо Ронсар е загубил административния си пост и вероятно владенията си.

Възможна причина младият Бодуа дьо Ронсар да събере военен отряд от унгарци, е войната срещу централната българска власт между 1331 и 1336 г. Младежът би могъл да участва в тази война на страната на Белаур. След като армията на видинския управител е била победена в битката при село Дерманци през 1336 г., пред младия Бодуа не е имало особени перспективи в България.

Тук намира място интересната хипотеза на Петър Ников, че името Белаур всъщност има унгарски корени. То е съставено от унгарското име Бела и окончанието ур. „Ур” се превежда от тюркски език като титла, която означава „господар, княз”. Тоест, на унгарски език името Белаур означава „господарят (князът) Бела”.

Тъй като според византийския император Йоан VI Кантакузин (1347-1354), бащата на Белаур е бил от кумански произход, се предполага, че неговото име е било посветено на унгарския крал Бела IV (1235-1270). Около 1226 г., като управител на Трансилвания, бъдещият унгарски крал покръства куманите, живеещи на запад от река Днестър, и ги организира в унгарски банат. Десетилетие по-късно - през 1239 г., вече като коронован унгарски крал, той спасява покръстените кумани от татарското нашествие. Освен това Бела IV е брат на Анна-Мария - втората съпруга на един от най-великите български царе и предполагаем първи български император - Йоан II (V) Асен (1218-1241).

Така или иначе, унгарското име на Белаур отбелязва добрите отношения с унгарците на неговия род, както и на подчинения му видински регион. Тези добри отношения биха могли да обяснят унгарския състав на отряда, оглавен от Бодуа дьо Ронсар.

Периодът на похода към Франция

Документът, издаден от канцеларията на крал Луи ХІV, ни дава това, което Пиер дьо Ронсар си е спестил - времевия отрязък, в който предвожданият от смелия Бодуа отряд от унгарци е заминал за Франция.

По всичко личи, че terminus post quem на военното пътешествие е било свързано с началото на Стогодишната война в 1337 г. Малко по-сложно е определянето на terminus ante quem. Този момент трябва да е настъпил преди смъртта на крал Филип VI Валоа през 1350 г.

Най-голяма е вероятността военната част от унгарски връстници на Бодуа дьо Ронсар да се е включила в началото на войната, което е било успешно за французите. Франция е била около 7 пъти по-голяма от Англия по това време и е притежавала най-добрата армия в Европа. Но тези успехи са продължили до катастрофалната битка при Креси през 1346 г. и избухналата тогава чумна епидемия в цяла Европа.

Terminus ante quem е свързан по-скоро с този период, след който французите не са имали успехи и Бодуа трудно е можел да се прояви, за да бъде награден от краля. Разбира се, малка е вероятността младият храбрец да се е включил във войната едва на толкова късен етап.

Фактът, че в битката при Креси като френски съюзник е загинал кралят на Бохемия - Ян Люксембургски Слепия (1310-1346), показва че във френската армия са се сражавали и чуждестранни съюзници, един от които безспорно е бил Бодуа дьо Ронсар.

Владетелското семейство от църквата в Станичене

В търсенето на неизвестния град в Българска Морава, който е бил притежание на стария маркиз дьо Ронсар - бащата на Бодуа, на първо място изпъква Ниш, където през пролетта на 1331 г. се е скрил сваленият български цар Йоан Стефан. В тази област съществуват две малки средновековни църкви, които са забележителни.

В гроб № 15 на гробищната църквица „Св. Никола” в село Станичене, през 80-те години на 20 век са открити остатъци от единствената оцеляла текстилна дреха, носена от действащ български цар. Извезаните със златен конец върху червен плат монограми изписват името на българския цар Йоан (Х) Александър. Има различни хипотези как царската дреха се е озовала в гроб № 15 на малката църквица в Станичене. Най-вероятната е, че тя е била подарена на близък сътрудник на царя, тъй като е имало обичай монархът да подарява на свой съратник дреха, която е обличал само веднъж.

Ктиторският надпис посочва, че църквата е била създадена от Арсений, Ефемия и Константин в годината между септември 1331 и септември 1332 г. при управлението на региона от Белаур. Нейното изграждане е станало в периода, в който в околностите би следвало да е живял младият Бодуа дьо Ронсар. Това е станало непосредствено, след като ловешкият деспот Йоан Александър свалил чрез преврат младия цар Йоан III (VIII) Стефан и започнала гражданската война на видинския регион срещу централната власт в Търново.

Това е типичната малка фамилна църква, в която са изобразени десетина членове от едно семейство - някои от тях починали, а другите - приживе. Събирането на едно място на фамилията в тази църква е като моментна снимка на целия род, с тази разлика, че в „снимката” са включени и вече починалите роднини.

