Стойчо Маджарски

ЗАВЕЩАНИЕ

Тревицата от плочника вземете.
Часовника със нямото махало.
Вземете ми и детското моливче,
напукано от тъжните ми пръсти -
с него във една ужасна вечер
нарисувах пътя до звездите…
И двата ми сандала изкривени,
притихна ли до прага ми,
вземете.
Дано да се разчуе из тълпата,
че съм си откупил свободата…

***

Мое последно пришествие,
моя първа надежда,
как ще дойдеш?
Като огромна вълна,
като Вятър пустинен?
Или като сила, непозната за нас,
простосмъртните?…
Няма спасение…
Ти, нощ, приюти ме -
плаках под южни съзвездия,
на звездата Полярна се молих…
И в пещерата, по-тъмна от мрака,
с най-тънката кост от моята риба
рисувах залези и розови утрини,
скорци и пчели,
прозорците тъжни
на заглъхнали къщи.
Няма спасение…
О, богове,
защо ме излъгахте? -
Отдавна ковчегът на Ной
е отплувал за някъде…

***

Стой до мен!…
Докато месецът
кацне на Градището,
преди пак
да поеме към
Великото нищо…

Стой до мен!…
Докато пламъкът
от тавана
угасне в печката
и мракът се втурне
прозореца ни
да изрисува…

Докато
вятърът свири.
Докато
снегът ни затрупа
и останем
без посока
и дири…