БЕЗ КОЛЕБАНИЯ
Когато съм в колебанието на завихрящи ме мисли си представям една много хубава картина. Разхождам се сред лалетата в съседство с трафика на главен път.
Слушам птичите песни с едното ухо, а с другото разказите на моя син. Преструвам се, че не знам кой е Христофор Колумб, за да поддържам увлекателен разговор, че как иначе. Може ли да ни доскучае сред море от лалета?
Непрекъснато фучат коли по главния път, но той е много под нас. Глухите камъни навярно завиждат на пойните птички, участващи случайно в пътешествието ни.
Само за един миг губят тревичките си, в опита да полетят като тях. Естествено те се търкалят и единствената им песен е звън, който се отделя при удара им с мантинелата.
Точно тук, сред смирените глави на лалетата аз мога да избера себе си и да хвърля котва. Възможно е да открия нова земя в корените им, далеч от трафика. Кой знае?
Нямам представа, но съм уверена за едно, че не желая да изразходвам в конски сили житейския си път.
Тук съм. Аз съм.