Костадин Филипов

На Елин връх притъмня. Небето над Чепинското корито пулсираше в несвяст. Бурята надничаше злокобно зад планината. Една майка тръпнеше в тихо очакване до прозореца на кухнята. „Кога ще се върнеш? Кога ще си дойдеш?” - мислите й пълзяха като змии към ъглите на каратавана.

В приглушената светлина на стаята се отразяваше намръщеният мастилен свод. Светла усети ледена сянка зад гърба си. Не смееше да се обърне. Стори й се, че някой подсвирна зад прозореца. Затича се задъхана по скърцащите дървени стълби към втория етаж на празната къща. Надигна се на пръсти зад прозореца на детската стая. Чакаше да види не идва ли синът й. Беше го изпратила да купи мляко. А вече повече от час го нямаше. „В това време!? Биваше ли!? Каква майка съм аз!?” - сипеше обвинения върху себе си смуглата женица. - „Ами сега? Ако го хване дъждът по пътя? Защо ли аз не отидох да го взема, пустото мляко?” - не спираше да се кахъри мама Лети, както на галено я наричаше момчето й.

Живееха на хълма, точно срещу хребета със свирепия поглед. Оттам винаги идваше лошото време над града. Прогърмя. Прозорците потрепериха. Облаците набъбваха. Катраненочерни.

- Ангеле! Къде си, бре, Ангеле? - извика на прага на къщата притеснената жена. Никой не отвърна, само ехото повтори, че и потрети името на момчето. - Ангеле, Ангеле, Ангеле… - смутено отекваше самотният вопъл по коларския път. Само прахолякът и трънаците чуваха името на 8-годишния й син, а вятърът присмехулно завихряше в глуха забрава виковете.

Хълмът с дивата трева - така го знаеха всички. Мястото, на което едно време прадядото на Ангел избрал да построи своя дом. Високите папури наоколо показваха пътя към близкия микроязовир. Самодивска трева опасваше двора на триетажната къща. Виждаше се от всички страни на Велинград.

Цялата рода се беше споминала. Последен си отиде бащата на Ангел. Сякаш някаква прокоба тегнеше над семейството. А сега - и Ангела го нямаше. Бавеше се. Ураганът вече беше решил да връхлети всичко наоколо без милост.

Започнаха да падат първите капки. Дъждът се усилваше. Стихията прииждаше. За по-малко от минута се образуваха локви. Капките падаха без жал върху старите керемиди, удряха по стъклата. Обърна го на градушка. Светла отново се качи в детската стая. Сви се в ъгъла до вратата. Затвори очи. Вплете ръцете си в юмрук и замоли Богородица да спаси детето й.

В този миг всичко светна. Силна гръмотевица разтърси къщата. Сякаш беше пред прага… Светла не смееше да мръдне. Сълзи обляха лицето й. Постоя в ъгъла още минута-две в очакване на нова мълния. Беше страшно. Допълзя до прозореца. Погледна със замъглени очи и видя своя Ангел на метри от къщата. Проснат на земята, а двете бутилки мляко се бяха разлели наоколо. Изкрещя като прободена от кинжал в сърцето. Не усети как се озова до тялото на детето си. Дрехите му бяха разкъсани. На рамото имаше кървяща рана. Хвана го трескаво за ризата, погледна към небето и извика в дива агония.

Ангелеееееее…

Жилите на шията й се бяха опънали до скъсване. Пороят отмиваше солените й сълзи. Дъждовните капки давеха майчината скръб.

В този миг свръхсила обзе жената. Грабна Ангела и затича към хората. Не знаеше колко време е вървяла с отпуснатото тежко тяло на ръце. Мокра до кости и с кръвясали очи стигна до лечебницата.

- Детето ми! Спасете детето ми! - не спираше да плаче младата жена. Лекарите веднага взеха Ангела от ръцете й, а една от сестрите й би успокоително. Дозата беше висока. Жената заспа веднага. Попадна сама в дълбок кръговрат. Сънува безброй звезди в нощния небосвод. Около нея лица и огньове се прегръщаха лудо върху свитата от мъка земя. „Къде си ти, Живот?” - чуваше насън гласа на сина си.

***

Светла се събуди на следващия ден, обляна в пот. Сестрата й включваше нова система.

- Как е синът ми? Жив ли е?

- В кома е момчето. Лекарите правят всичко възможно да го спасят - сестрата се опита да успокои невярващата жена. - Искате ли да го видите? Елате, ще ви покажа вашия син…

Ангела лежеше все едно беше заспал. Усмихнат.

