КОРАБИ НЕВИДИМИ
Из „Думите” (1979)
КОРАБИ НЕВИДИМИ
Небето днес е повече от безразлично.
Едно врабче, мъничко като орех,
стои на оголялата смокиня
и сякаш мисли.
За какво ли мисли.
И за какво ли може да се мисли
в прегръдките на зимата, когато
пристанищната хилава сирена
не призовава,
а проплаква,
сякаш моли
невидимите кораби, залутани
в непроходимата мъгла.
ДЪРВОТО
Дървото никога не си отива.
Стои до къщата,
от слънцето и от земята черна пие -
расте, разлиства, ражда плодове,
оголва се и пак цъфти…
Понякога
лекува с клей дълбоката си рана или плаче
окото му зелено от скършения клон.
Стои дървото, а в смълчания му поглед
изгряват слънчеви поляни, избуяват хълми
с перчеми рижи и клокочещи реки -
светът е пълен
с възможности и светлина…
Но то е мъдро
и знае, ако дръзне и прекрачи
дори за миг през дървената си обвивка,
какво го чака:
ще се строполи,
ще се превърне
в ограда бяла, в маса, на която
стопаните си слагат виното и хляба.
Или в прозрачен дим,
от който неуморно
тъче небето синята си дреха.
НЯКОЛКО МИЛИАРДА…
Не може всички едновременно да сме самотни:
все някой пие виното си с друг в момента
или се люби,
ръкопляска,
пее в хора на квартала,
спасява падналия в най-дълбоката вода,
или се гледа в огледалото…
Но истината е една - не е изключено
да сме самотни и да пием виното си с друг,
дори да се провикваме не в хора на квартала,
а в хора на планетата, която
се счита /и навярно е така/
за най-самотната, единствена понесла
в необяснимото пространство няколко милиарда
човеци - наши братя и сестри…
САНТИМЕНТАЛНИ ПЕПЕРУДИ
Растящи гласове на късния следобед -
лениви, уморени гласове и други,
припряни и забързани нанякъде,
изпълват уличката:
магазините за хляб и зеленчуци,
кварталната млекарница и пощата,
аптеката със бюстовете на Гален и Хипократ,
присядат в кафенето…
Какъв безкраен ден в средата на септември…
Децата са в разгара на игрите.
Отсреща бояджиите размахват
големите си четки в златна охра
и бързат, докато е още светло.
Задрямват старците, но все поглеждат
часовниците си - изглежда чакат някой…
А тези две сантиментални пеперуди
върху прозореца, забравени от лятото,
започват
любовната игра…
И в уличката като в глинен съд, изписан
зелено, жълто, розово и синьо,
се утаява топлината…
Какъв безкраен ден
на тази малка сцена
с единствена пролука - към небето.
СЕЛО
На Иван Цанев
Между три студени хълма
селото въздиша топло.
Снежната му риза свети
под луната. Виделее…
Утринният крехък въздух
се напуква от звънците
на стада. Една лавина
от врабци цвърчи и пада
върху ореха. Каруци,
гласове… И ти заспиваш
сигурен, че точно тука
е сърцето на земята.
ДЪЖДЪТ
Дъждът - разговорливото дете в есента,
какво си бръщолеви
и за какво припомня
с упорството си денонощно,
с каприза си да трополи върху небето;
да слиза, да се качва и да слиза
и въпреки това да няма край…
А после цяла нощ да драска,
да чука по стъклото и да ти говори
за някакви неща, забравени,
отминали, недостижими…
Но ако има някъде една ръка, по-силна
от нашите ръце,
от всичките ни крайници и мисли,
моли я - нека се протегне,
нека да го отведе.
Защото не е детска залъгалка
дъждът,
щом през очите ни започне да изтича.
КЛАДЕНЕЦ
Навеждам се,
защото си дълбок.
Приведен само
ще мога да надникна там, на дъното,
където е водата.
Едно небе зарито под земята,
кръгло огледало,
готово да приеме всеки,
дошъл да утоли самотната си жажда.
Изумен,
че птицата край мене също пие -
усещам, че се извисявам.
