Никола Михайлов

Ага бех дете и по-големките ми шмекерлъци.

Роден в 1932 година, както аз, така и връстниците ми, прекарвахме времето си в детски игри и щуротии. Когато поотраснахме, родителите и дядовците ни караха да пасеме крави, да помагаме в прибирането на сеното и в останалите кърски работи. Надхвърлехме ли петнадесет-шестнадесет години, вече сечехме и събирахме през ваканциите дървен материал и си изкарвахме по някой лев.
Още деца, когато останехме свободни, правехме лудории, които ни доставяха удоволствия и забавления, но понякога с тях си изкарвахме и шамари от родителите ни: Ето ви някои детски шмекерлъци:

***
Съседи хранеха прасе. Заколиха го преди Коледа, през постите. И понеже не блажеха, всичкото месо направиха на наденици, които окачиха да съхнат в килера им. Синът им – наш връстник, започна през ден, през два да изнася от надениците и ни гощаваше с тях. Печехме ги по авлиите над махалата. Всичко това бе хубаво и надениците еце ни са вблажиха, докато една сутрин чух силно реване от дома на връстника ни. Баща му бе открил липсващите наденици и налагаше с тояга виновника. После ни беше изяснено, че възпитателната мярка не е била за това, че му са били мили надениците, а поради обстоятелството, че синът му е станал причина децата от махалата ни да нарушават постенето.

***
Парите тогава бяха кът. Хората се радваха на всяко левче, а ние – децата, понякога си играехме с тяхната нужда и неволя. Вземехме например вътрешно от батерия, завиехме го с бяла хартийка като фишече, пишехме отгоре 20 х 1 лв. и го пуснехме я по пазаря, я край някоя кръчма или кафене. Пуснехме го и се скриехме да наблюдаваме какво ще направи късметлията. Пък и той не закъсняваше, идваше от някъде и като видеше фишечето, ухилеше се и бърже го настилаше с крака си. Настъпеше го той, пък се позавърташе, оглеждаше се наоколо, и ако няма хора, навеждаше се, вземаше го бързо, мушнеше го я в пояса, я в джоба и се опътваше за някъде, по на скрито да види късметя си. Видеше ли го, веселите му очи се свъсваха и навлажняваха. И това ни правеше удоволствие на нас, глупавите дечища.

***
Навремето, децата ни водеха на черква, ако не всяка неделя, то на по-големите празници. Баба водеше и мене. И нали бе братовчедка на жената на свещеника, уреди да ме пускат в адимото. Там с другите деца трябваше да прислужваме. Тъй като не познавах черковните канони, стоях и гледах какво правят връстниците ми. А те, едно през друго се надпреварваха да подават кандилницата, да я поемат отново, да гасят свещите и извършват ред други работи.
Между нас имаше и по-големки и по-оперени деца, влизали много пъти в адимото, които минаваха за специалисти в службите и знаяха, кое как започва и как завършва, кое е разрешено и кое не. Та едно такова дете, специалист по черковните дела, откри съда с нафората и важно ни рече:
- Сая нафора остана от вчера! Та ни трева на попас. Хайде да я издедеме! И докато повтори, на борза рока я олапахме. То ни са падна по кривачка. Излапахме не нафората и си покрихме съда с везаната салфетка.
През това време свещеника пееше нещо пред олтаря. Когато свърши молитвата, влезе, взе съда с нафората и чашата с причастието, сложи ги на престола, опя ги, премина преноса и отново ги върна на престола. Мене още тогава нещо ме жегна, че сме сторили бельо, но си премълчах.
Службата свърши, свещеникът премина към раздаването на нафората. Когато откри съда, видя, че е празен, а богомолците чакаха смирено наредени един зад друг. Отчето, за да спаси положението, запя някаква молитва и тъй, пеещим дойде при нас и ни задърпа ушите. Сетне ни даде една просфора да я надробиме ситничко, та да стигне за всички и така се оправиха нещата, които бяхме объркали.

