ПТИЧЕТО

Вероника Иванова

Антоан се беше мушнал в листата на двора в училище, така добре се беше покрил в старателно прибраната сутринта купчинка от пазача.

Беше му добре, топло, с мирис на земя, на прегръдката на майка му. Отдалеч започнаха да се чуват приглушените гласове на учителката и директора, които го търсеха.

Не му се излизаше, навън беше шумно, прекалено светло и се чувстваше незащитен. Ако не беше вятърът, който изведнъж се появи, нямаше скоро да се покаже. Беше време да се опита да бъде като всички, костваше му много усилия. Как да бъдеш като другите, когато в главата ти е небе, в което се гонят птици.

Антоан рядко говореше, хората малко го интересуваха, предпочиташе птиците, които тихичко пееха току в ухото му. Понякога обаче в някой лош и неочакван час излитаха с крясък нагоре, подплашени от вика на майка му, или от сърдития глас на баща му.

И гласовете на хората бяха като птици, Антоан успяваше да ги разделя на видове: кресливите бяха несигурни и истерични, желаещи на всяка цена да привлекат вниманието на околните, други бяха безразлични, студени, монотонни.

Много рядко намираше онзи глас като песен, като ромон на поток, който го приласкаваше и го караше да се чувства като одеве, заровен в купа с листата. Гласът на Мина беше такъв. Обичаше да я слуша как тихичко си припява, докато си мисли, че никой не я слуша, или когато четеше на глас.

Можеше да различи този глас сред жуженето на гласовете на другите си съученици, гласове на подивели от радост врабчета, които се надлъгват, кое е по-голямо и по-силно.

За Антоан съществуваше само нейният ромонен, бистър и искрящ глас като глас на малко екзотично птиче, което каца свенливо на прозореца ти в късния следобед, и се страхуваш даже да дишаш, за да не го изплашиш, за да не си отиде, както е дошло.

- Антоан, пак си на друга планета - стресна го грачещият глас на учителката по математика, приличаше на шкурка, която не остава нищо меко и мечтателно, а изчегъртва всеки опит за бленуване.

- Пак си говори с птиците - засмя се добронамерено най-нахаканото момче от класа и после тихичко прошушна на ухо на съседа си - и той самият е странна птица.

- Антоан, на дъската - отново гарваново черният глас.

Заради способностите си по различните предмети учителите и съучениците му изпитваха уважение към него и му прощаваха разсеяността и странното поведение. За тях той беше като някой, дошъл от друга планета, но не смееха да му се подиграват, усещаха, че зад тази негова мечтателност има нещо непознато и странно, и като всичко непознато, малко плашещо.

Антоан с лека досада реши задачата, измисляйки нов вариант, което леко подразни учителката, и тя го смъмри, че в математиката има правила, и не е добре всеки път да се опитва да измисля нови варианти, различни от тези, на които самата тя беше способна.

Тайно го мразеше и чакаше удобен момент да му отмъсти. Въпреки способността си да прозира през хорските гласове, Антоан нямаше изградени защити спрямо чувства като завист, злоба, отмъстителност.

Самият той не притежаваше такива и му беше трудно да ги разграничава, в неговия свят те приличаха на нестройното грачене на гларусите преди буря, напрягаха го, разпознаваше ги като опасни, но понеже му бяха непознати, ги пренебрегваше.

В часовете по математика се чувстваше като Кай, поставен пред счупеното дяволско огледало, докато учителката му, подобно на снежната кралица очакваше той да сглоби парчетата.

Но Антоан беше като парче лакмус в купата от хорски емоции и гласове, не му оставаше никакво място за него самия, нуждаеше се от дни на тишина, у дома до прозореца, където понякога кацаха птиците, за да се върне към собствения си образ.

Родителите му бяха средностатистически родители, които дълго не можеха да имат деца. В началото радостта им беше голяма, но още от бебе Антоан ги дразнеше с неземното си присъствие, с аурата, която създаваше около себе си, с това че толкова много се различаваше от тях, от децата на другите и постепенно гневът им се уталожи, като на дъното на локва, и се превърна в някаква префинена, тънка форма на неразбиране и презрение, което и двамата отричаха, но Антоан усещаше и тя го душеше като паяжина, която се затяга незабележимо, първо около глезените на краката, после около китките и продължаваше да пълзи нагоре.

