НОВА ПРИКАЗКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Йоан Нечев

В една гъста и зелена гора живееше един добър вълк. Той беше толкова добър, ама толкова добър, че ако не се налагаше да е вълк в приказката, направо бих казал, че е същинско агънце. Първо - беше на плодово-млечна диета, второ - на всяка срещната мравка правеше път и трето - на якето си имаше една голяма червена значка, на която пишеше: „I am the best вълк в целия forest”.

Даже когато беше извънредно горещо, а това се случваше обикновено през лятото, на нашият вълк му беше прохладно, защото на раменете му пърхаха едни крилца, досущ като ангелски, които го разхлаждаха и му служеха вместо климатик. Та значи, този извънредно добър вълк беше тръгнал една сутрин да си събере дръвца, за да може да си опече гъбките, които беше набрал още вчера.

Времето беше много приятно и вълчо си подсвиркваше увертюрата на операта „Крадливата сврака”, докато пътьом си береше цветенца. Птичките божии чуруликаха над главата му радостни химни, зелената трева галеше меките му лапи и той беше щастлив. През цялото време гледаше в краката си, случайно да не пропусне някоя мравка, без да й направи път. С една дума - този вълк бе отвратително добър. Според мен, ако имаше начин, щеше да се пръсне от доброта.

Лично на мен, казвам ви съвсем искрено, този персонаж от приказката ми е направо антипатичен. Всеки човек си има някакъв кусур, а този нищо и никакъв вълк - няма. Козината му сресана, вони на дезодорант от двайсет метра, маникюр ли не щеш, педикюр ли… Едни влажни очи, като на крава курдисал на муцуната и се радва на калинките и малинките. То само това да беше. На врата му - папионка, на всяко ухо - по две обици, на дясната лапа - часовник „Сейко”, а в джоба на якето - ключ от джип „Мицубиши”. Най-отгоре на главата - шапка „Стетсон” с монограм от клуба на любителите на пеперуди и други земноводни. Все съм виждал вълци, ама такова чудо си е направо рядкост.

Мине, не мине време, сваля стетсона и маха с него на птички и пчелички. А мислите му едни ясни, чисти и безоблачни. Нищо не може да ги смути и обърка. Ама ще види той как ще го подредя в тази приказка, на принц ще ми се прави! Защото точно под големия дъб накрая на гората го чакаше Червената шапчица. Тоест, не че го чакаше, ами се бе запътила да види сметката на баба си, дето имала нещо общо с ловеца, на който самата тя бе хвърлила око.

Червената шапчица беше стройна блондинка с дълги бедра и свирепо минижупче. Под оскъдната й блузка напираха едни гърди - просто дъхът ти спира. Тя всъщност нямаше точно червена шапчица, а една широкопола капела, но затова пък косата й беше боядисана по-червено от червена мухоморка и по-еротично разрошена от щъркелово гнездо.

Но тя не беше щастлива. Ловецът не й обръщаше никакво внимание, даже нещо по-лошо - не я забелязваше. Беше си наумил да убие вълка, но досега нямаше никакъв късмет. Ден и нощ дебнеше около къщата на бабата, защото беше чел приказката за Червената шапчица и знаеше, че рано или късно страшният вълк ще дойде да излапа старата. Той така изгладня и изпосталя, че в края на краищата бабата започна да го храни, да не кажем нещо по-силно.

Добре, ама тия работи се разчуват. Има телевизори, мобифони и не знам какви си още щуротии. И така се стигна до ситуацията, когато тази Червена шапчица, за която говорихме, се оказа напълно информирана и тръгна през гората да си изясни нещата. Ловецът не беше кой знае какво, даже от нейна гледна точка беше пълен льольо, но пък притежаваше една трета от гората съгласно закона за реституцията. А гората беше достатъчно голяма, за да си обясним защо Червената шапчица така се беше настофърчила. Очите й мятаха мълнии, а ръцете й несъзнателно мачкаха онази кошничка, в която трябваше да носи баница и мляко, а вместо това там имаше само две-три ганджи - нещо като успокоително. И така - неизбежното стана. Вълкът и Червената шапчица се срещнаха.

