Николай Николов

Момчето на моя приятел се върна. Разказвах ви за него - то опитало да отблъсне пуснатата граната. Вчера дойдоха на гости. Аз съм му кръстник.

Четиридесет и две счупвания преброили… Ръката била като каша от раздробени кости, месо и сухожилия. Няколко дни стоял така, докато не го преместихме във Воронеж.

Там събрали двадесет парчета. Стабилизирали положението. Предложили да се изчака със следващата операция… Мускулите трябвало да заздравеят.

В болницата във Волгоград отказали да го приемат - погледнали документите и казали, че не могат да направят нищо повече от колегите си.

Опитахме в Москва, там има институт, който се е специализирал точно в случаи като нашия. Не стана. Представяте ли си - замначалник на МЧС (Минитерството на извънредните ситуации), генерал, не успя да пробие! Онова е учреждение на Министерството на отбраната, а не пускат ранения военнослужещ! Сега мислим за института «Илизаров». При тях се плаща за всичко…

Побеснели са с тези цени. Аз в крака си имам болт. От 95 година в Чечения ми е. Сега такъв имплант струва милион и половина. Излиза, че е по-евтино да ти отрежат крака и да прикачат качествена протеза - това ще е шестстотин и петдесет хиляди. Онези режат. Пестят, тяхната сметка! Какво ще стане сетне с осакатените?… Хич не ги е еня…

Андрей се нагледал на всичко в болниците. Докарвали хората, а на тях червата им висели от коремите. Лежали в коридорите. Страхотии. В сравнение с другите, неговият случай изглеждал съвсем лек. И все прииждат… Тежко ранени.

А той се оплаква: «Чичо Тома, срам ме е, че не успях да повоювам. Изкарах само седмица на предната линия. Не като вас…».

Там как е било… Обикновено дроновете носят по две гранати. И Андрейката разправя: «Извъртал се, броял»… Пуснали първата… Другата… Помислил си, че край, свършили!… А там имало още една… Подготвили изненада… Бил паднал на земята. Смогнал само да прикрие лицето и гърдите, най-важното.

И, знаете ли, още е дете! Има дъщеричка… И всичко, което е преживял… Пък мисленето му е като на хлапе. Купил си «Киа Рио»! За месеците, които отслужил, се събрали пари, колко - шест заплати ли… И да иде да вземе кола. Предстоят му разходи за лечението. Не е ясно въобще дали ще може да седне зад волана… А той ми обяснява, че това му било мечтата. И ухилен до ушите! Щастлив! Дете!

Върна се у дома. Това е главното! При своето момиченце. Тя е на четири годинки.