ФЕНЕРЪТ НОЩЕН С ПОЛУДНЕВНА СВЕТЛИНА…
превод: Татяна Любенова
***
Фенерът нощен с полудневна светлина
искри, сълзи отронващ в тъмнината.
Нощта не се събужда, дремеща сама,
дневните грижи смъкнала от рамената.
Лъч залезен,
задържа се едва
над покриви и здания,
но все не гасне:
той нещо знае и към нас
зов настоятелен отправя!…
Със своята беда останал сам…
И клюмва тихо,
вече в нас невярващ.
——————————
***
Уморена, мъглата
срещу разсъмване бърза.
Овлажняват витрини, стинат огньовете нощни.
Дай на просяка.
И забрави, нека да не говорим:
да повярваме, че звездите -
комети, планети, ракети -
не че изчезват, а просто остават сами.
На просяка - дай.
Не се цигани и дребнав не бъди.
Сложни мисли и надежди лъжливи ти не таи.
Пусни - Слоновете!
Подари ги на дребно и едро.
А каквото остане - остави.
И люби, и търпи.
Остана ли нещичко?
Но нека така да остане
ето този ръмеж от малки есенни грижи
и сухи листа, платили жълтата своя дан.
А близко е зимата - навяваща сняг, която
ще се погрижи
за небесните сбъркани наши пътеки и тъга.
——————————
***
Не се намесвай, когато не те молят -
и така си имаш своите грижи!…
Уморена от дъждовете,
есента внезапно вбеси се,
и ето ти! - ябълка цъфна в розово.
Цъфти за себе си -
във влажната, сива тъма
на дните трескави, където вятър вилнее,
където само мръзнем, огъваме се и болеем
и празните листа изгубени гърмят,
тревожат паметта, противоречат на времето
и своята душа разкъсващи -
окапват…
——————————
***
Чуй ме, Господи,
спаси и съхрани!
Във небеса безкрайни разсипах с шепи
безброй звезди, но гостите на този пир
така си и останаха, нерадостни.
Във небеса безкрайни - в тъмнина и мрак! -
аз избрах, прости, където неземната
Любов изпълва земното пространство
със дим и земни аромати на
зелена хвойна, сняг, следи от ски
и в печицата брезови дърва,
и задушевност,
тръпка, въжделение,
ведра с вода…
Но как тревожни тук са всички дни!
И сякаш злото и случайността
отново с мен са, с моята беда-съдба…
Чуй ме, Господи, спаси и съхрани,
и ми прости
и прегрешенията, и греха!
——————————
***
Не ще надмогнем тежестта на небосклона.
Вселенските часовници и те грешат!
И в наши дни, като във време оно,
от небесата и от вечността бездънна
крадем години, часове, минути, времена.
При нас с торбата празна
иде бедност
и лъже ни как сладостна е тя.
Ала на времето течащата безследност,
къде по-важна е от правдата, истинността.
И няма в любовта отхвърлени -
в Природата
са равни и любимец, и червяк,
и ти,
и този глупав объл камък,
за свободата
забълнувал изведнъж
и отвисоко бухнал!
И ето ни, ту смеем се, и ту се караме,
дълбаем този камък, ала той е от гранит…
И гледаме в небето, както свиня в зенит
и чакаме, че старият ни чудотворец - Бог,
ще ни прости,
ще ни спаси и съхрани…
——————————
***
А бъдещето - то е някъде напред?
А може би е всичко тук,
в самото настояще?…
Щастлив и радостен бъди,
че съумял си да откриеш
бурите му, здрачът, дъждовете.
Бъди щастлив -
във този миг живей, сега,
сред лошо време, шум и суетни.
Своите залези и изгреви хвани
и вярвай - загубите са незадължителни.
В съдбата вярвай,
нека пътят й да е неясен,
но ние -
свои сме във гъстата гора,
там,
дето младата елха и старичкият ясен,
любов и вярност по равно си делят.
——————————
***
Така ми се спи.
Безнадеждно клюмвам главата.