Още при видът й на вълка му се подкосиха краката. Той не можеше и да си представи, че такива красавици могат да се разхождат в неговата гора. За Червената шапчица нещата стояха по друг начин. Отначало тя видя един вълк, много отнесен вълк, който на всяка крачка си сваляше шапката и се покланяше наляво и надясно. После прозорливото й женско око забеляза, че в тоя вълк има нещо особено. Облекло, походка, маниери и други такива. По нищо не личеше, че е вълк като другите вълци. Тая работа трябваше да се проучи. И тя се усмихна:

- Добър ден, господин вълк! Изглежда съм се загубила…

-  Госпожице! - отзова се сърдечно вълкът. - Мога ли да Ви помогна?

- Ако бъдете толкова любезен, бих желала да ми посочите къщичката на моята любима баба, която не съм виждала отдавна.

-  Баба Стоянка, предполагам - откликна вълкът. - Не е много далече. Трите тополи на запад и след малкото дере сте там.

- А Вие бихте ли ме придружили, за да не се загубя пак?

- Аз съм изцяло ваш, скъпа госпожице, и може да разполагате с мен, както Ви е удобно!  - поклони се вълкът. - Впрочем, джипът ми е под оня бук. Виждам, че доста сте се поизморили…

-  Много сте любезен, драги! Аз съм Червената шапчица, може би сте чели приказката?

- Чел съм я, разбира се, нашата среща е документирана отдавна. Но Вие не се притеснявайте! Сегашната ситуация няма нищо общо с предишната. Няма вече страшен вълк и не се налага да изяждам никого. Аз съм вегетарианец.

- Колко странно! - възкликна Червената шапчица. - А пък аз не съм. Мечтая за едно бон филе с гъбен сос.

- Но то е пълно с канцерогенни вещества! - ужаси се вълкът. - Как може да тровите това прелестно тяло? Да не говорим за моралния аспект на нещата. Някоя мила крава, която си е пасяла кротко на поляната е била посечена от човек с интелект на башибозук, за да задоволи ниските си кулинарни страсти. Ако сте гладна, мила госпожице, бих Ви препоръчал кисело мляко „Вълшебен вкус” от „Данон”. С ягоди, кайсии или екзотични плодове. Имам цяло кашонче в джипа, което е на Ваше разположение.

- Но Вие все пак сте вълк, нали? - попита Червената шапчица, която между другото се казваше Рени. - Как така ще ядете такива бебешки храни? Според мен би трябвало да се нахвърляте на всичко живо, което Ви се мерне и да го консумирате с апетит. Освен всичко друго, така е по-мъжествено, нали? Какво ще правим ние, хубавите жени, ако всички мъже заближат кисело мляко? Нали днес, за да оцелееш, трябва да изядеш някого и така да впечатлиш крехките натури като мен?

- Остаряла философия, скъпа! - подаде й вълкът една прекрасна маргаритка. - Просто времената са други.

- Ох, не знам…  - въздъхна Рени и запали една цигара. - Вие ме обърквате. Все пак няма да се разсърдя, ако ме повозите малко в това… как го казахте?

- Мицубиши - отзова се вълкът.

- Именно. Така се изморих, че ми иде да легна и да заспя. Но ме е страх, че някой може да се възползва от моята беззащитност…

- Моля Ви! - извика вълкът. - Не се притеснявайте! Сега ще Ви донеса един сгъваем фотьойл от джипа и копринено одеало. През цялото време ще бдя над Вас.

- Неудобно ми е - каза лукаво Червената шапчица. - Вие все пак сте мъж. Какво ще си помислят хората? Струва ми се по-добре да прескочим до къщичката на баба ми, тъкмо ще Ви запозная с нея.

- Естествено, както предпочитате! - поклони се вълкът, като свали „Стетсона”. - Не бих оставил такава прекрасна дама насред път. Може ли? - предложи й той, а тя го хвана под ръка и двамата, бъбрейки весело, тръгнаха към джипа.

