Воймир Асенов

Из „Граници” (1977)

На Елена Коларова -
майка ми -
посвещавам

ОБИЧ

Обич.
Обич, с дар ме дари, за да бъдем добри,
както ти спрямо мен, тъй и аз спрямо тебе.
Нека в дълги зори, зад скали и гори
да си в моя ден хлебен и аз да ти бъда потребен.
Искам русо небе, с изрусяла от теб светлина,
над главата ми луда и млада да свети.
Искам тая жена, дето може една
да ми бъде завинаги тука - в сърцето!
Нека русият син, моят истински син -
да обича Пирин, да обича и Тракия силно.
Нека има душа,
а душата му нека бъде за трима -
както има душа
тая българска, древна земя
неотразима…
Обич,
майка ми - мъдрата, есенна Струма -
ще изтрие с ръката си бръчките сухи
от мойто чело.
Знам, че мило ще хока, ще шъпне със песенна дума,
но завинаги нека остана под твойто крило.
Обич!…

КРИЛЕ

Там висока вода безначално над мене струи.
И висока земя върховете си мраморни вдига.
Над класили треви, над комитски гори
с песента си лети чучулига.

- Ти си малък човек сред огромните здания.
Ти си мравка, която по тях се катери -
и сега чувствам аз - о, наивно създание,
как реши своя ръст ти със тях да премериш!?
Заминавай от тук. Отиди си веднага.
Намери си за своята работа друго поле.
Там ще имаш за своите корени влага
и за своите пориви сини криле! -
Аз не питам. Вървя. Аз така съм възпитан.
Още в моето детство над мене е бдял исполин.
Ако вдигам главата си - вдигам очите си,
за да виждам дори и от тука Пирин.

Там висока вода безначално над мене струи.
И висока земя върховете си мраморни вдига.
Над класили треви, над комитски гори
с песента си лети чучулига.

И ще пея за тях. И за тия грамади.
Знам: човек с песента си се мери на ръст.
Всеки път преминава след хора и сгради.
Всичко друго е равно на равната пръст.

ИЗВОР

На Миле

Вярно ли, казват, вярно ли,
или измислят хората,
че ти си златна ябълка
зад девет зида затворена?
Онази стара приказка -
за змея и за юнаците -
нима е всъщност истинска,
или е сън по прекрасното?
Не е, не е за вярване.
По-скоро ти си просъница
в наивната мъдрост на старите.
Аз съм те търсил, питал съм,
но все не стигам извора,
над който зрееш.

Очите си
превърнах в нощни изгреви.
Ти пак оставаш там -някъде
далече, зад девет вечери.
Сигурно никой не те краде,
защото си вече наречена.
Не е, не е за вярване.
По-скоро ти си просъница
в наивната мъдрост на старите.
Боже мой, сетих се, слънцето -
та ти си, ти си слънцето!
Ето ги черните гарвани.
Змеят зад облака зее.
Хората гледат попарени.
И в ужас цветятя немеят.
Бие сърцето ми. Бие до пръсване.
Свят ми се вие от образи.

Ще те откъснат.
Ах, късно е, късно е…
Ако не вярвам, ще те загубя,
ако не вярвам, ще се погубим.
Но аз те приемам за истинска.
Моля те само - във тая приказка,
нека те пазят гълъби.

МОЛИТВА
В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Тихо. Сега сме в светата обител.
Между стените от въглен, обрасъл в чемшир,
бавно пред нас е прелистил вратите си
Рилският манастир.

Мракът е оня отшелник - калугер,
който запалва молитвено свещ,
но сред клисурата чува се друга,
друга молитва по друг копнеж: -

Мила Родителко, Ти, Богородице,
дала ни хляба и мъжкото име,
ах, Свободата да ти е сродница,
за да пребъдеш, за да ни има!

Нека се помни и в празник, и в делници,
ча са вървели по тия пътеки
страшно обречени млади отшелници,
за да се слеят със Тебе навеки.

СВЕТЛИНА

„В борбата ще загинат и невинни хорица”.
Васил Левски

Щом и турското куче се е вбесило,
че след тебе е тичало девет години,
позволи ми да мисля, че няма бесило,
на което увисват невинни.