- Докторите казват, че синът ви е истинско медицинско чудо. Ще го предложат в София да влезе в учебниците по медицина. Чух ги като си говореха, че Ангел се е превърнал в жив гръмоотвод на мълния с голяма сила. Влязла е през рамото, ето тук, преминала е като огнена змия през цялото тяло и е излязла през крака му - каза сестрата. Тя отметна чаршафа и показа белега.

- Ама белегът, вижте белегът… не ви ли прилича на…? Ами да, вчера беше празникът на Дева Мария! Богородичка е спасила момчето ми - изхлипа жената и се свлече до леглото, на което лежеше Ангела, целунат от Божията майка.

Момчето се бори пет дни за живота си в изкуствена кома. След жестокия инцидент Ангела имаше само леки нарушения на периферната нервна система и бяло петно в паметта от трагедията на 15 август. Никога не си спомни и за миг онзи фатален следобед. Майка му беше запазила дрехите, с които беше облечен тогава. Ризата и панталонките, стопени от природната стихия му напомняха, че има живот след смъртта. За август и всичко след него…

***

Ангел порасна. Задоми се. Погреба майка си. Остаря неусетно. За своите 67 години беше здрав. Висок, добре сложен. Не много едър, но не и слаб. Всяка сутрин се бръснеше, сресваше бялата си коса назад. Сравняваше в огледалото утрото с вчерашното. Вторият живот беше белязал и тежките, и хубавите моменти с изкусен почерк лицето му. Мълнията, която по чудо не го прати без време на небето не му попречи да завърши електротехникум със специалност „Високоволтова мрежа”. Харесваше професията си.

В Източните Родопи го наричаха Прометей. Ангела - електротехник беше дал светлина на много от селата в смесените райони. И в западния край на Родопите беше на почит от българите - мюсюлмани. На Юндола го уважаваха, защото беше създал механизацията, с която стрижеха овцете. Остреше електрическите ножици и помагаше при авария в овчарниците. Беше на разположение по всяко време на денонощието.

Ангел живееше със семейството си в бащината къща - под строгия поглед на Елин връх. Около оградата все още растяха като луди самодивските треви. Прозорецът на спалнята - бившата му детска стая, гледаше към планината, откъдето боговете и до днес пращат гръмотевици.

Белязаният мъж почиваше в събота и неделя, но когато в стопанството имаше авария, Ангела палеше масленозеления си „Москвич” и за 20 минути беше на Юндола. За още толкова оправяше проблема в овчарника. От благодарност, местните му бяха подарили парцел във вилната зона - най-слънчевото място за строеж на лятна къща. От там на юг, при хубаво време се виждаха и планинските върхове в Гърция.

Ангела беше построил вилата си сам, без никаква помощ, с двете си ръце. Алпийската къщичка имаше голяма стая с три двойни легла, два долапа за дрехи и одеяла и една по-малка стая - определена за кухня на жена му Веска. Пред вилата, тогава 35-годишният мъж посадил и бор, да отброява годините житейска мъдрост…

Рангата, както му казваха на Юндола, имаше момичета. Трите сестри го бяха дарили с пет внучки и един внук. За тях даваше душата си. Най-големият внук и единствено момче в рода се беше оженил преди година за красавица от Пловдив. Сега всички чакаха и първата му рожба. А Ангела - своя първи правнук…

В началото на юли голямото семейство се беше събрало на вилата. И тъй като числеността на фамилията се увеличаваше прогресивно с годините, най-големият зет купи съседната вила, за да има къде да нощуват всички. През деня момичетата се къпеха със слънчева вода, а майките им събираха планински тен. Зетьовете убиваха жегата в гората и беряха гъби. Събираха и див кимион за суджуците и луканките през зимата.

Най-възрастният от фамилията обичаше под дебелата сянка на високите борики* да поправя някой стар електроуред, въпреки понамалялото му с годините зрение. Неговият внук беше направил записи на касетки с песните на любимката му - Йорданка Христова. Почти през целия ден естрадната звезда огласяше вековната гора.

Преди да заспят най-малките „момичета-кокичета”, както дядо им ги наричаше на галено, беловласият мъж обичаше да им разказва от историите на живота си. И в тази топла вечер прохладният горски вятър беше готов да разнася навред благите думи на стареца. Дъщерите на Ангела приготвяха салатите, а зетьовете в сладка раздумка разпалваха огнището за скарата и гъбите с масълце. Под скования с борови греди навес зад вилата на дългата маса чуроликаха всички внучки. Старецът одобри с поглед пасторалната идилия, сипа си ракийка в малка чашка и заразказва поредната си история.

