СЪРДЕЧЕН ПРИСТЪП

Ангел Христов

Не бяха разговаряли последните седмици, понякога се случваше, живееха заедно, закусваха и вечеряха без дори да разменят и по дума, дори не се поглеждаха, макар всеки от тях да съществуваше в полезрението на другия, сянка, която се движи безшумно, домашен дух, без който светът вероятно щеше да им изглежда различен.

Дора изпълваше пространството с огромната си фигура, въпреки която обаче се движеше леко, с почти танцова стъпка, сякаш плуваше, а Иван изглеждаше като танцуващ дявол в обвитото си с безброй ризи и фланели тяло, винаги му беше студено, дори посред лято, когато навън температурата надхвърляше тридесет градуса по Целзий.

Тази вечер обаче имаха причина да се погледнат в очите. Дъщеря им имаше нужда от пари, трябвало да купят нещо за новия си дом, не й стигала известна сума, обадила се по телефона и измънкала, че не може да им гостува заради новия апартамент, бил голям с изглед към залива, по дяволите, помисли Иван, кой залив, беше забравил в кой град се е омъжила единствената му дъщеря, а Дора измърмори, че младите винаги искат пари, само пари и нищо друго, имаха пари, бяха продали един от трите апартамента, които имаха, но криеха от съседите си, показваха само извадките от пенсиите си, незначителни суми, наистина, но не посягаха към банковите си сметки, не и към тях, и двамата имаха еднакви суми, доста тлъсти суми, само мисълта за тях им вдъхваше увереност въпреки възрастта и непрекъснатите болежки, ту единият, ту другият се оплакваше от нещо, това бяха минутите на сближаване, макар всеки да се ядосваше, че трябва да мисли за другия, животът, майната му, и без това изглеждаше неблагодарен, ама никак, съвсем никак!

- Някой ден ще поиска да сме мъртви! - измърмори Иван.

- Че то и сега не си жив - отвърна беззлобно Дора, побутна към него чинията с току що приготвената храна и се настани срещу него. - Твоя дъщеря е, ти решавай!

Иван премълча. Дора беше втората му жена, дъщеря му беше от първата, двамата нямаха деца, късна среща, бяха се събрали и вече тридесетина години се търпяха, така де, какво друго да правят, младостта беше отминала незабелязано, старостта не им носеше радости, дните бяха дълги, а нощите още повече, отдавна спяха разделени, да не си пречат, кой би ги обвинил, любовта на млади години е една, а на стари е друга, но и да не са съгласни какво могат да направят, нямаше такава сила, която да ги подмлади, но нямаше и надежда да живеят сговорно, както се казва, все нещо им пречеше да разговарят, а случи ли се, между тях заставаше безпаметното настояще, сиво, ръмжащо късно вечер като звяр, скрит в ъглите на огромния апартамент, и лишен от звуци през деня, освен когато идваха съседите, за да гледат някакъв сериал, история без край, на екрана се сменяха поколения, но конфликтите не изчезваха, сякаш чрез филмите се доказваше, че животът е низ от противоречия, които никога не могат да се премахнат, а съществуването им е повече от необходимо, чрез тях всеки намираше решение за собствените си проблеми, все едно, че индийският дух се преселваше тук и подсказваше някакво решение, но свършеше ли съответната серия, мърморенето се връщаше като ехо, което не можеше да се премахне нито с разумни съвети, нито с препарати срещу разните гадинки, които излизаха от канализацията и дразнеха с пъргавината си, кой би улових хлебарка върху под от теракотени плочки, все едно да гониш птица в небето!

- Тя все пак ти е дъщеря! - обади се Дора.

- И твоя! - измърмори Иван - така се разбрахме, твоята да е и моя и моята да е и твоя!

