Павел Славянски

По тези възвишения още личат отломки на снаряди,
спъват ме нажежените им страсти. Слънцето е спряло.
Мащерка наднича между ръждата - и е разляла
ненатрапчивия си мирис по планинското рамо.
В храстите под зоркия мерник зее забравено дуло,
ето и аз съм мишена. От взиране в чие ли недоспало око
ще трепне страхът? Не стреляш ли, куршум ще обрули
на тялото ти осезанията, ще багри земята червено петно.
За чия безнадеждност воюваме? От потните си кресла
дърпат с ръцете ни списъци властолюбивци кресливи -
а тук, от общите ями, като вик и знак над смъртта
враговете в прегръдка са вдигнали братски могили.

16 юли 2007