МЪЧИТЕЛНО НЕЖНА ДУША

ЗА ПРОЗАТА НА КЕТРИН МЕЙНСФИЛД

Вирджиния Улф

Бележка и превод: Огнян Стамболиев


Литературнокритическата дейност съвсем не е епизод от творческата биография на Вирджиния Улф. Занимавала се е с критика през целия си живот. Първата й рецензия излиза през 1904 в “Гардиън”, от 1906 – в продължение на цели три десетилетия – е постоянен критически наблюдател на “Таймс”. От перото й са излезли стотици рецензии, отзиви, есета.
“В своите критически работи Вирджиния Улф е повече романист отколкото в романите си”, писа Едгар Моргън Форстър. Парадокс, в който, без съмнение, има зрънце истина. В тези страници В. Улф е обаятелна и като че ли по-ярка. Тя просто беседва с читателя като старите романисти от XVIII век.
“В спомените и есетата аз съм като че ли по-близко до своето его, избягвам реториката, помпозността. В тях дишам по-спокойно”…


ВСИЧКИ НАЙ-ДОБРИ РАЗКАЗВАЧИ НА АНГЛИЯ

твърдят, че като майстор на късия разказ Кетрин Мейнсфилд е направо несравнима. Никой от писателите не стана неин приемник, никой от критиците не успя да разгадае тайните на нейното своеобразие. Но не дневниците й са толкова интересни за нас. Не особеностите на нейното писмо, не влиянието й върху другите, а картината на нейната душа. Дневникът за нея бе мистичен събеседник: “Е, мой невидим и неведом, хайде сега да си побъбрим!”, обръща се тя към него и започва нова тетрадка. И записва факти, нахвърля оценки, анализира собствения си характер, описва гълъбите върху перваза на прозореца или последния си сън, или някой разговор. Невъзможно е да си представим нещо по-фрагментарно, нещо по-лично. Наблюдаваме една човешка душа, останала насаме със себе си, пренебрегнала дотолкова аудиторията, че е започнала да си служи със собствени стенографски знаци. Душа, способна да се раздвои и да започне да беседва със своето второ “аз”. Кетрин Мейнсфилд с Кетрин Мейнсфилд.

Но постепенно “капките” се стичат в улей и Кетрин Мейнсфилд му дава посока. Всъщност, от какви позиции гледа тя на живота – така крехка и ужасно чувствителна – и записва едно след друго своите тъй разнообразни впечатления? Тя е писателка – нещо повече: родена писателка! Онова, което чувства, чува, вижда, съвсем не е разкъсано и фрагментарно – едно цяло е то – щом е написано от нейната ръка. Понякога е наблюдение, предназначено за нов разказ. “Да запомня как цигулката жизнерадостно полита, как печално се спуска надолу: как бяга, как търси”, записва тя. Или: “Радикулит. Доста странна и неприятна болест. Идва тъй внезапно и толкова боли. Да се използва при описанието на този старец. Болка, когато ставаш, сякаш си прикован…”

ПОНЯКОГА, СЪВСЕМ ВНЕЗАПНО,

някакъв миг придобива особено значение и тя го записва, по-точно щрихира, за да не го изгуби. “Вали, но въздухът е нежен и топъл. От провисналите листа се стичат едри капки. Ето го и Уингли наднича от съседната градина. Вече се е покатерил върху оградата, обрасла с бръшлян, навежда се и скача. Наострил уши, вдига измокрените си лапи, страх го е да не потъне в зелената вълна на моравата. Бавно и внимателно стига до малкото езеро…” Монахинята от Назарет проси милостиня, “оголила бледи венци и почернели зъби…”

“Измършавял уличен пес. Бяга по платното, съвсем прегладнял. Прилича на празна щайга, покачена върху четири клечки”… Ето тези щрихи са части от ненаписани разкази.
Но в дневника има толкова много лично и подсъзнателно “аз”, че от пишещото “аз” се отделя второто “аз” и, отстъпило встрани, то следи поведението на пишещото: “Колко дела, а аз нищо не правя! Животът тук би бил предел на мечтите, ако действително пишех всеки път, когато се преструвах, че пиша. Ето: няколко разказа стоят и чакат на прага… За следващия ден. Например, тази сутрин не ми се пише никак. Сиво, мрачно и скучно. Струва ми се, че тези разкази не са истински и не си струват труда. Не искам да пиша, не ми се живее. Как да приема всичко това? Не знам…”
Как да приема всичко това? Отнасяла се е сериозно към работата си. На всяка страница от дневника й откриваме, колкото и да са нетърпеливи и подсъзнателни, мисли за писателския труд, изказани прекрасно и умно, язвително и остро. Строго. И никакви литературни сплетни, следи от тщеславие, завист, злоба. През последните години тя не може да не съзнава своята растяща литературна известност, но затова никъде не казва и дума. Съди за творчеството си безжалостно. Но разказите й, според самата нея, не достигали “дълбочината и богатството на материала” – тя само “смъквала пяната от повърхността”! А за да пишеш истински трябва нещо друго – основа, фундамент, при това надежден, траен. Под мъчителното бреме на неизлечимата болест, Кетрин Мейнсфилд се спуска в странни и трудни търсения, които по частични тъмни следи не можем да изтълкуваме: тук няма кристална прозрачност, необходима, за да опише достоверно живота. “Ако личността не е цялостна, тя не може да създаде нищо ценно”, твърди писателката. Необходимо е душевно здраве. След пет години борба с физическия недъг Кетрин Мейнсфилд се отказва от медицината, но не се отчайва, а решава, че може да се спаси единствено с помощта на “духовното братство”, подобно на онова братство във Фонтенбло, в което прекарала последните месеци от живота си. Но преди това си е направила равносметка и е формулирала своите възгледи. С тези разсъждения приключва нейният дневник. Да, тя иска да бъде физически здрава, но какво означава това “физическо здраве”? “Под здраве, пояснява тя, аз разбирам възможността свободно да дишам и да живея: да живея пълноценен, многостранен живот в единство с всичко, което ми е скъпо: земята с нейните чудеса, морето, слънцето… Освен това, аз искам да имам градина, къща, трева, животни, картини, музика. И всичко това да бъде част от мене и от моята работа…”

ДНЕВНИКЪТ НА КЕТРИН МЕЙНСФИЛД ЗАВЪРШВА С ДУМИТЕ:

“Всичко е хубаво!” След три месеца тя умира. Иска ми се да вярвам, че в тези последни думи е изводът, до който тя, преследвана от болестта и от чувствителната си натура, стига до възрастта, когато повечето от нас лекомислено и безцелно се лутат сред образи и впечатления, сред познанието и развлечението, които умееше да оцени тя, Кетрин Мейнсфилд – може би повече от нас.

1927