***
В Чепеларе имаше бозаджийница и всеки ден бай Васил Сотиров разнасяше гюм с боза по махалите и викаше силно: “хайде на хубавата боза, не остана”. И някои хора купуваха от бозата му.
Един ден бай Васил пак викаше по нашата улица, и аз, нали бях дете, прияде ми се дробена с хляб боза. Поисках да ми купят. Добре, но тогава не всичко, което поискаше детето му се даваше. Та и мене, не зная защо, пари ли нямаха нашите, с възпитателна ли цел да не ми угодят, но отказаха да ми купят боза. И аз надух гайдата. Заревах като повтарях: ” ища боза-а-а, ища боза-а-а.” Баба ме предупреди няколко пъти да млъкна, но не я послушах и продължих да рева. Тогава тя ме хвана яко за ухото, взе машата и ме заналага по задника, като при всеки удар повтаряше: – “на ти боза, ищиш ли още боза, на ти боза” – повтаряше и удряше.
От тогава насетне доста години не ми се искаше да накуся боза, колкото и хубава да бе тя.

***
Децата през зимата носехме цървули, пролет и есен налъми, а през лятото паткахме боси. Сами си дялахме налъмите от букови цепеници, сами си правехме и цървулите от краищата на говежда или магарешка кожа.
Една зима пак щяхме да си правим цървули, но закъсахме за сиджими. Питахме по дюкяните и все викат – няма. Накрая някакъв продавач – калфа ни даде хубав и глатък сиджим, и то евтин. Взехме го ние, навървихме цървулите, обухме се и отидохме да напинаме тузаци. Ходихме ние по снега, намокрихме се хубаво и по едно време цървулите започнаха да падат от краката ни. Тогава разбрахме, че калфата ни е метнал – дал ни бе книжен сиджим.

***
В нашата махала повечето деца бяхме на занаятчии и работници и родителите ни не се урощисваха да ни уреждат честване на рождени дни. Рядко ни почерпваха по една боза или лимонада, а камо ли да ни купят шоколад или други лакомства. Къде ти тогава детещи щарвалоци.
Имаше и едно момиче на търговец, нали тука бе брашнарската чаршия с десетина хамбара. Та на това момиче, вече ученичка в прогимназията, редовно честваха рождения й ден. Канеше съученичките си от класа и приятелки. Подготовката за празника започваше няколко дни преди тържеството. Приготвяха курабии, баклави, торти, клинове и други подобни сладкиши и ястия. Добре, но един път слугинята сбъркала и в тестото за тортата вместо олио сипала газ. Опекли сладкиша, украсили го с кремове, нарязали го и рекли да опитат едно парче. Когато го вкусили майката ахнала, а дъщерята ревнала – тортата миришела на газ. Ядосали се те, смъмрили слугинята, пък я пратили да я хвърли на задния път, където се събираха махленските кучета.
Взела слугинята тортата така както е наредена във фруктиерата и тръгнала. През това време десетина дечища от махалата играехме на тротоара пред дома на търговеца. Като видяхме слугинята да носи торта, помислихме, че са я изпратили да ни почерпи. И докато тя ни обясни това-онова, ние набързо олапахме тортата. Сетне два-три деня ни се оригваше на газ, но не обръщахме внимание на такава дреболия. Важното бе, че накусихме торта.

