Мария Филипова-Хаджи

Къде тръгнах пак, да ме пита някой. По главната най-много се сещам за самотата си, няма да ходя там. Особено в неделя. Но имах чувството, че някой ме води към центъра на града, а аз се дърпам. Пълно с народ - по двама, по трима…сякаш само аз вървях сама. Защо ли изобщо си дойдох? В чужбините си сам, но се приемаш и за чужд, и за сам. Защото си е така. И там не те боли душата. Защото си на друго място и без никой. Защото като те заболи - има къде да се върнеш.  Но в Родината не е същото. Уж всяко дърво е твое, всеки камък - също, дори и да те спъне, казваш си, „голяма работа, мой си е”. Но къде ми са хората? Децата, внуците, голямата рода… Всичко пръснато надалеч. И да рече човек, че нямам приятели - имам по цял свят. Но защо все сама се движа както по света, така и у нас? Отговорът на този въпрос го знае само Един. Но не ми го казва. Питала съм Го. Мълчи. Понякога ми праща едни знаци - аха да ми каже. Но… до там. Аз Му благодаря, все пак за всичко останало, извинявам Му се, че съм тъжна и тайно чакам и се надявам. На какво ли? На отговор.

И така си живея.

- Дали да хапна една пърленка? - си каза една част от мен.

Но близначката в мен отвърна: хайде сега, тъкмо започна диета.

- Е, нищо де, само една - настояваше първата.

- Но не цялата!

- Добре, само за компания.

Такива са близнаците в мен. Грабнах една пърленка и я понесох по главната. Сядам пред пощата до разкопките. Хапвам си и очите ми пак в множеството наоколо. Не са сами хората. Ето, там една двойка - той я снима до разкопките…и са щастливи.

Неволно задавах въпроси на ум към Някого, с когото винаги си говоря, за да има кой да ме слуша:

- Не че Ти държа сметка, но ще ми кажеш ли някой ден смисъла на нещата, които не разбирам? Аз искам Тук да ги знам, а не горе. Тук ми трябват. И не знам за къде ме стягаш - за ада, или за рая, но много бих искала Тук да усетя Рая. Да се порадвам на белия живот, разбираш ли ме. Знам, че ме разбираш повече от мен самата, но искам Тук да видя Рая.

Завих половината пърленка в чантата си. Нали обещах да не я ям цялата. Защо ли въобще излязох!

Вървя отново по главната.

- Един сладолед ще си купя.

- Не! Много ще ти дойде вече!

- Добре де, да подхраня хормоните на щастието. Какво друго да правя?

Примирих се със споровете в себе си и застанах на опашката за сладолед. Продавачката вече ми приготвяше фунийката с три вкуса сладолед, когато пред мен застана младо хубаво момиче, с къдрави тъмни и дълги коси и ми каза:

- Извинете, мога ли да поема сметката на сладоледа ви и да ви почерпя?

И едновременно с това каза на продавачката:

- Аз ще платя този сладолед!

Учудена попитах:

- Но защо?

Помислих, че съм попаднала в някаква реклама, анкета, скрита камера, или нещо подобно.

- Защото днес имам рожден ден, вървя си сама по главната и просто реших да почерпя случайно някого.

Все още не вярвам в какъв филм съм влязла и се оглеждам.

- Но щом имате рожден ден, трябва да ви дам нещо, рожден ден без подарък не става. Хайде да се разберем така: давате ми някакъв телефон или адрес, за да ви изпратя мои авторски книги.

- А! Каква изненада! Значи не случайно вас съм избрала! Колко вълнуващо!

- Как се казвате? - питам.

- Рая - отговаря ми момичето.

Очите ми стават големи колкото сладоледа и поглеждам нагоре, за да видя дали още нещо ще ми спусне Онзи, когото всеки ден разпитвам, а Той все такива непонятни отговори ми праща, дето въобще не знам какво означават. Но Той си знае. Как да не Му се доверя - каквото иска да ме прави и където иска да ме води. Но някой ден да ми каже: коя съм аз, все пак.

Разделихме се с момичето с прегръдка и разменени телефонни номера. Дори в прегръдката я пипнах по гърба, да не би там да си е скрила крилете или пък ги е оставила някъде на скришно.

И пак си вървя в недоумение: как така аз ще Го питам за едно, а Той сякаш нарочно или пък не ме е разбрал… Не, аз не разбирам, но така ще е на този етап.

Пък онези двете в мен се изтрепаха да спорят и да се питат „какво беше туй”.

- Хм… РАЯ! Туй ли беше? Или има още? - рече едната.

- Има още, но не се знае какво.

- Каквото и да е, пак ще е нещо загадъчно, дето да му се чудиш.

- Аз не се чудя, примирена съм.

…Покрай Джумаята се разнася музика на високи децибели:

„…че на света е само една

нашата мила, родна страна…”

О, не! Това сме го плакали навън, години наред. Нямам повече емоции. Вързала съм ги на възел и на тайно съм ги скътала.

Кой те пита!

Две млади момчета събират подписи ЗА МИР И СУВЕРЕНИТЕТ НА БЪЛГАРИЯ. България се подписва за мир! Не ще война! Тя война си има. Вечната война, която води е със самата себе си. Воюва и се яде, изяжда се отвътре и отвън даже. Сама. С чуждите не ще да воюва. Затова не може да си направи и правителство - защото никой не иска война навън. Тя обича всички нации. Дори не пита дали те я обичат. Тя просто си обича. Защото е БЪЛГАРИЯ. И в душата й живее РАЯ. Добре де, Раят. Само в душата й. Защото животът й за сега не е…

- Затова ли ме доведе днес?

- Затова.

- Едното го разбрах, но другото не можах.

- Е, как да не разбра? Две думи само - нима не можеш да ги вържеш?

- За две думи си е струвала не само емоцията - а целият смисъл в този живот.

- Да, две думи днес разтърсиха душата и донесоха смисъл.

…Моите близначки ту спореха в мен, ту философстваха и вече не ме оставиха да гледам втренчено хората или да съм тъжна.

Вече не бяха сами. Те общуваха в мен с милиони и аз ги чувах, разбирах ги и бях щастлива.

Но по навик поглеждах нагоре и все Го питах: има ли още?

- Има! - рече едната в мен.

- Млъкни, да не разваляш магията! - отговори другата.