- Беше преди две години, няколко месеца, след като баба ви Веска почина - започна достолепният старец и отпи от малката чашка, за да преглътне буцата скръб, заседнала в гърлото.

Очите му се насълзиха, но не от силната ракия, а от мъка по жената на живота му. Тази, дето всяка сутрин ставаше преди него и му вареше турско кафе. Тази, дето го чакаше будна всяка вечер, когато закъсняваше от работа. Тази, която освен съпруга му беше и най-добрият приятел. „Ех, Веске, къде си сега да видиш тези малки душици около мен. Само за тях живея вече, Веске” - си мислеше Ангел, докато изгарящите очи на внуците му тръпнеха в очакване на продължението на историята.

- За да разсея мъката от загубата на баба ви, заживях през цялата година тук, на вилата. Всеки ден идваха да ме виждат приятели. Хора, с които сме работили в овчарниците на Юндола и дори такива, за които само бях чувал. Много ме уважаваха. Уважават ме и до днес. Не само тези, с които съм работил рамо до рамо, но и децата им. Една от тях е Джема. Виждали ли сте Джема, нали? Тя често идва да й дам цигара, две. Виждали ли сте я? - пак попита внучките си -  А? Май не!? - не дочака отговора им - Скоро не е идвала, пущината! И нейните крака вече не я държат, като мен! - позасмя се Ангела и отпи втора глътка от огнената вода в чашката, която се губеше в голямата му длан.

Джема беше дъщеря на най-тачения земевладелец в района. Най-малката от четирите му деца. Единственото момиче в рода на Медо Али.

- Ето, виждате ли всичко над вилата? Негово е! - каза Ангела и посочи с ръка целия хълм зад навеса. Комплекс от поовехтели бунгала и току-що засадени ниви с картофи. - Добър човек беше Медо, добър приятел… - старецът отново замълча и сипа от ракийката в пепелника, за да почете паметта му.

- Хайде, дядо! Продължавай! - нетърпеливо го подкани едно от момичетата. Ангел се засмя, погали го по главата и продължи.

- Медо Али остави децата си сираци на крехка възраст. Всеки от тях трябваше да търси своя късмет и да се бори с живота, ненавършил пълнолетие. Момчетата бяха раждани през година. Братята разделиха наследството помежду си. Всеки продаде нивите си и напусна Юндола, за да търси късмета си в големия град. На сестра им оставиха родната къща, но и грижите за болната им майка. За Джема смъртта на баща й дойде като гръм от ясно небе. Момичето преживя много тежко смъртта на Медо. Спря да говори след погребението му. От лъчезарно и приказливо момиче, като че ли нещо ? стана. Превърна се в кълбо от тъга и омраза. Отнасяше се с пренебрежение към всички, дори и към най-близките си.

Казват, че след като Медо Али починал Джема вече не била с всичкия си. Превъртяла. Вършела всичката работа, без да мисли. Чистела къщата по няколко пъти на ден, дояла кравите след паша и рано сутрин, перяла килимите и простирала дрехите, но не обелвала дума на никого. Баща й го нямало вече. Мъката не успяла да превъзмогне.

- Въпреки всичките грижи, които Джема полагаше, майка й почина няколко месеца след любимия й татко - като каза това старецът видя, че едната му внучка се разплака. Помилва просълзеното момиче и й показа небето.

- Виждаш ли, моето момиче, ето онази звезда. Това е Вечерницата. Това е звездата на всички наши любими хора, които вече не са около нас. Това е звездичката на майката и таткото на Джема. Това е звездичката и на баба ти Веска… - колкото и силен да се опитваше да бъде след смъртта й, Ангела имаше и такива моменти. Усети как нова буца от мъка стегна гърлото му и не му позволи да продума отново. Преглътна, пое дълбоко дъх и бавно продължи историята за Джема.