Дора също имаше дъщеря от първият си брак, живееше някъде в чужбина, беше наперена като майка си, но рядко се появяваше на хоризонта, както твърдеше Иван, не че не беше добра дъщеря, но животът е на първо място, имаше семейство, грижеше се за него и родителите й бяха грижа, но не първа, светът се крепи върху близостта на хората в малките общности, големите са тъмни и неразбираеми, в тях се ражда злото, в малките царува надеждата, звучат звуците на миналото, на любовта и благодарността, в тях се прокрадват и нотките на синовната обич и търпимостта, защото понякога родителите са дразнещи с техните изисквания, позволяват си изрази, които не са приемливи, но какво да се прави, светът е изграден така - земя и небе, родители и деца, раждане и смърт, семейство и проблеми, как да се противопоставиш на правила, създадени много преди теб, а и да го направиш, чувстваш, че нещо не е в ред, бяха свидетели на промяна на пола, на еднополови бракове, на раждане на дете от мъж, но на - децата живееха далече от родителите си, родителите живееха далече от децата си, кой от кого да търси отговорност и кой да я поеме, след като светът се променяше буквално пред очите им, не само се променяше, но и губеше своя образ, този, познатия, приемливия и за родителите, и за децата, но по-скоро приемлив за децата отколкото за родителите.

- Ако аз дам на моята дъщеря, ти ще дадеш на твоята! - изрече тихо Иван и наведе глава. Знаеше, че жена му ще се възпротиви, защо да дава нещо, което никой не е поискал от нея, не че имаше нещо против, дори тайно е подпомагала дъщеря си, но виж, тук проблемът е друг, съпругът й не искаше да остане с по-малко пари от нея, странно съревнование, което показваше само едно - човек е егоист по природа, а природата е нещо, което не може да се победи, както не можеше да бъде този мъж, който беше, не беше забравил първите им съвместни години, правеха секс по-често, отколкото разговаряха, хубава жена беше Дора, имаше си всичко, дори в повече, както често се изразяваше сам пред себе си, и тяло, и жажда за живот, и дързост, нахвърляше се върху него без да се интересува от желанията му, животът е кратък, казваше, любовта си отива, желанието - умира, сега му е времето, и той се предаваше, правеше, каквото се изискваше от него, мъж си беше от пръстите на краката до темето на главата, познаваше женското тяло и знаеше от какво има нужда, и никой не съжаляваше за нищо, тогава, в зрелостта на годините, а сега, в тяхната есен, тъжната им есен, в която светлината се плъзгаше покрай тях, но не оставяше следи в очите им, нито в паметта, а мракът, този проклет мрак, не служеше за нищо, защото сънят, ах, сънят, той се изплъзваше от контрола им, втурваше се нанякъде, събираше трохите от полуразрушената памет и създаваше илюзии, които нито разбираха, нито искаха да анализират.

Светлината от стъклената стена, която разделяше терасата от кухненският бокс, изведнъж ослепи и двамата.

Навън се развихряше една от летните бури, които траеха кратко, но носеха миризмите на далечни земи и шепота на чужди разговори, които никой не би могъл да си представи, че ще стигнат до този потънал в безкрайната тишина апартамент, лишен от цветове и наситен единствено с нетърпеливото очакване, че нещо ще се случи, каквото и да е, животът нали е поредица от случки, той е като любовта, появява се, насища се с надежди и със събития и изведнъж се оказва в незабележимия ъгъл на безкрайното време, което тече наоколо, но не обръща внимание на отделния човек, този избраник на деенкато, този щастливец или нещастник, този капризен индивид, който се взира във видимото и пропуска незримото, но пък вечно живо, извайвано не само от действията на човека, но и от неговата немарливост, загриженост или безгрижие, вяра или безверие, алчност или от даденост на доброто, както и да изглежда то във всеки един момент от живота.

Дора, застанала до плота с готварските прибори, мърмори:

- Давала съм и ще давам, но теб какво те засяга това?

Иван мълчи. Даване и вземане, имане и нямане, искане и неполучаване, търсене и ненамиране, познава той всички тези ситуации, в младостта си е бил и добър, и лош, признавал е слабостите си, избягвал е да говори за доброто, което е правел, а сега трябва да отговаря пред себе си, не пред жена си, не и пред децата им, трябва да решава кое е правилно според него и кое - според този свят, в който всеки има право, жена му също, но какво всеки е дал, за да взема решения, които се отнасят до живота на другите?