Ти си страшно виновен и жертвен, Апостоле!
Дай бог, всекиму малко от твойта вина:
да гори за народа си честно и гордо, а после -
нека бъде во веки веков Светлина!

СЕПТЕМВРИЙСКО ХОРО - 23

Тъпанът думна.
Повтори.
Чуха се викове: - Хайде!
Нужна е първата дума,
за да засвири и гайда.
Гайда на няколко гласа
пее, ручи и говори.
Същата странна нагласа
имат и нашите хора.
Но за хоро да се хванеш
трябва отрано да знаеш,
трябва да знаеш отрано,
че се играе докрая.
Кръг - и под общия ритъм
всеки до другия скача.
Само тук никой не пита
кой е водача.

ПЕСЕНТА НА РАНЕНИЯ

Горице ле…

Яворова, ясенова, с пиленце мило.
Ох, наведи се, Горице, да мина.
Път ми стори, че останах без сила
много от обич и още от минало.
Искам в дома да си ида.
Да стигна в дома си с подрумчета.
Свойте да видя и те да ме видят,
че отмалях аз от тия хора под куршумите,
че отмалях от седенки по стръмните ридове.
Камъкът, който на пътя ми пречеше,
някой умря, но успя да повдигне.
Брат ми бе той, бе огромно човечище.
Ох, премести се, Горице, да стигна.
Нищо сега, че си виждам могилката
и вместо кръст пирамидка над нея.
Виждам звездата си. Дай ми ти билката
и зарад тебе ще оживея.

В ОЧАКВАНЕ

На разстреляния малолетен
Петър Киряков

1.
Когато слънцето залязва,
какво ми казват птиците пред сън?
Те може би очакват празник
и много светлина отвън…

Вън! Вън от всичко! Вън от мене!
И надживяла тленността
е само Тя… сърцето стене,
че пак избухва пролетта.

Защото равна на безсмъртие
остава само Свободата.
И аз с душата си откъртвам
надеждите на светлината.

2.
Колко въздух и колко възторг
се разливат сега във мечтата ми.
Русо слънце. Небе до възбог
над земята ми ти ще изпратиш.

Красота - остани, остани
в четирилистните нови години!
И звъни, непрестанно звъни
над дървета, реки, детелини.

Нека святка и нека гърми.
Дъжд желая от всеки твой облак.
Ти дъхът ми вземи. И дългът ми вземи -
Свобода, моя мъка и песенна обич!

3.
Не мога да умра. Зелено върше
трева ще вдига до стената.
Зад мен след изстрела тунела свършва,
а по-нататък почва светлината.

ПРОВЕРКА

На 1 юни срещу 2 юни
в часа на моята рождена дата,
когато всичко в мен звънеше като струна
спрях в моя Парк на свободата.

Бе шествие към братските могили.
Но тук, но тук, едва разбрах,
че „Жив е той!…”, че български Вергилий
ме води към тържествена заря.
Бях там. Ни млад, ни стар за повик.
Какво съм днес - работник или хъш!
И как до вас да стигна с честен подвиг -
за смърт достоен и за песен мъж.
Момчета хубави, момичета от пламък -
вградени в паметници с песента,
която топли българите и ония двама -
в оная влашка воденица през нощта…
Обичани. Пред вас съм в дълг за всичко.
И днес. И утре. И завинаги след мен.
Безсмъртниче е цветето, с което коленича
пред вас с пречистена душа на тоя ден.

На 1 юни, срещу 2 юни,
в проверката на вярата ви и мечтите ни,
наведох се земята да целуна…
Излязох. И видях звездите.

СВОБОДА

На Давид Сикейрос

Не ми затваряйте очите,
когато виждам всичко.
Аз вярвам само на лъчите,
с които се обичаме.

Не ми затваряйте очите!

От взиране за светло,
от много прах и пепел -
ще падне здрач и неусетно
ще бъдем всички слепи.

Не хвърляйте в очите пепел!

За моята звезда сред здрача,
за синя чучулига -
решетката от два клепача
на тоя свят ми стига.