Сънища тихо се появяват и в атака летят.
На покрива седи черна птица, внимателна,
бърбори си нещо на своя птичи език.
Защо ли е тук?
Какво иска тя от нашия дом?
Странно замислен поглед и корави пера.
В ефира пукащ нощни сигнали от многобой:
на хиляди версти
и след хиляда лета
Ленинград…
Вкопчени в покрива, облаците пълзят -
пясъчна буря вещае едва доловимият шум.
Огромна лапа засипва могъщ и нелеп,
на хиляди версти,
след хиляда лета,
Каракум…
Расте напрежение
и скритата ярост ме души.
Нощ притиска плещите,
но на сърцето е леко…
И пясък се стича,
и тревожната птица бърбори,
и хрипти от усилие
на зазоряване петльов оркестър.
1960 г.
——————————
***
Край площади кънтящи
и шумни улици,
пълзят към нас беди, обърнали лице.
Да ги предвидят - работа е на умници,
а да се справят с тях - на храбреци.
Лошото време ние понадмогнали,
несгодите-беди отместили с ръка,
си плащаме за светлината, топлината и водата,
опазвайки спокойствието си така.
И помнещи отминали нещастия,
не се отказваме от тежката си грижа,
а вярваме!
Вярваме в щастие!
Отчасти…
А впрочем…
Впрочем скоро е Нова година.
——————————
***
Поезията е поличба
и суета,
във нереалните надежди и суеверия!
През облаците спуска се отвесно висина,
непомнеща се и невярваща във себе си.
Светът е остарял!
И мъдростта му - не е нова,
а глупостта криви фасон и ходи с филц.
И голите, прозрачните слова
си търсят сенките и вятър гонят.
И тяхно дело е -
да устоят и времето да преломят.
Да угасят огньовете самоизгарящи
на листите опадали, които остават да живеят
и умрат
в пламък димен на тъмата.
И старите златотърсачи - дъбове,
медта и злато за сребро заменящи,
и посивяването, и следата снежна в залеза
приемат,
както ние с тебе някога,
в обятията
на вълшебство и магия…
* * *
Ночной фонарь полудневного света
Искрит, роняя слёзы в темноту.
Ночь не проснулась, дремлет, неодета,
Дневную отвергая маяту.
А луч закатный
Чуть подзадержался
На крышах, куполах
И всё не гас:
Он что-то знал,
Он к нам взывал, старался!..
И со своей бедой один остался…
И тихо сник,
Уже не веря в нас.
——————————
* * *
Усталая мгла
Поспешает навстречу рассвету.
Вспотели витрины, остыли ночные огни.
Просящему дай.
И забудь, и не будем об этом:
Поверим, что звёзды -
Кометы, планеты, ракеты -
Не то, чтоб угасли, но просто остались одни.
Просящему - дай.
Не рядись крохобором и жмотом.
И замыслов сложных, и ложных надежд не таи.
Слонов - отпусти!
Раздари их поштучно и оптом.
А всё, что осталось - оставь.
И люби, и терпи.
Осталось чуть-чуть?
Ну так пусть себе и остаётся
Вот этой вот моросью мелких осенних тревог,
Пожухлой листвой, уплатившей свой жёлтый оброк,
А ближе к зиме - той позёмкой,
Что тихо займётся
Печалью и мороком наших небесных дорог.
——————————
* * *
Не напрягайся, ежели не просят -
Тебе и так забот невпроворот!..
Устав дождить,
Вдруг взбеленится осень,
И вот вам, нате! - яблоня цветёт.
Цветёт себе -
В сырой и серой темени
Знобливых дней, где ветра круговерть,
Где нам лишь зябнуть, гнуться и болеть,
Пустой листвой потерянно греметь,
Тревожить память и перечить времени,
И надрывая душу -
Облететь…
——————————
* * *
Услышь мя, Господи,
Спаси и сохрани!
Во множестве небес рассыпал я горстями
Мирьяды звёзд, но на пиру гостями
Так и остались, тусклые они.