***
В есенен ден пет-шест деца, като вървяхме за Мурата на дърва, яхнали магаретата и клатейки краката си, видяхме на една поляна да спи човек. Беше се опънал по корем с крака подадени към тлеещ огън. Този човек понякога ни гонеше и не ни даваше да събираме дърва, затова решихме да си направим майтап с него. Решихме и го сторихме:
Напратихме не магаретата с едно от децата нагоре по пътя, а останалите се скрихме в дребака. Най-куражлията от нас – аз де, се доближи тихо до спящия и опря нажежената главня до обутите му в сурови от говежда кожа цървули. Такива цървули бавно се нагряват, но и бавно изстиват. Та допря му главнята до краката му и се мушна в дребака. От там щяха да наблюдават резултата от деянието си.
Изтекоха няколко минути и спящият започна да се почиса по краката, като ги търкаше един о друг, без обаче да се събуди. И колкото главнята напичаше, толкова повече се почисаше. По едно време скочи отведнъж и като стъпи отвисоко, тогава истински го парна. Заподскача от крак на крак, изсумтя нещо неразбрано и бързо се стрелна в близкото поточе да се охлади. Като видяхме резултата от деянието ни, полека се изнизахме нагоре по дребака, стигнахме другаря ни с магаретата, яхнахме ги, пак заклатихме краката си и замислихме каква нова щуротия да направим.

***
Прати ме баща ми да му купя ножче за бръснене. Пък по Чепеларе зевзеци и впрегаче колкото щете, за тях ще ви разправя по-нататък. Та се наврях на един дюкянджия – впрегач. Попитах го има ли ножчета за бръснене. Отговори ми:
- Свършиха при мене, но отсреща, в бръснарницата на Минчо Поповски ножчета, колкото щеш. Върви там и купувай!
Излезах от дюкяна и хайде в бръснарницата, където рекох смутено:
- Имали сте ножчета за бръснене, дайте ми едно!
Когато бръснарят и чакащите клиенти избухнаха в силен смях, разбрах, че съм почукал на тая врата, на която не е трябвало.

***
На дърва с нас идваше и едно по-голямко момче, което позапалваше цигари. По-право, учеше тогава занаята. Отпърво свиваше папиросите от суха хвойнова кора, но казваше, че са много серт и го парели на езика. Затова, когато намереше хвърлена горелка, взимаше я да я допуши. Ние се опитвахме да го отклоним от пушенето и му думахме:
- Нимой пи титюнъ, вредно е за здравето ти! Пък и сее гурелки, десу ги сбираш, де да знаиш каков ги е фърлил. Може и некав охтичев да е, та и на тебе да налепи булестон.
Момчето се позамисляше, но докато видеше друг фас. Видеше ли го, слизаше от магарето, взимаше го, оглеждаше го, пък заключаваше:
- Каксу я гльодам соя гурелка, нивервам да я охтичева! – речеше ни това, пък я туреше в устата, изваждаше от торбичката чакмака, праханта, и кремъка, хващаше огън и я запалваше.

***
Не ядях много сладки лакомства, освен петмеза дето го варяха нашите наесен от цвекло, пък зъбите отрано започнаха да се обаждат. Нали тогава нямаше паста “Бленда мед” и “Орбит без захар”, та да ги укрепваме. И започнеха днеска един, след седмица друг, болят по цяла нощ и не ти дават да заспиш. Какво им не слагах? И чеснов лук, и аспирин, и с ракия ги жабурках, турмих са на водна пара – и не, и не, не минават. Разбрах, че трябва да отида на зъболекар. За кураж потърсих приятелите ми Ваньо и Яньо. Излезе, че и те имат същите зорове, та тръгнахме тримата към Райна Китипова – зъболекарката. Тя бе чепеларка, живееше в София, но през лятото идваше в Чепеларе на курорт и разкриваше кабинет на едно тясно салонче в горния кат на майчината й къща.
Отидохме ние и тъкмо се качвахме по стълбата към Райниния кабинет, чухме женско реване. Когато се качихме в кабинета видяхме, че Райна бе прегърнала едно момиче с лявата си ръка през гърдите, а с дясната, хванала някакъв инструмент човъркаше в устата й. Пациентката сумтеше, пъшкаше, риташе с крака и от време на време се поизреваваше, но тези й действия не безпокояха зъболекарката и тя си работеше.
Като видяхме всичко това и чухме реването на момичето, зъбите ни минаха и както бяхме влезли тихо в кабинета, още по-тихо се измушихме от него.