Понякога когато идваха гости, го викаха, за да се похвалят с добрите му оценки и после бързо се опитваха да го отпратят отново в стаята му, за да не би някак гостите да заподозрат за това, че е различен, което за неговите родители беше като петно на чисто нова риза.

Антоан не им се сърдеше, само отваряше прозореца и се надвесваше по-близо до дървото с пеещите птичета, за да не чува режещите им гласове като на хищни птици, плашеха го, защото се опасяваше, че ако твърде много време прекара с тях, далеч от другите птичи гласове, ще започне да прилича на тях.

Това беше неговият най-голям страх. Спомни си какъв студ скова тялото му, когато за един рожден ден, му бяха подарили механична птица.

Нали обичаше птиците, бяха опитвали да му подаряват живи, но винаги най-много след ден, намираха клетката на папагалчетата отворена на перваза на прозореца в детската стая, Антоан веднага ги пускаше.

Видът на механичната птица играчка го накара да издаде глух звук като ехо от въздишка, която не успяваш да сподавиш, която идва някъде от много дълбоко.

Антоан се усети като на входа на пещера посред лято, навън горещо, а отвътре ледено дихание, което те придърпва с костеливите си пръсти. Изпусна играчката птица и се скри под леглото.

Майка му се опита да замаже ситуацията, защото бяха сглупили да му дадат подаръка пред гостите, а баща му се развика, че бил неблагодарен, и колко деца не получавали нищо за рождените си дни, а той… и така нататък.

После няколко месеца се будеше от кошмари, в които тялото му се превръщаше в подобие на механична играчка и се сковаваше почти целият, неспособен да помръдне, толкова много се ужаси от факта, че хората могат да произвеждат такива фалшиви птици, че и да очакват децата да им се радват.

Като беше по-малък, често пърхаше с ръчички, всички му се подиграваха и го гледаха с насмешка или още по-лошо със съжаление, а никой не помисляше, че той не приемаше факта, че му липсват истински криле, и общуваше с птиците.

Като по-голям прочете една статия, в която някаква организация призоваваше хората да не изхвърлят дъвките по земята, понеже това убивало птиците, които не ги различавали от трохите.

Тогава яде голям бой, когато ужасена, майка му го довлече от площадката, на която той съсредоточено изчегъртваше с нокът дъвките и ги прибираше в пликче.

Опита да обясни, но нямаше смисъл. Понякога си мислеше, че е лишен от глас, че дори и да се опитва да крещи, в ушите на околните достигаше само дращене като от игла по плоча с приказки, която се е развалила от твърде много слушане.

Дали и при птиците е така, се чудеше Антоан. Като по-малък често боледуваше, най-вече от ангини, гласът му съвсем изчезваше, но тогава беше спокоен, че не му се налага да разговаря.

Антоан се променяше, последно време беше неестествено тъжен, по-вглъбен от всякога, все по-малко разговаряше с хората дори гласът на Мина вече не го радваше така.

Майка му, която въпреки че не го разбираше, изпитваше тъга по трудността да се свърже с него, сякаш всеки път когато се опитваше да го докосне, да стигне до него, между тях се издигаше тънка, фина, но непреодолима преграда.

- Мамо, колко живеят птиците? - попита я веднъж Антоан, докато чаят му изстиваше недокоснат.

- Не зная, момчето ми, но ако искаш, ще отидем да купим книга за птиците, ще почетем заедно.

- Добре, мамо - каза примирено Антоан и майка му се почувства така, сякаш той й правеше услуга, сякаш беше усетил болката й, но не можеше нищо да промени, те бяха като от два различни свята и кратките моменти, в които можеха да бъдат заедно, идваха така рядко.

- Мамо, колко живеят птиците?…

На следващата сутрин майка му го изпрати и му помаха от балкона, когато чу изсвирването на спирачките… Не беше чул колата.

В дървото до неговия прозорец се бяха заселили двойка синигерчета, сякаш Антоан ги беше оставил за утеха. Майка му усърдно се грижеше винаги да има храна на перваза за птичетата, докато една зима не ги намери замръзнали и вдървени… Тя плака за тях така, както не успя да заплаче за момчето си.