ЧУВСТВО
Из „Просто живот” (1983)
ЧУВСТВО
Пак осъмвам над масата с белия лист
и звездите последни в прозореца гаснат.
Пак е ден обичаен, спокоен и чист.
И целта е добра, а посоката - ясна.
За добро в моя път топло слънце гори.
За добро се усмихват добри минувачи.
По земята голяма с надежди добри
един малък човек лекомислено крачи.
Аз съм просто живот, аз горя в своя ден.
Аз не искам отсрочка за данъци стари.
Нека тихо и тайно в сърцето ми пари
тоя порив добър като стих вдъхновен.
УТРО
Призори по улицата ни премина камион
и свъси вежди събудената нощна тишина.
Уличните лампи запремигаха. Поклон
им стори старата топола. За чуждата вина
се извини. Отмина камионът, а след него
със сънени очи загледаха прозорците.
Изтръпнаха леглата в сладка нега,
излязоха на улицата недоспали хора…
Денят е нов, за първи път изгрява,
по клони и листа играят светлини.
Съседът еднорък усмихнато продава
със днешна дата вчерашните новини.
Бъбривите чиновнички за нещо спорят,
изгубват се зад ъгъла, очаква ги тролеят.
Светът е нов. Населен е със хора,
и хората, разбира се, живеят…
***
Отива си денят, но с него грижите,
населили и сетния му миг, не тръгват.
Завръщам се като вдигач на тежести
след трудно състезание.
Така в една поредна нощ вървях към вас,
приятели от моя ден,
и разговарях тихо…
Светът изглеждаше измислен!
Пречупени крила на птици виждах само,
не виждах хората забързани край мен.
Единствено най-истинска остана
една неуловена песен.
АРХЕОЛОЗИ
Търсачи на древности разкопават
земята при Джумаята и разкриват
прастария римски стадион.
Пипат нежно, внимателно,
като хирурзи.
Талантливо и вещо търсят
между спокойните земни пластове
неспокойството. Разгадават
как хората са живели. И събуждат
дълговечната нощ на древното битие.
Всяка копка ражда въпрос
и замислени или разсеяни
търсят - в дълбините на земните пластове -
топлинка от живота на мъртвото време.
Както ние -
земетръсите
на века си.
***
Сънно се протягат прашните шосета,
от браздите до небето стигат.
Разговарят вечер със звездите -
денем слънчевата жар искри по тях.
Мъдростта им стига нависоко -
чува я дъждът и бавно тръгва
в ситна ръченица по асфалта.
***
Осъмвам в борова гора,
в зелена тишина разтворен.
И странно нежната зора
върви към връх от своя корен.
А катеричката от клон на клон
подмамва в свойте криволици,
и да се чудиш по какъв закон
след нея хукват хиляди искрици.
Навярно в миг такъв ще се роди
нечакано стихът най-чакан,
като знамение ще протръби
и като звук, от теб изплакан.
СОПОТ
Далечен лай на кучета в лозята
и борова гора околовръст.
Изгрява ясно слънце и росата
попива кротко в ласкавата пръст.
Сега съм пленник в горската обител,
далеч от всекидневие и шум.
Живея като неизвестен жител
и разговарям с вас на ум.
***
Спокоен ден във синьо и зелено,
упойващ дъх на борова смола.
Внезапна птица литва устремено
и сякаш виждам полет на стрела.
Сега е шест. И поривите скрити
изгряват вдъхновено и опасно.
Сега е шест и някъде тревите
ни викат пак в постелята си властно.
Припада нощ и плахите светулки
ни водят в изненадващи посоки…
Лежим под звън на алени камбулки,
а бяхме с тебе силни и високи.
***
Песента, белязала сърцето,
преоткрила мъдрост и лъжа,
води ме сега натам, където
трябва своя път да продължа.
И от мен излита омагьосана
и кръжи над земните ми дни
ей оная птица, белокосата,
дето отвисоко ме следи
и поделя всяка вест и мъка,
тръгнала от порив и сърце.
Но какво ме чака там - разлъка
или среща с парещи ръце?
***
Ревнувам те от всичко на света:
от всеки поглед и от всяка дума,
дори от ласката на пролетта,
родила звън в забравената струна.
Ревнувам те от всичко на света:
от дрехата, която те докосва,
от нежната мелодия, от песента,
която ни зове и омагьосва.
***
- Така ме запомни: с походка бавна,
по пътя между мен и теб.
И залеза угаснал запомни,
запалил бухналите клони на чинара.
Пред дом на кръстопът ме запомни:
там в мен разпънати живеят
и тиха нощ, и труден ден.
Под сянката на облак натежал
ме запомни. В задъхания влак,
потеглил призори през равнината.
Така ме запомни…
НАЙ-ДЪЛГИТЕ МОСТОВЕ
С тихи стъпки, пречистени,
разговаряме с убитите…
В музея няма измислени
дела и събития.
Там
тишината влиза в мен
като в храм!…
А сърцата ни тичат
през вековете -
най-дългите мостове,
по които е минал света.
***
Поседни!
Помълчи!
На полето зелената радост те чака,
разлюляна, гората те вика…
Има пътища - вечни и дълги.
Има хора добри и бездънно небе.
Има сълзи - горчиви и сладки…
Има, има любов,
която в гърдите расте.
Този свят стародавен и нов
със очи на дете!
***
Тебе моля, живот,
мой отминал имот,
теб, чудако и съднико.
Залюлей ме над бездни дълбоки -
от бряг до бряг ме люлей,
нека дебнат бедите жестоки,
не ме съжалявай.
Недей!
Запей ми песен орисана,
че за песен до днес ненаписана
е родено сърцето ми -
накълван от птиците плод.
Тебе моля, живот!
***
Може да си тръгне рано
някой тук от мене. Нека!
Ето я на мойто рамо,
кацнала от памтивека,
птицата на красотата…
Може в мен да се разпука
розата на самотата…
Може, но сега сте тука!
Ето ви - разцъфват клони
и игликата ме вика,
вятърът игриво гони
лист от нежна трепетлика.
Плаче в тишината ручей,
птица вдъхновено пее…
Нещо все ще му се случи
на човек. За да живее.
***
Посягам с длани грапави и груби
забравената нежност да погаля…
Но тя в далечни спомени се губи,
а слънцето на моя ден преваля.
Изпитах много радостни измами,
горчивини достатъчно изпих.
Но времето не е за мелодрами,
а за мъжествен и пронизващ стих.
В душата ми напира той и зрее,
изправя ръст и тръгва озарен -
любовно нежен, мълчалив, а пее,
тъй както и сърцето пее в мен.
