ПОСТМОДЕРНИЗМЪТ В РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА: ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА

Валерий Даниленко

превод: Георги Ангелов

Какво е постмодернизъм? В речника на културологичните термини четем: «Постмодернизмът стои в редицата от направления, описващи уникалността на нашите преживявания на ситуацията в края на XX в., общият сбор от културни настроения, философската оценка на последните тенденции в развитието на културата. Постмодернизмът означава “след модернизма”, т.е. показва приемствеността и напълно определеното отношение към модернистките тенденции в културата. Течението постмодернизъм се създава в края на 60-те години, в епохата на културна криза в САЩ. Като цяло, постмодернизмът е израз на мироглед, преход към нов етап в развитието на културата, размиване на границите, рамките между формите на културната дейност. В епохата на постмодернизма се извършва еклектична интеграция не само между видовете изкуства, но и между изкуствата и науката, философията, религията. Всичко това напомня възвръщане към синкретизма, но на по-високо мирогледно ниво. Постмодернизмът е лишен от стремеж към изследване на дълбоките проблеми и процеси на битието, той се стреми към простота и яснота, към съвместяване на културните епохи. Повърхностното, но синтетично отражение на света е същността на човешкото съзнание. Светът трябва не да се разбира, а да се приема. Целият слой на културата става достояние на рефлективния ум. Истинският свят на постмодернизма е лабиринт и полумрак, огледало и неясност, простота, нямаща смисъл. Законът, определящ отношението на човека към света, трябва да стане закон на йерархията на допустимото, същността на който се състои в мигновеното обяснение на истината въз основа на интуицията, която се извежда в ранг на основен принцип на етиката. Постмодернизмът още не е казал последната си дума»(1).

От такова неясно определение за постмодернизма можем да направим и друг извод: не е казана още последната дума и за самия постмодернизъм. В това определение се промъкват такива характеристики на постмодернисткото изкуство, като: 1) неговата приемственост по отношение на модернизма; 2) размитост на границите между изкуството и другите сфери на културата; 3) цялостна, но повърхностна представа за света; 4) конформизъм по отношение на заобикалящия го живот; 5) «лабиринт и полумрак, огледало и неясност, простота, нямаща смисъл». Даже и от тези признаци на постмодернисткия мироглед ни се показва не много весела картинка (поне започвайки от третия пункт), но тя става още по-тъжна, ако посочим главната, водеща черта на постмодернизма, за която не се споменава в горното определение – неговият инволюционизъм. Инволюционизмът е характерен за модернизма, което се вижда например при руския футуризъм със стремежа му да разруши изкуството. Инволюционизмът на модернизма е наследен от постмодернизма. От него произтичат и размитостта на границите между изкуствата, религията, науката и другите сфери на културата, което свидетелства за кризата в изкуството, и повърхностната представа за света, и конформизмът (т.е. пасивността и приспособленчеството) на неговите представители по отношение на заобикалящия ги живот, и влечението към безсмисленост.

В посоченото определение на постмодернизма липсват имена на негови представители. Предпазливостта никога не е излишна. Но други автори забравят този мъдър съвет и отнасят, например, към постмодернистите такива поети като Иван Жданов, А. Ерьоменко, А. Парщиков и др. На сайта «Постмодернизм на уроках литературы», откъдето взех тези имена, са подчертани следните особености на постмодернизма: «1. В съвременната поезия чувството се измества от разума, душата – от интелекта. 2. Поетите свързват, сблъсквайки думите не по тяхното значение, а, като правило, по някакъв произволен признак. 3. На поетите е свойствено усещането за края на епохата. 4. Иронията е станала едва ли не единственият начин за възприемане и осмисляне на света. 5. Поетите често разчитат на скритите възможности на езика, експериментират с думите. 6. Понякога не признават препинателните знаци. 7. Опитват се да примирят “високия” език на поезията с “ниския” език на улицата и кухнята. 8. Постмодернизмът твърди, че всичко вече е отдавна изнамерено, затова създават нещо ново от „парчетата” на вече съществуващото»(2).

