Людмила Стоянова

В моята стая съм, онази детската, първата, мястото където лепях ваденки на “Ариел”-малката русалка на врата си. Всичко е толкова прашно и хаотично, че усещаш как потъваш в книгите.

Хартията е навсякъде…по масата, по рафтовете дори и зад леглото. Думите са режещи и неясни. Все едно доктор е писал своите рецепти, едва разчитаеми, но лековити.

Писала съм… пиша и ще пиша, но днес не ми се пише за нищо, чете ми се, но никоя книга не може да задържи вниманието ми.

Филм!? He! Гледах достатъчно чужди филми, гледах и своите и като че ли се изморих от вечното информиране и учене. Търся…

Търся нещо живо и топло, нещо, което да залее съзнанието ти като вълна и да прикове вниманието ти като чудо. Любов!? Едва ли… Любовта не се търси, тя те връхлита.

Спокойствие?! Не, в спокойствието живеят съвършените …или пък онези, които никога не са горели. Спомени!? И тях не ги търся, те сами ме намират, въпреки че често бягам от тях. Тук има всичко и в същото време е някак празно…

Слънчевите лъчи влизат през прозореца, как ми се иска и аз като тях да премина отвъд, отвъд материята и праха. Прашинките се вдигат и танцуват. Толкова са малки и незначителни, но всички ги дишаме.

Търся нов въздух. Онзи пропил аромата на пролетта и утринният дъжд. Въздухът на очакването, което се преражда в еуфория от удовлетворение. Спирам и гледам секундите.

Кожата ми е мека и гладка, пръстите ми са тънки и студени, нямам лак, нито маникюр. Сега забелязах, че съм на стената на илюзиите. Точно до малката Ариел. Кога ли ще излезна от огледалото?