ЖИВОТ С ДИМЧО

Веселин Андреев

Из „Не мога без вас” (1976)

Не бързайте да ме корите, че интимнича с поета. И не мислете, че не се стеснявам, като пред всички го наричам Димчо (насаме винаги му казвам така).

Но това е мое дълбоко, чисто чувство - обичал съм го цял живот. Това е и едно съжаление - че не съм живял тогава, за да му бъда най-преданият другар. Най-сетне, това е мое право, изкупено в една проверена дружба, в която не съм му изменил и в най-тежък час.

Нищо, че когато го срещнах, той вече петнадесет години бе лежал в земята на Демир Хисар. С Димчо, живия Димчо, аз дружа десетилетия и все ми се струва, че това е било не в поезията, а в живота.

Самият поет е такъв, той предразполага да се обръщаш към него интимно. Нима човек с усет би могъл да каже за Ботев интимното Христо?

В един предговор Дебелянов е наречен „великия поет”. Това веднага резна слуха ми. Великият? Помислих повече, за да проверя чувството си. Не, за него това не върви! И не защото не е велик. Просто звучи гръмогласно, отчуждава Димчо от нас. Какво друго бих предложил? Нищо! Не е нужно, Димчо Дебелянов - това стига. То говори повече от всичко.

Кога за първи път съм чул името му, не помня, но то остана в съзнанието ми в дните, когато Дебелянов се завръщаше - ако не в бащината къща, поне в родната си Копривщица. В Пирдоп много се говореше по това. Преди да изпитам очарованието от поета, потресе ме участта на човека. Толкова млад… (неотдавна бе починал мой брат, двадесетгодишен, майка ми се убиваше от скръб и смъртта на млад човек ми изглеждаше чудовищно, тайнствено несправедлива).

И загинал така далече, в незнайни за мене пущинаци… И сега го дигат от гроба му - това вече беше съвсем чудно - и той си идва в нашия край… Необичайна, печално-романтична, трагическа съдба. Тогава Димчо мина през Пирдоп, после знаех, че е идвал и жив, това ми го правеше още по-близък.

Можех ли да се откъсна от тая съдба, когато се запознавах с поета в четвърти клас на гимназията! Димчо стана едно ново блаженство - след Яворов. Бях омаян от тия гъсти, ароматни, прозирни стихове. Криех се из потайни кътчета в градината, никой да не смущава тия мои мигове.

Понякога дълго гледах само образа му - имаше нещо в тоя образ, което действаше направо на сърцето ми, преди да стигне до съзнанието. Така беше и с някои стихове: още не всичко разбирах, ала те ме изпълваха с музика, с неясни, но светли чувства.

- Аз пих сладостта на упойни треви…

„Плаха царкиньо, заспи, забрави -
заспи, забрави!”

И после пак:

„Тъжна царкиньо, заспи, забрави,
заспи, забрави!”

Сега разбирам, че съм пил сладостта на упойния Димчов език, музиката и мощта на родната реч. Повечето от стиховете му не четях, а си ги пеех - наум, по свои мелодии, но внушени от него.

За да извикам очарованието навсякъде, научих наизуст много от стихотворенията му, така можех да си ги повтарям и когато съм с другари, и на ливадата, и в гората. Нищо, че понякога ме сепваха: „Къде си се отнесъл?”.

С Димчо животът ми беше радостен, като че ставах по-добър, искаше ми се да направя нещо хубаво. И ако имам някаква нежност в душата си, той е един от хората, които са ми я дали - в ония години.

Ония неповторими, съдбоносни години на пробуждане и съзряване - как съм му благодарен, че тогава той беше с мене…

С него във всичко ми беше по-леко. Майските нощи бяха пълни с цъфнали вишни, с влюбена тишина, с люлякови аромати и аз ходех блажено пиян - наблизо живееше тя, първият ми трепет, и бях щастлив, че има какво да й кажа:

„Светлий спомен за теб е кат` книга любима, денонощно пред мен е разтворена тя… Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя, сляп за тъмната нощ и злокобната зима.”

И не знаех - радостно ли ми е, или тъжно. Чувствата се преплитаха като стиховете. Дебеляновата печал бе сладостна. А тази, за която си ги нашепвах, никога не ги чу.

Може би по-добре: тя си остана мечта, с очарованието на непостигнатото. И сега сърцето ми трепва юношески, когато си повтарям това стихотворение: „Любовта ни е чист, непомътен кристал и със звездни венци вечността ни венчава.”

И с едни други юношески вълнения - не по-малко силни! - ме изпълваше той. Тогава влязох в маркс-ленинска група. Това звучи прозаично, нали? - но в ония години то бе нещо голямо, поетично. Не твърдя, че владеехме силно марксизма - по-скоро силно чувствахме нещата.

Нашият марксизъм бяха книжките от библиотека „Безбожник”, рефератите за произхода на природата, Ботевото „Ще викнем ние: хляб или свинец!”, а нашият подвиг - споровете с легионерите, първомайското знаме над недостъпните развалини на манастира „Свети Илия”, ученическата стачка. Но това беше достатъчно, за да изпълни живота ни с тревожни радости и със смисъл.

И аз с гордост открих, че Димчо е с нас. Той ми говореше с наши думи, че „За старий свят настъпват сетни дни”, като нас възкликваше „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!”. И не само в „Светла вяра”.