Тази картина е още по-мрачна от предшестващата. Но тя, както ми се струва, в по-голяма степен от горепосочената, показва приемствеността между постмодернизма и модернизма. Във всеки случай, ние помним как футуристите призоваваха в своите манифести: 1) към отказ от душата; 2) към отказ от смислови връзки между думите; 3) към иронично отношение към света, включително и към великите предшественици в литературата; 4) към експериментиране с езика, в което те достигнаха небивали успехи; 5) към свободно използване не само на препинателните знаци, но и на руския език като цяло. Приемствеността в тези шест пункта е налице! Само с последния пункт на постмодернистката поетика футуристите явно не биха се съгласили. С присъщата им самоувереност те търсеха нови форми в поезията, а какво виждаме тук? Всичко вече било отдавна изобретено, всичко вече било известно, затова паразитирай върху старото, прави римейк. Излиза, че съвременните поети-постмодернисти се отнасят към старата литература с по-голямо уважени от футуристите! А от какво тогава биха събирали «парчета»? Правилно, от вече съществуващото. Разбира се, не цялата постмодернистка поезия е от «парчета», но неслучайно цитирах тези редове: те показват напълно очевидно вътрешната пустота на много от съвременните поети.
Най-големи успехи в постмодернистката поезия постигна Д. А. Пригов.

Дмитрий Александрович Пригов (1940-2007). Учил в МВХПУ (бившето Строгановско). В 1975 г. бил приет в Съюза на художниците. В Русия до 1986 г. не се е изявявал и не е печатал. Сега негови книги са издадени в Германия (5 книги), Англия, Франция, Италия. В Русия са излезли «Сълзи на хералдическата душа» (1990), «Петдесет капки кръв» (1993), «Появяване на стиха след неговата смърт» (1995). Какви трогателни заглавия! А какви «шедьоври» има в тези книжки! За да ги почувствате сами, ще цитирам само някои от тях.

Две стихотворения, изглежда, за Ленин:

(преводът на стиховете е на Диана Павлова)

***
когато звъннат и на прага
пленителен и белоснежен
се появява еднорог
и той със глас безумно нежен
да тръгнем мили мой – ти каже –
на тебе гроба ще покажа
на Ленин –
не вярвай! не – това е тайна
на смъртна доблест, не на рицарска!
не му е работа покрова над нещата да повдига!

***
във снеговете под Рязан ли
в степта калмицка под Казан ли
във планините на Аленино ли
във пясъка на дива Яфа ли
изплува мигом гроба Ленинов
и строго казва: Маранафа!(*)
и отминава.

2. Две стихотворения, предполага се, за любовта:

***
стоях във нощната прохлада
разсъмваше се, но стоях
но изведнъж тревожно стана
погледнах горе и видях
че Бог умираше над мене
прекрасен
погледнах го – и аз самата
умирах
вследствие

***
- гледай – казва, – тази гръд!
и ръката ми поставя
на гърдите си – А ето
и корема и надолу
и ръката ми поставя
на корема си, а после
я отвежда по-надолу
ето как живея! – казва
виждам как живееш! – казвам
и се замислям

3. Две, вероятно, приказки:

***
разреши ми, мамичко
да поканя вкъщи
дивото меченце!
ох ти, моя рожбичко
то ще ни излапа –
глупаво детенце!
и така и
стана
права беше мамичка

***
до немско селце
няколко приятелки
бял козел си хванаха
за острите рогца
и го приласкаха
на прегръдки си играха
с нещо жълто го поливаха
нещо меко и кафяво
в козината му натриваха
наше гълъбче, лети
и той полетя
само в тялото си стана
някак много
недокосващ се
за женско докосване –
като гроба на Ленин

4. Разни:

***
засрамих се от краката и ръцете си
криех ги, в бинтове ги увивах
под огромни чадъри се скривах –
черни
и мисъл спасителна ми просветна:
да хвана брадвата, да ги отсека
и внезапно дойдох на себе си – нощта
си стоеше

***
наоколо Тя чака до вратата на клозета
тъпче на място и подканва: Това… това!
по-бързо! –
излизаш – тя вътре тичешком се втурва
и
с една глътка от тоалетната чиния изпива
цялата събрала се там кръв