В това време ловецът седеше на един пън пред къщичката на баба Стоянка и пушеше цигара. Той беше изпаднал в дълбока депресия. Времето, което прекара в къщичката на бабата се бе отразило доста на външния му вид. Вече не носеше шапката с перото, а една скъсана сламена шапка - колкото да не е без хич. Ризата му беше домашно производство, а колан въобще нямаше. Стройната му, стегната фигура от приказката се бе трансформирала в добре оформено шкембе и двойна гуша. По всичко си личеше, че бабата му правеше баница по два пъти на ден.

От къщичката се чу радио „Ритмо”, а в нея шеташе странно подмладилата се баба, която в този момент извика отвътре:

- Станойчо, виж дали кокошките са снесли тая сутрин!

Станойчо не отговори. Той си спомняше младостта и се питаше как стана така, че той - видният ловджия и покорител на женски сърца се озова тук и при това не се чувстваше никак зле. Тогава изведнъж се сети. За пръв път от половин година в главата му се мярна, че беше дошъл за нещо в тая част на гората. Сигурно не беше само на разходка. Без да иска погледът му падна върху някакъв предмет, подпрян на кокошарника, който му се стори познат. Той се надигна тежко, захвърли брадвата, която държеше в ръката си и се затътри натам. „Нещото” се оказа вярната му пушка. Беше поръждясала, но общо взето се държеше. Трябваше само да се смаже. Като я гледаше, Станойчо си спомни и за вълка. Вярно, бе! Именно той, ловджията, трябваше да утрепе страшния вълк, след като вълкът излапа бабичката. Приказката беше безкомпромисна по тази точка. Но от друга страна - къде го вълка? Почти година вече не се мярка никакъв. Ами ако въобще не дойде? Пък и да дойде, как така ще излапа бабичката - кой ще му прави после баниците?

Доколкото си спомняше, в приказката ловецът случайно минаваше наблизо, а виж какво се получи… Не само, че не мина случайно, ами още щом я прочете тая приказка, грабна пушката и хукна насам. Един-два месеца слухтя като хрътка наоколо, но нито Червената шапчица се сети да дойде, да не говорим за вълка. Станойчо си спомни, че когато беше започнал да бере душа, бабата го прибра в къщичката и го изправи на крака. Оказа се доста привлекателно бабе! Пък и чевръсто. Оттогава тя почна да се подмладява, а той обратното. Вярно, че много го глезеше и винаги му носеше ракийката изстудена, ама младежкият му плам се провали вдън земя…

Изведнъж му се стори, че чува някакъв шум. Този шум беше много особен. Приличаше на шум от моторно превозно средство, накратко МПС. И докато Станойчо се ослушваше, на поляната пред него спря един лъскав джип „Мицубиши” и от него скокна едно моме, от което му спря дъха. На главата си тя носеше червена шапчица, леко модифицирана. От другата страна на джипа слезе един изтупан вълк с пура в уста. Станойчо се препарира.

- Хелоу, муци! - изчурулика прекрасното създание към него. - Ти да не си от персонала?

- Хм! - промърмори вълкът.

- Аз… такова - заекна Станойчо. - Кого търсите?

- Ами баба - рече красавицата и се обърна към вълка. - Ама е много смешен тоя!

- Това да не е дядо ти? - попита вълкът и издуха облак дим.

- Не вярвам - отвърна тя и отново се обърна към Станойчо. - Търся баба, господине. А също и един млад ловец. Казаха ми, че е много готин! Да си го виждал?

-  Ами… аз такова… съм Ловеца - смутолеви Станойчо и му стана неудобно.

- Така ли? - учуди се Вълкът. - Значи, Вие трябва да ме убиете и да разпорите корема ми? Кога ще Ви бъде удобно, защото разполагам с малко време?

- Ти?! Ловеца? - ахна Червената шапчица и го заразглежда внимателно. - Ами къде ти е пушката?

- Ей там, подпряна е на кокошарника - още повече се смути Станойчо.

