ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „НОЩНИ ПРИПИСКИ”
НОЩНИ ПРИПИСКИ
електронна книга
ЛЮБОВНА АРХЕОЛОГИЯ
Внезапно сред нощната стая тя ме целуна.
Подряза цикламата в ъгъла, пи и от виното…
Бързо, задъхано, тихо тя ме целуна.
За нищо друго сега не ми се говори -
нито за онзи, при когото ще отпътува,
ни за чаршафа, впиващ в бедрата й вопли,
ни за огромната делва, поникнала с трясък -
след векове
останки от нея ще изнасяме двама на въздух,
ще ги носим със старчески пръсти
към изхода бавно,
реликвите смешни ще парят петите ни даже,
но само бледото слънце ще гони елени
върху старинните изваяния
на мъртвата морска сирена
и стареца фавн…
ПРОМИСЪЛ
Със трупове изпълен е площадът,
градът издъхва, цял в развалини,
а конят дървен цвили със наслада,
видял последните му
земни дни…
Изглежда колелото на съдбата
завинаги е спряло в този ден -
дванадесет показва циферблатът:
за Троя почва
нощ,
разруха,
тлен…
Не подозира никой - до Италия
Еней ще стигне, Зевс ще му прости,
на нов народ за да даде начало
и колелото
да се завърти…
ТРОЯНЕЦ
Не бе ми даден шанс, макар че ти
и двете ни деца сте моя грижа -
със копие пред градските врати
ахеецът успя
да ме прониже.
И не разбрах дали ни победи
коварството, дали сте се спасили.
Надявам се, че в южните води
летите вече
с удвоени сили.
Дано така е… Род ще се смени
със друг, ала за мене ще е късно.
Не се простихме, но не ме помни
гримасничещ, суров
или навъсен.
И нищо, че не преживях разгрома -
дано сте вие живи и на път.
За нас не ще напише нищо Омир,
но всички векове
ни предстоят…
ОКТАВИАН АВГУСТ
Отпусне ли юздата на поетите
властта във своето великодушие
минават всяка допустима граница.
Доказа го отлично и Овидий -
притворен, празнодумен сластолюбец.
Той трябва още днес да бъде пратен
при грубите, звероподобни гети.
За него толкова. Сурова участ
очаква всеки жалък стихоплетец,
прикриващ зад метафори разпътство.
Изпитано е и го запомнете:
във всеки дом, доскоро чист, нахлуват
през мъничка пролука бесовете.
ОВИДИЙ
Накрая той престана да изпраща
писма до самовлюбения Град.
Стоеше неподвижно край морето
и постепенно осъзна, че Рим
все някога го чакаше погибел
и варвари, подобни на онези,
с които вечер в кръчмата скучае.
И той пое с тояга обкована
към планината синя и спокойна -
далече от изгубения Рим,
но и от тези полудиви хора,
вторачени в оскъдния си къшей.
И шепнеха беззвучните му устни
към цялото море човешко:
„Сбогом!”
ТРАКИ
Според Херодот -
като песъчинки
многобройни.
Оставили са ни:
спомена за богове забравени,
оброчни плочки,
странни градове
и мълниеносната
следа
в кръвта ни.
Докато прелиствах
Орфеевите химни,
заключени зад катинарите
на коментари,
препратки, термини и цифри,
си спомних
за Еклесиаст,
прискръбния.
Помнете траките.
СТЕЛА ОТ ВАВИЛОН
Надеждата
за бъдеще я няма.
Надеждата
за работа я няма.
За вас това
не е изобщо драма.
И затова
край кладата голяма
отвъд
със ярост
ще ви срещнем само.
ЕГИПЕТСКИ НАДПИС
На фараона писар бях. Добри
съвети давах му, но кой да слуша?
Говореше най-вече за пари,
към думите ми
беше
равнодушен.
Описвах честно как е в поход пръв
и как преследва със успех газели.
Наследниците му - ленива кръв -
не помня
пергамент
да са прочели.
И още писах за селяци, гнет,
въстания, предателства и скърби.
Но остарях. И идва моя ред
безкраят
нечетлив
да ме обгърне.
Написах много книги, в ни една
не вярвам името ми да остане -
бях анонимен в моята страна,
която не
със словото
се храни.