Неговите „лазурни мечти”, неговите полети към „зора възмечтана”, към „живот - красота” - „над пропасти от мрак и суета” винаги чувствах като наши.

Очевидно аз обагрях Димчовите стихове със свои цветове, влагах в тях свои чувства. Но вън от сърцето и ума на читателя поетът не съществува.

Беден е оня читател, който не обогатява за себе си поета, беден е оня поет, който не дава възможност за такова творчество.

Богатството и силата на поезията е в тия простори, които тя разкрива за мислите и чувствата.

В тоя смисъл Дебелянов е невероятно богат и силен.

Като зрелостник отидох в Копривщица. Потърсих Димчовия дом, много исках да вляза в него. Беше порутен, дворът - буренясал, запустение. Още една обида - като че не пускаха него, бездомния поет у дома му.

Тогава се изкачих при оня дом, дето на прага седи майка му. Ухаеше юни, тревите ликуваха пролетно, аз бях млад като тия треви - и нямаше нищо тъжно на Димчовия гроб. Може би - само тихата печал в очите на онази, която все чакаше своето дете.

Поетът бе дал щедро своето вдъхновение на скулптора и скулпторът Иван Лазаров, отвръщайки му с взаимност, бе изваял тая чудна майка.

След седем години аз пак дойдох на тоя хълм, в тревожно хубавия ден на 24 март 1944, когато влязохме като партизани в Копривщица. Разказал съм го в „Умираха безсмъртни” и не мога да намеря други думи, ще повторя някои от тях…

По стръмния калдъръм между крепостните дувари ни водеше Папанин. Не само като копривщенин водеше - той обичаше Дебелянов и ни внушаваше стиховете му така, че тъгата добиваше метални отсенки. А беше суров като спартанец - и на брат си не би простил… Това не беше само дума: наистина брат му вървеше с фашистите. „И ако надроби някаква попара, ще си я сърба!” - казваше Папанин, преди да тръгнем.

През малката порта влязохме в двора и спряхме пред зеления дом на Димчо, единствения му спокоен дом. Подадохме му скромни зимни цветя, други нямаше, пък и поетът загина като воин, здравецът и босилекът са войнишко цвете.

Застанахме, десетина души, стеснително, съвсем като пред него, още не можехме да замръзваме на почетен караул. Мълчахме, с нас мълчеше цялата земя, но камбаните на Копривщица гърмяха в нас и стягаха гърлото ми.

Папанин стискаше уста сякаш заканително. Пенко гледаше майката с учуден, благ поглед, високо бе дигнал глава, като да изплува из някаква мъка бай Горан („А бе много мъка те хваща, ама душа има човека”). Прозрачен ветрец - само тука, горе - пошавваше косите ни, палецът опъваше ремъка на пушката…

Ако може да има щастлив гроб, това е Димчовият: високо, до боровете, Копривщица лежи цялата под него - жена, коленичила долу при реката и опряла глава тук, в болка и благодарност, а нагоре - само венецът от балкани. И тая Димчова майка - скулптирана поезия. Имах чувството, че ще привстане, ще ни подаде ръка, но беше прималняла - да го чака или от радост, че дойдохме да го видим…

Ще ме дочакаш ли, мамо? Сега съм толкова близо… И ми се искаше да я погаля, живокаменната, щяха да ме разберат, всеки беше се завърнал в бащината къща.

Ние ли не разбирахме Димчо? Да се завърнеш в бащината къща, да сложиш глава на майчиното рамо и да пошепнеш „мамо, мамо” - с което ще кажеш всичко… Ах, как бяхме закопнели за тоя миг!

Непостижимата Димчова мечта тогава беше непостижима и за нас, за мнозина тя си остана непостигната… Неговите стихове живееха с нова, неподозирана сила. Те не ни размекваха, те раздухваха тъгата докрай и я превръщаха в гняв и воля за победа.

В това мълчание аз с болка мислех за поета - печален странник, за неговите лутаници и устреми. Ние бяхме много по-щастливи, без да сме по-мъдри или по-силни от него, по-мъдри и по-силни ни правеше времето. Ние живеехме в неговия „Кръстопът на бъдещето”.

Как ли би ни посрещнал той, щеше да бъде само на петдесет и седем години? Тогава много търсехме признание, а можех ли аз да не търся Димчовото? Не може той да не ни разбере.

Беше ми тежко, че не само рано загина, а и в такава мъка живя. Но и сам, през тъгата, Димчо стигна до яростта. „Намериха те търсения брод и виждат бряг във пурпурна позлата.” Това бяхме ние. Беше „тържествен часът, час на светла победа и смърт”…

Дали Димчо е мислил точно за този далечен свещен кръстопът, за нашия „бой сетен на вражи съдби”? Ние дори не си задавахме тоя въпрос - всичко бе написано за нас. Ние вещаехме безбрежен простор, с нас бяха волността и светлината!

А затворите с бесилките призори, партизанските трупове по мегданите, изгорените къщи - това бе циничният вик на вражия стан: „Прогнилий затвор нам е драг, с своя ужас и мраз - на отчаян ний идем отпор!”…

След победата - след победата! - доста критици и писатели с опасение поглеждаха към Дебелянов - няма ли да разложи младежта? Други се стараеха да го изкарат все пак „социален” поет, за да можем да го приемем - и оставаше почти само „Светла вяра”, „Кръстопът на бъдещето”, хуморът.