- След като и майката на Джема почина, момичето остана съвсем само. Братята й се задомиха, построиха големи къщи във Велинград, по на три ката. Родиха им се деца и почти не се сещаха за малката сестра. Дори рядко се качваха на Юндола да я видят. Джема не чака много. Дари къщата на кметството в Юндола за детска градина и се премести да живее в овчарника на бай Исмаил - втори братовчед на баща й. Исмаил беше богат бабечанин*, преселник от Якоруда. Той й предложи стая на таванския етаж в къщата си, но Джема беше инатлива и отказа. Каза, че не иска да притеснява него и семейството му. Избра да спи в плевнята. Зиме, лете Джема ляга върху сеното и се покрива с вълнени одеяла. И до ден-днешен. Дълги години през лятото дъщерята на Медо Али извеждаше животните на паша, а през зимата плетеше пуловери от вълната на овцете. Къташе парите от продадените на панаира плетива - шушони и шалове, както и тези от овчарските й надници.

Всяка трета неделя на август на Юндола се провежда традиционен събор. На него момците харесват девойка от селото. Залюбват се, а есента се вдига сватба. За Джема този ден не съществуваше. Не искаше никой да я харесва, нито да стане нечия жена. Затова не ходеше на селския панаир, а излизаше в гората да бере малини и червени боровинки.

След всяко лято Джема ставаше все по-тъжна. Годинките вече й тежаха. Не можеше да гони и събира овцете по поляните на Юндола както преди. Краката не я държаха. Пръстите на ръцете й се изкривиха от артрита. Под забрадката лицето й съвсем се сви и изсъхна заради слънцето, вятъра и цигарите. Наставяше ги една след друга. Вече почти не можеше да работи. Всяка вечер и до днес минава през смесения магазин на мегдана да си вземе хляб, парче салам, вафли и пакет цигари. Остава да поговори с магазинера бай Добри.

- Само пред мен и пред него се отпуска и отронва по някоя дума - Ангела погледна огънчетата в очите на изпадналите в захлас внучки - толкова сладкодумен разказвач беше. - Джема няма свои деца, но пък често минава покрай родната си къща и наблюдава с усмивка как децата на другите играят в бащиния й двор. Беше изпълнила желанието на Медо Али - детски глъч да ехти навсякъде около дома му. Казах ви, че беше избрала да няма наследници и че още преди години беше дарила къщата си на кметство Юндола за детска градина.

В една тиха и нетипично топла вечер през септември Джема си купи „Арда” от смесения магазин и седна до входа да си почине. Бай Добри излезе при нея и продума:

- И тая година всичко дето оплете се продаде. Харесват хората пуловерите ти. Как пък ги измисляш шарките отпред? - засмя се той и заглади със заучено движение мустака си. - Все са различни. Елеците от овча вълна също се изкупиха бързо - каза магазинерът, извади от джоба си няколко банкноти - парите от продажбата - и й ги подаде. - Онзи ден - продължи той - единият от кафевите шалове взе Бистра, жената на Божо горския. Щели да ходят до Пловдив… нали нямат дълго време дете, та да видят… дали ще им помогнат лекарите. Нямат много пари, нали пестят, пък Бистра много хареса плетения от теб шал, та й го дадох на вересия. Ще имат да ни дават…  - погледна с въпрос Джема, която дръпна спокойно от цигарата.

- А, ето я и нея! - край магазина минаваше Бистра, суха и слаба жена. Бледа, но красива. Връщаше се от дома на майка й. - Здравей, Бистра. Кога заминавате за Пловдив? Докторите дават ли надежда? - попита бай Добри.

- Тежко е, бай Добри - каза жената и наведе глава, като се опита да скрие тъгата си. - Могат да помогнат хората, ама трябват много пари - тихо отрони младата жена - Поисках от чичо - нали има ниви - да ни даде назаем, ама отказа - изплака мъката си Бистра.

Болката от думите й преряза Джема като с нож. В този миг тя изведнъж скочи от мястото си до вратата на магазина, отиде до бездетната жена, хвана ръцете й и в тях остави парите от плетивата си, които току-що получи от бай Добри.

- Отивай, булка, не се бави! - каза с насълзени очи Джема. Наведе глава и си тръгна. Тихо и без да се обръща.

Бистра заплака още по-силно, а сълзите й падаха като пендари пред прага на магазина. Трогната, държеше парите с треперещи ръце и не вяраше как от свои помощ не получи, а от чужди… Бай Добри хвана под ръка младата жена. Заедно влязоха в магазина. Остави я да седне, за да се успокои.

- Аз ей сега идвам. Ти изчакай тука - каза мъжът. Подаде й чаша вода и бързо излезе. Настигна Джема, спря я и попита разпалено:

- Как така даваш пари на непознати хора? Та ти самата нямаш. Как ще изкараш зимата? Това са парите от целия ти труд - и от пашата на овцете, и от пуловерите. Избола си очите си, за да ги оплетеш! Джема, какви ги вършиш? Как ще ти ги върнат? Та и те са на едната заплата на мъжа й?