ИЗ МЕМОАРИТЕ НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТРУСК
Не искам да го казвам,
но народът
не иска да се изправи.
Това е удивително
и ужасно.
И предвещава
неизменно
края.
Пълзенето
също е форма на живот,
но си спомняме
как завърши раят.
ВЛАДЕТЕЛЯТ ОТ МАДАРА
Отидох, както Ти ми заповяда -
на север и на изток, юг и запад.
Соколът ми пищеше пронизително,
когато срещахме човекозмии.
А кучето ми бе като мангуста.
И духовете на деди ме следваха.
Видях: саван мъртвешки над народа ми.
Видях го: вцепенен, унил, безпаметен.
Завоевателят бе смлял
България!
Не беше време да се връщам в камъка.
Зад мен строени, мъртвите говореха.
Мълчаха живите пред мен, навъсени.
В решителната бран, макар и късна,
преди да заговори пак лъкът
и копието, аз Те моля, Тангра,
с най-простата молитва на света:
деца да имат правото на раждане!
***
Внимателно!
Забравата вали
над всички
мимолетни
многословия.
И само там,
където е пробил
земята малък,
лаконичен стрък
и пестеливо въздуха
докосва
е твоят шанс
да поостанеш още.
ЦЕНА
Не може да ни съкруши нощта.
И срутищата. И водовъртежът.
Те искат да преглъщаме смъртта,
със Бога
връзката си
да прережем.
Те искат да умираме с вина,
сломени, обгорени от умора.
Но ние знаем, че сме на война
и е залогът
българският
корен.
Дори цената да е непосилна,
ще трябва някак тя да се плати.
Ще има мъки и ще са родилни -
свободата
да се въплъти.
БЪЛГАРСКА СПАРТАКИАДА
Макар и рядко, чудеса се случват:
Спартак записа се
в Спартакиада.
Но в журито за прием
стана друго.
Един от съдиите отсече бързо,
че бил пияница
и невъздържан.
Втори отбеляза - гледал лошо.
А трети чул,
че не е стрелял точно.
И го дискфалицираха, преди
състезанието да започне.
ВОДАЧЪТ
На кон препуска пътникът във здрача -
той ще обхожда петдесет лета,
от миналото идва със задача -
да спре провала,
да взриви кръвта…
Да се раздвиждат сънните ни вени,
да се пробуди жаждата за свяст
и пак да полети като знамение
онази чета
Хвърковата
в нас…
Във нощ далечна, под луната нова,
сред грохот на прииждащи коне,
сънувах тази приказка сурова.
Началото видях,
но края - не.
НОВО ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНИТЕ
Далеч от бури,
в скромния си дом
чета класиците,
врабците слушам
под дъхавата сянка
на кипариса,
а виното чирпанско
пак е тежко
като колесницата
Илиева,
но нея само
селянин
разбира,
особено когато
го щади.
ЗОГРАФ
За миг да бяха Го прозрели,
нямаше да те разпитват
защо изписваш
буква
подир
буква
по жилите на този дъхав лист,
отронен
от Дървото на Живота…
***
Този зид на стара къща
може би ни води бавно
по-надолу,
там, където
зид от римско време
чака
вече две хилядолетия
да го преоткрият тези,
дето искат да си вярват,
че са алфа и омега
под небето
търпеливо.
***
И без да са посипвали
в очите му
пепел
от изгорена черна котка
той виждаше
витаещите демони
навсякъде в природата.
И страдаше.
Но на никого не ги показа
и не обичаше да разговаря за това,
за да не измием ръцете си отново
с причини,
независещи
от нас.
***
Откъде ли не шепне
Абсолютният Дух?
От бодливото цвете,
от прашните обувчици в мазето,
от шрапнела, подминал дете,
от молитвата нощна…
ДОН КИХОТ
Когато си се скитал бит и бос,
чудесно е да бъдеш пак нормален.
Земята се върти по свойта ос,
жената - плът е,
виното е алено.
Не ме привличат, както бе преди,
високопарните речитативи -
ограда вдигнах, син ми се роди,
ора усърдно
бащините ниви.
Край мелници, на връщане от бал,
поспрях - да се порадвам на пейзажа.