Тази светлина, която прозира през стъкленият параван на терасата, озарява лицето му. Би могъл да се разкрещи, има безброй доводи за правилно и неправилно, за истината и за фалшивото в живота им - не всяко действие отговаря на желанието на другия, но изведнъж разбира, че да се спори за вълшебството на живота, за неговото значение за всеки поотделно, какъвто и да е той, човекът, е безсмислено, тъй като усещането за сила и безпомощност, заради възрастта, е част от истинската същност на живота, можеш да си богат, но и да си беден, или да си беден, но дори да не разбираш, че си по-богат и от най-богатият човек на този свят, можеш да обичаш, но да не бъдеш обичан и да бъдеш обичан без да си разбрал това?

- Ще преведа пари и на двете! - казва изведнъж и затваря очи.

Дора мълчеше. Не можеше да възприеме обрата, познаваше съпруга си, той не би направи каквото и да е без полза, винаги е мислил и действал така, че да печели, а не да губи, но в случая кое е загуба и кое печалба й е трудно да осъзнае, самата тя вярва, че парите са всичко, от което всички се нуждаят, самата тя често го лъже, казва, че едно нещо струва повече от друго, но той й вярва, сега обаче е изненадана, може би нещо е пропуснала, не е сигурна какво, съпругът й е болен, в съвременният свят той е пътник към другият, онзи, за когото не обичат да разговарят, но едва ли страхът от смъртта е променил решението му, има нещо, което не разбира.

- Аз също! - казва тя спокойно и все пак не пропуска да измърмори. - Те са наши дъщери, нали?

Това е споменът! Възрастта на човека и неговата памет са част от самия живот, никой не иска да бъде забравен, но и никой не би желал той да е причина да изчезне от паметта на близките си заради някоя всекидневна, безсмислена глупост.

- Ние нямаме нужда от нищо, нали? - пита Иван и се смее. - От какво можем да имаме нужда вече, а?

Дора се муси.

- Докато сме живи, имаме нужда от много неща! - отвръща ядно.

- А, да, да издържаш сестра си, която никога не е работила и едва ли някога ще работи? - подхвърля беззлобно Иван и затваря очи, познава той съпругата си, знае какво ще последва и е по-добре да потъне в мрака на съня, отколкото да слуша обясненията й.

Този път обаче греши. Дора за миг замръзва, глупаво е да отрича това, с което и тя самата не е съгласна, после се усмихва и отвръща откровено.

- Така е, всеки човек греши, що се отнася до близките, а когато разбере това, вече е късно!

Пак млъкват. Иван заспива, но сънят му е неспокоен. Денят навън се тътри към залеза бавно и пресметливо. Ден като ден, от тези, които никой не забелязва.

Пък и какво забележително има в сивата пелена на късната есен, която не си отива като вечното мърморене на Дора и сърдитото мълчание на Иван?

Час по-късно болката в гърдите на Иван се засили и той с огромно усилие успя да извика. Дора се появи на вратата, беше се скрила в кухнята, но чу изплашения му глас и дотича.

- Какво? Пак ли ще се караме?

Иван, все още лежащ на дивана, беше сложил ръка на гърдите си и дишаше трудно с широко отворена уста.

Това беше вторият му сърдечен пристъп, първият беше слаб, дори не напусна дома си, но този изглеждаше по-тежък.

Дора се обади на „Бърза помощ” и побърза да се върне при съпруга си. Иван се взираше в тавана, където светлите и тъмните петна се редуваха, подреждайки някакъв свой, трагичен пасианс.

- Ще преведеш парите на момичетата! - изхриптя той и пак затвори очи. Нямаше полза от тях, сърцето му сега нямаше нужда от нищо друго освен от покой, опитваше се да диша дълбоко, а Дора отвори широко прозореца, беше чела някъде, че хора в подобно положение имат нужда от свеж въздух.

- Ще ги преведа, нали имам пълномощно от теб, не се тревожи, ще го направя щом отмине кризата ти.

