БАРИЕРА

Добрин Денев

Като чуя за бариера - настръхвам. Направо настръхвам, от само себе си някак…

Целият ми трудов стаж мина на тая бариера. На смени ми изтече тука пълният трудов стаж - като на филмова лента се извъртя. Само влакове и влакове - експресни, бързи, пътнически, тежкотоварни… всякакви. Без прекъсване. Няма ден, няма нощ, няма делник, няма празник. А дойдат ли насам, доближат ли зоната - без значение от коя страна, в кантона се получава сигнал и бариерата задължително трябва да се спусне. И някой, разбираш ли, трябва да го свърши това. Някой трябва да отговаря за това. Носи се отговорност, братче. Точно това аз самият го правих през целия си съзнателен трудов стаж. Бариерата беше тогава с ръчно задвижване - само навиваш и отвиваш една манивела. Не е чак толкова уморително. И трудоустроен като мене може да се справи. Спускам, значи, бариерата, а зададе ли се подвижният ЖеПе състав - слагам фуражката, закопчавам се догоре, излизам пред кантона с жълтото байраче, заставам мирно и така го държа. “Свободно е за преминаване”, ще рече, пък е и нещо като за поздрав към машиниста. Той пък ще си надуе свирката - щото като  отговор само това може да направи - да надуе. Нали? Правостоящите пък ти махат! Усещаш, че има голяма полза от тебе, че, както говореха началниците, си “част от системата”.

Всичко в “системата на ЖеПето” е организирано и точно. Нямам предвид закъсненията, които са си единственото и всъщност най-редовното нещо в “системата”, но които винаги са резултат на някакви “обективни” причини.

Ако, обаче, нещо да речем не е наред и свободното преминаване не се разрешава, трябва да се развява жълтото байраче, само че такива случаи аз не съм имал. Така минаха доста години. После се почна модернизация и реорганизация на труда, смениха дървените бариери с железни - дълги, колкото широчината на целия път, туриха от двете страни знак №32 “Железопътен прелез с бариера”, но онова правило - да се вдига вързаното байраче, си остана. Вдигам го значи аз през целия трудов стаж, без платът да се развива. Накрая навитото нещо заприлича на един маломерен царевичен мамул, вързан с канапче и силно омърлян от многогодишна употреба. Когато пък отмине композицията - вдигаш бариерата, прибираш се в кантона, който е с най-уставно тъмнозелено боядисани врати и прозорци и чакаш обаждане по телефона, или пък появата на следващия влак от разписанието. Работата не е уморителна, но отговорна. Повтарям - много отговорна.

Като ми дойде времето за пенсиониране, нямаше много церемонии. Изказаха ни по една служебна благодарност за добрата и безаварийна работа и ни отпратиха. Да го кажа направо - натириха ни към другата страна на бариерата. Нямаше церемонии и празненства. Уволнени “поради навършване на възраст”. Това е всичко. В ЖеПето рано пенсионират, защото там е такава категорията. Пенсионирахме се, значи няколко човека, “а бяхме млади”, както се казваше в един филм. Някои от колегите това хич не им се искаше и направо се поболяха от новото положение, дори имаше такива, които въобще не можаха да свикнат с мисълта, че вече нищо няма да правят и че вече за нищо ги нямат. Моите наблюдения върху по-старите от мене, пък и от тия, гдето бяха като мене, са все същите. И то си е баш така. Работил си многогодишно с най-дисциплинирано съзнание, че от теб зависи сигурността на железницата, животът и здравето на пътниците, поддържал си “кръвоносната система” на държавата и прочие. Макар че тя, държавата, де, уж с “ускорени темпове” работеше, ама всъщност все си движеше на “малка бързина”, тоест по старите разписания, с постоянните закъснения и с постоянното лашкане насам и натам.

