НАСЛЕДНИЦИ
Обичам да влизам в градинката от детството си и да плевя лука, цветята или каквото там има за плевене.
От време на време поглеждам към грейналите прозорци на къщата ни. Гробна тишина засяда от раз в гърлото на комина.
Невръстните спомени се захващат да плетат паяжините си в ума ми.
Веднъж със сестра ми решихме да пишем завещания. Хубавичко се бяхме настанили под крушата. Няколко трупчета и щайги ни служеха за масички и столове. Изпитвахме вълнение от задачата.
Особено сестра ми. Потриваше длани и ме гледаше с готовността на човек, който само чака да дам сигнал за начало.
Аз отпивах с наслада глътка компот и не исках да започваме. “Можеше и утре. Защо бързаме? Има и други интересни игри.”
А самата идея не беше наша. Откраднахме я от сериала на родителите ни.
Сигурно сме били във възрастта, когато да държиш химикалка между пръстите си е било цяло предизвикателство. Девет-десет годишни безгрижни хлапета . Какво и колко можем да завещаем ние и на кого, но пишем ли пишем .
Кукли - 10 , плюшени играчки - 12 , книги - 14 , (без “Чичо Томовата колиба”, че е на нощното шкафче в спалнята), 5 рокли и един панталон. Сестра ми добавя в завещанието и любимия си клин, подарен й от дядо Мраз. ( Неочаквано е решението й за мен.)
Когато майка ни видя, че пишем се поинтересува домашните ли си подготвяме.
Приближи се и тайно зад нас се зачете.
Разбра какво се случва и направо почервеня от възмущение. Скъса ни писмата . Малките късчета хартия полетяха като ангели в небето . Една презряла круша ме удари право в главата.
Тогава за първи път видях своя страх от смъртта в очите на майка си.
Прегърнахме се на стълбището до саксиите с кактусите.
Небето беше обсипано с безброй звезди. Пълната луна приличаше на нощна лампа в стаята, незнайно защо наречена Златен град.
Замислих с колко ли паметници на покойни спомени съм издигнала в градинката на своето детство и колко ли страхове съм приела като свое наследство.