***
Годините се нижеха една след друга и ние от деца израснахме младежи. Карането на дърва с магарета вече не ни задоволяваше и през една лятна ваканция решихме да събираме суха и паднала дървесна маса към Горското стопанство. И тъй, събрахме се пет младежа, натоварихме храна и завивки на две магарета и следени от чифт кучета за кураж, отидохме в Николския дол под Мечи чал. Навсякъде се простираха девствени гори. Та отидахме да работим там. Като най-голям, бях отговорник на групата.
Пристигнахме в гората, огледахме къде може да си направим бивак, избрахме равно място до студена вода и там накрепихме колиба от дървета. Покрихме я със смърчови кори, заградихме отпреде й с тикли огнище, забихме до него криво дърво за бъкрач, на което да окачаме харкомата над огъня и си вариме яденето. Постлахме колибата с папрат, метнахме отгоре му по едно сукнато одеяло и битовите ни условия бяха готови. Започнахме работа.
През деня сечехме, а вечер си разправехме масали.
Най ги знаеше Павката Губеров, който след години се изучи за лекар, но за съжаление сега е покойник. И така докато на налегнеше съня и заспивахме. Спиме ние, но огъня постоянно гореше, защото по тези места ходеше мечка. Първо за нея ни казаха павелщене, които спяха на триста-четиристотин метра от нас и караха смърчови кори с мулета. Една нощ чухме силно викане и свиркане от къде бивака им, а на сутринта, когато дойдоха да събират кори, ни рекоха:
- Нащескя доада леля Тодора! Чувайте са от нея!
Ние не обърнахме внимание на приказките им и помислихме, че си правят майтап с нас. Добре, но една сутрин Яню отиде да хваща магаретата. Неговото бе ниско, набито и червеникаво на цвят. Та отиде той и се позабави. По едно време чухме Яню да са извика силно, пропсува нещо и додето се усетим какво става по дребака, той са изтроси бел като мляко и ръките му трепереха. Устата му са беха залепили и не можеше да каже дума. Като постоя десетина минути, пийна водица, въздъхна издлибоко и ни заразправя: – Ворвя е в пужеран да трося магаретана. Нема ги никакви. Пу адно време видех червен горб да са мерка между буричкине. Реках си – сва е мой Пеньо. На нега гърбон е червен. Нагудих е оглавникъс и са понатърчех да гу присращна изотпреш, та да ми ни избега, оти има иаков хадеть. Га наближих – какво щиш? Възправи са мечите, ама име два и нагоре метра! По-нататък какво стана, ве гу знайте. Трийнах от пужеран и право нах тува, до огъняс.
В интерес на истината ще изтъкна, че макар и много уплашен, Яню не бе опетлал нацало концете и дойде в колибата сух и чист. А магаретата, още през нощта, като усетили мечката, дали му един раван, та право в Чепеларе.
В гората спяхме през цялата седмица. Идвахме си в Чепеларе само в събота да се пременим, в неделя да отидем на кино и в понеделник рано, преди изгрев слънце, бяхме отново на обекта. През дните на седмицата, един от нас, надвечер докарваше с магаретата дърва в Чепеларе, вземаше храна и се връщаше късно. Един петъчен ден и Павката пожела да си иде до село. Съгласихме се, но като знаехме, че не е обигран по баирските работи, го предупредихме да не стори некво и се не върне още вечерта с ядене, защото ни бяха останали малко брашенце за каша и един краешник хляб. И той обеща мъжки, че ще се върне.
Натоварихме му магаретата, изпратихме го с поръка да се върне, поработихме докато се стъмни, пък се прибрахме в колибата, напалихме огъня и зачакахме Павката с яденето. Ха да дойде той, ха да дойде, месечината нащърбена се изкачи високо и огря всичко наоколо с мека, топла, лятна светлина, пък него го няма. Свиркаме не, викаме, ама не се чуват ни Павката, ни чановете на магаретата. Еню се подсмива и дума, клатейки главата си:
- Аха, ще ви дойде Павката, ама друг поть. То, га е видел сая тьовна дерьо, дето са разстипа баба меца, де кураж; да торне. То, дано утре дойде, пък сая вечер щим прикара некак. Ще свариме от брашното редка каша, ще я холъбним биз хлеб, та да сиди крашникан за всеки случай за утре, и ще легаме. Пък га са совне, нов денъ, нов кьсметь викат старите люде, може и Павката да дойде.
Тъй и сторихме. Яньо, който изпълняваше готваческите функции, притокна кашата, ама я стори по-редъчка, та да е повечко. Когато я отмахна от огъня да я оставя да изстине, го предупредих:
- Тури я на високана панчуга, да я ни улапат кучетана, чи само тва ни трева!
- А-а-а! – Те са възпитани и ни барат! – гордо ми отвърна той и остави кашата някъде извън колибата.
Както си лежах вътре на постелката, чух нещо да хлопна харкумата. Извиках на Яня:
- Отиде кашата и ще си адем цървулесе вечерос!
Яню рипна, изтърче навънка от колибата, изпсува, чу се кучешко куикане, ама каква полза от това – кучетата вече олизвали харкомата. И така, благодарение на куческото възпитание и на Яньовата доверчивост, не можахме да ядем каша и си легнахме гладни.
Сутринта станахме още по-гладни. Изсвирихме се наадолу към дерето, но от Павката нямаше отговор. Стана ни ясно, че няма да дойде, но започнахме работа. Добре, но гладен човек работи ли? Ръцете ни трепереха, краката ни се опетлаваха в клоните, колената ни склякаха. И тогава ми дойде на ум, че има един краешник в колибата. Рекох на другарите си:
- Тая работа е вятър работа! Хайде да лапним краешника и да пайдосваме нах село!
Тъй и сторихме. Коснахме по две-три залоги от коравия краешник и са насосахме един след друг по пътя надолу, който се виеше покрай дерето. Добре, но на мене колената се подгъват, влача краката си натежали като тупузе, пък и за беля бях обут в скъсани запетлани отдоло цървули. И както си вървях, тези петланки се закачиха в коренището на една ела. Загубих равновесие, политнах и се подадох надолу. То добре, че не се ударих лошо. Отървах се с обелване на двете колена и спечелих нова дупка на стария ми панталон.