Спомените, каквито и да са, и колкото и да са добри, много малко помагат. Като знаеш какво е зависело от тебе - абе, горд си бил, макар че по онова време даваха абсолютно незначителни заплати и с това не можеше да се гордееш. Обратното, обаче,  като се пенсионираш и като почнеш да кесиш самостоятелно на стола вкъщи, когато никой не ще да се сети за тебе, като разбереш, че на никой не си нужен, вече е друга работа. По-скоро - лоша работа. Както се изразяват някои колеги, “никой не те… такова вече”, употребявайки една неприлична дума. Само че нямаш избор, братче! И перспектива особена нямаш. Да започнеш оттук-насетне в кооперацията или ТеКеЗе-то - също не става! Ти униформа си носил, а сега с най-простите женуря от селото да почнеш да загърляш трайни насаждения и нам какво още. То, това, само тая униформа, дето си я носил, не ти го позволява! Можеш да станеш някакъв там писар или отчетник, ама тия места са малко и повече се раздават по роднински. И тогава  какво ще правиш? По цял ден значи стоиш на едно място, гледаш телевизията, или си гледаш старата фуражка. Ония, гдето казах, че се поболяха  и те така отначалото, докато накрая ептен я окъсаха и започнаха да гледат само в една точка. Може на стената, а може и в пространството. Гледат, гледат значи, без да мигнат с часове. Та това аз отдавна си го знаех. За това положение мислех, че съм готов, че имам достатъчно информация, щото към деня на пенсионирането вече бях започнал нещо като подготовка за бъдещето. То - едно бъдеще, ама айде… От сума време си правех нещо като работен план и горе-долу го бях обмислил доста подробно, нали, та като дойде “оня ден” просто да почна да го осъществявам. Между другото покрай мене набързо освободиха от работа и някои от по-младите другари, защото се направи по това време следващата голяма реконструкция на ЖеПето. Въведоха система за автоматична сигнализация и блокировка. Много автоматична. Модерна железница се получи. Бариерите от автоматиката сами взеха да се спускат, когато влакът наближи на 7-8 километра. Кантоните, почти всичките, станаха абсолютно ненужни и онези бариери с ръчните манивели и подземните вериги ги демонтираха и препратиха на вторични. Отпаднаха и ония мамули. Откъдето и да се зададе влакова композиция  бариерата вече я очаква - готова и най-бездушно спусната. Ако пък не е спусната, влакът сам трябва да спира и изчаква пред семафора, защото от него, от семафора всичкото се разрешава. От него зависи. Много бърз влак бил, ама и много чака на семафора и от много работи почва да зависи.

Народът, гдето пътува по пътя, най-чинно се нарежда и също чака - той пък пред спуснатата бариера. Влакът, мой човек, поначало има предимство, защото влакът е от по-горна категория - да речем от камиона или от рейса. По-горна категория има от всичко, значи, което се движи по земята. Както един началник обичаше да се изразява по събранията, “железницата е най-основен транспорт”. Другите видове следователно трябва да ни чакат и именно за целта им се спуска бариерата. Модернизацията, за която казах, като дойде, това основно положение го запази. Отмине ли влакът, бариерата автоматично се вдига, без грам човешка намеса. Даже така е регулирана работата, че тя почва да се вдига малко преди композицията да се е измъкнала докрай. Предполага се, че никой нормален няма да тръгне да преминава, докато влакът още не се е изнизал. Та, може би по-добре стана, че ме уволниха поради достигането на възраст, отколкото да ме съкращават поради технически прогрес.

Мислейки за близкото бъдеще на свободен от трудова заетост човек, реших да си натъкмя едно лично стопанство, тоест да си купя примерно една козичка, примерно една коза, да го наречем по-точно, и така да си осмислям времето. Вместо да вися по цял ден на първа програма. Такова проучване значи си направих овреме и реших, че ще е най-подходящо по този начин да се ориентирам към това, де, към самозадоволяването, както почнаха от телевизора да му казват. Няма да е пресилено, ако кажа още, че то, самозадоволяването, се предначерта тогава от партийната линия и направо обхвана цялата държава, като включи всичките слоеве на обществото. Кой откъде се появи, все за това агитираше. При това - най-аргументирано и най-научно, така щото трудовите колективи започнаха един през друг научно да се самозадоволяват. Едно такова нещо стана - всенародно нещо. Такова се получи.

Аз, обаче, нямах нужда да ме агитират по въпроса.

Козата, ако не знаеш, е много удобно за самозадоволяване животно като се абстрахираме от лошия смисъл, който имаше същата дума в миналото. Пък и то… нали всичко от миналото вече се отрече.  Така че самозадоволяването се изпълни с ново съдържание и му се даде голяма преднина и масовост.