ПИСМОТО
Бяла ладия,
крехка черупка,
наметало за невидимата душа -
всякак може да бъде наречено твоето тяло.
Ето го - влиза в голямата къща,
отваря писмото, което приживе изпратих до тебе.
Защото е тъмно, запалва високата лампа
да вижда, каквото се вижда с очите, с дланта,
С петата корава, с гърба и гърдите:
трохите по масата, въздуха, дребните букви…
И дълго чете. Без да става от стола.
Очите му плачат. Но само душата си спомня…
ВОДОПАДЪТ
Гърмящата стена на водопада
е изтъкана само от живот.
Но монотонна - може ли да има смисъл?
Седиш и съзерцаваш как кръжи
еднообразната ти мисъл. Вкоренени
ръцете ти отказват да ти служат.
И виждаш ясно: водопадът как заспива
върху възглавница от камък.
Върху теб.
И само ласката на някой близък,
сърдечно близък може да изтръгне
душата ти, заплесната, по-скоро спяща
или приспана - не е все едно.
И ти, събудения, тъй да се смутиш,
че пак да продължиш
и все, и все нататък -
към хоризонта, който е стена от водопади.
ОСТРОВЪТ
Островът с фара - великанът едноок,
седнал сред гларусите, върху морето,
не може да скрие той своята болка -
челото дамгосано в тъмното свети.
…Гостите, виното, после сънят, Одисей
и големия, страшния вик към светлината…
- Ти, хитроумни моряко, над какво се смееш,
над безочието на съдбата ли?!
Отплувай, надувай платна - все едно, -
довери се на вятъра и на смеха на водата…
Ти си силният, неподкупен дори от сирените,
стремеж към Пенелопа.
А тук е самота.
И безсмъртие. То не е писано случайно.
Има истини, които и слепият ще разбере:
започва земетръсът, дълбоко като тайна,
и тръпне островът - издънка на земята
в горчивото море.
В ТЪМНИНАТА
Животът ми винаги има
една тайна врата, през която се връща отново.
Идват дни - отдалечава се той отчужден.
Идват дни - съюзен с друг живот
се загубва нанякъде, в някаква друга посока -
като жребец през любовния месец…
Но винаги има
една тайна врата, през която се връща отново.
И в тъмнината е толкова тихо,
че се чува езикът му само как стърже
лютивата рана.
ДВЕ-ТРИ ПРОБЛЕСНАЛИ ДУМИ…
Най-накрая идва умората -
тежката плоча на твойто чело -
няма нужда от хляб, от вода, от любима…
Тя е сляпа, не може дори да говори -
езикът навярно е паднал, изгубен е
между дълбоките пластове,
сред които дълбае,
за да стигне кристалчето сол, въплътено от пот,
отредено за хляба насъщен.
Или до малкия празник:
две-три проблеснали думи -
изправени, горди
като душата човешка,
като самия човешки живот.
СВОБОДНИ СОНЕТИ
На Христо Фотев
I
И твоето сърце
се стапя бавно - пред очите ни,
пред чашата и масата. Оттук нататък,
отвъд жената - майка на децата ти,
отвъд приятелствата и любовната илюзия
в предаността на думите - каква утеха?
Ти продължаваш и така загледан
пред себе си, около нас и там, където
гласът на сетивата не достига,
/защото е чуплива мисълта/,
спомни си - бяхме нежни с теб,
дори жестоки, ала не и безразлични.
Така несъвършени - кой ще ни упрекне
и кой ще замени изящната ти ласка.
II
Защо измисли този град.
Не ти ли стигаше утехата да съчиняваш.
Ти имаш всичко: думите, дърветата,
сълзата, изгрева… Посегна на душите ни.
Тъй краткия живот кога ти стигна
от светлия седеф на нашите души
да вдигнеш град, без времето да го докосва
и никога да не успее да го разруши.
Надеждите, възторга… Цяла приказка.
И как ти хрумна да започнеш отначало.
Къде е поводът - и ние да го видим.
Но пръв посегнал, ти пое ли риска
за този град, във който ще блуждаят
душите ни, усмихнато-зазидани.