Как на земята съм се озовал
със счупен нос и щит,
не помня даже.
И в погледа ми мъка се чете
от тази моя участ неразбрана:
за мелници ги мислех, ала те
били обикновени
великани.
РОСИНАНТ
В обора, във притихналата нощ
когато си и сит, и чист, и сресан,
ти си припомняш бившата си мощ
като герой
от рицарска пиеса,
в която подкован, със устрем див
се носиш срещу тварите притворни…
Ти само покрай Дон Кихот бе жив;
сега си роб -
от стършел неуморен
свирепо жилен в есенната ръж,
докато животът ти повтаря:
„Търпи, смирявай се и пътя дръж.
И, кранто, забрави
за господаря.”
Но тази болка те върти на шиш.
Ала какъв изобщо ти е шансът
в бой с великаните да полетиш,
ако те язди само
Санчо Панса?
ПРЕДАТЕЛ
И рече си: „Нощта е за това
добре да се премисли тази буна.
Не е на хубаво - едва-едва
смалява се дори и сърпът лунен.
А и съседите ще си рекат,
че тръгнал съм империя да свалям,
докато овцете ми близнят
и чакам годежари от Кавала.
Жена ми има дълго да кипи,
че може на въжето да ме види.
Ех, тая свобода ме заслепи -
ума ми взе, нахалост ще си ида.
Бунтовниците в странство ще заминат,
а аз, човек улегнал, на години
ще мръзна из усойните гори…”
И отърча
в конака
призори.
ПРЕДАНИЕ
На хълма нощен се изправя
внезапно сянка на жена.
И цялата е скръб и слава…
И цялата е светлина.
Деца е имала и стряха,
но в Руско-турската война
в конака с други я запряха
и я заклаха сутринта
отвъд града. Тя пее в мрака…
И гняв, и стон, и плач вали.
А сянката й виждат някои
дори след третите петли.
ОПТИМИСТИЧНО
Умират хората.
Расте тревата.
Но всичко помни скрития си код.
Нощта ще свърши някога, когато
ни приюти
небето
за живот.
***
Продажен свят. А днеска - триж.
В политкоректна изнемога
ти по ръба едва вървиш,
студен
като неонов слоган.
Във всяка пряма, честна реч
„език на омразата” наднича.
Клеймото води надалеч,
не знаеш ли
„езика птичи”.
Пресмяташ вече всеки звук -
какво, кога, къде да кажеш,
защото иначе юмрук
ще те изтрие
от пейзажа.
Какво си, питам се отново,
човече, скрит от пелената?
Затворник,
ала без окови,
във ехо-камера запратен…
ПРИНОС КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА НА ПРЕХОДА
С прости и луди,
с крадци и пияни,
с бандити, с боляри
трябва да се внимава.
С тях сме длъжни да бъдем
широко скроени,
гъвкави,
дипломатични,
опрощаващи.
Непокътнат
ще запазим своя гняв
за детето, стареца, поета
и за други живинки
невинни -
родени,
за да са
гръмоотвод.
ПИСМО ДО МАМА
Все така безправие е, мамо.
Измислена - представата за мост.
България на картата я няма.
Изсмукан е народът ни
до кост.
По-точно казано - не съществува.
Погълна го стоглавата ламя.
Едната част в чужбина отпътува,
избиха - втора,
трета - онемя.
За отстъпчивата ни доверчивост,
за жалостивата ни доброта,
за страха ни - многотърпеливия
пред наглата осанка
на властта
ще се разплащаме хилядократно
с вхомотен от нашественика врат.
До скоро, мамо. Но и от земята
ще блика
нероденият ни свят.
МАЙКА
В къщичка на края на земята,
на галактиката и нощта,
всекидневно левчета пресмята
и разравя бавно пепелта.
С хляба и със кофичката мляко
често спира в пътя към дома.
Сред обрасналия двор поплаква.
Съмва и замръква все сама.
Моли се пред старата икона.
Месецът надвесва своя рог,
за да види нейните поклони.
Никого си няма. Само Бог.
Даже и синът й емигрира
преди време, някъде на юг.
Тук завършва може би всемирът.
Но и може би започва тук.