Ето такава, с ваше позволение, поезия! Много от цитираните от мен стихове взех от 9-томната «Енциклопедия за деца» (!), посветена на руската литература на ХХ век(3). В нея ще намерим още едно определение за постмодернизма. Ще цитирам най-интересното от него: «До ХХ век поезията се възприемала като отражение на висшите, абсолютни ценности на Красотата, Доброто, Истината. Поетът бил техен служител-жрец… Постмодернизмът отмени всички висши идеали. Загубиха смисъл понятията високо и ниско, прекрасно и безобразно. Всичко стана равнозначно и всичко е еднакво позволено…» (2;501). Това е написано за деца, и би трябвало да очакваме от автора на тези бележки за постмодернизма някаква осъждаща оценка на житейските позиции на неговите представители. Нищо подобно! И това го пише не Корней Чуковски, а Мария Максимова. На нея не й е до критика на разрушителната същност на постмодернизма, на който, както ни съобщава тя, «всичко е позволено» и който в такава степен е изгубил ценностните ориентири в живота, че на представителите му, като на заека от известната песен на Юрий Никулин, им е все едно – красивото и грозното, доброто и злото, истината и лъжата. Те ги деконструират. Не, това не ви е Корней Чуковски, който си позволявал да дава нелицеприятна оценки за футуристите, съвременник на които бил и на мнозина от които също им е било все едно (да си спомним Игор Северянин с неговото «Аз славя възторжено Христос и Антихриста… Гълъба и ястреба!.. Кокетката и схимника»).

А кои съвременни писатели нашите критици причисляват към постмодернистите? Да се обърнем отново към сайта «Постмодернизм на уроках литературы». Ще открием там Виктор Пелевин, С. Соколов, Сергей Довлатов, Татяна Толстая и Владимир Сорокин. Но М. Епщейн, М. Н. Липовецки, А. С. Карпов и други критици добавят към този списък и Виктор Ерофеев (да не се бърка с с Венедикт Ерофеев, авторът на «сантименталното пътешествие» «Москва – Петушки»), Андрей Битов, Андрей Синявски, В. Пиецух, Владимир Войнович, Василий Аксьонов, Людмила Петрушевская и др. Ето какви признаци на постмодернистката проза ще прочетем на споменатия сайт: «1) подход към изкуството като към своеобразен код, т.е. свод от правила за организация на текста; 2) опит да се предаде собственото възприятие за хаотичността на света като съзнателно организиран хаос на художественото произведение; 3) скептично отношение към всеки авторитет, стремеж към пародия; значимост, самоценност на текста; 4) подчертаване на условността на художествено-изобразителните средства; 5) “съчетаването в един текст на стилистично различни жанрове и литературни епохи”(4)

Две идеи тук са главни – тази за хаоса и нихилистичната. Последната се разпростира и върху техните предшественици. Тук постмодернистите са солидарни с модернистите, които се канеха да изхвърлят от «кораба на съвременността» Пушкин, Достоевски, Толстой и други гении на руската литература. Що се отнася до хаоса, и той е бил характерен за модернистите, тъй като те призовавали от цивилизация към първобитност, т.е. вървели по инволюционния път, а пределна точка на инволюцията е хаосът.

Излиза, че типологически модернизмът и постмодернизмът са “от общо котило”. Иначе казано, постмодернистите – това са възкръсналите модернисти. Те имат една същност – инволюционизма. Разбираемо е, инволюционизмът е движение назад, а какво ще рече това? Да се разруши това, което е, и после възвръщане – според идеала им – към хаоса. В това се състои същността на инволюционизма, а тази същност се проявява различно в различните сфери на културата. В религията, в науката, в нравствеността, в политиката и т.н. – навсякъде по специфичен начин. Но същността е навсякъде една – разрушаване на тази област на културата, в която са се оказали хората с инволюционистки тип мироглед, и възвръщане към хаоса. Хаосът е крайната мечта на инволюциониста. Но обикновено той спира на половината път към нейното осъществяване: не достига до първозданния хаос, а застива някъде на нивото на животинската биогенеза или първобитната дивост. А ако не успее да се върне към тях, може да се възползва от техните сурогати, т.е. да представи в хаотичен вид определени периоди от човешката история. Например, да сложи в синхронна плоскост герои, живели в различно време, или да смеси реалния свят с виртуалния, фантастичния. Но това може да се направи така, както Данте Алигиери или Михаил Булгаков – с културносъзидателна цел, а може и с друга – разрушителна, както го правят постмодернистите.

