Ангел Христов

Ние, българите, сме кошмарни хора. Сиреч сънуваме един и същи сън, в който няма и зачатък на човешкото, благородното, самопожертвувателното, неповторимото, сън без степени на красивото, изящното, съвършеното състояние на преклонение пред постиженията на човека от неговата поява до днес.

Кошмарен е не само сънят, но и самият живот, нашият съвременен живот, подчинен на ниски страсти, алчност, липса на душевност и омраза към знанието и културата като факт (според Волтер), който се променя, но винаги НЕ към върховете на собствената ни планина от творчески дух, талант и морал.

Кошмарът не е просто съществително, а съдържание, продиктувано от най-лишената от човешки качества част от човешкото общество, представлявана от „творци”, „писатели”, които винаги са живели и продължават да живеят в мазетата на човеконенавистните идеологии, продължавайки да търсят вината за кошмарите ни в миналото, а не в себе си и в себеподобните носители на високо платена омраза.

Кошмарът „България” не е измислен, той е вътре и вън от нас, неговото АЗ всъщност е нашето всекидневие, нашето право на избор или, още по-точно, на невъзможността ни да избираме.

Протяжната и далеч не съвременна идея за свят без граници не е нищо повече от свят в робство, подчинение на духа и на таланта на малцина, които предпочитат да живеят свой, лишен от контрол над тях самите свят, но подчинен на техните чисти и „красиви” помисли за божественото им безплодно съществуване в рамките на планетата-държава, която те могат и все още се опитват да управляват дистанционно, с поставен пръст върху ядрения бутон.

В този свят кошмарът „България” е нещо незабележимо, в известен смисъл излишно, но все пак важно за тези, които искат да създадат своя собствен свят, в който териториите съществуват, но не и хората, не и традициите, не и моралът, не и биологично заложените репродуктивни възможности на човека, в рамките на които в бъдеще не влизат естествените природни закони.

Кошмарът ще е още по-пълен, ако се взрем в съвременното ни общество, което се управлява от хора, лишени, по силата на политическата им принадлежност, от умствения строй, непозволяващ вземане на собствени решения.

Истинският сън на нашия съвременник всъщност е всекидневие, а всекидневието всъщност е кошмарният сън, който не сънуваме, а който изживяваме. Днес смисълът на думата „партия” е „личен интерес”, дали тя съществува формално или неформално няма значение, сънят трябва да продължи.

Народ, живеещ в кошмара на собственият си сън, не може да надживее себе си и един ден, когато и да е, по различни външни или вътрешни причини, ще изчезне. Вече повече от три десетилетия всички ние сънуваме този кошмарен сън.

Сън в рамките на обществото, в рамките на отделната личност, враждуваща сама със себе си под сянката на общочовешката лудост, обричаща философските постижения по пътя от древността до днес.

Този кошмарен сън създаде огромен купол над всички нас, под него ние изгубихме своята самоличност, своя кръвен корен, своята представа за свободата като средство за чистотата на човешката душа.

Изгубихме още повече мястото си в рамките на обществото, вече не сме хора с характер, а електорат, който гласува за портрети на непознати хора, които, въпреки властовия си статут, остават непознати и ненужни докато са на политическата сцена.

Изгубихме твърде много в общочовешки смисъл - значението на тези, които би трябвало да ни лекуват, превръщайки ги в единици с различно възнаграждение в търговски дружества, загубихме любовта към знанието, училищата ни раждат немарливци към значението на познанието, подчинявайки се на уродливите фалшиви обещания за нови американски мечти в страни, където вече не познават и думата мечта.

Същите училища раждат ламята на омразата към историята такава, каквато е и каквато трябва да си остане от уважение към истината и гордостта на човека като мислеща тръстика.

Най-страшното все пак е не икономиката, тя може и да запада, и да се възражда, не бюджетът на държавата, който се моделира не от високите идеали на човека като равен с равен, а от личните интереси на тези, които се възползват от него според собствената си философия за обогатяване чрез парите и властта.

Много по-страшно е потъналата в летаргия интелигенция, проявяваща се страхливо и без усещането за съвременност.

Това е интелигенцията, която изчаква, стаява се в сенките на събитията, откликва лениво и с притаена или добре изиграна, но предпазлива страст.

Това е интелигенцията, която, чрез свои отделни представители, успешно слугува на чужди идеали, на странни атлантически пориви, на чужди литературни стилове и опити за смислово придаване на националния ни дух на черти, които никога не са съществували в богатата ни книжовност.

Това са писателите, които успешно се изявяват в чужбина, но в страната ни се четат вяло и с чувство за присмех.

Това са автори, които ни уговарят да се срамуваме от миналото си, да носим печата на виновници, че в различните епохи са се случвали събития, които днес не се харесват на тези епигони на чуждото и лишеното от духа на българския народ.

Някои от тях все още искат да ни държат в мазетата на създаваната от тях история, която нито предците ни, нито ние сме обитавали.

Всяка литература в света има един-единствен закон - без съдържанието и стила на националната литературна традиция, е литература на забравата, обладана от собственото си безсилие.

Нашият кошмар е уникален и с опита, придобил през последните десетилетия. Ние приехме Конституцията на ЕС, но западните богати държави не приеха богатството на българската държавност, напротив, използваха доскорошната ни учебна система, за да привлекат най-талантливите в своите страни.

Налаганите западни принципи на неразкритите европейски ценности внезапно се оказаха оръжие срещу ценностите на народностния дух, неговата история, естетически и етични правила.

Те подеха борба дори с природата и нейните биологични дадености с фантасмагоричната си Истанбулска конвенция, с отнетото право на народа ни сам да избира враговете и приятелите си, с подменените представи как изглежда този, който участва във военни конфликти - враг ли е или приятел, партньор или налагащ своите представи за демокрация.

Да помогнеш ли на този, чиято цел е законспирирана зад мрачните прогнози за бъдещето или на другия, който се опитва да защити своето бъдеще.

Войната е най-ужасното събитие във всяко време - от преди две хиляди години и сега, но кой попита народа ни искаме ли да участваме в нещо, което е в полза на една държава и загуба за всички останали?! Никой! И никой повече не ще ни попита, защото вече сме се предали.

Разбирането на историята не е детска игра, нито съчинение за неграмотни. Историята може да бъде светла страница за всеки народ, но и разрушителен кошмар, в който сънят и всекидневието се поставят под чупливия стъклен купол над нас и всичко, което можем да очакваме, е още по-голям и непреодолим кошмар.

Историческите факти доказват, че тези, които вземат решенията, умират тихо в леглата си. Техният живот ражда кошмарите, които ние изживяваме. На тях дължим изчезването на духа, лансирането на слугинажа, унищожаването на историята и преиначаване на фактите.

Ставаме техни съучастници по неволя не защото искаме, а защото никой не се съобразява с нас. Така попадаме не в свободна, а в кошмарна България.

И въпреки че сме живи, все повече заприличваме на мъртъвци, които приветстват своите убийци. Ще се спасим ли от този непрекъснат кошмар да живеем в страна, в която се приветства единствено смъртта, която освобождава държавата от задължението й да съхранява живота ни?!

Сами си отговорете на този въпрос. Моят отговор е: НЕ, СПАСЕНИЕТО НЕ Е В МЪЛЧАНИЕТО И ГЛАСУВАНЕТО ЗА ХОРА, КОИТО АКО НЕ НИ МРАЗЯТ, ТО СЪС СИГУРНОСТ НЕ НИ ОБИЧАТ!!