- За какво са ми на мене пари? - измърмори под носа си Иван без да отваря очи. - Нямах нужда от тях и по-рано, работех от сутрин до вечер, поемах и други поръчки, плащаха ми и аз тичах към банката да внеса всичко, което съм получил. Сега имам пари, но не мога да ги използвам, вече почти не излизам, пък и какво да правя навън, не познавам почти никого вече, повечето от приятелите ми вече са на небето, може сега да ме гледат и да се смеят и има защо, печелех, а не забелязвах промените в тялото ми, докато един ден нещо стисна сърцето ми и ми напомни, че всичко има край.

- Да беше помълчал, а? - мърмори Дора. - Лекарят вече влиза в асансьора и след малко ще бъде тук, така че се успокой! Видях го през прозореца, онзи същият, който ти каза след първия инфаркт, че трябва да се успокоиш, няма по-добро лечение от спокойствието!

Иван отвори очи и видя същите бели и черни петна на тавана. Боговете сигурно играят на шах, помисли, макар че не видя никакви фигури. Не се замисли над видяното. Беше му все едно какво ще се случи.

Напоследък гледаше на живота като на наказание не само заради болестите, появили се през последните години, но и заради самотата, която изведнъж се оказа по-страшна и от мълчанието на Дора.

Повече от двайсет години не бяха правили секс, а напоследък дори не се сещаше за тази част от живота си. Беше забравил и времето, когато обичаше да се отбива в една от кварталните кръчми, за да изпие по питие с някой от приятелите си.

Не беше от разговорливите, но обичаше да слуша. Приятелите му пък бяха от бъбривите, обсъждаха тема подир тема, но рядко казваха нещо важно, идваха в кръчмата, за да разнообразят живота си, повечето работеха много, някои имаха добри семейства, други - не, жените винаги бяха виновни, Иван знаеше, че не е така, но не противоречеше никому, всеки си има своя представа за живота, защо да им обяснява нещо, което никой нямаше да разбере.

Пък и самият той не разбираше всичко и не съжаляваше, в края на краищата го интересуваха само парите, печелеше и спестяваше, после пак печелеше и отново спестяваше, не обичаше да прахосва спечеленото, но и не се лишаваше от нищо, поддържаше дома си, веднъж седмично излизаше с жена си на разходка, купуваше й ванилов сладолед, но за себе си не вземаше нищо не защото щеше да похарчи малко пари, а понеже предпочиташе да изпие едно питие с приятелите си по-късно, когато отвеждаше съпругата си в къщи и излизаше, за да отиде в кръчмата, където се събираха.

Лекарят прекъсна мислите му, накара го да отвори очи, премери му кръвното, дълго се вслушва в дишането му, присвил очи и местещ слушалките по гърдите, опитвайки се да установи пораженията от внезапната криза.

Накрая каза, че и този път всичко ще се оправи, попита го дали за нещо се е ядосал, нервна криза, определи след кратък размисъл докато пишеше рецептата, хората винаги са застрашени от внезапни нервни сривове, не умеят да се предпазват, гневът и споровете не водят до нищо добро, самият той често изпадал в гневни изблици заради неуредици в работата, а едва започвал работа, от няколко месеца работи, току що е завършил и иска да се утвърди, харесвало му да спасява хората, вълнувал се при всеки случай и дори получил забележка, че е греши, лекарят трябва да е спокоен и уравновесен, а не пристрастен към пациентите си, каза, подавайки на Дора току-що написаната рецепта.

- Трябва да не се тревожи за нищо - предупреди я.

- Ще му го напомням - отвърна тя и погледна към Иван, който отново беше затворил очи.

Лекарят прибра слушалките в чантата си, усмихна се и се сбогува. Бяха го повикали на друг адрес и вече бързаше към изхода.

Дора го изпрати, върна се и седна на леглото до съпруга си. Лицето му беше възстановило цвета си, изглеждаше спокойно, сякаш тялото му вече не беше в този, а в някакъв друг свят, където нямаше тревоги и болка.

Не би искала да го загуби. Разбра, че го обича по свой начин, не като жена и него не като мъж, а като нещо, без което не би могла да живее.

Съжали за спора, предизвикал кризата. Парите са само парчета хартия за тях двамата, за дъщерите им нещо, което имаше значение заради семействата и децата им.

Щеше да отиде да купи лекарствата и да се отбие в банката, за да им преведе исканата от едната дъщеря сума, същата щеше да преведе и на другата, нищо, че тя не беше се обаждала.