Целият проблем е, че не трябва да си представяме модернизма или постмодернизма като абсолютна хаотизация на нашите представи за света. В идеален вид такава хаотизация съществува само на теория, а в конкретните произведения на изкуството тя е представена само във вид на тенденция, съществувайки заедно с друга – съзидателна. Абсолютни инволюционисти няма нито в изкуството, нито в науката, нито в която и да е друга сфера на културата. Но трябва да успее да се види в конкретното произведение на изкуството коя от тези тенденции – съзидателната или разрушителната – преобладава. Има автори, разрушителната тенденция у които се набива на очи (както, например, у модерниста Василиск Гнедов или постмодерниста Владимир Сорокин), но има и такива, в произведенията на които тази тенденция е трудно да се признае за преобладаваща. Критически анализ на подобни произведения е по силите само на такива мъдри критици, какъвто беше, например, Чуковски.

Такива критици има и сега, макар че техният глас често се заглушава. Към тях се отнася, например, Анатолий Сергеевич Карпов. Той така охарактеризира почвата, върху която израства постмодернизмът в изкуството, и някои от руските му представители: «Спецификата на постмодернизма в изкуството основателно е представена в работите на Р. Барт, Ж. Дерида, Ю. Кръстева, Ж.-Ф. Лиотар и др. Причина за възникването и появата му се обявява отказът от предишните рационалистично обосновани културни ценности, от вярата в универсалния характер на критериите, основаващи се на принципа на разума и прогреса, в съществуването на причинно-следствените връзки между елементите, от които е съставен светът, и т.н. В ситуацията, която се наложи в литературата – и не само в литературата – в Русия на границата на 80-90-те години, тези тенденции в развитието на изкуството намират особено благодатна почва… Крахът на идеалите се отрази в отказ от подреденост в света и това се отнасяше не само за идеологията, но също за етиката и естетиката, в резултат на което предишната системност на съзнанието бе сменена от мозаечност, фрагментарност. Стремежът към натуралистична разголеност при изобразяването на реалността се съедини със стремежа да се отиде отвъд нея (реалността) в областта на мистичното (Л. Петрушевская, В. Орлов) – така се разкрива желанието да се намерят по-дълбоки, на нивото на естественото, инстинктивното, основания и причини за човешкото съществуване в условия, когато задачата да се живее се сменя от необходимостта да се оцелее. Състоянието на света в постсъветската епоха може да бъде определено като хаотично… Чувството за самодостатъчност може да доведе в литературата до убеденост в необходимостта от “пълен разрив с традиционната литература” (Виктор Ерофеев). И – толкова често срещащият се стремеж да се направи сюжетен център на произведението творческият акт, укрепвайки същата “концепция за автономност на творческото съзнание” (М. Липовецки). Влечението към метаразказ се актуализира в постмодернизма, където главен герой (при А. Битов, С. Соколов, Ю. Буйда и др.) се оказва писателят и неговите взаимоотношения не толкова с реалната действителност, колкото с текста, служещ за сюжетна основа на произведението. Но такава самозатвореност на литературата води, от една страна, към убеденост във възможността да представи “света като текст”, а от друга – към свеждането на “главната проблематика на творчеството” до взаимодействие между “тялото и текста” (Вл. Сорокин). И ако в първия случай централен персонаж на произведението наистина е homo sapiens, т.е. разумният, мислещ човек, то във втория – занимаващият се с физиологичните си потребности. И това съвсем не е метафора по отношение на съчиненията на Вл. Сорокин, които – още преди да бъдат напечатани – се оказаха сред претендентите за престижната литературна премия Букър… За споменатата си потребност адептите на постмодернизма (ако се вярва на Виктор Ерофеев, “истинска проява на свободата”, до която “нито критикът, нито читателят още… не е стигнал”) често твърдят, обзети, по собственото им признание, от желанието да унищожат свойствената на руската литература духовност – “патосът й на схващането за света, патосът на Достоевски, Пушкин, патосът на приоритета на духовните търсения над физиологичните” (Яркевич). За това как протича процесът на смяната на тези приоритети особено отчетлива представа ни дава творчеството на Виктор Ерофеев. При среща със самодоволния герой (а в постмодернисткото изкуство той принципно се отъждествява с автора) от неговите съчинения е трудно да не си спомним за трагичната фигура на централния персонаж от поемата на Венедикт Ерофеев “Москва – Петушки”, разплатил се със страшна цена за несъвършенството на света.»(5).