На мене ми беше тъжно от всичко това. В оня копривщенски ден такива разговори щяха да бъдат нелепи. Ние отидохме на Димчовия гроб, водени от повелята на партизанските сърца. (Не говоря само за своето, то може да е много пристрастно.)

Дебелянов вървеше в партизанските колони, а в звездните вечери, под хайдушките буки, озарен от високите огньове, излизаше пред нас заедно с Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски, Вапцаров. И го посрещахме с тиха обич. И ако мъртвите можеха да чувстват, той би бил безкрайно щастлив от това душевно признание…

„Пиян е, безумен е!” - някой прошушна…
Аз станах. - Небето бе празно и глухо…
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

В тия стихове е целият Димчо. В живота си. В своята поезия. В своята трагедия.

Димчо Дебелянов е дълбоко трагедиен поет. Но какъв друг можеше да бъде?

Трагично бе времето. Трагичен бе животът му. Трагична бе смъртта му. И чудното, и хубавото е, че въпреки всичко това и въпреки тогавашните литературни веяния той си остана земен поет, в стиховете му влезе животът.

Казах - цял живот съм дружил с него. Толкова пъти съм бивал у дома му, в Копривщица, с дни съм се заседявал. Лист по лист съм разгръщал архива му. Разговарял съм с негови другари. Чета всичко, написано за него (и не се учудвам, че хората го виждат различно, някои - разкривено, това се случва и с живи съвременници; за да си го представи вярно, човек трябва да мине и през клюки, нелепи „спомени”, „доброжелателни” измислици; но в паметта на своите близки другари е много истински!).

Вече мисля, че съм стигнал до него. Живия. И поне сигурно - до моя Димчо.

А иначе тук над всичко стои бедността. Не се заблуждавайте сега от дома-музей, някога тяхна е била само половината къща и не така наредена. И все пак първите години на Димчовото детство са щастливи. Ако някога е имал щастие, то е било тогава - и хлябът стига, и далеч са още страшните въпроси.

Димчовото семейство е голямо и дружно. Дружно живее то и със семейството на чичо му - в другата половина на къщата. Димчовата майка, чувствителна и нежна, ученолюбива, усеща у момчето нещо особено и затаява надежди. А помислете върху това: простият абаджия Вельо Дебелян умира само една година след брат си - от скръб по него! Как няма да даде такова сърце на Димчо?

Димчо - кротко, вглъбено в себе си дете, което обича да приседне на закътано в двора, да си мисли нещо свое, по-късно вече да чете и мечтае (и цял живот чете до опиянение, „до изгубване на свяст”). Всички го помнят, че много е мечтал. (Затова ли така горки и непоносими бяха разочарованията му?)

Не искам да привнасям романтика, малцина говорят за това, но не може Димчо да не е бил и весело, жизнерадостно момче, навярно и палаво - нали Лилиев пише, че и двайсетгодишен, Димчо бе „възторжен, млад. Грижите не бяха хвърлили още сянка върху неговите детски сини очи”.

По-големите му братя и сестри го обичат и закрилят. После това ранно детство винаги ще го вика, то ще бъде негово убежище дори когато ще бъде само скрити вопли. Цял живот родното му остава мило и скъпо: човек, който не пази скъп спомен за родното, е загубен, казвал Димчо.

Когато по-късно - и дали не само веднъж? - идва в родния си дом, той се радва като дете, чуди се какво да прави. И - разказва Гьончо Белев: „… Димчо изведнъж се обърна, коленичи, разтреби с ръце бурена, целуна земята, после стана и обърнат към къщата, промълви:
- Сбогом, бащин дом!”

Всъщност това „Сбогом, бащин дом!” той казва още деветгодишен: умира баща му и семейството пътува - при братята му Иван и Илия, при сестрите му Мария и Найда, в Пловдив, Ихтиман, Долна баня, Самоков, пак Пловдив, София.

Мъката почва рано, най-напред по Копривщица - по белите й води, меките ливади, сините планини, - скитането край Марица не може да ги замени.

Цял живот той ще си остане жаден за природата - да се събуе бос, да нагази в планинска рекичка, да се плиска до кръста. „Каква чиста екзалтация беше тя, от въздуха, от простора, от небето, от всички шумове и багри на природата!” (Людмил Стоянов)

Но големият гнет, който все повече се усилва, е бедността. И в Пловдив, дето го изхвърлят от гимназията за неплатена такса, та другарите му събират парите, и в София, в Първа мъжка, дето го помнят със скъсани обуща и съдрана горкиевска рубашка, за която също го пъдят от училище.

И в Метеорологическата станция с мизерната заплата. И в Сметната палата, дето гладува и трябва да живее с чиновници - чеховски герои, - та му иде да се хвърли през прозореца.