Ктиторите Арсений и Ефемия са изобразени върху южната стена на църквата в характерния семеен ктиторски портрет. Даряването на църквата е било извършено съвместно от двамата, доколкото те заедно придържат макета на църквата. Пред тях е застанал малкият Крубан (Хрубан ?), също изобразен приживе, за който не е ясно каква връзка има с изобразените ктитори.

На отсрещната северна стена е изобразено владетелското семейство на млад мъж и жена, облечени в типичните деспотски зелени дрехи с извезани със злато двуглави орли по тях. Те със сигурност не са членове на царска фамилия, както се предполага, тъй като са изобразени без нимбове. Членовете на царското семейство се изобразяват с нимбове, освен останалите задължителни инсигнии.

Според сръбските изследователи името на изобразения владетел в Станичене е Константин. Но той не е ктитор на църквата, каквато е широко разпространената версия, тъй като е представен прегърнат от св. Никола, което означава, че е починал. Съгласно сръбските колеги тук св. Никола е изобразен като психопомп - той представя пред Бога починалия владетел. Навярно Арсений и Ефемия са родители на починалия господар. Би могло да се допусне, че те са издигнали църквата в памет на техния починал или загинал син, след което са се замонашили. Възможно е той да е паднал жертва в началото на гражданската война през 1331 г., или в друго сражение.

Църквата в Долна Каменица между Изтока и Запада

На 50 километра на север - в село Долна Каменица, е била главната резиденция на местния управител. Ако се съди по придружителните надписи на ктиторските портрети в църквата „Св. Богородица”, съседният замък трябва да е принадлежал на видинския деспот Михаил Шишман. По всичко личи, че църквата е била дворцова. Тя е била свързана със съседния замък чрез тесен коридор, изграден на втория етаж, подобно на редица други дворцови или архиепископски църкви. Заради наличието на портрет на деспот Михаил Шишман се предполага, че църквата е била издигната по време на неговото управление

И тук регионалният владетел не е ктитор на църквата. Той е представен, заедно с неговата съпруга, върху западната стена от първия етаж на нартекса - непосредствено до главния вход на църквата. И двамата носят богато украсени с бисери дрехи и корони.

Дворцовата църква в село Долна Каменица има интересна архитектура. Нейният наос е изграден по източен модел. От западната му страна е пристроен нартекс, над който се издигат две каменни кули. Двете кули оформят западната фасада на църквата по западноевропейски модел. Те са типични за архитектурата на готическите църкви. В този смисъл църквата в Долна Каменица представлява интересен микс от източни и западни архитектурни принципи. Може би защото е била създадена на границата между Изтока и Запада от хора, които са черпели модели и от двете култури.

За разлика от църквата в Станичене, в Долна Каменица са представени два ктиторски портрета - в две различни помещения. Първият ктиторски портрет е на двама братя върху западната стена в южния кръст на наоса. От тях дарител е единият брат, който носи богато украсена дреха. Другият брат е свидетел на дарението. Вероятно по-големият брат е дарил основното помещение на църквата - наоса.

Вторият дарителски портрет се намира на втория етаж в нартекса - непосредствено до дворцовия вход, и представя знатна фамилия, която семейно поднася дарението на църквата, в присъствието на техните две малки деца.

Двата ктиторски портрета са интересни и защото са доста рядко явление. Още по-интересно е, че те са изобразени в двете различни части на църквата, изградени по различни стандарти - източен и западен.

Най-любопитно обаче е портретното сходство между двамата дарители мъже. Те имат сходни дрехи, идентични физиономии, идентични къси бради и мустачки, идентични прически от дълги коси, които се повтарят дори до малките косъмчета във върховете на челата им. Не е изключено да става въпрос за един дарител, представен при две различни дарения. Първото - на основната част от църквата, е било направено самостоятелно, при свидетелството на някой от неговите братя. Второто дарение - на нартекса, е било направено семейно, тъй като и съпругата е представена като ктитор да придържа макета на църквата.

Възможно е съпругата да е била унгарка, което е предопределило западните влияния при изграждането на кулите, където се намира въпросният семеен ктиторски портрет. Така бихме могли да наречем първия дарителски портрет в наоса „ергенски”, за да може вторият дарителски портрет в нартекса вече да бъде „семеен”, направен няколко години след сватбата, тъй като децата вече са пораснали.

Вероятните лица на предците Ронсар

В Долна Каменица до известна степен са запазени лицата на изобразените, което отваря възможността да ги разгледаме. За настоящата тема интерес представляват мъжките лица от двата ктиторски портрета. Те показват млади, вероятно около 30-годишни мъже. Техните физиономии имат изтънчени черти. Късите им бради и мустаци са старателно оформени. Много дългите им прави коси свободно се спускат по техните рамене.

