Никола Инджов

Подзаглавието е перифраза на известна мисъл на великия философ от Пушкиновата епоха Чаадаев. Но и днес дилемата за отношението към Русия съществува пред личности и общества навсякъде по света.

В Азия, защото Русия е част и от този континент. В Америка, тъй като само тесният Берингов проток разграничава трите огромни геополитически територии на Русия, САЩ и Канада. В Африка, където рухването на неоколониализма и възникването на самостоятелни държави (Ангола, Мозамбик, Конго, Намибия и т.н.) стана не без изключителната подкрепа на руската дипломация във всевъзможни международни организации и форуми, тъй като в края на краищата световната идея против неоколониализма бе приоритет именно на Русия.

Забележимо е присъствието на Русия в развитието на арабския свят. Египет, Сирия, Ирак се опряха на Русия в своята държавна независимост. По замисъл на руски евреи, сред които Бен Гурион, бе създадена първата еврейска държава Израел, а днес рускоговорещото население в обетованата земя е преобладаващо. На стика на индо-иранските цивилизации Русия има за свои партньори многомилионни държави в повече измерения на живота, отколкото която и да е била друга велика сила.

В евразийското световно пространство Русия дели мегдан с Китай и Япония.
Мога да изброя още белези на руското присъствие в реалностите на днешното човечество.

Искам да кажа едно - определянето на отношението към Русия е неизбежно за всяка съвременна държава, национална доктрина, партийна идеология. Включително и за България, която напоследък изглежда населена с политически щрауси, заровили главите си, за да не видят, че колосът граничи с нас през Черно море и е стъпил отдавна у нас с най-могъщото културно, образователно, научно и дори етично влияние, което някога ни е спохождало.

Ето защо отношението на българското общество към Русия във всички периоди на националното ни развитие е с исторически последици. Това не разбират, а точно това не искат да приемат жалките нашенски русофоби от рода на разрушителите на паметници.

Още повече, че за отделната личност русофилството представлява нравствена характеристика с положителен знак, ако се вгледаме във възрожденците, в борците за свобода, в строителите на България.

Пиша тези редове на 10 януари - дата, изпълнена с много история. На този ден английски и американски самолети през 1944 г. извършват шеста бомбардировка на София, разрушителна и със жертви.

На този ден през 1997 г. екзалтирани демократи, организирани като сини щурмоваци, навлязоха със сила в българския парламент.

На този ден сега, днес, 2008 г., болезненото раздразнение на бивш министър-председател, се изля на един публичен акт и отново разбрахме, че антикомунизмът в душата му се превръща в недалновидна за всеки съвременен парламентарист русофобия.

Тя, отгоре на всичко предизвиква и присмех, нали си спомняте, че един пловдивски политик предлагаше на мястото на фигурата на войника от легендарния паметник да се постави гигантска бутилка кока-кола от мрамор и бронз, а друг един ни призоваваше да дадем Русия под съд…

Нека се върнем към идеята на Чаадаев. Казаното се отнася за нравствената висота на руското родолюбие. Но гражданско достойнство в русофилията е необходимо и на хората от други народности.

Вече е глупаво да изразяваш приятелски чувства към Русия подобно на някои образи от руската литература, за които глаголът “Обичам” е адекватен на глагола “Жалея”.

Прагматичният българин няма нужда да дава клетви за вярност на Русия, по-скоро той е задължен да осъзнае, че не всички постъпки на великото государство е задължително да пораждат симпатия и разбиране в националната психологическа среда.

Ето един съвсем елементарен пример. С руските ордени “Ломоносов” и “Екатерина Велика” напоследък бяха наградени достатъчно известни и без тези отличия българи, между тях естрадни певци, спортисти, телевизионери. “С принос - както бе уведомена нищо неподозиращата общественост - към българо-руските културни връзки”.

Проблемът не е в наградените, а в ненаградените. Задавам си въпроса защо бяха подминати поне десетина ярки съвременни писатели, за които руската тема, преводачеството и пропагандата на руската книга са станали част от личното им творческо дело?

Но ако тези безпринципни награждавания са бял кахър, то не стои така въпроса например с петролопровода Бургас-Александруполис. Доколкото схващам, това е грандиозен енергиен проект, чиято инфраструктура се определя от социално-икономически елементи със съдбоносно значение за България като интеграцията на основния балкански геополитически регион Тракия, като националната сигурност.

Ясно ми е защо този проект се превръща в повод за антируска истерия, изразена от дежурните русофоби и присъединяващите се към тях още по-дежурни еколози. Не трябва ли обаче двете страни да осветят взаимните ползи и взаимните задължения?

Защото това е първият проект, който създава основите на последващото ни взаимодействие с Русия. Тук няма минало, тук има бъдеще - и България трябва да осъзнае, че не американските бази на наша територия, а руските енергийни инвестиции осигуряват терен за напредък и нови стопански инициативи!

Да обичаш Русия според високите моралноетични критерии на един руснак, какъвто е Чаадаев, означава да изолираш подмилкването, слугинството, послушанието от обществените и личностните отношения, означава да установиш отговорно взаимодействие на всички нива.

Така българо-руското приятелство придобива смисъл, който не може да бъде унищожен от възможни идеологически и политически различия.

Пример тук е възприемането в България на дисидентската руска култура. Най-общо казано, у нас тя никога не се е смятала за антируска.

Напротив, културата на дисидентството създава сред българите впечатление, че Русия, със своята непримирима спрямо идеологическите прослойки интелигенция, е в началото на всички съпротивителни или обновителни вътрешни движения в Югоизточна Европа.

Дори над полската “Солидарност”, изкористена от нейния първосъздател, и дори над “Чешката пролет”, довела до изолацията на Словакия от общата историческа перспектива.

Русия непрекъснато излъчва послания към другите народи за единното бъдеще. Не става дума за политически или идеологически доктрини, посланията се съдържат в необятната духовна сфера на руския свят.

Ние, българите, може би долавяме високия им смисъл едва ли не само интуитивно, защото във всекидневието са накъсани деловите контакти, затруднени са личните връзки, и защото информацията за Русия у нас се разпространява главно от медиите, не всички от които са компетентни, добронамерени, способни да улавят главното.

Новините от Русия, които се обнародваха за първите десет дни на януари, бяха все на битово равнище - за катастрофи, пожари, престъпления.

Време е да освободим от пропагандистки постулати вкоренената в народната душевност любов към Русия и да се ориентираме към философията на бъдещето.

Тук ще напомня за руския мислител - Николай Бердяев, според когото епохата, в която живеем, е предвестник на ново време, на нова история. Тогава всички предишни политически и културни стандарти губят своя смисъл и необходимост.

Заради местоположението на Русия в планетарното геополитическо пространство, заради неизчислимите й природни богатства, заради огромния исторически опит именно на нея й е съдено да играе най-голяма роля във формирането на новата епоха.

За нас има значение, че тази нова епоха, основа, на която ще бъде днешната суверенна демокрация на Владимир Путин, предвижда все по-голямо участие на народа в определяне на историческата си съдба.

Това означава българската любов към Русия да се отличава с разум и памет.

Разум във всекидневните дела и памет за минало, което определя бъдеще.

—————-

в. „Нова зора”, 2008 г.