И „в Народното събрание записваме глупостите на господа депутатите” - като стенограф. Когато е в най-голяма мизерия и живее с надежди за парична помощ, получава… свидетелство за бедност. Ако и това не е издевателство…

Ето и категоричното твърдение на един от близките му приятели, Константин Константинов:

„От 1906 година до 1915 - той остана студент; то бяха дни на черна нищета и черен труд - когато денем превеждаше френски романи, а вечер коригираше някой ежедневник за 20 лева седмична заплата. Дни, когато той се хранеше веднъж на ден, а нощем спеше - поредно - у другари, когато горната му дреха бе подарена от някой приятел и когато той не смееше да се разхожда по булеварда - защото тоалетът му далеко не беше изискан”…

Ако забегнем напред и пак влезем в родния му дом, сега, ще видим едно дървено куфарче, обшито с брезент, обковано с железни обръчи, с катинарче - с много оръфани краища…

Неговото офицерско куфарче. Куфарчето на командир на рота от българската царска армия. Куфарчето на най-изящния български лирик…

То пък такава мизерия!

И все пак не тя е най-страшното. Тя е само част от мизерията на епохата. Епоха мъртвило - поне за такива като него. Задух тежи над страната, изостанала, недоразвита.

И толкова по-жалки и противни са парвенютата. Толкова по-войнствен и потискащ - еснафът. Това е най-страшното на Димчовото време: тържеството на еснафа.

А той самият - негов смъртен враг. Същността на Димчо е отрицанието на еснафа. В обществото. И в себе си - всъщност в себе си той никога не го е допускал.

И еснафът - като истински страхливец - изсипа цялата си отмъстителна ярост върху него.

„Аз не зная… друг човек, върху когото съдбата така жестоко и недостойно да се е надсмивала… Сякаш всички зли сили се бяха съюзили да не дадат минута покой на тоя нежен човек, който с насмешка понасяше материалната мизерия, но който се гърчеше от най-малкото докосване на душата му. Ала Грижата - все пак, - както в известната Зудерманова повест, нивга не е вдигала от него своето було…” (К. Константинов).

Удар след удар, понякога невъобразими. Умира майка му, която той обича копривщенски синовно („… да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо…”).

Девойката, която Димчо обича (на нея пише: „Ела и дай ми свойта радост ясна” /„Сонет” - акростих), е убита - от собствения й баща! - представяме ли си как го потресва това?

Друга негова любима умира от туберкулоза („И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така…”).

Трета убива него - с това, че не разбира обичта му.

Колко все пак може да понася човек?

А душевно Димчо е така уязвим…

Защото е чист, човешки чист, неразумно чист. Може би тая дума - чист - го изчерпва. Всички други черти на образа му излизат от нея.

Художникът Наум Хаджимладенов - от Самоков - си го спомня:

„Беше среден на ръст, набит, с гъста, хубаво вчесана брада. Имаше големи, чисти, учудени като на дете очи. Може би това ми внуши и една случка. Веднъж през зимата видях Димчо Дебелянов и Каранов да се пързалят с шейна. Падаха и така силно се смееха! Имал ли беше той детство, или то продължи и до окопите край Места, където си и остана. Преди години направих много ескизи, а после от всички събрах образа на поета от ония години. Опитах се да го видя и на фронта. И пак пред мен беше едно простреляно дете, отворило в страшен вик уста. И очите още по-учудени.”

Димчо обича хората - понякога до наивност, но това е най-простимата наивност. „Аз много обичам хората” - казва сам. „Тези хора си нямат светлинка в живота” - пише в едно писмо, като че той не живее „Под тъмни небеса” (но наистина пък има искрата, поетичната).

Открита, доверчива душа, бързо се сближава с хората. (Това не противоречи на уединението, затвореността, щом не чувства човешки отклик!) Георги Райчев - съвсем близък другар - го знае като „добър, тих, кротък младеж, много разумен, разсъдлив и винаги загрижен”.

Понякога не издържи - темперамент! - скара се с човека, а после страда. Обича да пее, макар че не е певец. Велик безсребреник - от него винаги взимат пари (стига да има, затова и обикновено няма!), щедростта му е негово душевно удоволствие.

Отношението към жената е безпогрешно мерило за човека. Не ме учудва, че поезията му ни облъхва с такава обаятелна чистота (в поезията това по-лесно се постига) - той в живота си е такъв! С едно просто благородство, дори в „бохемски нощи” Димчо не търпи лоша дума за жена. „Такава постъпка аз смятам за подла и недостойна” - пише на любимата си, когато става дума, че би могъл да попита хората за нея…

Смехът е човешка сила и човешка чистота. Непоносимите страдания той прави поносими със смеха, всички твърдят: много весел. Не смях по принуда, а непобедима жизненост. И надмогване на всичко - та и на себе си. „Като всеки широк дух, той бе способен да се надсмее над себе си и, като Хайне, дори през сълзи.” (Людмил Стоянов).

Благороден. Фин. Нежен. Чистосърдечен. Откровен. Такъв е Димчо. И не помня кой добавя: „Не познаваше злобата и завистта, коварството и подлостта”.

Човек не за мира сего. Но само такива хора преобразяват морално мира сего. Артист - без ни най-малко да го подчертава. Аристократ - чрез Димчо е възможно да вложа хубав смисъл в тая дума. И по осанка. Но - разбира се - преди всичко по дух. Какъв син на абаджия? Сякаш е кой знае кое коляно от поколения художници, мислители! Естествен, висок усет и вкус. Широта на духа. Дълбоки прозрения. Питам се - не е ли това необяснимата сила на народа: без никакъв преход да стигне от Вельо Дебелян до Димчо Дебелянов?

„Mon ame est une infante” - взе тоя стих на Алберт Самен за мото на своята „Легенда…” Димчо и сам се разкри в него. Не душата му, той самият е едно дете. Голямо, умно, пълно с талант дете.