В работата си «Руският постмодернизъм»(6) М. Н. Липовецки анализира изследвания на чужди автори за постмодернизма в литературата – учението на Ролан Барт за интертекстуалността, в съответствие с който всеки текст е свързан чрез хиляди нишки с други текстове, теорията на Б. Гройс за стратегията на автора на постмодернисткия текст да нивелира своето присъствие в текста, учението на Й. Хьойзинха за играта като главен фактор в културогенезиса и др. Сред теоретиците на постмодернизма М. Н. Липовецки напълно справедливо поставя на първо място тези, които виждат като главна черта на постмодернисткото (авангардисткото) съзнание – съзнателен или несъзнателен стремеж към хаоса, което се изразява в дейерархизацията на системните представи за света. Той откроява сред тях Й. Ван Баак. «Както показва Й. Ван Баак – пише той, – концепцията за дейерархизацията се проявява на всички нива на поетиката на авангардисткия текст: “В крайни случаи дейерархизацията може да доведе до там, че съчетанието на елементите на авангардисткия свят се представя като лишен от всякакъв ред (аномия)”. Но при това всички, даже несъотносими, художествени елементи се намират в състояние на непрекъснат и непримирим конфликт. В тази конфликтност изследователят вижда отличителното качество на авангардистката художественост. “Постмодернизмът, продължавайки авангардистката дейерархизация, заедно с това я лишава от конфликтност: съчетаването на разнородни елементи сега носи изключително игрови характер, конфликтът, ако го има, се разиграва – симулира. Благодарение на постмодернистката игра авангардистката разпокъсаност се сменя от неустойчива, условна, илюзорна и все пак изцяло игрова въвлеченост, обединяваща хетерогенните елементи и кодовете на текста” (5;19).

Постмодернистката картина на света е ориентирана към научна хаотизация и обичайна картина на света. Ето защо на теоретиците на постмодернизма допада работата на белгийския химик от руски произход, лауреат на Нобелова награда за 1977 г., Иля Пригожин «Ред от хаоса». Тя внушава оптимизъм, доколкото нейният автор показва, че състоянието на хаос в една или друга система рано или късно преминава в състояние на ред. Екстраполирайки тази идея в теорията на познанието, той стига до извода, че и господството на плурализма (хаоса) в съзнанието на хората, принадлежащи към една или друга епоха, не може с времето да не отстъпи място на друга, в която ще господства монизмът (редът). Той пише: «От една страна, ние се движим към плуралистично разбиране на света. От друга – съществува тенденцията към търсенето на ново единство вътре в явно контрастните аспекти на нашия опит» (5;34).

По такъв начин излиза, че постмодернизмът рано или късно ще слезе от сцената, както си отиде някога и модернизмът, тъй като негова водеща черта е хаотичната представа за света. Той рано или късно ще бъде сменен от системен мироглед, както това отдавна стана в науката (например – в синергетиката).


ЛИТЕРАТУРА

(1) Культурология: http://www.countries.ru/library/twenty/index.html Обратно в текста
(2) http://www.altai.fio.ru/projects/group4/potok18/site/index.html Обратно в текста
(3) Энциклопедия для детей. Т. 9. Русская литература. Ч. 2. ХХ век. – М., 1999. Обратно в текста
(4) http://www.altai.fio.ru/projects/group4/potok18/site/index.html Обратно в текста
(5) А. С. Карпов. Литература распада или распад литературы? Обратно в текста
(6) М. Н. Липовецкий. Русский постмодернизм. Очерки исторической поэтики. – Екатеринбург, 1997. Обратно в текста


(*) Маранáфа – тази фраза е на арамейски език (ако трябва да сме точни, на сирийски диалект), която се употребява веднъж в Новия Завет, а също в книгата Дидаха, която е част от книгата Апостоли (Раннохристиянска литература). Тази фраза не е преведена, а, транслирана на гръцки, се намира в края на Първото послание до коринтяните от апостол Павел (1Кор.16:22). В заключението на Откровението същият израз се използва като молитва или молба, но този път на гръцки, и се превежда като «Дойди, Господи» (Отк.22:20).
В Библията с коментарите на А. П. Лопухин «маранафа» се превежда като «ела, Господи наш!» (в този вариант фразата се записва като «Marana tha!»). Но съществува и друг вариант на фразата: «Maran atha», който се превежда като като «Господ идва», «Господ ще дойде» или «Господ дойде». Обратно в текста


Литературная Учеба №3/2009

(със значителни съкращения)