Олга Новикова

превод: Татяна Любенова

Всичко ще ми простят, ще бъде забравено,
само ти пей, мамо, само ти пей,
нека сънувам улица „Садовая”,
нека да чувам гласът твой…

Не я пуснаха при майка й.

Вратите на реанимацията се затръшнаха, оставяйки Тоня сама с мъката й. Тя поседя още малко в коридора, след което бавно, като в сън, се запъти към гардероба. Свалила бялата си престилка и шапчицата и преоблякла се, тя, не на себе си, прекрачи право в януарския мраз. Без да забелязва бодливия вятър, който нараняваше лицето й, тя вървеше по заснежената пътека покрай сградата на болницата и пред очите й натрапчиво се появи самодоволното лице на завеждащия, пронизващ я с мъничките си нахални очички.

- Докторе, от много години работя в медицината. Моля ви, пуснете ме при мама.

- Вече ви казах - не. Майка ви е в безсъзнание. Не излиза от упойката…

- Още повече за това, докторе - умоляваше Тоня. - Виждам такива пациенти всеки ден, много ми е нужно… За една минута. Моля ви!

- Повтарям: няма какво да правите там - отговори той, разглеждайки отгоре надолу момичето.

- Трябва, докторе, вие сам казвате, че състоянието е тежко… Само ще я погледна…

- Елате утре! И ако има нещо - ще ви се обадят, не се безпокойте - последва отговорът.

- А състоянието й стабилно ли е? - напрегнато попита Тоня. Но очичките на кръглото лице само се оживиха още повече:

- А вие знаете ли разликата? - попита насмешливо той. - Е, стабилно е. И по-нататък какво? Сега е стабилно, след минута нестабилно. Това говори ли ви нещо?             „Господи! Какво е това? Той надсмива ли ми се? Защо се усмихва, когато аз съм готова да се разрева, да го умолявам, да падна на колене пред него, само и само да видя майка си?”

2.

… Без да усети, Тоня сви от тясната пътека и, потъвайки дълбоко в снега, си проправи път към прозореца, зад който майка й се намираше между живота и смъртта. По думите на завеждащия майка й не можеше да излезе от упойката. Тоня бързаше, сякаш се страхуваше, че няма да стигне навреме, че ще закъснее - изведнъж най-страшното ще се случи, преди да стигне до нужния прозорец.

И в главата й като ледени късове звъняха укорните думи:

- Вие сама се решихте на сложна операция в толкова напреднала възраст? Така че какво искате? Какво искате? Какво искате…

- Но, докторе, това беше единственият шанс да оживее. Единственият. Единственият… - оправдаваше се Тоня.

Ето и прозореца, неравномерно намазан с бяла боя, при вида на който Тоня почувства все по-нарастващ трепет.

Тя изпусна чантата от ръцете си в снега, спря пред прозореца, дълбоко до коленете в снежната пряспа и без да знае защо идва тук и какво да прави по-нататък, горчиво се разрида на глас.

- Мамо, чуваш ли ме? - повтаряше тя. - Мамо, моля те, събуди се! Събуди се, моля те! - след безсънно дежурство в линейката, тя едва се държеше на краката си, цялото й тяло се пречупваше от умората и преживяванията от последните дни.

- Мамо, чуваш ли ме? Дишай сама! Дишай! - убеждаваше я Тоня, едва поемайки дъх в парещия вятър. - Ти си ми нужна! Не си тръгвай, моля те! Не си тръгвай завинаги! Не си тръгвай… - молеше тя, без да забелязва нито сълзите, замръзнали по обветрените й бузи, нито ледените краища на косите, които драскаха лицето й, нито снега, натрупал се в ботушите й.

Минувачите съчувствено забавяха крачки, гледайки плачещото момиче.

Изведнъж тя избърса очите си с изстинала ръка: „Ами ако изведнъж мама ме чуе? Няма да плача” - и без сили се отпусна на голям камък, покрит със сняг. Като в мъгла пред нея в прозореца проблясваше слаба светлина и тя повтаряше, едва мърдайки напуканите си до кръв устни: - Мамо, чуваш ли ме? Събуди се! Близо съм…

Накрая, усетила, че е напълно вцепенена, Тоня стана, погледна за последен път към прозореца, прекръсти го и без да вижда нищо пред себе си, се затътри към къщи. Сега й оставаше само да се моли на Господ и тя вървеше и повтаряше:

- Отче наш!

Който си на небето!

Да се свети Твоето име.

Да бъде Твоята воля, да бъде Твоята воля, да бъде Твоята воля…

3.