Само да не беше толкова близо смъртта…

Съвестните хора са винаги по-уязвими.

Димчо мрази войната, знае, че тя не се води за народно добро, но по повелята на своята съвест, макар да е граждански мобилизиран, не може да стои в тила, когато другарите му загиват… И отива на фронта - доброволец.

Униформата му тежи, а е старателен заради дълга към хората: небрежният офицер обрича по-сигурно войниците си на смърт. Вика ординареца си да спи в неговата палатка, макар че военният устав забранява това - но военния устав ли ще пита Димчо или сърцето си?

Само че тоя живот, който цял живот си правеше лоши шеги с него, пак го изигра. Какво животът - хората: някакво протеже измества Димчо - след като негово е правото - и отива в отпуск. А Димчо поема ротата…

Тоя нежен, мечтателен човек - командир на рота! И не в мирни дни, в една буквална касапница!

Но нима не съм виждал как храбри могат да бъдат нежните… И може би пак един стих ще му даде сили - един „плачещ стих”! - на тоя непоправим Димчо: „И как е странно в грохота на тоя вихър лих, където всички са един и всеки все пак - сам, да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих из кротките елегии на Fran?is Jammes”.

Една последна нощ - буря, светкавици, пороища… На другия ден Димчо повежда ротата в бой. Върви прав, с пистолет в ръка, сред куршуми и шрапнели.

Такъв е тоя участък на фронта - просто ги избиват… Ах, ти, подпоручик Дебелянов… Ах, ти, поете… Зная, и да викам, няма да се върнеш. Ще вървиш пред войниците си…

Само няколко крачки още…

„Разстлала се е ясна шир и в нея странникът недраг след много бури най-по-
дир намира своя роден бряг.”

Изпълва се още едно пророчество. При него не се боя от тая дума. Тръгвайки за фронта, Димчо казва: „Аз отивам и зная, че няма да се върна; ще блесна като искра и ще угасна.”

Не съм склонен към мистика, но защо да не вярвам в неговата интуиция? Опъната струна, той улавя и неуловимото за обикновената човешка душа. Чувствайки дълбоко всичко, защо и да не предчувства?

И немея, като го виждам да умира… Сред чужди… Сред една безпределна нелепица… Сред непоносима безутешност… „Нали няма да умра? ” - пита с отчаяна надежда детето в него, защото подпоручик Дебелянов разбира всичко: кръвта избива през куртката все повече, все по-бавно…

„Ох, не е леко!” Последни думи… Незаглъхващи, аз ги чувам винаги, щом помисля за оня миг, и те винаги стискат гърлото ми…

Убит… К чему теперъ рыданья,
пустых похвал ненужный хор,
и жалкий лепет оправданья?

- не и за него ли са тия думи? Убит. На двадесет и девет години!

… По същото време на позициите в Беласица е капитан Гео Милев: „Далеч на юг - в онази тиха есенна вечер, сред пустинно бранно поле - от безлюдие и безчувствени скали - когато в душата ми прониква мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв, през мен се разтвори едно кърваво и ужасно око с хладното безумие на един голям въпрос”…

Никой никога не може да освободи от отговорност и проклятие ония, които са виновни за смъртта му. Наистина еснафът го убиваше продължително, далеч преди фронта, но тук има и по-пряка отговорност. Какво, не са го познавали? Но може ли невежеството да бъде оправдание?

И ми е страшно - и в наше време да не загине поет по наша вина… Зная, съвсем друго е сега, съвсем друго, но нека допуснем с думи тая възможност, за да я изключим в действителността…

… С какви надежди е бил изпълнен Димчо! Не е нужно да ми го казват, виждам го в стиховете му от фронта. Как мъдро прочистен, просветлен, още по-силен в живота и в поезията щеше да се върне от войната…

Живях в заключени простори,
в неумолима пустота,
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.

Скверниха нищи мойто знаме,
враг - мойта девствена земя,
а над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя.

На някой Люне повестта - Нилс Люне, герой на Якобсен, поетичен, чувствителен, самотен, тъжен, трагичен - и силен с всичко това! Димчовата повест е в Димчовите стихове. Но тя е и в писмата му - разказана още по-непосредно, ако това е възможно.

Тая повест е прелестна: трагична и светла, мъчителна и чудна.

В писмата си Димчо е такъв, какъвто в стиховете си. Това още веднъж ме изпълва с радост: в поезията е „по-лесно” човек да бъде искрен и чист, но истински искрен той е в писмата си. Стихотворението се отправя към много читатели, писмото - до един, а когато това е любимата, искаш да бъде и единствен.

Нима е могло да хрумне на Димчо - дори като най-далечен полъх - мисълта, че един ден писмата му ще четем всички? А той е юношески искрен, понякога дори пресилено се обвинява за „лошите” си черти, нещо характерно за всеки, който силно обича. Димчовите писма са пълни с поетичност, романтика, сила.

Аз бих я композирал цялата тая повест. (Би станало нещо чудесно, ако се направи и композиция от стихотворения и писма. В нея бихме видели как стиховете му се раждат от живота.) Но защо да я композирам аз, най-добре е да се прочете цялата - всичките му писма.

Все пак нека чуем поне мъничко - сам да ни разкаже какъв е, по-вярно от всички наши думи.

