Любомир Духлински

Да оставим настрана всичко друго и да започнем от началото - усвояването на трудния и отговорен занаят на пушача. Нека поясня - бил съм огромно бебе, над пет килограма. Горката ми майчица се е мъчила два дни, докато ме изкара на бял свят. Това е и една от причините да нямам брат или сестра, защото лекарите са й забранили втора бременност. Когато след раждането ме занесли у дома, баба ми ме оглеждала, оглеждала, пък накрая рекла на майка ми: „Булка, да не са объркали бебето? Ми т’ва е дете на три месеца”.

Лекарите по-късно са ми казвали, че заради това от малък имам болежки по сърцето и някакви други неизвестни за мен органи. Да не повярваш, че в тялото на човека има толкова карантия! Независимо от това, някъде към осми клас започнахме с братовчед ми да учим занаята - да се опитваме да пушим. Доста бой изядохме, но устояхме и усвоихме професионално занаята - та до днес. С пушенето са свързани и доста забавни истории.

От това време имам един приятел - Милчо. Той също влизаше в групата експериментатори с тютюневи изделия. Тогава нямахме пари за цигари, ами ходехме да събираме фасове. Особено се ценяха “генералите” - така наричахме някоя недопушена цигара, останала си почти цяла. Беше си истинско съкровище.

Та, веднъж събрахме с Милчо какво събрахме и отидохме у тях да пушим. Естествено, скрихме се в клозета, който по селата е на двора. Пуфкахме си ние, а в това време си дошъл за обяд баща му, който работеше в канцеларията на татко като счетоводител. Видял той дима, сякаш гори клозетът, досетил се каква е работата и понеже те живееха близо до барата, отишъл и си отсякъл един върбов корен. Седнал наблизо, пуши си цигарата и ни чака да излезем.

После настана баташкото клане - с върбовия корен по задниците и гърбовете ни. А беше лято и ние бяхме по потници и къси гащета. Не щеш ли, по едно време у Милчови цъфна бащата на първата ми „изгора”, наша съученичка. Дошъл по работа при Милчовия баща. Той търпеливо и усмихнато изчака края на екзекуцията, после, все така усмихнат, ни прегърна през раменете и рече:

- Момчета, лесно е да научиш куче да хапе, трудно е после да го отучиш.

С нашарените ни задници хич не ни беше до поученията и пословиците на бъдещия ми тъст, ама нейсе, да го бяхме послушали. Щеше да е по-добре.

Дълго ни държа влага тази операция, но нито Милчо, нито аз се отказахме. Баща му разправил на татко как ни е напердашил, татко няколко дни се подсмиваше, ама аз си мълчах и не смеех да му се оплача.

Веднъж, беше неделя, защото и родителите ми и родителите на братовчед ми си бяха вкъщи, решихме с него да ударим по едно цигаро. Естествено - в клозета. Само че се оказа, че нямаме кибрит. Отидох в кухнята и, боже мили, какъв акъл, за да не забележат, че кибрита го няма, запалих едно парче от свещ и го понесох към клозета, като го пазех с длани, за да не угасне. Разбира се, че те ни усетиха - то целият двор замириса на цигари. Имаше конско, имаше и някой и друг шамар. Все тая - ние упорствахме.

Майка ми понякога се майтапеше:

- То у дома всички пушат - и гълъбите, и зайците…

С целия си акъл си криех “генералите” или “кариочката” в кафезите на гълъбите ми или в зайчарника. “Кариочките” бяха едни малки кутийки “Арда”, второ качество, по осем цигари в кутийка. Струваха осем стотинки. Крадяхме яйца от къщи и ги носехме на яйчаря - две яйца за една “кариочка”. Така, в трудни и нечовешки условия, усвоявахме занаята.

На стари години се разтрака сърцето ми. Докторът каза, че една от причините са именно цигарите. И по тая причина личната ми лекарка, която живееше до нас, непрекъснато ме ругаеше и заплашваше - и с инфаркт, и с отрязани крака, и с божия гняв дори - но аз си продължавах. Накрая ми писна да ми натяква и когато отидох да ми изпише месечните лекарствата, тържествено я излъгах:

- Докторке, най-после ги спрях.

Тя беше доволна, че медицинската логика е победила тютюнджийския инат. Само че дяволът никога не спи и затова пак ми скрои номер. Седмица или две след моята лъжа, докторката ме засече на улицата. С цигара в ръка.

- Е, излъга ме, нали? - смръщи вежди тя.

- Чакай, - викам, - докторке. Ти знаеш ли колко бой съм изял, докато усвоя занаята? И сега, когато съм достигнал вече някакво ниво на професионализъм, искаш да зарежа всичко?

Докторката по мъжки ми тегли една майна, махна с ръка и се отказа да ме превъзпитава.