Во множестве небес - их тьмы и тьмы! -
Я выбрал те, прости, где неземная
Любовь, собой пространство заполняя,
Несла земные запахи, дымы:
И хвою, и снега, и две лыжни,
И у печи березовы поленья,
И сутемь,
И озноб и вожделенье
Воды в бадье…
Но как тревожны дни!
Как будто всё случайное и злое
Опять со мной, с моей бедой-судьбою…
Услышь мя, Господи, спаси и сохрани,
И да прости
Грехи и прегрешенья!
——————————
* * *
Не пересилить натиск небосклона.
Они грешат, вселенские часы!
И в наши дни, как и во время оно,
Мы у небес, у вечности бездонной,
Крадём минуты, годы и часы.
И к нам с пустой сумой
Приходит бедность
И врёт о том, как сладостна нужда.
Но времени текучая бесследность
Куда важней, чем правда-правота.
И нет в любви отверженных -
Природой
Равно любимы и червяк,
И ты,
И тот дурной булыжник,
Что свободой
Забредил вдруг
И ухнул с высоты!
И вот теперь мы, то смеясь, то ссорясь,
Долбим тот камень, ну а он - гранит…
И смотрим в небо, как свинья в зенит,
И ждём, что Бог наш, Старый чудотворец,
Простит нас,
И спасёт и сохранит…
——————————
* * *
А будущее - где-то впереди?..
А может - всё лишь здесь,
Лишь в настоящем?..
Будь рад и счастлив,
Что сумел обрящить
Его метели, сумерки, дожди!
Будь счастлив -
И живи сейчас, теперь,
Среди сумятиц, шумств и непогоды.
Лови свои закаты и восходы,
И верь в необязательность потерь.
И верь в судьбу!
Пусть путь её неясен,
Но мы -
Свои в родных чащобах,
Там,
Где юная ольха и старый ясень
Любовь и верность делят пополам.
——————————
* * *
Так хочется спать!
Голова безнадежно клонится.
Сны тихо встают и в атаку летят налегке.
На крыше сидит осторожная чёрная птица
И что-то бормочет на птичьем своём языке.
Зачем она здесь?
Что ей надо над нашим подворьем?
Корявые перья и странно осмысленный взгляд.
В трескучем эфире сигналов ночных многоборье -
За тысячью вёрст
И за тысячью лет
Ленинград…
Цепляя за крыши, ползут островерхие тучи -
Песчаную бурю сулит их неслышимый шум.
Огромную лапу заносит нелепый, могучий,
На тысячи вёрст
И на тысячи лет
Каракум…
Растёт напряженье
И скрытая ярость томится.
Ночь давит на плечи,
Но в сердце нежданно легко…
И ноет песок,
И бормочет тревожная птица,
И хрипнет в надрыве
Рассветный оркестр петухов…
1960
——————————
* * *
Вдоль гулких площадей
И шумных улиц
Ползут к нам беды, вывернув лицо.
Предвидеть их - забота тихих умниц,
Справляться с ними - дело храбрецов.
И мы, превозмогая непогоды,
Невзгоды-беды отводя рукой,
За свет мы платим, за тепло и воду,
Оберегая свой земной покой.
И помня о былых своих ненастьях,
Не поступаясь тягостью забот,
Мы верим!
Верим в счастие!
Отчасти…
А впрочем…
Впрочем, скоро Новый год.
——————————
* * *
Поэзия примет
И суета
Заоблачных надежд и суеверий!..
Сквозь облака нисходит высота,
Себя не помня и в себя не веря.
Мир устарел.
И мудрость - не нова,
А глупость гнёт фасон и ходит фертом,
И голые прозрачные слова,
Тень обретая, гонятся за ветром.
Их дело -
Выстоять и время преломить,
И угасить костры самосожжений
Тех листьев, что опав, остались жить
И мреют
В зябкой гари помрачений.
И старые старатели - дубы,
На серебро меняя медь и злато,
И седину, и снежный след заката
Приимут,
Как и нас с тобой когда-то,
В объятия
Волшбы и ворожбы…