„Аз бих могъл лесно да се примирявам… и по-широко да разтворя душата си за смеха и безгрижието, но ето че ми пречат на всяка стъпка хиляди дребнавости, материална несигурност и незадоволеност…”

Винаги - устреми, като удавник, който се опитва да вдъхне въздух: „Мен сега ми трябва светлина, защото животът на дребнавите грижи е много тъмен”. „… Животът, който ми носи обиди и унижения всеки ден.” „… Сегашният ми живот - сив и глупав до безобразие.” „Навред има много досада и безсмислие.” „Около мене е много пусто и много студено.” „Колко е подъл животът, особено спрямо онези, които са оставени сами на себе си, като отбрулени листа, които вятър подмята където поиска.”

Какво повече: „великата пустота”, която го изпълва, е „отражение на оная още по-велика пустота, която се шири във всяка улица на нашия, на българския живот - в литературния, в политическия и във всички други”.

Но трябва борба, нали, трябва… - нека не му го казваме сега, той го е знаел:

„Животът може да е тежък, но трябват надежди, трябва търпение, трябва борба с него. Инак той е безсмислен.” И всякога творческите пориви го поддържат, но… „Нима аз не исках… да развия всичките си сили и да постигна най-хубавата си мечта - да се предам всецяло на литературата… От младостта ще ми останат спомените за няколко чудно красиви дни и вечери, прекарани с тебе, и нищо повече. А може би аз можех да направя нещо повече в живота, ако мойта младост не беше изгубена в унизителна работа.”

„Великата пустота” на живота може да убие всичко, дори и любовта: „Мене ми е жал за тоя жар, който угасва благодарение на тия пречки, и вън от нас, и в нас самите, защото годините минават много бързо.”

А Димчо е такъв: „Който люби с цялото си сърце, той всеки миг иска доказателства, защото го правят щастлив и уверен и защото скъпо цени, цени повече от всичко любимия човек…”

Той с благородна трезвост и романтичност отхвърля възможностите за „обикновени еснафски сметки, годежи, сватби и робство цял живот”. Какъв вик е това: „А аз искам да бъда свободен”. Той търси „любов, за която винаги съм мечтал: любов, която да сгрява, да дава живот, да прави живота по-красив”.

И каква музика, и каква поезия може да има в едно писмо: „Защото е възможно да върша безумие, като ти пиша сега, когато вечерта е толкова снежна и в тишината й сякаш широко размахва крилата си Ангел Смерти…” Когато вечерта е толкова снежна…

На тая повест в писма Димчо би трябвало да сложи за мото своите думи: „Струва ми се, че чувам наблизо стъпките на някакво безкрайно щастие, което трябва да дойде!” И чувството му не го излъга, това щастие - на безкраен поет - дойде. Но както винаги при трагичните личности - когато не можеше да стопли неговото сърце.

Какво щастие наистина - че имаме такъв поет! И каква щастлива творческа съдба - за Димчо.

Един щедър, бликащ талант - едно творение на природата за поезия, като нейните неизчерпаеми чудеса. В свои писма Лорка се нарича „непоправим поет”. Такъв е и Димчо - непоправим поет…

Поет във всичко. Вслушайте се само в името му. По копривщенски той си е Динчо, с металическо, звънливо звучене, но какъв усет - смяна на една буква само - и сурдинката е сложена, ето ти душевна мекота, интимност, музикалност.

И вече без сам да се намесва - всъщност намесва се с цялото си творчество и личен финес, - това смущаващо Дебелянов ти звучи с необяснима нежност.

Човешкото общуване се гради върху доброжелателството. Така е и в изкуството: наостриш ли се, във всяка творба ще намериш нещо, което да те отблъсква. Навлезеш ли доброжелателно в нея, сам се удивяваш колко неочаквани неща откриваш. Разбира се, ако това е наистина художествена творба. Грибоедов има чудесни думи за сътворчеството между поет и читател:

„В едно превъзходно стихотворение много нещо остава да се отгатва; ненапълно изразените мисли или чувства действат по-силно на душата на читателя, защото в нея, в съкровените й глъбини, се крият ония струни, които авторът едва докосва, често само с един намек - но го разбират, всичко вече е понятно, и ясно, и силно. За това от двете страни е необходимо: от едната - дар, изкуство; от другата - възприемчивост, внимание.”

Голямото произведение на изкуството винаги има дълбочини, които трябва да се достигат. Неговата сила е не само в непосредствено даденото, а и в подтекста, в звученето, в свръхчувството, това особено важи за музиката и поезията.

Димчо ни дава чудесни възможности да влагаме нещо свое. Съпреживяването с поета се предопределя от това, че неговата поезия е не литературни навеи, а живот.

Казва го сам Димчо: „Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.”

Казва го и Гео Милев със свойствената си страховитост: „Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието - негова поезия.”

Най-ненужното е да правя анализ на Димчовите стихове - самата дума някак органически не върви за него. Ще се опитам да изразя само нещичко от онова неизразимо, което те извикват в мене, а бих могъл да разказвам за всяко стихотворение.

Наистина първото чувство, което буди споменаването на името Димчо Дебелянов, е - елегичен, тъжен, трагичен. Но ние знаем и един жизнерадостен Димчо, изпълнен с пориви и надежди, един поет във високи полети.