Всъщност само веднъж съм спирал да пуша. За цели два месеца. Но не би - една сутрин отидох на работа, купих си вестници и цигари, пуших цял ден и чак вечерта се сетих, че вече съм въздържател. Мамка му, как не се закашлях поне веднъж, та да се сетя, че вече не пуша…

Сега често се сещам за думите на бащата на моята „изгора”. И все си викам: да го бяхме послушали тогава. Само че, както е добре известно, дяволът никога не спи и само дебне грешници като нас. И когато ни допипа, потрива доволно ръце. Пък и нека не си кривим душите - порокът по-често е привлекателен и приятен, отколкото обратното.

По това време - в девети клас - се образува окончателно компанията ни в село. Бяхме все момчета и момичета от нашата махала, познавахме се от деца, но тогава беше модата на организираните компании и така се оформи нашата. Тогава, за разлика от сега, по селата имаше много, много деца. Понеже териториално бяхме към 7-ма избирателна секция, така и нарекохме компанията си - “Секцията на черния гарван и треперещия лист”. Защо така - един дявол знае. Дори имахме собствен химн - „Хубава си, моя горо”. И досега, на стари години, сме си приятели.

Правехме доста щуротии, младежка работа. Бяхме си ушили еднакви ризи, с избродирано на джобчето лъвче. И властта, която също като дявола никога не спи, заподозряла, че вършим нещо нередно, дори противозаконно. Привикваха ни един по един в кметството - да не би да сме някоя антидържавна организирана група. Шантава работа - тогава повече от половината бяхме още ученици. Викаха ни в присъствието на кмета, селския милиционер и комсомолския секретар. Следствие, един вид. Най-активен беше комсомолецът. Гледаше ни с присвити очи, записваше си нещо в една тетрадка и често поглеждаше към ченгето. Един вид: какво толкова ще им приказваме, давай ги в мазето и по двайсет тояги на голо. И задаваше най-тъпите въпроси. Например:

- Защо има бродирани лъвчета на джобчетата?

Някое от момичетата, които си бяха доста устати, попитала:

- А защо на знамето ни има лъвче?

Комсомолецът вдигаше ръце към небето, сякаш искаше да каже:

- Работата е ясна. Безнадеждни са.

Ченгето, който беше един много весел и готин чичка, само се подсмиваше и си му личеше, че му е досадно до немай къде. Както и да е, следствието не доведе до никъде. Връчиха ни по едно предупреждение и заповед да не носим повече ризите с лъвчето и ни оставиха на мира. Разбира се, ние пак се събирахме и с гордост носехме лъвчето до сърцето си.

Често се събирахме, правехме си купони, както е модерно сега да се казва. За един Първи май се подготвихме да идем групово в “Черна гора” - една местност край селото, която беше засадена с акациева гора, от която сега няма и помен.

Та, пременени със секционните униформи, натоварихме продуктите си в магарешката каручка на един от нашите и потеглихме накрая на първомайската манифестация - тогава се правеха такива неща като манифестации на празниците. С какъв акъл сме го направили, да се чуди и мае човек. Поне да бяхме изчакали като хората да мине манифестацията, пък тогава върви където щеш. Ама не - ние завършихме манифестацията с магарето напред. След като се е извървяло на манифестацията цялото село, ние последни с магарето, еднаквите си ризи и всички с тъмни очила. Вероятно сме мязали на мафиоти! Сигурно на властта й се е изправила косицата, а това си беше само една младежка щуротия.

Имаше ново следствие. Този път беше и партийният секретар, освен комсомолеца. Набиваха ни обръчите цяла седмица. След това на всички ученици ни намалиха поведенията.

Със секционните ми приятели се случи много забавна история. Гаро и Янчо ухажваха една и съща ученичка. И, за да й покажат горещите си чувства, една вечер те почукали на отворения й прозорец и й показали през него голям рунтав мъжки заек. Девицата се разпищяла, заекът се подплашил и скочил в стаята. Нашите юнаци, за да не го изтърват, се пресегнали вътре и без да искат извадили черчевето на прозореца.

Момичето живееше на квартира на центъра на селото, близо до гимназията. Случило се да минат хора, чули виковете на девицата, помислили, че я похищават и се втурнали да видят какво става и да помогнат с каквото могат. Тогава хората така правеха - видеха ли човек в беда, опитваха да помогнат. Не се обръщаха на другата страна и да се правят, че нищо не са чули и видели. Времена…

Дигнала се гюрултия, наскачали хазяите и на сутринта нашите герои се озовали в кметството - на разпит и следствие. Най-смешното беше, че им връчиха предупредителни протоколи, в които между другото пишеше, че ги порицават “за иставяне на черчеве и плашене на девойка с жив заек”. Голям смях падаше дълго време след този образец на юридическа аргументация.

След края на учебната година, девойката се омъжи за преподавателя ни по физическо, а Гаро и Янчо една седмица пиха от мъка. Въобще, получи се драма, на която и Шекспир би завидял.

После учениците завършихме, някои бяха приети студенти, други отидоха войници, някои от момичетата се омъжиха по други места, някои се преселиха по градове и села, но секцията си остана жива. И досега, когато имаме възможност, се събираме. За жалост, всеки път все по-малко и по-малко…