Джема го погледна в очите за първи път, откакто се знаеха. Бай Добри се стъписа от решителността, с която дъщерята на Медо Али заговори. Очите й горяха, брадичката й трепереше:

- Изкарала съм ги, да! Парите са си мои! Аз решавам какво да правя с тях! Ти знаеш, че никога не съм имала дете! Дала съм на жената парите, за да идат с нейния на лекар! Дано да свършат работа! Малко са, но пък са нещо…

- А зимата? Как ще изкараш зимата? - недоумяващо продължи да пита бай Добри.

- Ти не бери грижа! Ако вашата Света Богородичка помогне на нея, и мен ще запази през зимата… - Джема пое дълбохо въздух, стисна в юмрък ръката си, обърна се и продължи по пътя притихнала. Бай Добри я проследи онемял, докато я изгуби от поглед…

Внучките на Ангела го гледаха в захлас. Най-малкото беше заспало в ръцете на сестра си, но пък другите искаха да разберат защо Джема е постъпила така. Преди да продължи, старецът се усмихна и отново отпи от ракийката на масата.

- Джема няма деца. Така си и остана. И в момента живее в овчарника, а постелята й продължава да е сеното. През годините тя даваше на кметовете на Юндола парите от надниците си, без никой да знае. Имаше едно условие. Дарената къща за детска градина - родният й дом - да бъде боядисвана, ремонтирана, за да посреща нови деца, като вас - будни и немирни - усмихна се Ангела на малките момичета.

***

Септември превали. Дойде октомври. Джема все още спеше, но се събуди от гласа на Исмаил.

- Джема! Да не си умряла, ма? Кой ще изведе животните? Ставай, че работа те чака!

- Ба, умряла съм, че мен и Господ ме не ще! - продума изпод одеялото Джема.

- Ставай, че гости имаш! - подвикна чичо й. - Някаква жена иска да те види. Каза, че имала нещо да ти връща.

Джема никого не чакаше оная сутрин. Излезе сънена от обора и видя до оградата Бистра - усмихната и нетърпелива. Джема приближи и я попита:

- За какво си дошла толкова рано, булка? Какво има да ми връщаш?

- Чакай, лельо Джема! Моля те, вземи тази пита. Сама я омесих и опекох. Донесла съм ти и мед… - Джема се приближи още.

Исмаил гледаше отдалече, напрягаше се да чуе какво си говорят двете жени, но не успя. Видя, че Бистра взе ръката на Джема, наведе се, целуна я и й прошепна нещо. След това остави торбата, обърна се и затича по пътя, откъдето беше дошла. Джема отнесе всичко в обора. Позабави се малко, но след това видимо спокойна изведе овцете на паша.

Надвечер, след като прибра стоката и издои животните Джема отиде до магазина за цигари. Бай Добри нямаше клиенти и беше седнал на пейката до входа. Като доближи, Джема поиска една от неговите цигари. След като запали и се сви от другата страна на вратата, заговори тихо, загледана във вековната борова гора:

- На мен за какво са ми пари? Деца нямам, а пък на деца се радвам - трескаво тръсна пепелта от цигарата. - Бистра дойде заранта при мен. Донесе ми погача за здраве. На дъното на торбата имаше и друго - каза Джема и дръпна трескаво с набраздените си устни от цигарата с лютия тютюн - Шалът, дето й го беше дал на вересия… върна ми го жената. Благодари ми от сърце и каза, че напролет чакат първа рожба.

Лицето на бай Добри светна. Той я погледна и каза:

- Добър човек си ти, Джема. Колко радост си донесла, ако знаеш в дома на Горския и жена му. Толкова години чакаха чудото и ето… с твоя помощ ще си имат детенце!

- А пък аз тоя шал ще го пазя, че някой ден Бог с него може да си ме прибере, знае ли човек… - говореше Джема на бай Добри, а той със стиснати устни и пълни със сълзи очи я слушаше, притихнал на прага на магазина…

Джема стана, заметна проядения от молци на места шал, дръпна силно от цигарата. Нагорещеният й край озари набразденото лице на жената. Усмихна се, тръгна тихо, без да се обръща и се изгуби в тъмното.

***

- Хайде, деца, време е да лягате - чу се гласът на Здравка, една от дъщерите на Ангела. Две от внучките му вече спяха на пейката, стоплени в прегръдките на дядо си, а другите три момичета искаха да знаят още за Джема.