- Не виждам защо да не бъде Ловеца - намеси се вълкът. - Ако се съди по вида му, точно той би трябвало да е способен на такива зверства.

- Все пак не вярвам! - тропна с краче Червената шапчица. - Ловецът е готин, а тоя тук прилича на плондер.

- Аз съм…  - обади се несигурно Станойчо.

- Мили боже, и аз съм тръгнала да се карам с баба ми за него! - нацупи се Рени. - Сега съм сигурна, че всички приказки лъжат, нали, господин…? - обърна се тя към Вълка.

- Жорж  - отзова се той. - Струва ми се, че има известно разминаване. Но като се има в предвид професията му…

- Моля ви, нека обясня! - отчаяно извика Ловецът. - Още отначало всичко се обърка. Оказа се, че бабата не е никаква баба, а една чудесна женичка, която…

- Знаех си аз - просъска Червената шапчица.

- Която взе присърце моите намерения и не ме остави да умра от глад - продължи Станойчо и отчаяно се огледа.

- То си личи - подхвърли красавицата.

- И после, като гледам Вълка, искам да кажа - господин Жорж, не мисля че се кани да се нахвърли върху нея и да я излапа - допълни ловецът.

- Аз съм вегетарианец, моля! - сухо промълви Жорж. - А по баби въобще не си падам.

- Станойчо! - извика бабата от къщичката. - С кого говориш?

- Станойчо? Кой е Станойчо? - учуди се Червената шапчица.

- Аз - изчерви се ловецът.

- А защо на мен ми казаха, че се казваш Стенли? - попита Рени. - И че си бил голям сваляч? Защо?

- Не знам - безпомощно отвърна ловецът.

- Ама че работа! - сви рамене Жорж и издуха една сламка от коженото си яке.

В това време от къщата се показа баба Стоянка. Тя въобще не приличаше на баба. Беше с тюрбан на главата и по халат, сякаш току-що излизаше от банята. Даже беше успяла да си сложи и грим.

- Скъпа! - извика тя, спусна се и прегърна Червената шапчица. - Колко добре изглеждаш! Защо не се обади толкова време? И във фитнес клуба не те срещам. Ах, ти, палавнице! Колко ли мъжки сърца си разбила през това време!

- Мадам! - повдигна шапка Вълкът. - За мен е истинско удоволствие да се запозная с такава изискана лейди като Вас!

- Бабче! - окопити се Червената шапчица. - Запознай се! Това е Жорж.

- Много ми е приятно, господин Жорж! - отвърна госпожата. - Моля, наричайте ме Анка!

- Бабо! - извика Рени. - Какво си направила със себе си?

- Моля те, мила, не ме наричай така! Звучи някак… старомодно. По-добре е Анка. А колкото до другото - какво пък! Животът си иска своето… Станойчо, нахрани ли кокошките?

- Не успях - хлъцна ловецът. - Нали виждаш, имаме гости…

- Нищо, нищо - после ще ги нахраниш - махна с ръка Анка.  - Заповядайте, заповядайте, скъпи гости! Сега Станойчо ще донесе шезлонгите и както е хубаво времето, ще си спретнем на открито едно малко, чудесно матине. Скъпа, шери ли предпочиташ или сухо мартини?

Станойчо се огледа и тръгна към къщата. След него тръгна и Жорж.

- Извинете, господине! - извика той  -  Сигурно се нуждаете от помощ…

Когато двамата се скриха в къщата, баба и внучка впериха изпитателни погледи една в друга. Първа наруши мълчанието Червената шапчица:

- Бабо! Ти въобще чела ли си приказката за Червената шапчица?

- Моля те, скъпа! Анка, нали се разбрахме? Чела съм я, разбира се. Даже книжката е някъде вътре, но не мога да си спомня къде…

- Е?

- Какво „Е”?

- Там пише, че ти си стара, с очила и тъй нататък. Я се виж!

- Моля те, не ми приказвай глупости! Не мога да чакам толкова време, само и само да угодя на приказката. Очилата ми омръзнаха и си сложих контактни лещи. Малко процедури, малко фитнес, аеробика, каланетика и … ето резултата. Животът си тече, скъпа. Кой ти гледа приказката!