Как стигна до къщата и заспа, Тоня не помнеше, само й се присъни улица „Садовая”, родителския дом, нейното детството.

Присъни й се ден, в който хората виждаха как знойното лято е изсушило до напукване земята, пожълтелите без време листа на дърветата, поникнали без дъжд гъсти гъсталаци и трева. Тя тича, загоряла, в лека рокличка и сандалки на бос крак - тича весело по пътеката. Русата й коса, изгоряла на слънцето и станала съвсем светла, се разпилява, обрамчвайки лицето й със златисти къдрици. Ето синя ограда, а ето и татко, който полива дърветата и цветята близо до къщата. Тоня гледа как баща й, със светла шапка и работно яке, се справя с тежкия маркуч, а той, като черна змия, блести на слънцето, свива се на пръстени по влажната земя и неохотно се устремява в една или друга посока, криволичейки между лехите. Тоня чува как листата трептят, как тежки капки вода падат от тях по главата и раменете й, охлаждайки разгорещеното й тяло. Под краката й стана влажно и студено и образът на баща й, все по-светъл и по-светъл, се разтваряше в дъговиден блясък, докато изчезна.

… Озъртайки се объркано, Тоня отново огледа улицата, която бягаше надолу, толкова дълга, колкото нейното детство. Тя видя старата бреза до оградата на съседа, купата сено, внимателно покрита с цветна мушама и заобиколена изцяло от маргаритки, а до самата портичка, зад акациевите храсти, баба й, в дълга тъмна рокля, върху която сияеше цветна басмена престилка. Баба й седеше на малък пън и почукваше с дървена тояжка пред себе си. Тук, на сянка, тя се скриваше от печащото слънце, набръчканото й лице се усмихваше. Тоня искаше да изтича до нея, но краката й затънаха в студената кал, а упоритата акация, движейки се, й препречи пътя…

Едва сега Тоня си спомни, че и татко й, и баба й отдавна ги нямаше, бяха починали, но радостта от неочакваната среща я заля с гигантска топла вълна. „Как ми липсваше!” - извика тя високо, разпервайки ръце към нея, но от горещината думите пресъхнаха в гърлото й и не излязоха. И всичко видяно напълно изчезна, оставяйки само огромно усещане за присъствие…

Тоня изкачи малките стъпала към къщата, оглеждайки резбованите балкончета пред входа. На балкончето на брат й Серьожа имаше моторна лодчица с часовников механизъм, пружинки, парчета цветна тел, сплетени на фантастични зигзаги; на нейното балконче - любимата й пластмасова кукла в рокля на точки.

Тоня премина бавно през терасата и забеляза на малката масичка буркан с мляко, покрит с марля. Значи, всичко е наред. Къщата беше тиха, миришеше приятно на нещо трогателно познато, а светлината от прозореца падаше върху раираните килими, водещи към стаите. Тоня леко и безшумно продължи по тях по-нататък. Сърцето й биеше силно от щастие. Ето и мамината стая. Тоня посегна към вратата, но тя плавно отплува далече от нея, изплъзвайки се изпод ръцете й все по-далече и по-далече, не позволявайки на Тоня да се приближи. Тя протегна ръце напред, опитвайки се напразно да отвори неподатливата врата…

- То-ня! - изведнъж отчетливо чу тя. И след малко отново: - Тонечка! - ласкаво я повика мама.

Тоня се събуди. Часовникът показваше обяд. Беше спала само три часа. Паметта моментално възкреси събитията от тази сутрин и те се завъртяха като вихър в главата й. И изведнъж, сякаш някой я побутна: трябва да се обади, не е нужно да чака до утре, трябва да се обади в интензивното отделение сега. Мама я повика!

Бързайки, тя набра телефонния номер с треперещи пръсти и бързо чу отговора:

- Реанимация.

- Извинете, аз съм медицинска сестра. Кажете ми какво е състоянието на майка ми Мария Андреевна Суслова? Вчера я оперираха. Тя… - гласът на Тоня пресекна, тя искаше да добави още нещо, но жената от другата страна на телефона я прекъсна:

- При нея всичко е добре, дишането се появи навреме, сама. Няма усложнения. Сега пи вода. Пита за вас. А вие елате довечера, донесете малко бульон и сама ще я нахраните.

- Благодаря! - едва проговори Тоня с непослушен от вълнение глас, после, като се надигна на пръсти, свали иконата на Спасителя от стената и, прегръщайки я жадно, притисна към Лика горещото си чело.