ИНКУБАТОР
Отидох до фин-тех парка да го видя. Всички говореха за него. Беше интересно: думата е нова, смисълът неясен, но обещаващ, модерен. А и денят бе един такъв: светъл, дружелюбен и досаден като остаряла любовница. Печеше ярко слънце, ала навсякъде се лееше вода - изпод земята излизаше. Един дресиран бял гълъб показваше уменията си, като летеше без крила, за да не пречи с пърхането си на въздушните течения над Гълфстрийм. Имаше залепени памперси от бамбукови листа отзад. Отнякъде миришеше на сода, на сяра или по-точно на друго нещо.
- Това е то, тех паркът! - хвалеше се собственикът. - Използваме термални води. После ги рециклираме и ги превръщаме в сладолед.
Когато видях как едно куче се изпика върху чучурите, реших, че сладоледът е вреден.
По-нататък собственикът ни показа джимаджиите.
- Това са нови устройства - не миришат.
Едва ги съзряхме през някакво криво и тежко стъкло. Летливи. Хлъзгави. Отвратителни. Непонятно живи. Хищни. Поглъщаха водата и тя след тях изглеждаше по-мътна. След това поглъщаха мътната вода и… но нямаха уста, правеха го някак с присъствието си. Тихо. И злобно. Бавно. Непрекъснато.
- За какво служат? - попитах. Признавам, че настръхнах.
- Не служат за нищо. Удивителното в тях е липсата на миризма. Усвоихме триста и осемдесет милиона евро да създадем този продукт. Верятно ще бъде използван в хранителната промишленост или в технологиите за отпадъчни води. Все едно. В момента частни компании влагат над два милиарда, за да го усъвършенстваме. И петролни компании се интересуват.
Излязохме от лабораторията, но пътем ни показаха устройство в прозрачна клетка, чрез която въздухът щял да се превърне в материя - беше нещо като транзистор. Сложили го бяха в коридора. И мигаше. Да се преражда можел. Такава способност имал - днес е транзистор, утре ще е въздух. На всеки кръгъл час от него излизала течност, която наричаха столпак. Някакъв вид сопол, от който растели треви с характеристиките на марихуана, но съвсем безобидни. Този транзистор сереше непрекъснато, но в същото време не се захранвал с нищо друго, освен с пръжки и кисело зеле. Щях да възразя, защото ми се стори прекалено - дори аз обичам пръжки.
- Това е шега, разбира се - усети раздразнението ми собственикът на фин-тех паркът. Той, между другото, изглеждаше съвсем хуманоиден, ако изключим липсата на зъби, нос и брада. - Някои се хващат. Нашите устройства не използват храна в обичайния смисъл на думата. Те произвеждат храна, като усвояват несъвършенството си. Или това на гостоприемника си. Столпакът е механично отхождане на разсъдъка. Иначе казано - ментален отпадък.
И ми намигна. Нищо не разбрах. А и миглите му, подредени такива, изпилени… Изведнъж реших, че пръжките са вредни. Да не говорим за киселото зеле. Джимаджия е.
Най-сетне излязохме в открития парк. Беше прекрасно. Цветно и пъстро. Орхидеи, превърнати в праскови, банани с размерите на лайкучка и мънички портокали за семе на тикви и за разсад на магнолии. Поинтересувах се.
- Това е диверсифициран вид лайм - разбрах. - Расте под земята. Още не сме сигурни дали от него ще излезе лайм, но на вкус съвсем прилича на диня. Опитайте! По-дълбоко копайте, моля. Той израства надолу, към корена си, и щом го стигне, цъфти няколко дни. После загнива, ако няма кислород.
Разкопахме. С черпак от бъзови листа ми даде топка от това нещо във валцувана опаковка от сушена смокиня. Сложих продукта в чантата, сигурен бях, че ще издържи няколко седмици без да се разтече или овкуси. Благодарих.