***
Знае се, че земята се върти и годинките се нижат една подир друга. Така и за мене се извъртеха още две-три години, завърших гимназия с почти отличен успех, но поради сиромашия не продължих учението си, а имах мерак и мечтаех да завърша учителския институт със специалност математика. Мечтаех да бъда учител, но мечтата си остана мечта, а съдбата ми бе отредила друго бъдеще. И така, след завършването на гимназията ме назначиха за учител в с. Острица – съставно селце на общината ни. Учех четири слети отделения, водеха ме и като директор, пък от време на време, когато отсъствуваше прислужникът, попремитах и стаята.

***
Отидох за първи път в селото. Направи ми впечатление, че дворовете бяха пълни с кози, овце, агнета и ярета. Беше месец април и хората имаха много млеко. И тъй като си прехождах, когато сутрин навлизах в селото, някоя жена ме пресрещаше с думите: – “даскале, ти си вървел, огладнел си, влези нах вотре да косниш каквото са е нашло”!
И аз влизах. Даваха ми предимно кисело мляко, марудници и ръжен хляб, който бе много вкусен и сладък. Естествен продукт, произведен от ръж расла по нивите около селото.
След часовете си тръгвах обратно за Чепеларе, което бе на шест километра от Острица. И тогава все ще се намери жена, която да ме покани в дома и да косна каквото са е нашло. И пак влизах и коснувах. И така изкарах две години.