БЪЛГАРИЯ 2078
Пита за мой съдба?
Дошъл тук преди отдавна.
Преди Трета война дошъл.
Не знаел език, научил.
Дали роби работи добър?
О, и пита.
Дай му женска, пиене, чалга -
послушен много.
Дали някой опъва се?
Само женски, ха, ха.
Културно казва:
тези тук, дето виждаш -
последен булгар.
После - край с бизнес.
Затуй тъгува.
Малко тъгува.
ЗАДКУЛИСНИЯТ
Макар че го има навсякъде в нашия ден,
той като прилеп безкрил в тъмнината се скита.
И търси души непокварени, с дух съхранен -
несмлени все още от острите зъби на дните.
Същността му, ще кажете, е вероятно двояка.
Нищо подобно. Със тежки и бледи ръце,
ако може дори и отвъд, както тук, ще ни чака
лукавото негово мишеподобно лице.
КУЧЕТА
Ахил и Хектор, Парис, Менелай
ги кръсти старият клошар-учител
и те смущаваха със своя лай
кортежа
олимпийски
на звездите.
А денем, обсадени от глада,
поделяха комата си на суша.
И оцеляваха, но за беда
водача им
уби
светът бездушен -
човека си откриха в кръв и кал
и дълго виха в нощната алея.
Но кой би помнил жалкия финал
на тази
неепична
епопея?
ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ НАРЪЧНИКА
ЗА САМОУБИЙЦИ
Само трябва да го ослепите
и да го държите упоен,
докато се качва на бесилото
и примката си слага
сам
изкусно…
А гледащият отстрани
ще види
единствено
един унил народ,
поел по своя воля
към смъртта си.
Ще види
само
упоен слепец,
обграден от сенки на мъже.
Но не и скритата ръка,
която
подръпва леко
скритото
въже.
ПОЛИТКОРЕКТНА ПРИКАЗКА
Червената шапчица
след бурната нощ на бала
се превърна в принц,
но успя да пристигне
при баба си на закуска,
приготвена от вълка,
който по-късно на обед
тайно забягна с ловеца,
след пошлата изневяра
на един бременски музикант.
ДРАКОН
Открадна ми дракон, докато съм спал
деня, хоризонта и хляба.
По следите му тръгнах, но в рядката кал
изтървах и надеждата слаба
за сражение, даже неравно, предвид,
че е боят съвсем невъзможен
с многоглавия, пъргав и зъл индивид,
надарен със стоманена кожа…
С много ходове беше, подлецът, напред -
често зървах гърба му в тревите
и пропаднах за миг покрай някакъв плет
в яма, твърде умело прикрита.
Във подземния мрак мои братя видях,
участта си проклинаха шумно.
Преживях там години - отвикнах от страх,
и от плач, и от смях, и от думи.
И крещя, но наум - в плен на този дебел,
люспест, приказен ужас - гигантът…
Който тук е живял, значи вече е чел
със душата си „Ад”-а на Данте.
***
Гарата бе отдалечена от града,
бях млад и бодър,
напразно ангелът от ляво
се надвикваше
с циганките, свирката на влака
и синигерите
пощръклели.
Едва успях да вляза във купето
и влакът със кандилкане потегли.
За разминалата се беда
научихме по-късно:
едно момче останало без дъх
да тича и да маха с кърпа.
Видели го и, слава Богу, влакът спря.
Изсипахме се всички,
за да гледаме
обърнатия тир на релсите,
пияния шофьор
и проститутката шалвареста край него -
уплашена,
но с „подвига” си
горда.
ПОДВОДНИЦА
Трийсет години на дъното вече лежа.
Аз съм подводница бойна и бавно ръждясвам.
В мен оцелелият мъж от тъга натежа
и бавно привикна със своята участ ужасна.
Как до днес преживя, как се справя със този живот,
който всичко му взе, е безсмислено да го питам.
Друг без дума човешка би станал почти идиот
или би се обесил след трета бутилка изпита.
Но той се оказа по-твърд и от моята плът.
Споменава ми думи чудати: „родина”, „изкуство”.
И често повтаря, че с него сме всъщност светът,
на дъното пратен от шепа негодници гнусни.
И знае, че тук ще се мре. Впрочем знаем го двама.