Погали мъжа си по рядката коса и тихо се отправи към изхода, нямаше да се бави, но искаше, когато се събуди, да му каже, че вече е изпратила парите, заради които бяха спорили. И щеше да го направи.

Високо в небето прежарящото слънце се люлееше в мрежата на маранята, кварталната улица тънеше в самотата си, лятото беше един от онези горещи и сякаш несвършващи сезони, които прогонваха дори досадните мухи, когато в сянката на няколкото диво израсли дървета, чиито криви и безмълвни сенки пълзяха почти незабележимо към невидимия хоризонт на изток, се появи Иван, наметнат с вечната си връхна дреха, безцветна като самия него.

Съседите си сверяваха часовниците с него, винаги се появяваше в четири след обяд, сядаше на една от двете пейки, поставени тук от общината след две годишно настояване на Дора, съпругата му, написала поне дузина писма за поставянето им, навеждаше глава към дясното си рамо и потъваше в своя вече изчезнал завинаги свят, съществуващ в него и чрез него само защото той не искаше да признае, че почти никой не го помни, въпреки че е един от тези, които е строил кооперациите наоколо, и не само тях, а и много други, в този град и на други места, дори в Германия, където беше научил едно нещо, което тук никой не би могъл изобщо да забележи, след тях, работниците, не трябваше да остава и прашинка, и там, в Залцбург, помнеше това добре, светлината се разкриваше чрез неосъзнатото усещане за чистота, безкрайна, топла, привлекателна.

А тук, около него имаше повече отпадъци отколкото в контейнерите, поставени наблизо, ей това не можеше да разбере, защо има контейнери, а боклуците са отвън и защо тук светлината е мъглява, непрозрачна, а там беше ярка и по някакъв начин подтикваща всеки да се усмихва, а, често казано, той сам си признаваше, не беше от хората, които лесно или без причина се радват на нещо.

Някакъв мотоциклетист профуча на няколко метра от пейките и във въздуха увисна миризмата на недоизгорелия бензин, грохотът, издаван от пробития ауспух и тъгата, точно така, тъгата, която си пробиваше път в съзнанието му всеки път, когато около него се случваше нещо, което не беше възможно в онзи свят, в който беше живял половин година, за да се върне с една, макар и купена на старо кола, и малко пари за черни дни, както се казваше.

- Иване?

Беше жена му. Тя често излизаше и седеше до него, ей така, заради сама компания, пък и навън, под дивите джанки, следобедът сякаш се надбягваше със самия себе си, започна бързо да се смрачава, а паднеше ли мракът, във въздуха се понасяха гласовете на прибиращите се съседи, пресичащите градинката минувачи и първите припламващи светлини от прозорците.

- Все по-малко познати минават оттук - отвръща мъжът и се опитва да пробие мъглата, спусната пред отслабналите му очи.

- Същите са, само че ти не ги виждаш с тези твои очи - обяснява жена му, лъже, за да го ободри, но никоя лъжа не може да бъде толкова истинска за мъж, който помни гласовете на приятелите си от детството още.

Той знае, че след влошеното му зрение се появиха проблеми и със слуха му, нозете му все повече натежаваха, а и нещо ставаше и със сърцето му, току прескачаше забързано, сякаш се канеше да спре, деветдесет години беше живял с него, беше му служило добре, не можеше да се оплаче, но напоследък и то го предаваше.

Ето и сега, усети последния удар, след това настъпи странна тишина, отвори уста да каже нещо, но не успя, горната част на тялото му се килна и главата му се удари о дървените прелки на пейката. Жена му не успя да направи нищо, отвори уста да извика, но гласът й беше изчезнал.

Дотичаха двама от съседите, някой започна да звъни на „Бърза помощ”, но вече нямаше смисъл, по отпуснатото тяло личеше, че животът беше напуснал Иван, макар и той да не вярваше, че скоро ще намери покой в земята, където лежаха вече не само почти всички от приятелите му, но и първата му съпруга, тя, Дора, беше втората, с нея беше се зарекъл, че ще умре, такъв би трябвало да е реда в този свят, който дълго, вече почти двадесет години, беше се отдалечавал от него.