Вглеждането в тези портрети дори е належащо, защото не е изключено в тях да виждаме стария маркиз дьо Ронсар, изобразен като младеж, или негови роднини. Малко вероятно е самият Бодуа да е бил изобразен там. В кръга на вероятното е замъкът и малката църквица до него в село Долна Каменица, да са били собственост на граничния български велможа, със сигурност подчинен на видинския управител. В лицата на изисканите български аристократи бихме могли да разгледаме чертите на предполагаемите български прадеди, основали прочутия френски род Ронсар.

Също толкова интересно е, че старият военен римски път Виа милитарис от Константинопол към западна Европа, минава в съседство до двете споменати църкви. Когато около 1337 г. „сърцатото момче” Бодуа дьо Ронсар се отправило с неговия военен отряд към Франция, най-вероятно то е потеглило по същия много добре оформен и качествен път, тъй като той е бил средновековната магистрала в региона и е бил предназначен за подобни пътешествия.

—————–

Литература

Лилия Панова. Ренесансовият принц на поетите. - В: Литературен свят, https://literaturensviat.com/?p=29182, посетена на 20.10.2022 г.

Лъчезар Тошев. Пиер дьо Ронсар - принцът на поетите. “Там где Дунавът студен край Тракия минава”. - В: Блог на Лъчезар Тошев, http://toshev.blogspot.com/2013/12/blogpost_31.html (10/05/2014), публикувана на 31 декември 2013 г.

Пенка Данова. [Описание на Източна Европа]. Още за анонима „Описание на Източна Европа” от 1308 г. - В: Историческо бъдеще, бр. 1-2, Институт за исторически изследвания към БАН, 2005, с. 164-185.

Петър Ников. История на Видинското Княжество до 1323 година. - В: Годишник на Софийския университет - ИФФ, т. XVIII, София, 1922 г., с. 1-120.

Пламен Павлов. Господари на Поморавието през XIV век. - В: Електронна страница на в. „Труд”, https://trud.bg/господари-на-поморавието-през-xiv-век/, публикувана на 10.09.2021 г.

Пламен Павлов. Метежници и претенденти за търновската царска корона през XIV в. - В: Електрона страница LiterNet, https://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/metezhnici.htm, посетена на 12.10.2022 г.

Пламен Павлов. „Първите дами” на средновековна България. Българска история, София, 2020.

Рая Заимова. По бреговете на Дунава. - В: Балкански идентичности, https://balkansbg.eu/index.php/bg/content/e-sadarzhanie/456-po-bregovete-na-dunava.html, посетена на 22.10.2022 г.

Стефан Смядовски. Надписите към стенописите от църквата „Св. Никола” край с. Станичене, Нишко (1331/1332 г.). - В: Palaeobulgarica, Кирило-Методиевски научен център при БАН, София, 1994 г., бр. 3, с. 17-44.

Тенчо Попов. Бил ли е Йоан Стефан съцар на Михаил III Асен? - В: Студии върху българското средновековно монетосечене с изводи за историята, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2020 г. https://www.academia.edu/38251862/БИЛ_ЛИ_Е_ЙОАН_СТЕФАН_СЪЦАР_НА_МИХАИЛ_III_АСЕН, посетена на 04.08.2021 г.

Марко Поповић; Смиљка Габелић; Бранислав Цветковић; Бојан Поповић. Црква светог Николе у Станичењу. Археолошки институт, Београд, 2005. https://www.academia.edu/29833606/Crkva_Svetog_Nikole_u_Stani?enju_The_Church_of_St_Nicholas_in_Stani?enje

Collins dictionary. - В: https://www.collinsdictionary.com/dictionary/english/marquis, посетена на 07.11.2022 г.

Dragana Kun?er. Anonymi Descriptio Europae Orientalis. - В: www.academia.edu, https://www.academia.edu/7305294/Anonymi_Descriptio_Europae_Orientalis, посетена на 27.11.2022 г.

Kalina Atanasova. The Headdress Of Three Female Ktetors’ Portraits From Donja Kamenica. - В: Ниш и Византиjа зборник радова XIV, Symposium Ni? & Byzantium, 3-5. jun 2015, The Collection of Scientific Works, ed. M. Rakocija, Ni?, 2016, р. 383-394.

La chapelle Saint Gilles - В: Montoire, Tr?o, Saint Jacques des Guerets, https://www.francebalade.com/vendome/montlav.htm, посетена на 17.09.2022 г.

La trilogie de Montoire - В: Humarfra, http://humarfra.unblog.fr/2015/12/28/la-trilogie-de-montoire/, публикувана на 28.12.2015 г.

Merriam-Webster dictionary - В: https://www.merriam-webster.com/dictionary/marquis, посетена 07.11.2022 г.

Wikipedia - В: https://fr.wikipedia.org/wiki/Pierre_de_Ronsard, посетена на 23.10.2022 г.

Wikipedia - В: https://en.wikipedia.org/wiki/Marquess, посетена на 07.11.2022 г.

Wikipedia - В: https://sr.wikipedia.org/wiki/Тимочка_Крајина, посетена на 20.11.2022 г.