***
Вече учителствувах няколко месеца, когато за горски надзирател в района назначиха чепелареца Атанас Бозев. Една сутрин, облечен в цивилен костюм, защото униформата му не бяха още ушили, тръгна с мене за селото да разучи района си. Пристигнахме там и го заведох в училището, където гордо се представи на децата като инспектор. Това ме ядоса и се зарекох друг път да не го каня. Постоя той в класната стая два-три часа и хас като инспектор, слушаше как преподавам уроците и изпитвам децата. Накрая си взе довиждане и отиде някъде из района си.
След седмица ли бе, след две ли, не помня, но при мене дотърча запъхтяно момченце-ученик, което едвам си поемаше дъх от умората и припряно, тревожно ми заразправя:
- Пък, другарю учител… ох… ах… другарю учител, да знаиш испектуран пак е душьол! Испектуран пак е душьол ви казвам, ама са е пременил с горски дрипи да гу ни пузнаим. Ама йе гу пузнах другарю учител! Дали нема да на изпитва, а? – тревожно и загрижено рече детето и влезе в класната стая.

***
Децата, макар и от село, бедно облечени и срамежливи, бяха послушни и кротки, но родителите им обръщаха малко внимание към ученето им, а повече ги караха да пасат животните и помагат в къщи. Затова обикновено към 10-11 часа дворът на училището и пътят под него се напълваха с овце, кози, агнета и ярета, които огласяха простора с блеене и врещене. Учениците, като чуеха врявата отвън, спираха да слушат урока, размърдваха се на чиновете, а по-припрените се изправяха до прозорците и поглеждаха навън да разберат чии животни вече са докарани за паша. В погледа на тридесетината палавници, събрани от първи до четвърти клас, се четеше въпросът, отправен към мене: – “Кога ще ни пуснеш?” Майките пък започваха да чукат на вратата, а някои по-оперени, направо влизаха в класната стая и почти ми изкомандваха:
- Хайде, даскале, пускай децата, чи овцесе и козисе огладнеха!
И аз какво да правя – пусках ги. Учениците излизаха шумно от клас, подаваха на майките си торбичките с учебниците и тетрадките, грабваха шарените пладнинарки с ръжен хляб и кадричка мляко, поемаха в ръцете си огладените дряновици и подбираха стадата. Блеенето, врещенето и звънът на чановете и тюмбелеците постепенно заглъхваше. За да не губят децата от уроците, последните часове от програмата бях запълнил с пеене, физическо възпитание и трудово обучение, които дисциплини фактически се провеждаха като пасене на животни, свирене с уста, пеене на песни и детски игри по шумата под селото.