- Ами децата? Те какво ще кажат?

- Мисля, че първо ще кажат, че от онова малко момиченце в приказката е останала само една червена шапчица, доста широкопола, доколкото виждам. А и на тях им е ясно, че сега времената са други. Сега Червените шапчици са топмодели и манекенки. Освен това, самата приказка е вече остаряла. Видя ли Жорж? Такива ли бяха вълците едно време? Ония дръгливи, вечно гладни животни… На тоя и колата му - кола, и в чековата му книжка сигурно има много място за писане. Защо му е да се занимава с лапане на баби? Той лапа заводи, фирми и фондациии. Ти се дръж за него! Нищо, че е вълк. Даже така е по-добре. Маниерите му са приятни, но нали знаеш какво казват: „Вълкът козината си мени, но нрава си - не!” Сега човек, ако не е поне малко вълк - загива!

- Айде, моля ти се! - каза отегчено Рени. - Тия работи и бебетата ги знаят.

- И добре правят, скъпа - прегърна я подмладената й баба. - Много добре правят!

- Ами тоя Станойчо ли, как беше? За какво ти е? Ошишкал се е като прасе.

- Е, той е за пред хората - рече весело Анка. - Когато ме няма - пази къщата.

- Ама той е Ловецът, ма, бабо!

- Друг път! - засмя се Анка. - Отдавна Ловецът съм аз, а той - бабата. Диалектика…

- Ами, ако все пак вземе, че гръмне Жорж?

- За да гръмне Жорж, преди това той трябва да ме излапа, не помниш ли? Как го виждаш Жорж като канибал? Какъвто е кавалер, хайде моля ти се!

- Вярно - съгласи се замислено Червената шапчица. - На всичкото отгоре е и вегетарианец…

- Знаем ги ние тия вегетарианци, да ме прощаваш! - изсъска баба Анка. - Ядат аспержи и трюфели, а за десерт - банани фламбе! И аз ще стана вегетарианка при това положение…

- Не знам  -  рече объркана Червената шапчица, свали широкополата си капела и почна да си вее с нея. - Все пак трябва да излезем от това положение…

- Аз ще ти кажа как. Само слушай баба си! Ще накараш Жорж да ти напише едно чекче, ужким за някоя фондация, да кажем за защита на пеперудите и ще ми го дадеш.

- Така ли? - извика Червената шапчица. - И защо, моля ти се?

- Слушай, де! Не съм свършила. После аз ще пошепна на Станойчо да трясне с някоя цепеница твоя Жорж по главата, колкото да остане на легло за три-четири дена. През цялото време ти ще се грижиш за него. А когато се ококори, ще му кажеш, че Ловецът го е гръмнал, пък ти си го спасила, а куршумът само го е зашеметил. А през това време ние изчезваме до Канарските острови.

- Браво! По-тъпо не можа да го измислиш!

- Тихо, моля те! Не викай! - придърпа я Анка. - Ние за всеки случай ще гръмнем с пушката, за да е както в приказката.

- Значи вие на Канарските острови, а аз да се маскирам като медицинска сестра? Как не! Избий си го от главата!

Баба Анка внимателно седна на пъна и се вгледа във внучката си.

- Мислих те за по-умна - отбеляза тя.

- Такава съм.

- Като си такава, замисли се малко! Ние излизаме от приказката, а ти влизаш. И то в каква приказка! Меден месец във Венеция, вила на Хаити, разходки сред замъците на Лоара и екскурзии до Хонг Конг. Някое и друго хотелче на Ривиерата и така нататък. Не мисля, че на твое място бих се отказала…

- Ама той е вълк, ма, бабо! Някой ден ще му хрумне да ме изяде…

- Тогава и вие ще си размените ролите. Ти ще станеш вълка. Тебе ли трябва да уча? Мисля, че няма да ти е трудно. Тихо, че вече излизат!