„Но иде Спасителят - казва - незнайно кога.”
Надежда да дава на мен, представете си само.
И ето, полегнал е възнак, лицето - от камък,
но как се усмихва, усмихва, усмихва сега.
***
Бих се възторгвал
от звезди и вишни,
но в българския ад е всеки сам.
Сто хиляди умират тук годишно.
Въпросът ми е може би излишен,
но как
от мъртвите
не ни е
срам?
ПРИКАЗКА ЗА ВЪЗРАСТНИ
Почти случайно
се натъкнахме на него -
приличаше на купчина от пръст.
Но поляната изглеждаше просторна
и подходяща за строеж.
Когато се изправи, не побягнахме -
заслепиха ни златистите му люспи,
туловището му хипнотизираше.
Наистина, ужасно се уплашихме,
когато глътна четирима наведнъж.
Но ние ли ги карахме да хукват?
Сега, когато е пред крепостта
и бълва пламъци, и сипе жупел,
защо да не потърсим диалог
с различните от нас
космични видове?
Доверието побеждава
всичко.
УРОК
За всеки удар на сърцето мое
друг заплати - вглъбен, добър и строг.
Лицето му забравих, не и тоя
от него
преподаден ми
урок:
че знаещият рядко е начело,
но даже и да се крепи с лъжи
лукавото себично мекотело
не може здраво
скалпел
да държи.
***
Не театрално, а наяве, зримо
като дървета слети в ураган,
прекарахме живота си, любима,
в най-тежката отечествена бран -
във нея бе врагът почти невидим,
а съратниците - под въпрос.
И щеше болката да ни зазида,
ако не беше вярата в Христос.
ИМПРЕСИЯ
Да бъде топло и да завали
спокоен тих дъждец, подир да пекне
и нищо тъмно да не нажали
душите ни
от нине и до века.
Да седнем на верандата отвън
със чаша вино и полека мракът
да ни дари с представата за кълн,
след който следва
и цветът
очакван…
***
Обвива те вихрушка от лица -
нагарчащи,
неопростени,
смътни.
Ослепяваш
от връхлитащи присъди,
изпълзели
от тунелите на навика.
И политаш в осезаемите бездни
на изкуплението
и тъгата -
съучастник в шепота на Вятъра,
с очи, намерили опора
във усмивката.
ИЗГУБЕНИЯТ
От денонощие вали…
А той над Борхес размишлява
за тайнствения Тльон или
за еретиците лукави;
за рицари и имена;
за лабиринти, пълни с шепот;
за непонятна старина,
погълната за миг от Етна.
И проговаря пепелта,
със сяра листът се просмуква,
а той като слепец в нощта
потъва в гибелните букви…
КЪМ ЕЛЮАР
Нощта не траела,
твърдиш, безкрай.
Но в моята родина е обратно:
един несекващ феодален рай,
зачеркващ
съмването
безвъзвратно.
БИОГРАФИЯ
Погледна навън:
все така безработен
от много години.
Утрото идваше.
И тази нощ преведе
няколко поети.
За кого?
За себе си,
навярно.
Забравен почти от всички,
в затънтено село,
в рухнала страна,
дала някога
Ботев.
Изключи
компютъра,
погледна навътре
и запали свещта.
БИТИЕ
Живея
в центъра
на камъка.
А можеше
и да ме
няма.
Умирам
в центъра
на камъка.
И себе си
сънувам
като жив.
***
Вратите на съня -
населяван с упорити сенки,
напоен с незарастващи сълзи,
се отварят
и затварят
под сърцето,
а Вината не спира да бие
в прозорците
и през деня.
***
Нощи под индиго -
труд и труд,
прошарвани внезапно от тревога:
защо броят открития за луд,
а тачат
лицемерния
до Бога?
АПОЛОГИЯ НА КРЪГА
Нощта е
за разкриване на сили,
които
иначе не забелязваме…
Молете Бога,
неразумни юроди -
за силната окръжност
Го молете.
От нас зависи
да не се подлъжем!
И периметъра
си запомнете…
***
Ще си простя навярно сам
за казано и преживяно -
тогава в залеза голям
пред хоризонта ще застана
и без тояга и вързоп
ще тръгна бавно - градски жител,
поел в нощта на автостоп
към къщичката на щурците.