- Ако си легнете сега, утре ще видите Джема - каза възрастният човек, който знаеше, че героинята от разказа му наистина ще дойде, за да го види и да я почерпи цигара.

- Дядовите внуци, умни ка’т кютюци*** - каза им той и ги проследи нежно с поглед и блага усмивка.

Момичетата легнаха и бързо заспаха в очакване да видят на живо утре коя е Джема.

***

- Татко, борът е тръгнал да изсъхва! - извика от поляната пред вилата една от другите дъщери на Ангела - Видях го, докато събирах играчките на децата под дървото.

- Нищо, Ваня, утре ще видим тая работа - каза спокоен Ангел и се приготви да ляга. Затвори очи блажено и в съзнанието му веднага изплува образът на покойната му съпруга. Всяка вечер овдовелият Ангел пожелаваше на Веска лека нощ преди да заспи като палеше цигара и я оставяше в пепелника да догори…

***

На другата сутрин Джема, свита в шала си, вече беше седнала под бора на поляната пред малката вила. Чакаше Ангел да се събуди, да й сипе кафе и да запалят заедно първата за деня цигара. Никой обаче не мърдаше. На север зад вилата се задаваха облаци. По всичко личеше, че ще вали. Докато идваше насам, на Джема й направи впечатление, че някои от клоните на бора бяха пожълтели. След около десетина минути една от трите дъщери на стареца се появи сънена на малката тераска пред вилата. Протегна се, видя Джема и я поздрави.

- Ха, добро утро! Май ще вали? Гледай какво се е смрачило! Ама нека напои земята, скоро капка дъжд не е падала… Не е ли станал татко? - попита Елена.

Джема поклати глава, свита в основата на бора.

- Хм, странна работа. Друг път пръв е станал, пуснал е радиото и кафето е на масата - учуди се Елена.

Небето над вилата просветна. Чу се далечен гръм, но не успя да събуди никого. Елена отиде от другата страна на вилата, където в малката кухня спеше баща й. Вратата беше затворена. Помисли си, че е излязъл рано да набере жълт кантарион и мащерка за чай на децата. Самият той също много обичаше жълтия кантарион, особено през зимата, като почнат болестите. Отвори вратата. Ангела лежеше завит и обърнат към стената.

-  Татко! - повика го Елена - старецът не отвърна. Дори не помръдна. Елена го обърна по гръб. Ужасът от гледката изкриви лицето ?. Беше починал в съня си.

***

Елена не знаеше какво да прави в този момент. Не успя дори да се разплаче. Опита да се концентрира. Но и това не й се отдаде. Мислеше трескаво какво да прави с децата, които всеки момент ще се събудят. Затвори вратата, а до нея вече беше седнала Джема.

- Татко е починал - каза тихо Елена и отиде да буди мъжа си и сестрите си.

- Почивай в мир, бай Ангеле. Вашият Бог ви събра с кака Веска. Сега пък те прибра при нея, за да не се загубите по пътя към рая… Бог да ви прости! - каза Джема.

После стана, свали шала си и го остави на пейката под навеса, където само преди броени часове Ангела разказваше на внучките си историята й. Запали цигара от кутяата на масата. Запали втора и за него. Остави я да тлее в пепелника на масата. После тръгна по черния пътя към овчарника. Само горчивият цигарен шепот и дирята от тютюневия дим напомняше, че дъщерята на Медо Али е минала оттук…

***

Небесен траур се спусна над Юндола. Почерненият свод над вилата заплака с едри сълзи. Докато събуждаха децата, трите дъщери се вцепениха от мълнията, която разцепи на две бора пред вилата. Едната половина на дървото падна на сантиметри от покрива на лятната къща. Всички гледаха онемели зад прозореца в стаята.

Призрачно сияние обви алпийската вила - небесното царство ликуваше - прибра си последния ангел на земята…

***

Телефонът на Елена вече звънеше. Чуваше се отвън. Беше синът й - най-големият внук на покойния Ангел.

- Мамо! - щастливо каза момчето - Имаме си момченце! Роди се преди няколко минути! Да кажеш на дядо, че греховете му са опростени! Има наследник, правнук! Носи неговото име!

——————————

ЛЕГЕНДА:

*борика - така в Западните Родопи наричат иглолистно дърво;

**бабечанин - българин - мюсюлманин от Белица;

*** кютук - пън