Димитър Васин

ПОДЕЛЕНО

Мъжка дума съм изричал
хляба си до вас да подредя.
Сядаше до мен момиче
двамата да утолим глада.

Третият троха ще вземе,
думата ще отдели по-тих,
ще я сейне като семе
и нереченото ще прости.

Тишината сяда също -
доразчупва хляба и мълчи.
Близостта ме и прегръща
натъжена в моите очи.

Бялото момиче слуша
мъжката ми дума пак
и затъкна мойта гуша
с ехото, което си събрах.

Ехото расте и зряло
се отронва в мене и ечи
утолено и събрало
до троха живота и горчив.

Мъжка дума съм изричал.
Хляба си и днеска поделих.
Тъй най-бялото момиче
ще остане в писания стих.

* * *

Под ястреба върху дървото минах
и търсих после здравите крила -
крилата му, за да последвам силно.
Но в миг вселената ме залюля.
Но в миг разбрах какво е от високо
да видиш змията къде пълзи,
да чуеш и човека, дето охка.
Да хвърлиш чувствата си във сълзи.
По-друго е дървото да се люшне
от ястреб. И от нечовешки бяс.
Остатъците винаги са чужди.
Това, това под ястреба разбрах…

ПАМЕТ

Камъкът над сипея се търколи и ще ме настигне.
Тичам. Викам и се спирам. Камъкът отмина.

Паметникът си тежи на мястото.

ЗРЯЛО

С лятото си лягам още влюбен до ушите.
Житото дозрява - вече зряло и заспа.
Във съня ми аз ли или мисълта ми скита -
есента ми е определена за съдба.
Есента се голи и градината застила,
после в мен се голи близо, радва ме с плода.
И се питам - любовта оставя ли ни диря
клоните й живи и деня да обродят?
Грешна обич - грешно и излизаме по трима.
Зряло жито хляба ни припомня и реди.
Нивата бездушно утре няма да отмина
без да съм оставил в нея своите следи.
Сменям разстоянията с близост и не кротвам
да събирам зърното за своя зимен хляб.
Имам обичта дори на кучета и хора,
но поискали в съня ми да се доберат.
С лятото си лягам още влюбен до ушите.
Още влюбен. Есента си нося през света.
Зимата все иска още нещо да ме пита -
аз ще отговоря зряло, че и в студ летя…

ДРУГ ЛИ

Разказани са вече всички приказки.
Дори и приказката не със хубав край.
И слаяха ме всички кучета.
А скучните ми стъпки стъпиха
на въглени.
Зад ъгъла на скупчените мисли
засипаха куршуми.
Тъй думите ми стигат по-набързо
до хляба и смъртта.
Животът ми пък си е приказка
с объркан край…

* * *

В леглото ми
светкавици пропадат.
Но близост ще ги угаси
и ги повтори във сърцето
да ги запази за деня.
Сънят
не ми е пратен
по сладостта
на устните.
И пусто е от чувства,
от вкусове и обич - пусто.
И всичко е побрано
в прегръдката на двама.
А пък и двамата ги няма.
Светкавици и ехото се вмъкват
в претъпканото ни усещане
за огън.
В светкавици на устни.
И устни на светкавици.
И на смъртта,
която ни изправя…

ЗАЕСЕНЯВАНЕ

Зрелите дни са събрани-прибрани за утре.
Труден е пътят - и падат последните.
Обич дозрява и мисъл внезапна те удря:
мина животът - живота си следваме…
Песен гласа на обичан увежда по пладне,
стига до мене и тебе премислено.
Дума и чута-нечута в гърба ни попадне,
камък във пръсти омекнали стискаме.
Дето е текло и дето ни среща доброто,
стъпва животът ни в дните и в нощите.
Гост ли неканен наоколо рано затропа,
че и страха си за края заложихме?
Зряло усещане сладко засяда във гърло,
мъдро посяга към думите в тъмното.
Ехото с нас се търкаля из дните и пърли
дума нататък, в сърцето я хвърлило…

* * *

Свъсено е
късното ми пладне.
Падам
смъртен.
Пламвам ниско.
И оставам
с истината
да се бавя.
Сливам
се
със
сянката
на
хляба
и
прощавам
страстите
на
гладния.
Свъсено е
късното ми пладне.
И разтръскано.

Със настъпена от близост
и безсилие сълзливост.
Със страха на слънцето,
че остана
само то да е безсмъртно…

НЕРАЗДЕЛНИ

Избърсан миг. Окото ми насреща -
да зная и узная още кой съм;
В мига на другия да се оглеждам,
додето и на другия омръзна.

Додето не усетя, че сме двама -
и кой от двамата дори отстъпва,
когато третият го още няма
да каже истината кой е първи.

Кажи ми, Огледало, кой заплака.
И кой, кажи, за другия е гърбом.
И кой от нас виси на закачалка,
че другия от изхода да върнем.

