РАЗКАЗ ЗА ТРИ КОПЧЕТА
Трима старци излъскват дъските на пейката в Морската градина.
Пред тях е морето, а над тях e сянката на кестена, под който е закотвена тази пейка.
- Ако не искаш да се излагаш пред хората, казваше баща ми, сутрин като обуваш панталона си, ще започнеш закопчаването отдолу нагоре, а не обратно. Така няма да забравиш дюкяна си отворен.
- Добър съвет ти е дал, но тогава панталоните бяха с копчалъци, а сега са с ципове - дръпнеш и… готово!
- Но пак отдолу нагоре!
- … Тогава той бил ученик, хъшлак, математиката не му вървяла, събирал се с една своя съученичка да зубрят заедно. У тях било свободно. Добре ама, тъкмо развивали една сложна теорема, и баща й, нейният, не моя, се върнал. Спрял се той на вратата, огледал стаята и вместо „Здрасти” казал: „Хайде, дангалако, прибери си книжките и право у вас! И повече да не те виждам тука да маскариш щерка ми!” А на нея пък: „Млък, ревло, (тя се била разревала) какви ми ги мъкнеш у дома?
- Да не би нещо да са направили?
- Нищо нямало, само дето едно копче на копчалъка му било разкопчано. Погледът на баща й се спрял тъкмо там…
На това място разказът прекъсва, понеже хъхрещият старчески смях привлича погледите на две възрастни жени. Старомодни: едната е с омбрела срещу жаркото слънце, а другата с бял мрежест воал и с бели ръкавици без пръсти.
Те поглеждат към смеещите се старци и съучастнически се усмихват.
- Тия пък на какво се смеят? Я се погледни. Да нямаш забравено копче?
- Такова нещо при мене няма!
И все пак погледът му контролно пролазва надолу.
Листата на кестена започват да жълтеят. Един лист предпазливо се спуща надолу.
- Карай нататък, няма значение!
Тази реплика се отнася за отминаващите жени. Намесва се вторият от старците. Той е с една глава по-висок от двамата.
- Абе и аз си харесвах едно момиченце… такова… малко по-едричко… След училище започнахме с нея да закъсняваме в онази градинка, как й казват… Ботевата. Разказвах й смешки. Момичето много се смееше… Ама как хубаво се смееше! Очите му бяха светли, едни такива, прозрачни, а на бузите й хлътваха трапчинки…
- Е, и?…
- Веднъж седяхме на пейката и от смеха тя се полюшваше към мен с рамото си, а крадливият ми поглед се насочи към разкопчаното горно копче на блузката й. Лъхна ме дъх на… на… мляко!
- Да не би да е била кърмачка?
И пак смях, по старчески.
- Глупости! Така мирише младостта! Топло и чисто, като прясно издоено мляко.
- А ти какво направи?
- Глупост. Какво друго може да направи един хлапак?… Видях под блузката й двете хълмчета и браздата помежду им. Млечният дъх ме замая и аз посегнах да…
закопчая това непослушно копче, но я стреснах с този мой срамежлив жест. Тя спря ръката ми точно над тази промушваща се надолу бразда. А после скокна от мястото си и побягна… Разплакана!
- А ти не я ли догони.
- Не. Един минувач, възрастен човек, ме изгледа и ми размаха пръст.
- Така е. Когато им е за първи път, всички момичета плачат.
- А после нас карат да плачем…
Това е афоризмът на третия, който не пропуска реда си.
- Завчера жената ме натири да изляза. Надувал съм бил главата й. Чиста риза ми даде. И връзка си вързах. Така наконтен, вървя аз из центъра, а срещу мен едно момиче, младо, има-няма двайсет и кусур години. Усмихва ми се. Ай, мамка му стара, да не би да имам разкопчано копче на едно неприлично място! Казвам си на ум и за всеки случай проверявам с ръка. Слава богу, наред съм! А пък то за какво ми се усмихвало момичето? „Господине, искате ли компания?”. Сякаш с мокър пищимал ме цапароса. „Госпожице, казвам, аз съм човек за компании, но винаги след това правя бели.” И си спомних как веднъж с празна бутилка изпочупих витрините на главната улица, след което баща ми ме улови за пояса на панталона, така ме дръпна, че горното копче отхвръкна и гащите ми се смъкнаха, а пък той разпаса каиша си…
- Това ли й разказа?
- Не. Друго направих. Бръкнах в джоба си и напипах десетачката, с която ме пусна навън жена ми. „Вземете, госпожице, благодаря за доверието!”.
- Какво доверие, бе, човеко! Жената друго ти е казала…
- Точно това доверие имах предвид…
Старците се смеят. Веселят се.
- Море… десетачка! Не вземеш да размахаш този бастун, дето го стискаш между краката си, ами…
- Нали затова го нося - да се пазя от скитащи кучета и… момичета!… Иначе краката още ме държат.
Пак се смеят. Старци. Този, третият, съм аз. Застанал съм сякаш отстрани и по Бертолд Брехтовски наблюдавам тази сцена.
Есен е. Листата на дърветата капят.