За моята звезда сред здрача…

КОМУНИСТ

Той прекрасно живя свойта роля.
Не игра във живота си.
Той живя!
Ти бъди като него и с мъжката воля
ще прескочим със теб и деветия вал.
Ето филма… Екранът е Куба.
Но Урбански сече сам
великия, руския лес.
Трябва огън за влака, препълнен със хляб.
Там се губят…
Революцийо, ето я твоята чест! -
Идва шайка бандити. Те стрелят. Той пада.
Още крачка… Те стрелят. Те стрелят…
И вечност, събрана във миг: -
Не умирай, другарю! Живей, камарадо!
Камарадо, живей! Тоя вик
се понася на щик
с автоматни откоси -
сякаш всичко се върши на живо.
И боли, и боли: Че Гевара е носил
тая светла съдба до Боливия…

Революцийо, дай ми такава награда -
ще премина и ада, но ти ме води,
с тоя вик: Не умирай, другарю! Живей,
камарадо!

И по цялото земно кълбо победи!

ЛЕНИНГРАД

Снегът цъфти,
снегът звъни
като във северна балада.
Но ти за миг се погледни
в ония одимени дни,
в ония 900 дни
блокада!
През девет планини мини,
мини през девет кръга в ада,
но не забравяй, но помни
ония одимени дни,
ония 900 дни
блокада!
Почти от четири страни
кръжи снегът,
върви врагът
напред с приклада -
това са 900 дни,
това са 900 дни блокада!

А там, в самия град,
затоплено от Пушкинова строфа,
момиченце, умиращо от глад,
яде корички от картофи.

Виелица - какъв балет!
Снежинките са топли, топли…
Сълзите се превръщат в лед,
детето - в снежна топка.

Снегът дими, дими, дими…
Ехти последна канонада…

И дишат необятните земи,
разкъсали желязната блокада.

И ЦЪФТИ АЛЕН МАК

1.
Между сабя и боздуган
стои Бузлуджа.
Мъдър е тоя Балкан.
Мъдър е Дядото -
нужно е
първо на него дан.
После ще дойдат ония дъбове,
дето израстват след ален мак,
дето и в моите чисти дългове
с песен ще веят червения флаг.
После ще дойдат при тебе и внуците,
дето от ален мак палят звезда,
за да избухнеш и ти, Революцийо,
за да изгрееш и ти, свобода.

2.
Дай ми мъката си, майко
мила.
Мен ми трябва още малко
сила.
Трябва да говоря прямо,
честно,
че при теб се връщат само
песни.
Мъката ти е гранит и
камък,
за убити - не - обвити
в пламък.
Но живота побеждава
вишнев
и за тях с безсмъртна слава
диша.

3.
Слава на тези, които куршума
в пролет и в есен
посрещаха с песен,
но устояха на мъжката дума!

Слава на тези, които остават
в нашата сила
дори след бесилото.
Доземи поклони! Слава!

4.
Права си, права си - нашият ръст
само с героите трябва да мерим!
Ние ги помним, а твоята пръст,
майко, ще каже дали сме ти верни.

Връщане няма по пътя назад.
Наша отмора е твойта почивка.
Ти си ни съвест на белия свят.
Ти си пред хляба ни блага усмивка.

5.
Дъжд заваля.
Този пролетно ведър
и паметен дъжд.
През април заваля
и през май ще вали,
и през всичките жадни години.
Ти задръж тоя дъжд -
в своите шепи задръж
като изповед млада
при себе си, древна Родино.
Един храбър народ,
един едър и щедър народ,
и със своите внуци се слави
за гордите нрави.
През велика река
той е минал без брод -
бод до бод
в знамената си
дълг и живот да остави.
И когато гърмя,
сред небе и земя,
страшна мъка
от тъмния облак надвесен -
той укри семена…
И цъфти ален мак,
за да зреят и дните,
и моята песен.

КРАСОТА

Постоянно те търся, ела!
Накажи ме със работа мъдра,
и щедра, и черна -
за да има миньора крила
и най-белите покриви - Перник.

В перуникови дни ще звъни
любовта ми, подобна на приказка
или на притча.
Красота, върху свойте везни
постави ме, ако ме обичаш.

Всеки труд се измерва с чела,
нажежени от пот. Песента ми
с какво се измерва?
Може ли с устремени крила?
Може би със разкъсани нерви?