Станойчо и Жорж се появиха на вратата с по две сгъваеми шезлонга в ръцете, ухилени до уши. Докато ги разгъваха, Жорж огледа поляната пред къщата и каза:

- Какво прекрасно място! Мисля, че това е чудесна идея, Стенли!

- Каква идея? - наостри уши баба Анка.

Вълкът се усмихна и отговори:

- Всъщност на Стенли му хрумна нещо - той извади нова пура и я забучи в устата си. -  Каза ми, че тази част от гората е негова. Иска да я обяви за резерват. Нуждае се от малко пари за една научна станция, всъщност институт, за да изследват флората и фауната. Окончателно се отказа от ловджийството. Мисля, че мога да му помогна.

- Така ли? - зяпна от учудване бабата. - Тогава защо не ми е казал?

- Ами… аз такова - запъна се Станойчо. - Нямах инвеститор.

- Няма да стане! Няма да стане! - извика Червената шапчица. - Ти трябва да убиеш вълка. Така е по приказката. Хайде, почвай!

- Не ща! - отсече категорично ловецът. - Ако иска някой друг, ето му пушката. Без мен!  Аз до пушка повече не се докосвам! Жорж така хубаво ми приказва за животните и цветята, докато пиехме по едно уиски, че се заклех да бъда добър. Убийте ме, не мога!

- Станойчо, я ела с мен да ти кажа нещо - отиде при него баба Анка и го прегърна през раменете. - Нека да оставим младите да си поприказват. Трябва да видим с какво ще ги почерпим…

Ловецът се надигна, бутна шапката на тила си и каза:

- Ами добре. Само не ме карайте да гръмна Жорж. Той ми е приятел.

- Разбира се, разбира се! - успокои го загрижено младата баба. - По този въпрос ще видим какво ще направим…

- Няма! - заинати се Станойчо. - Да пукна, ако го гръмна!

- Ами, тогава аз тебе ще гръмна! - чу се вик зад тях и те се обърнаха.

До кокошарника стоеше Червената шапчица с разрошена коса и с пушка в ръка. Пушката сочеше към ловеца. Вълкът Жорж с любопитство наблюдаваше сцената. Баба Анка пребледня:

- Да не си посмяла! - извика тя и застана между пушката и Станойчо.

- Защо? - злорадо каза Рени. - Все трябва да има някой гръмнат. Нали така?

- Моля Ви, госпожице, свалете това старо желязо! - намеси се тихо Вълкът. - И без това няма да гръмне. Не знам защо вие, хората, много обичате да убивате. И в природата се убива, но то е за храна. А вие го правите като за развлечение. Малко да ви доскучае и почвате да стреляте насам и натам. Сякаш цялото човечество не е добре с нервите. Ами помислете малко! И ние почваме да се изнервяме покрай вас. Не стига, че ви храним и обличаме, ами трябва и психиатри да ви ставаме. Знаете ли, аз си отивам…

- Не! - хвърли пушката Червената шапчица. - Те искаха да те убият, Жорж! Заради чековата ти книжка ме караха и аз да им помогна.

- Слушай, малката! - изръмжа Станойчо. - Я си дръж езика зад зъбите!

- Ти си се побъркала, внучке! - изписка баба Анка.

- Жорж, моля те, не ме оставяй! - Червената шапчица изтича и отчаяно се хвърли на врата му. - Аз те обичам!

- Глупости! - измърмори бабата.

Жорж се спря, внимателно я отлепи от себе си и я погледна в очите:

- Нима можеш да обичаш един вълк?

- Аз ще дойда с теб! Не мога да живея вече с хората. Те се убиват, тровят и изяждат всеки ден. Всяка нощ! Те си завиждат, правят интриги и са жестоки. Вие не сте вълци. Хората са вълците. Няма нищо по-страшно от хората, Жорж, повярвай ми! - проплака тя. - Вземи ме със себе си, Жорж и нека да отидем там, където няма хора!

Вълкът я прегърна и тихо каза:

- Хора има навсякъде, мила моя. Трябва да се научим да живеем някак с тях…