Някой протегна ръце и затвори очите му, които до този момент бяха се втренчили в гъстите клони на дърветата.

- Сърдечен удар - установи пристигналият лекар и помоли тялото да бъде преместено в апартамента, трябвало да го прегледа основно, за да попълни смъртния акт, последното му задължение към този човек, когото дори не познаваше.

Докато мъжете носеха мъртвото тяло, лекарят се зае със съпругата, все още безмълвно втренчена в гърбовете на отдалечаващи се към входа на кооперацията мъже, даде и да помирише нещо, раздруса я, стискайки силно раменете й, после, понеже видя, че тя все още не излиза от унеса си, й удари два шамара, достатъчни, за да я върнат в света на живите, спасявайки я от вцепенението й.

- Ела - каза, - ще имам нужда от теб, за документите на мъжа ти, пък и трябва да се погрижиш за последен път за него.

Дора се изправи, направи няколко крачки, спря за миг, огледа се и отново тръгна, вече по-уверено. Лекарят крачеше до нея.

- Не е усетил нищо, да знаеш - обясни й, - тази смърт е мигновена, освободила го е от всичко изведнъж, и от мислите, и от страховете, и от надеждата, ако е имал такава.

Дора го слушаше, но думите му стигаха откъслечно до съзнанието й.

- Страхуваше се от смъртта - прошепна.

- Всички се страхуваме, но напразно, тя не предупреждава, идва и ни взема без да ни плаши, страховете ни са напразни, вечните напразни човешки страхове.

Погребението на другия ден мина незабелязано, смъртта през последните години се приемаше като нещо естествено, възрастните хора умираха от старост и болести, а младите - от тревоги заради безработицата, ниското възнаграждение на работещите и бягството на децата им на Запад, където всичко беше различно и многообещаващо или поне така изглеждаше за тези, които нямаха избор.

Вече в апартамента, докато посрещаше няколкото по-възрастни съседи, за да седнат около масата и да поменат покойника, Дора осъзна какво точно се е случило и заплака.

- Човек не трябва да умира на улицата! - изскимтя тя, но Панайот, един от старите му приятели, привел глава и държащ чашата с вино с треперещите си ръце, не се съгласи.

- Когато работехме в Германия, веднъж той каза, че не иска да умира в леглото, смъртта в леглото е скучна, а виж, навън, сред хората, е хубава смърт, все едно ти се усмихва сам Господ отгоре. Пошегувах се, че само сърдечен удар ще му осигури изпълнението на неговото желание, а той се засмя и се съгласи, значи сърдечен удар, сиреч сърцето ще ми направи това добро, така ли, нека да е сърдечен удар, черпя по още една бира, заради пожеланието, макар че това сигурно няма да се случи скоро, но пък поне вече зная каква смърт да си избера, а на теб да ти се връща, и ти си човек, и ти имаш нужда някой да ти пожелае добро, така каза и наистина почерпи, макар че беше скръндза, винаги си е бил такъв, но пък се радвам, че каквото си пожела, се случи, ще изпия виното в негова памет и такъв ще го запомня, приятелят, избрал начина на собствената си смърт, ако и аз умра така, ще бъда благословен, старостта е хубава, но и тъжна, а аз не искам дълго да тъгувам, не искам.

Дора извади нова бутилка от хладилника, постави я на масата и измърмори с тих, сякаш идващ от небесата глас, дали не беше неговият, пийте, той отдавна се отказа от почерпките и сгреши, сам ми каза, че греши, но на, не направи нищо, за да се промени и си отиде без да е пил през последните десетилетия, сега вие пийте да му е лека пръста и дано там не отказва никому нищо, дано?

В стаята настана дълга, тежка тишина, после някой каза, че скоро започва турският сериал и трябва да тръгва, и стана, последваха го и останалите, животът си е живот, измърмори приятелят на Иван, допи виното от чашата си и като махна с ръка напусна апартамента с наведена глава, сякаш се опитваше да забележи нечии следи, но мозаечният под беше излъскан до блясък, някоя съседка беше се постарала да изтрие следите от многото нозе и беше успяла.