Видях много - слонове с рога на челата, биволи с пера, какво ли не. Най-накрая въображението ми отказа да се информира от очите и ехидно съобщих:
- Аз съм от България.
Надявах се това съобщение да сломи проявите на зловещото усърдие у собственика. България е държава на хиляда и триста години, в нея е имало и това, и онова. Прабългарите са си поделяли хляб с динозаврите, а пратракийците - с морските народи на акулите и другите водни българи. В тая държава това не е онова, което изглежда, а как никога не е съответствало на кога. Хората не живеят, а преживяват, всичко е красиво, а красота няма; налице е подредба, а ред няма. Няма какво и как да уплаши тази страна и жителите в нея. Плашат се само от защо. Мислех, че като му кажа, че от България ида, ще му стане ясно.
Ала той, този малък, недодялан собственик на тех-фин (или обратно беше) парка - като го погледнеш досущ българин, възлест, грозен и академично прост, а всъщност приличащ на гума човек с филизи на главата си и тънки шнурчета от ушите, извади малка, миниатюрна флашка и я пъхна в ефирния прозрачен канал, който стоеше пред нас, без да го виждаме ясно.
- За вас, булгарете, имаме готов продукт!
Не знаех, че в тази тех-фин лаборатория, отдалечена от София по толкова категоричен начин, както столицата на Видинското кралство от провинциална Сердика, имат продукт, предназначен само за българите. А трябваше да зная: нали съм човек донякъде българин и в същото време - повече българин и отчасти човек.
Дадоха ми мехур, спаружен, мек и еластичен като кондом.
- Това е! - рекоха специалистите от фин-тех компанията и се изпариха като пръдня, каквато си въобразяваха, че само те могат да произведат. Последни от тях останаха само шнурчетата от ушите им. Сигурно са им служели за очи. Ако бяха носове, нямаше да оцелеят. Застоя се само шефът им или онова вонящо нещо с очи и увити във фуния уши, което той представляваше сам по себе си: статуя на смрадтта.
Надух балона, какво друго да правя, знам го от катаджиите, и изведнъж пред мен се облещи цялото земно кълбо. И какво да видя там - половината на Доган, турският владетел на Българя по руска линия, а другата половина не е само на Доган. Абе, рекох си, само догановци ли има на тая синя планета? Цялото Русия да беше, пак малко щеше да остане за дишане. Сакън. Нехорошо. Пуснах още въздух в балона и видях дребни ниви, долини и територии на други народи, а сред тях оземлени хора, сред които от доволни личности от парламента и прокуратурата, българските, нашенските, дето тукашното им все е чуждо, та затова го крадат. Всичката друга, малката земя, се беше поизръшкала и спаружила от собствения тормоз на уюта и битово съвършенство, само ние тука още спорехме кое какво да е, преди да се довършим зле. Не знаех, че всичкото земя е толкова малко, обло и еднолично. И че планетата страда в синята си рокля. Аз бих й сложил колан по средата, да си посвие тлъстинките. И бих потърсил българите с имоти в чужбина, за да ги попитам как са се побрали в обръча на себе си. И тези на Доган, който и да е той изобщо.
Тогава разбрах, че не е хубаво човек да инвестира в тех или фин паркове. Те са балони като земното кълбо, не можеш да ги стегнеш с връвта на разума. Не са продукт на необходимостта. Друго са. Миришат на пари. Вонят по същия начин.
Не че имам пари за инвестиране. Но имам обратното - вложение, която ще струва пари.