РАЗХОДКА С ДЪЩЕРЯ МИ
Задуха. И тревата се сниши,
след тръните понесоха се листи.
А после падна сняг и потуши
вихрушката, небето се изчисти
и се изгубихме във оня сняг,
на белотата стигнали предела.
И Книгата на зимата до мрак
прелиства ти - за таен горски знак,
но бяха неми лес, поле, овраг,
че само седем пъти бе я чела…
НАСТАВЛЕНИЯ КЪМ ДЕТЕ
Не е хубаво
да се стриже бретонът до дъно,
така лицето не става по-красиво,
а е казано: „Бъдете съвършени…”.
Не е добре лъжиците да се извиват,
уж за да се храниш по-удобно -
всичко, свързано с храната
заслужава почит.
Не е достойно на някого да се разказва,
какво са злословили за него -
така са почвали войни
и по-маловажни от Троянската.
Стаята и дрехите не бива
да се разхвърлят -
и без това са много
хаосът и мракът
и трябва да ги побеждаваме
със воля
всеки ден.
ЕВАНГЕЛСКО
Светът изтисква цял живот от нас
детето непрекъснато и бавно -
и изтънява крехкият му глас,
застива
предвидим
и водоравен,
а профилът му става недостъпен,
разбит на милиони стъкълца…
Но все пак няма в рая да пристъпим,
ако не се
превърнем
във деца.
СЪВЕТ
„Връщай се към простотата -
сложна работа е тя” -
тъй Иван Николов смяташе
на пресечка
от смъртта.
Прави сложни пируети
необгледната река,
а на дъното й свети
простотата
все така.
***
Куршумът
и прерязаните вени
причина ли са друг да те чете?
А и у нас така е отредено -
поет се помни
до четирсетте.
И тихо,
като възел неразплетен
превръщаш се в заглъхващ епизод.
Смъртта е тук завинаги.
И сетен
финал дори
на талантлив живот.
СЛЕДЗИМНО
Постмодернисти четох.
Накрая казах: Стига!
От толкова безумие
свиреп съклет ме хвана.
Захвърлих ги. Въздъхнах.
Свалих от рафта книга.
И цяла нощ прелиствах
Ивайло Балабанов.
Прошушна мълчаливо,
полека се изправи
духът ми, обитавал
и спарени, и димни
леговища. Прогледнах
като слепец забравен,
на слънце озовал се
след цяла ера зима.
НА ЕДИН ЛИТЕРАТОР
Не може нищо да те изненада,
не може нищо да те удиви -
прозявка в теб извиква Илиада,
досада - Джени
в буйните треви.
Ти центърът си, всички други лаят
напразно от бездарния си мрак.
Под теб далече някъде витаят
сенките
на Шекспир и Балзак.
А ти живееш във небесна шатра,
обкръжен от музите - харем.
…Ако бях завършил психиатрия -
щяхме някак
да се разберем.
Но няма как да кажеш и учтиво
на нарциса, че гордостта е грях…
Дори не мога вече незлобливо
да те покръстя
в кроткия си смях.
***
Будиш се.
Разпадат се черти,
местоимения.
Подпорните греди
на съновиденията рухват.
Замъци и коренища избледняват.
Потъват континенти,
чаши, жестове.
И неуверено отново сричаш
граматиката
на кръвта и светлината,
заменил една упойка
с по-позната.
***
Цяла нощ ги слушам -
звънки славеи
и злобни кучета.
Славеите
пеят
по дърветата.
Кучетата
лаят
по пресечките.
Те живеят
в два различни свята.
Но в света на хората
са редом.
О, човекославеи,
горко ви!
***
Раззеленява се
гласът на птиците.
Но есента
ще го прекъсне бързо.
И зъзнейки
под зимната си
стряха,
пак ще се питат
колко бе голяма
наивността им да
провидят пролет
във топлина
измамна…
***
И всяка нощ:
тълпите кучета,
картечницата на щъркела
върху старата църква,
щурците, жабите,
но най-вече -
кучетата…
И всеки ден:
опустошените лица на хората
по улици и кръчми,
опустелите площади и училища,
умиращите къщи,
но най-вече -
празните лица
на хората…
И тъй -
сред еднакво стръвни
и еднакво чужди
хора и животни -
цял живот.