Когато се усмихвам, той се мръщи.
И пие - аз когато чупя хляба.
За миг съм може би един и същи
и разликата много не ми трябва.

Изправя ли се, виждам се далече -
дано и той далече да ме вижда.
Какъв ли, боже мой, не ме отрече.
А все съм му спасителната ниша.

И никога до днес не ме остави -
дори сега от мене ще изскокне.
Добър. И лош. И противопоставен.
Роден да бъде моят тъжен двойник…

БЕЗСЪНИЕ

Глас на куче ръфа от панела. А е скучно.
От неделя до неделя… От нощта до нощ…
Кучето си лае… Пеленачетата сучат…
И светът си се върти все тъй добър и лош.
И забравяш, че се хласнеше по тишината.
Пред която всичко търпеливо си изплащаш.
И платил за всичко, триеш в тъмното очи.
Светлината в шепа ще те скрие. Друго куче
с глас от тебе ще заръфа. Само да си жив.
Но когато истината кучешка… научиш,
ти не озлобявай. И… доброто си пази.
От неделя до неделя… Просто до доброто.
Казвам го на себе си. И зная, че без край
тишината ще се буди. Свят ще се опложда.
А пък куче винаги по някого ще лай…

1985

РАНА

Чудесни сме. Дори нелесни сме.
По цветовете стигаме високо.
По върховете си заплеснати,
не чуваме човека, че изохка.
Един от нас е и не вярваме,
че бутнат е в разкаляното място…
Каквото горе е поваляно -
изправя се. Но рана не зараства.

А ПЛОДОВЕТЕ - ОБРАНИ

Вече за толкова много неща ни боли
- отболява ни нещо.
И отмилява ни нещо.
Ръцете на майките в кръст отмаляват.
Нещо научено в миг ни спасява.
Но друго ни с болката среща.
Вежди разравяме с пръсти събрани.
Заравяме болката здрави.
Как си, приятелю, как си към края?
Имането де ще изровиш?
Дето го няма какво ще откриеш?
Животът е пъстра поляна.
Всичкото искаш да вземеш,
стараеш се, съдиш душата ми ловко.
В локвата суха, приятелю,
семе поникнало още все няма.
Никой на камък дърво не засажда.
Да чака напразно родитба.
Птица гнездо да не свие.
Дете от зеленото да не откърши.
Чужди сме вече, приятелю,

и не разбирам ще ме отболи ли!
Имаме болката, всичко си имаме.
Нещо обаче привърши.

ЗАРЕЗАН

Виното е:
сладостта на гроздето;
обръчите здрави на съда му;
градусите на кръвта ни.
Виното е
и присъда над страха ни.
Хващаме го за рогата,
за да се преборим.
Чашата му плакнем
в свободата си.
И денят е
Зарезан
Виното е:
сладостта на гроздето;
обръчите здрави на съда му;
градусите на кръвта ни.
Виното е
и присъда над страха ни.
Хващаме го за рогата,
за да се преборим.
Чашата му плакнем
в свободата си.

И денят е
проверен от песента
и играта ни.
Дръж се, земьо!
Виното е
сянката на светлината.
проверен от песента
и играта ни.
Дръж се, земьо!
Виното е
сянката на светлината.

КРЕПОСТ

Заключен ни е входът -
високото и ниското заключено.
Заключено сърцето.
а се минава проверено.
До нас се стига проверено.
Студено проверяваме и себе си.
Децата си следим оключено.
И никой никого не посети по-близък.
Високото и ниското във входа ни
очаква асансьора със земята да ни свърже.
Земята в кал и чисто да ни изравни
и да повярваме на себе си.
До близостта се стига лесно, но отключено…

СВЪРЗАНО

Пръснати са думите.
Мислите са пръснати.
И единственото място
за римуването им
е ръкуването ни.
За ръцете ни светът е цял.
Цар царува от милувка
до сънуваното.
Чувствата под ситото ви
скупчвам.
И съм влюбен.
Думите и мислите
и под ситото римувам.
За царуването
и ръката ми е свита…

ПЕСЕН

Плач ме настига и го утешавам,
с плач утешавам, дори да е ням.
Бързо отсявам кое е за жаден,
а и кое ме в живота изсмя.
А и кое ме настига нататък,
а и кое ме нататък избра.
Имам гласа си и го дораздавам
на врагове и разплакан събрат.
Всекиго някога с глас съм повивал,
някога съм и разказвал в съня
приказката, със която красиво
песен изпявах - без да изменя.
Без да разплача в съня си човека -
истина за пред лъжа да простя,
а и лъжата да погна от всеки
с жаждата, що ми е още в гръдта.
Що ми е още до плач - да го стигам.
Че и да го утешавам пред брат.
Да побера и живота в сто мига -
миг за мига със плач да е изпят…