Жизнерадостен може да има различни отсенки. Дори Ботев - съвсем друг поет - стига до оптимистичното „Хляб или свинец” през мъчителното, тежкото „В тъги, в неволи младост минува…”. Често и в най-светлите настроения у Димчо дълбоко някъде се чувства тъга - или тия настроения внезапно се пречупват.

Но много негови стихове ни вдъхват чиста радост, устреми, сили. Ония „Пролетни
дни”, в които „пълни бездните и висините потокът свеж на жизнерадостта” и младата пролет иде с тържествуваща прелест. Онова „Утро” на „мир и тишина”, в което: „И аз, пиян от светлина, в зорите ранни на деня, повярвал в слънцето, вървя през буйнозрейнали нивя…”.

Оня жадуван миг: „И как безумна бе ми радостта, кога дочух гласът ти да звучи: - Ела, изгряха твоите лучи - на щастието златний ден наста.” И ликуването в „Пролетно утро”: „Вървим и любовта ни е далеко над света, безкраен път - сияние към мир и красота!” Дори когато взор склопва „покрусен и ням” („На злото…”), след всички скърби остава надеждата, „че в някаква светла страна съм на бога най-светлия син”.

Жизнелюбието, копнежът към щастие го изпълва цял живот. У него никога
няма болезнено опиване от страданията, има само усилия за превъзмогването им.

Скръбта, станала Димчова поезия, пречиства.

А Димчовите стихове за любовта! Няма по-нежни думи в българската поезия. Няма по-чисто отношение към жената - пълно с обич и уважение, с преклонение пред нейната сила и достойнство.

От първо още прочитане у мене за цял живот останаха ония осем стиха, удивителни по своята лирична, пластическа, музикална сила, мислиш си - как може да се каже така просто и гъсто, така невероятно топло: „И в тая нощ, на тебе посветена, под ромона приспивен на дъжда, заспива печалта ми, озарена от спомена за твойто първо Да.”

В „Лъч” (самото заглавие вече говори!) обичта, стремлението към любимата добива някаква пантеистична сила и извисеност. „Спи градът” стиска сърцето - със скръбта за „милото дете, нявга озарило моя праг”, с чистото съжаление - „но възжаждал вечна красота, аз отвъргнах тленния й дар”, с радостта, че Димчо е такъв.

А тая непоносимо нежна елегия: „Аз искам да те помня все така…” - която можеш да си шепнеш дори при най-щастливата любов, така става с голямата поезия: „… и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим…”

А тая негова „Молитва” - каква извисеност, каква етичност, каква красива молба: „Сложи ръка на мойте устни…” - „Да не надвие скръб безмерна, и в гняв, и в горест твойто име с похулни думи да почерна!”

Димчо е прозирен не само в платоническите трепети на любовта. Дори в такова стихотворение като „Лъст” не развихря страсти, не превъзнася лъстта, а я пъди: „не спирай ме хищно-разголена, рабиньо на жадната плът!”.

Не, той не е фарисей, не отвръща лицемерно поглед от плътта. Но онова, което би могло да бъде само груб акт, той прави свещенодействие. Димчо с думи постига това, което велики художници постигат с платната си.

В „Жъртвоприношение” той миг по миг с тънки детайли рисува първата брачна нощ, някои думи може да смутят някого - „жажда властна”, „жад и нагота”, „буйно пожелание”, - а виждаш каква целомъдреност, свенливост, светлота те облъхва. „Когато сепнах клепки уморени, по устните ми лепнеше нектар и бледен дим се виеше над мене, като над новоосветен олтар.”

По друг начин - но също така неправдоподобно светло - това е казано в „Златна пепел”: „Ела, презри мъждения и дим - на първий жар отдай се до забрава, и нека тъмен страх те не смути, защото ние няма да скърбим! - Знай, златна пепел винаги остава, кога сред огън младост отлети.”

Тия две стихотворения би трябвало да се рецитират на младите в мига, когато слушат Менделсоновия сватбен марш. Или, не, тия стихове не понасят никаква обредност, нека младите сами си ги четат, само двамата…

Не съм забравил, че Дебелянов е трагедиен поет. И цял живот страданията и радостта у него бяха в безпощадна борба, борба с неугасващи надежди. Изходът дойде на фронта, още преди проклетия куршум: в тихите, в незаглушимите му стихове от войната…

Много негови стихотворения - взети всяко поотделно - го характеризират изцяло, може би особено ярко - „Черна песен”: „Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.”

Или онова трикратно повторено, безизходно „Никога веч!” в „Never more”, което се впи в мене още в юношеството. И не зная вече може ли да има по-гъста мъка от тая в „Пловдив”: „Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!”

Иска ми се да цитирам всеки стих, всеки стих звучи страшно и силно - и все пак с надмогната болка, - нужно ли е обаче, не го ли знаем тоя задъхващ сонет. „И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нещо да си спомна.” И само трябва да мълчиш…

Но аз още не съм споменал за символизма на Дебелянов. Забравих ли? Не - просто не чувствах необходимост.

Тоя бърз скок, от дедите - не, от бащите до децата, от Вельо Дебелян до Димчо Дебелянов беше не само лично извисяване, но и усилие на нацията. Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Гео Милев трябваше да изведат нашата литература до висотата на съвремието. Димчо гонеше нещо голямо и го постигна.