По-добре е да продаваш фъстъци, покълнали в зародиша на пъпеш. С фючърси на фондовия или още по-харно на женския пазар да мамиш - все ще хванат дикиш. Каквото и да е, на чаршията да е. Ако в сушава година на бостана фючърс или пипер няма, шиткай деривати. Или нещо такова. Половин диня върви с дял от пенсионна компания барабар - пазарен съвместен продукт, на половин цена от тази на кокуренцията, дето продава зелен фасул с кора от банани в комплект с кредитен пакет от фалирала банка. А ако вземеш и акция от електроснабдително дружество по ваш избор с парче сланина или половин кило чери домати - получаваш бонус две акции от технологична компания в областта на биозарзаватите. Акциите можете да получите между 12.30 и 12.40 часа на пазара срещу ваучер от…
Посадиш ли жътва, ще ти поникне плевел, крещи зъболекар, останал без зъби и клиенти, след като са го разкрили, че е тенекеджия по професия и дилър на акции без покритие. Плевел ли разсадиш, ще извадиш зърно - добавя той, фъфлейки философски. Може и чуждо да е, но ще го извадиш. Никой не вади от своето чуждо. Или обратно. Не говоря за секс. Ама кой сее жътва? Само политиците и техните избиратели. Затова жънат плевели. Днес вземат парите за утре, а утре… утре си е утре. Кой знае. Нали е по-умно от вчера, то до му мисли.
Той, тенекеджията, не обича да говори за утре, след като му избиха зъбите. Не обича да говори изобщо. Но харесва парите. Във всякаква собственост. Дори и като са чужди, най-вече такива ги кльопа. Чуждото, ако не успееш да го окрадеш наведнъж, да го изсмучеш можеш поетапно.
Стига да не ти се налага да работиш, мисли той. Иначе нахалост е било всичко. Щом нямаш нищо, продавай нищетата - светът ще щурне по това. Никой не купува настоящето си. Но всеки обожава джимаджии. И столпак. На борсите джимаджиите стигнаха уникалните форуърдни нива отпреди три месеца. А столпакът се продава като топъл хляб. Извинете - като волатилен индекс.
Така мислеше тенекеджията. Но защо ли крещеше? Сигурно го болеше нещо като зъб. Или пък имаше зъб на същото това нещо. Прилича на служебен министър-председател. Без портфейл. Така и не схванах какъв го раздава в този фин-тех парк. Сигурно очакваше да порасне надолу като лайм. Диверсифициран.
Не съм съвсем сигурен, че това е добронамерен хумор. Прилича на сарказъм и се възмущавам от себе си, че го проявавам. Не че ми пука.
Най-накрая не издържах и се скарах на собственика на фин-тех парка:
- Това е нечовешко! Не се търпи! - рекох го, за да го уведомя за мнението си. Не исках да го наругая. Щеше ми да му да му забия един между очите, ако изобщо имаше такива. Но не знаех как да го аргументирам пред себе си, това желание. Така се случва, когато си прекалено трезвен. Да се махна исках от този… парк. Незабавно.
- Кое? - внимателно и състрадателно ме попита той. Очите му бяха стъклени. От дългите му зачервени уши струеше пара. Вонеше на пари. Повтори доволно: - Кое не се търпи? Това е бизнес инкубатор. Произвеждаме бъдеще. И аз съм негов водач.
- Това е свинщина! - натъртих. Имах предвид миризмата. Това същество отделяше от себе си своята същност. - Свинщина!
Не подбрах подходящата дума. Поведе ме нататък без да промълви и дума. Не знаеше, че нося със себе си своя вот: инвестицията, която не струва пари, но ще ги създаде един ден. Или пък друго ще създаде. Столпак. Джиманджия… Или любов, ако проектът на вота у мен се окаже сполучлив.
В следващия салон на фин-тех парка водачът, този инкубатор на бъдещето, както се наричаше, ми показа свине. Двеста и четирийсет бройки. В парламентарен ред. Грухтяха в нещо като зала, ала всяка група си имаше своя кочина. Приличаха на хора, скупчени около трибуна, на която мълчаливо стоеше…. многоточие. Или неговият образ. Превърнеш ли човека в точка, човечествто е многоточие, какво друго да е? Всички в залата квичат за утре. Защото иначе не може. А и не бива. Ли?
Това ме запита водачът. И запиука електронно. По своя си начин.