***
Учителската професия ми харесваше. Вблажило ми се бе овчето мляко с марудниците, но нямаше как да остана в селото, защото вече бях възмъжал и трябваше да постъпя в казармата. И в септември 1952 година ни събраха в Асеновград, от където щяха да ни разпратят за съответните поделения, определени ни от наборната комисия. Но и тогава прекарах едно притеснение, не ви е работа, но ще ви го разкажа.
Когато в двора на едно училище ни разпределяха, кой къде ще върви, разбрах, че съм утвърден за въздушните войски в Телиш – Плевенско. А тогава във въздушните войски се служеше 4 години, а в сухопътните – 3. Реших да се откача някак от тези въздушни войски. И късмета ми провървя.
Като се навъртах край наборната комисия, разбрах, че млад и симпатичен младши лейтенант и къс набит лейтенант искат новобранци за тяхно поделение, за което окръжието не бе предвидило. Скараха се те, разправяха се и научих, че на сутринта от всяка команда ще отделят по четирима новобранци и ще сформират група и за тях. Тогава с какъв кураж не знам, но се лепнах за младши лейтенанта и му се замолих:
- Другарю младши лейтенант, аз съм от Чепеларе, бедно момче съм и не можах да уча след гимназията, а бях отличник. Смятам след като изкарам службата, да продължа да уча, а съм разпределен за авиацията. Това значи да загубя една година. За това Ви моля, изискайте ме във Вашата команда. Ще Ви бъда вечно признателен.
Офицерът ме огледа, видя, че съм с десетина сантиметра по-висок от него, потупа ме по рамото, засмя се и ми рече по нашенски:
- Ха, викаш, чи си от Чепеларе, а? Брей, чи не излезахме роднина. Йе съм от Малюво и моят баща – Запрянов, бе директор на СГП-то във въшето село. Нема как, ще та зома, само ми са обади утре сутринта, преди да започне разпределянето ви.
Обадих му се сутринта рано-рано, а надвечер вместо за Телиш, пътувах с новосформираната команда за Самоков в артилерията.
Пристигнахме в Самоков рано сутринта. От портала ни заведоха направо в банята да се изкъпим и облечем във войнишка униформа. Изкъпахме се и когато влезохме в помещението за обличане, гледам един куп с панталони, друг с куртки, трети с обувки, друг с фуражки и на края стои старшината, преметнал през ръката си поясоци. Зарових и аз както другите войници из куповете, та дано си намеря дрехи по мярка, нали наборната комисия ме изкара точно два метра и два сантиметра висок. Рових по куповете, но нищо не изрових. Тогава взех един кат дрехи и се заобличах. Когато се премених с униформата войниците прихнаха да се смеят. И то за това, че панталоните ми достигаха малко повече от педя под колената. Куртката ми бе пък три-четири пръста под колана. Ботите изобщо не можах да обуя. Старшината ме изгледа ту с насмешка, ту злобно, пък сърдито ми рече по шопски:
- Що че те правим тебе бе? Ти си расъл без мярка и де че ти търсим дрехи сега?
На такъв въпрос какво можех да отговоря, освен да си мълча. Разбирах обаче, че на него нищо друго не му оставаше, освен да се стяга и ми търси униформа и обувки, но не му казах. И старшината наистина ми намери такива и то много бързо…
Строи ни той от банята окъпани и пременени и ни поведе към спалното помещение. Естествено, аз бях най-отпред в строя. Вървим по плаца и насреща ни се зададе генерал. Истински генерал, със сърмени пагони и червени лампази. По-късно разбрах, че се казва Ангелов и е командир на поделението, към което имаше и офицерска школа. Та като го видя, старшината се опъна и подаде някаква команда, която много от нас не разбраха, така че едни забавиха хода, други продължиха, трети спряха и строят се наруши. При повторната команда на старшината всички спряхме. Генералът дойде при нас, огледа ни с откритите си сини очи и като ме видя, попита от къде съм. Казах му, че съм от Родопите, от с. Чепеларе. Хвана ме тогава за рамото, развъртя ме първо на дясно, сетне наляво и ме огледа от главата до петите. Рекох си тогава, дано е за хубаво тва угльдване и развортане. И наистина излезе за хубаво защото генералът рече на старшината:
- Де да имаме цял полк такива едри войници!
- Другарю генерал – подхвърли старшината, – я че видим зор доде облечем него, пък Вие викате цял полк.
- За това вие ще имате грижата! – строго му рече генералът.
Старшината се съсети, че със суганисане няма да отложи обличането ми, за това чукна токовете, отдаде чест и отговори на генерала:
- Слушам, другарю генерал, че облечем войника тази вечер.
След половин час вече крачех зад старшината, който ме водеше от склад на склад, да ми търси униформа. Водеше ме и мърмореше по адрес на боя ми. Мислех си, че ще тегля от него през службата, но не би. Уважаваше ме до края й.
Минахме през три-четири склада и най-сетне ми намери чифт хромови ботуши №46, стояли от години, без някой да ги потърси. Обух ги – станаха на краката ми. Старшинището се позасмя. Един кахър му намаля. Оставаше другия – дрехите. Тях ми ушиха през нощта в шивалнята по мярка.