***
Очите ми обхождат бавно стаята,
непоправимо чужда и отблъскваща
с безстрастната присъда на предметите:
„За дълго тук си прикован, каторжнико,
и трябва да ни служиш непрекъснато,
безсмислени са ропот и усърдие…”
Наказан съм. Заточен съм. Осъден съм
от бюрократи - змии непрощаващи,
да бъда роб на масата и кактуса,
да се сражавам тихо със представите
и предразсъдъците… Отчаяние
е всяка нощ да се спасявам в книгите,
в напразната си жажда по Пътуване -
това пътуване внезапно изгревът
изтрива с безразличие, разсеяно
и аз се гмурвам в сивата навалица
от мисли, устремени към нищожното.
…Не мога да заспя и на разсъмване.
ЖРЕБИЙ
Защо от мен страните? - каза той.
Нима съм чумав, луд или прокажен?
Нима смущавам вашия покой
със неприсъщи звуци
във пейзажа?
Стъмни се над страната ни, валят
свирепи дъждове и ни поглъщат.
Пак робство е и пак на кръстопът.
Но за какво да ви упреквам
всъщност -
сами слуги, отглеждате слуги
и нагаждачи, и дегенерати…
За други са заветните дъги,
за вас - потопите
нееднократни.
***
Какво душа е и какво е плът,
какво - родина и какво - държава
разбираш, но след много дълъг път,
а той
през тежки избори
минава.
Изминал е животът ни почти,
а долина на сълзите все още
земята е, но пак ще се върти
през всичките
очакващи ни
нощи.
НАДЕЖДА
Все пак
и справедливостта ще дойде.
Ще бъде като пролет,
като нещо,
което сме провиждали на сън,
но сме го забравили от крясъка
на оглупяващия ни живот.
Аз няма да я видя.
Тя е тайнство,
достъпно за малцина оцелели.
Достатъчно ми е,
че я очаквах -
на светлината
в кротките
предели.
ВЛАД
1.
Влад Ривлин
писател от Израел,
би трябвало да получи
Нобелова награда
за литература
за всички
страхове, лудости
късмет, вяра
и обич,
които озвучи
пред човечеството.
Но това няма да се случи,
защото този свят
е завладян
от алиени.
Влад знае кои са те
и се бори…
Уморен или не
е човекът,
който повдига земята
на гърба си
не знаем,
но надай ухо
за труда му,
Човеко…
2.
Влад е
за тези, които
се опитват
да пробият стената.
Оттатък няма да ги чака
собствената им сянка,
а други братя.
Влад знае това -
не го интересува
Нобеловата награда,
а класът,
от който
се ражда
всичко.
3.
Влад е
смирение,
каквото вече малко
в природата
има.
Сила, която повелява
на всички, които
я следват:
правдата
ще се върне,
както Бог се завръща -
за историята
това е секунда
от въздишката,
за живота -
непрестанна
болка.
4.
Влад може да бъде убит
като Вапцаров.
Случвало се е.
Светкавицата поразява
най-високите дървета….
Мравките
и зърното -
разбират го старците.
И вече само старците
отиват на война….
***
Кой шепне
в сънищата ми, напук
на вярата във орис не тъй клета,
че е септември всеки месец тук,
всяка година -
двадесет и трета…
***
От това, че проблясва тунелът,
няма как да не скръцне тъга -
виж, расте по следите ни плевел,
вместо ярко
да грейне
дъга.
Но дъгата, уви, закъснява
и дано да научи човек
как се стига последната права
без омраза,
без страх,
без афект…
***
Отдавна вече ти не чакаш нищо,
но пак общуваш с малък и велик,
макар и обкръжен от пепелища,
а всъщност -
сам като сподавен вик.
Но виждаш даже в края си победа
и ще се сбогуваш с тоя свят,
макар и беден, смъртоносно беден,
а всъщност -
неизказано богат.
АЛИЕНИ
Ако разклатиш
някак
паяжината
глобална,
ще ги почувстваш.
Иначе ги няма.
Опиталият
онемява,
а аз говоря
със пчелите.
