БЪЛГАРКА
Из „Гласът на сърцето” (2022)
БЪЛГАРКА
- Българка съм!
шепне светлината.
В бяла риза
със шевици пъстри,
през поля вървя.
Дива съм,
с гордо вдигната глава,
и земята българска крася.
- Българка съм!
Но чия съм дъщеря?
На цветна Тракия
или на Родопа планина?
Отговор не ми е нужен,
защото в мен се раждат
цветни семена,
нанизани в тракийските шевици
и оживяващи
в песните
на чудноватите родопски звуци.
Това съм аз!
Донесена със слънчев лъч
да бъда тука на земята
и да бъда смях и глъч,
да пълня с радост
на човеците сърцата.
Най-красива на света съм,
че съм българката,
в Тракия родена,
възпята в родопска песен.
Косите ми са добруджанско жито
и горда съм,
че имам българската сила,
дадена ми от Пирин и Рила.
ЕДНА РАЗХОДКА
Една разходка из гората
напомни ми за билка свята.
Цветът на трънкин глог,
извил очи към небесата,
измерваше усмихнат светлината.
А долу, в зелената прегръдка
на тревата,
се гушеха глухарчета
запалили фенерчета
и врабчовци, синигери, кълвачи
извиваха триглас в гората.
В зелената си рехава одежда
върбата бе прегърнала реката,
любовни думи й шептеше,
а тя извиваше доволно шия,
събудена от тази
пролетна магия…
Защо ли ме отнесе таз разходка
в моята земя -
Орфеева зелена песен?
Девойка е Родопа пролетна,
зелено рухо е снагата й
и греят жълти, алени, лилаво-сини,
нейните пендари,
дъха ми спират смърчове,
ели и боровете стари …
Потънах във едно небе,
осеяно с безброй звезди…
Глас на девойка песен
надипли
и звън на гайди и кавали
слуха ми пак загали.
И СЪРЦЕТО МИ ПЕЕ
Вечер, теменужено синя,
над Хамбург тихо се спуска
и земята в прегръдка целува.
Ала плаче душата ми -
скъсана струна…
И ставам дете,
и се връщам на село,
дъхави цветни поля ме зоват
и обичат,
ръжена питка отчупва ми дядо,
с приказка бяла завива ме баба…
Моя е тази родопска земя
и сърцето ми пее в нея разлистено,
а в синия пламък на огъня,
светлината бавно възкръсва.
ВОДИТЕ НА РОДОПА
Те пеят, от Божията сила
вдъхновени,
и памет имат те - оглеждат се
в човешката душа,
а после,
сътворени от отрудени ръце,
узряват в жаждата на пътника,
пристъпил твоята земя, Родопа.
Във корените на вековните гори
се крият твоите води - сред билки,
камъни, треви,
потичат живи, дишат,
разливат свойта песен сребърна
и става изворът чешма,
и става изворът целебна сила…
Почитана от векове,
религия най-древна и добра,
за душата и бита
на местните е тя, водата -
и днес разказва с нова сила
за тайни, спомени и грехове
и времето пренася я през
вечността,
по-блага, нежна,
мъдра
и добра.
Водите на Родопа!
Отпиеш ли от светлината им,
пред Бога коленичиш.
Звънят чучурите родопски,
пречистващи и силни,
енергията земна става друга…
И пее моята земя божествена!
О, Господи,
велика е и вярна
Твойта благодат!
ОРФЕЙ ЛИ ПЕЕ?
Планина на песни звездни,
от цялата история възпята,
от Бога украсена,
грее във усмивка
мъдра, свята и засмяна.
Дъщеря, заплакала със сълзи кротки,
унесена във спомени се пита:
- Родопа, мила, чакаш ли ме да се върна,
земята и бориките да зърна?
В сърцето си България избирам,
защото от Родопа
по-красива няма…
И пеят ручеите й звънливи,
момински гласове със песни
раните ми днес лекуват…
В България съм,
поглеждам нощното небе
и чувам странен глас във мен:
Орфей ли пее в мойте стихове?
ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА
В прегръдка ледена
земята спи
и в тъжно синьо стене
днес небето.
Като свещеници без думи
плачат тихо
самотните дървета,
тъгуват за добрите птици,
за дъгата
слънчева на лятото…
Плаче небето,
симфония на Берлиоз,
навярно траурна,
отваря в мен
акорди тъжни.
А в забързан ход край мен
влакове минават
и търсят брод
през светлината…
И влакът бърз на времето
не спира,
чертае в мен
резки в душата
и сърцето ми.
Пренася ме през дни -
нерадостни и светли,
далечни спомени
във мен събужда…
А в ризницата тъмна
на нощта
животът продължава
със акорди светли.
