За да пожънем посятото от Васил Левски, първо трябва да го съберем в общобългарския “харман” и “хамбар” - в съзнанието на българина

интервю на Лияна Фероли

Освен че е утвърден художник, скулптор, поет и публицист, Емил Пенчев е и един от активистите в Общински комитет “Васил Левски”, Кърджали. Известен е и със своята пословична искреност и борбеност в името на националните ни идеали, оставени ни от почти обожавания от него Апостол на свободата. Затова и с такава отдаденост винаги се е включвал във всички начинания, свързани с този наш голям българин. Така беше и с провеждането на един от конкурсите за есе на тема “Левски и Европа днес”. И този път той най-много хареса есетата, критикуващи нашите недъзи.

- Емо, защо така много ти допадна есето на Атанас Ников?

- Най-вече, защото ни напомня да не забравяме, че някога сме имали голям обществено-културен разцвет, много богата история и героично минало, по които би трябвало да изпитваме носталгия, но и вяра, че отново можем да достигнем такива върхове. Той повдига и въпроса - какво би било, ако България нямаше последвалите във времето турбуленции и спадове. Съзнава, че с нищо не отстъпваме пред другите европейски народи, дори напротив, но просто трябва да уважаваме миналото си, особено заветите на Левски, да възвърнем самочувствието си и отново да се въздигнем, да укрепим бъдещето си.

- А как прие тезата на Рузие Мустанчиева от с. Чорбаджийско, че Левски и Европа са нещо различно…

- Тезата на Левски, че трябва да бъдем като европейските народи, не може да се абсолютизира, вярно е, че като националист, е коректен към всички други, не дели хората, но във фундамента на неговата идея е да може да се реанимира една държавност, тя да бъде българска и оттам нататък да последват равните права, свободи и т.н., поне официално така се води… Много други /Гарибалди, Мацини, руските народоволци/, като него, са имали такива идеи за модерната държавност през 19 век, които после са били опорочени.

- Ариф Ариф от ПГ “Васил Левски” също ни впечатли с това, че сега Европа за нас е мястото за гурбет, въпреки че някога е процъфтяла тук в земите на Балканите…

- Да, и той е още само в девети клас, а вече усеща девалвацията на идентичността на българина, на ценностите му и неговия рефлекс да се спасява сам. Да бяга и да не положи труд тук на място да оправи нещата. Той е прозрял тази философия, която е много тъжна - да се спасиш сам, бягайки от действителността. А този наш основен белег говори за нашата комплексираност. За това че предпочитаме с цената на много унижения и некомфортни ситуации да избягаме от родината си. Но съдбата поднася своите уроци и всяко нещо има своята цена. Изкараните навън пари са кървави и горчиви. Един мой приятел-емигрант ми каза навремето, че емигрантството е болест, не е автентично и нормално състояние, а преиграване, че си част от нещо, за което не си допринесъл нищо, освен робския си труд. Пък и като престанеш да се обръщаш назад, що за българин си? Така ставаш и съучастник на девалвацията в родината си, ако не се бориш с нея.

- Нещото, което Левски никога не би допуснал…

- Това да не искаш да развалиш комфорта в страната си, е едно голямо мерило за липсата на твоята българска идентичност. И, правейки точно обратното, именно така Левски извежда своята принадлежност към родното до нивото на величието.

- Но ако беше доживял освобождението и приложил идеите си в държавнически решения, както припомня в есето си Айтунч Шенол, каква ли политика би провел той?

- Мисля, че с рефлекса си на борещ се човек, Левски не би търпял нещо, което е в разрез с идеалите му, вероятно, би стигнал и до краен конфликт, дори да бъде убит заради това.

- Толкова много борци сме имали срещу статуквото “бедни-богати”, но голяма промяна няма. Има ли спасение от него?

- Ами ако човек няма оптимистична теория и нагласа, трябва да се хвърли от язовирната стена, която в Кърджали е много удобна за такова нещо, или бавно да се отрови с храни на “Монсанто”. Затова оптимизмът е до голяма степен съдбоносен за оцеляването ни.

- А ти къде го виждаш и какво би направил, ако беше отговорен днес държавник?

- Това е много страшен въпрос, защото винаги стигаме до “Приказка за стълбата” на Смирненски, а именно, че изкачвайки се по дебрите на властта, човекът губи много от своя човешки облик. Става материален, прави компромиси. И в един момент е склонен да не бъде вече този, който е бил. Да се промени драстично, имаме много такива случаи, аз също съм свидетел на това. Когато питат Хайтов дали може да следва примера на Левски, той казва, че за това се иска голяма вътрешна сила и голяма духовност. А и чувство за мисия, за промяна.

- Как преживяваш датата 19 февруари?

- Най-често си представям Левски сам в снежно поле, отивайки към несигурността. Бесилката отдавна също влиза в нейната картина. Още през 1862 година, когато тръгва за легията в Белград с увитите в парцали копита на коня на вуйчо си, за да не го чуят, когато оставя косите на майка си, той е бил наясно, че чака смъртта си. Но се е надявал, че тя ще се осмисли с малко по-голямо борческо движение. И, вероятно, е бил разочарован, давайки си сметка, обаче, че и много малко хора имат неговата сила.

Отива си спокоен и омиротворен, така се е държал и пред съда, успявайки да респектира и осъждащите го на смърт. Спасявайки, каквото е останало след големия провал на комитетската организация.

- Можем ли да го наречем гений на свободата?

- Абсолютно. Априлското въстание е негово дело. Идеите му предшестват и Руско-турската освободителна война. Той е “орачът” и “сеячът” на тези събития. Но за да има истинска жътва, е важно зрънцата, посети от него, да се събират на едно място в общобългарския “хамбар”, в съзнанието на българина. Левски да ни бъде и “хамбара” и “хармана”. Както напомня и Айтунч в есето си, да ни бъде всекидневна работа, почит и благодарност, не само във времето на годишнини, свързани с неговия живот.