Често пъти едно са манифестите, друго - художественото творчество. Димчо прави декларации против „утилитарното изкуство”, а пише стихове, незаменимо нужни на човека.

Нима е „упадъчно” стихотворението, в което „виши клони непреклонни успокоената Гора”? Или „Грижа”, с безпощадно реалистичния въпрос: „Днес що ме чака вън - разгром или победа?”. Или дори тоя „Миг” - въпреки мнимата забуленост - „Дали се е случило нявга - не помна, не знам - ще се случи ли…” - това си е действителността, която го душеше и която го уби!

Да - „Легенда за разблудната царкиня”… Аз и не говоря за полифоничната й, дълбока музика. За триизмерната пластичност на рисунъка (достатъчно е да се прочете първият къс). За кристалността на словото и чувството - дори когато разблудната „слиза в мрачните зали на мрачен позор”. Най-сетне бих приел и сюжета като една балада, по-скоро в духа на романтизма. Но нали говорихме, че никога не бива да спираме само до текста.

Ето какво открива Гео Милев: „Душата на Димчо Дебелянов - това е неговата „Разблудна царкиня”, която се люшка между чудовищни подеми и падения.” Мисля, у всекиго има една разблудна царкиня, това е самият той, в определени мигове. (Или някои нямат? Нека са щастливи… но не им завиждам.) И аз чувствам в тая поема не мистика и упадъчни навеи, не - само човешка жажда за пречистване, за издигане.

А с каква сила ни пронизват Димчовите стихове от фронта!

Те са писани на земята, сред природата, пред ясния лик на деня и кошмарните нощи на войната. Винаги има нещо много вълнуващо, когато поетът пише така - сред природата, в поход, сякаш стиховете му взимат силата си направо от земята.

„Нощ е, тъй светло примирен, аз гледам звездния покров и тихом се струи над мен и крепне земната любов.” Това е всичко. Това е изходът. Тъкмо тук, сред безпощадността и високите изпитания на войната, той открива убежище, душевно убежище: „сякаш всеки - в тоя малък свят бе намерил своя свят изгубен…”.

Идва великото успокоение. Изостря се докрай неговата прозорливост. Димчо стига до простата човешка мъдрост: „мъртвият не ни е враг”. Своята най-голяма „Тиха победа” той постига в „Сиротна песен”: „Ще си отида от света - тъй както съм дошъл, бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.” Как да го кажеш по-просто? И по-силно? Това е голямото Димчово мъжество.

Фронтовите стихове на Дебелянов нито са „внезапни”, нито - поврат, а развитие. В тях той достига едни от най-високите си върхове.

И с това остави ясен път на поетите след себе си: „Дебелянов откри света в мига, когато трябваше да го напусне”. С тия пет-шест стихотворения, писани на фронта малко преди смъртта, той постави началото на най-новата ни поезия.

Всичко, което днес критиката отбелязва у по-младото поколение поети като реализъм и предметен стил, е вече дадено в тях. Новите поети могат да кажат без преувеличение, че те не биха създали своята поезия, ако нямаха пред себе си примера на „Нощ към Солун”, „Старият бивак” и „Един убит”.

Това категорично твърдение трябва да се разбира за нашата поезия след символизма, то е толкова по-вярно, защото го казва един от тия „нови поети” - Атанас Далчев - и го прави зримо: „След символичната поезия на Яворов тия стихотворения ми даваха същото усещане, каквото имах, когато турих за пръв път очила. Светът излизаше из някаква неопределеност и мъглявост; нещата добиваха контури, ставаха невероятно близки и осезаеми, както след дъжд.”

Много се е говорило за Димчовите лутаници. А трябва да видим най-важното: той бе прострелян в полет - уверен, висок…

Разбира се, Дебелянов има и наивни, и слаби стихове. Но каква поетична сила бие в зрелите му творби!

Прочетете го пак - просто чудно ми е как може толкова пъти да се препрочита една поезия, така се връщаш само към писма на любимия човек… Ако е възможна пределна искреност, тя е у Димчо.

От неговата интимност и топлота сърцето замира или учестява ударите си. Дори към нея, вечната своя спътница Грижата, той може да се обърне с думите „но ти, нали, но ти ме чакаш пак!” - и ти се струва, че ги казва на своята любима.

И е прозирен, естествен. Никакви поетични изсилвания, никакво смайване с виртуозност, нито намек за поза. Не поезия, а изповед. Винаги. Във всичко. И какъв благороден усет и вкус - за поетичен образ, за поетичен език, за поетична пауза.

Чистотата на чувството се подсилва щастливо от чистотата на езика. Димчовият поетичен език - едно музикално чудо: „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом с белоцветните вишни?”…

Човешката му участ, човешкото му сърце, поетичното му вълшебство - ето откъде иде обаянието на Димчо. За всяка възраст - зная го това! И всяка възраст може да вземе различни неща от него. Поезията на Димчо облагородява, възвисява. Човек, който не изпитва това негово въздействие, би трябвало да се страхува за себе си…

Той всякога ме връща в младостта - хубавата, неспокойната, търсещата младост.
Когато съм с Димчо, не искам да говоря за нищо друго, искам да съм сам, само с него. След такова общуване винаги се чувствам по-добър, по-силен. Какво повече може да искаш от един поет, щом той е бил с тебе в труда, в боя и в любовта?