Козата, както стана дума, не изисква много. Може да й се сложи една връвчица на врата и да се води, където трябва и където не трябва. Можеш да я вържеш за някое дърво или за ограда, а тя оттук-нататък си знае работата. Не е като някоя проста овца, например, като прасе или прочее. Дава ти достатъчно мляко, достатъчно и то най-качествено, както за мене, така и за домочадието. В смисъл - за мене и за жена ми. И яренца периодически се очаква да се появяват, а то, ярешкото, по нищо не отстъпва на агнешкото. Само че, за да отглеждаш въпросното животно трябва да си наясно с някои специални работи, както и да си попрочел това-онова. Например, трябва да си наясно, че козата има своите особености: не обича например да пасе трева от земята, а трябва да хрупа листа  от дърво или храст. Да я убиеш, трева няма да вкуси, докато не се изправи на задни крака и почне да обира всички листенца от един метър до метър и осемдесет. Тая подробност аз я подразбрах, но тя нито ме разколеба, нито ме уплаши. Напротив. Това, гдето го обясних, си е всъщност един най-лесно усвоим професионализъм. Аз за бариера съм отговарял, бе, драги, па козар ли няма да стана?

Железопътната инфраструктура е идеална за отглеждане на кози, ще знаеш. Там нали има едни изкопи и едни насипи - големи и целите покрити с най-подходящи за целта дървета и храсталаци. Природата около линията въобще не е замърсена, както около пътищата, дето всичко е наблъскано с олово и други вредности. Повтарям - железопътната инфраструктура е идеална за отглеждане на кози. И за нищо друго. Така си мислех през цялото си свободно и цялото си работно време. При това - идеална е не за едно или две животни, а за много, само че никой не се сеща за това. Но аз, нали разбираш, взех, че се сетих. Вярно, на обикновените хорица могат да им направят забележка или да им сложат възбрана да ходят нагоре-надолу по линията, както и да пресичат коловозите, но точно на мене за това никой никога няма да ми каже и копче.

Та така-а… Купих си аз едно подходящо яренце и определено време го отглеждах у дома, докато то поотрасна и се получи готовност да го извеждам. Вързано, както казах. Малко по малко се сближихме, то много бързо взе да ме познава, а пък се оказа едно хубаво - бяло като сняг, с идеални рогца, с красиви обички. Вкъщи всички му се радват - особено внуците, като ги доведат през ваканцията. От ръка съм го захранвал значи. Абе, стана козичка и половина! Като се появя и тя веднага ще дотича при мене. Даже ми се досвидя, когато след време я заведох на един миризлив козел, заради, направо казано, бруталното му отношение. Само, обаче, мисълта, че скоро ще се появят малки и още по-хубави козлета, ме успокояваше. Така е във всичко. Необходима “жертва на качество”, както казваше в подобни случаи по телевизията Владелен Попов - онзи шахматният коментатор.

И така ден след ден. Водя аз животинчето по ЖеПе-откосите, чакам да се назоба с млади листенца, сядам на сянка или се припичам, почивам си значи и си слушам музика от транзистора. Тогава много се слушаха транзистори и синът ми ми подари един такъв. Малък, джобен. Разбирам от него какво става по света и у нас, какви пак ги е надробил оня разбойник  Джозеф Мубуто и прочие. А и много музика изслушах тогава, докато козичката продължаваше да си зоба. То, като ти е леко на душата и оперна музика можеш да слушаш.

Забравих да кажа, че старите навици никак не ме напускаха, нищо, че вече носех обикновени дочени дрехи. Без да ща, следях разписанието и даже при закъснение се оглеждах кога най-после влакът ще се появи.

И така, изкарвам значи един ден козичката. А той, денят - от хубав по-хубав. Слънчев. Юнски. През нощта беше навалял дъждец, та всичко изглеждаше свежо - зелено и цъфнало. Като доближихме бариерата, гледам - спусната. И както обикновено наредили се вече един зад друг: някаква конска каруца, натрупана с кашони, една лъскава лека кола отзаде, рейс един и още други. Вървя си аз бавничко и приближавам. На мое място, понеже влак отникъде не се виждаше, друг щеше направо да продължи, тоест да мине през прелеза, защото тя, бариерата, е главно за мепесетата. Само че аз съм жепеец, братче, точно тука ми е минал трудовият стаж, и, нали разбираш, не мога да мина при спусната бариера. Никой не може мене да ме накара да мина, когато бариерата е спусната. Та, заставам и аз с козичката отпред и чакам подобно на другите. По някое време някакъв мотопед пристигна и, както всички мотористи правят, мина покрай всички и застана той отпред. А вози и една закръглена бамбина. С къса басмяна рокличка. Мотопедът - балканче, малък, та ако го погледнеш отзад, виждаш най-вече забасмените части на момичето как стърчат наляво и надясно от седалката. Такива гледки мене не ме вълнуват особено, но пък що да се обръщам настрана? То човешкото око обича да се радва на хубавото и да се позадържа в такива случаи. Представих си даже как изглеждат при движение. Бас държа, че това балканче като нищо може да предизвика някакво тежко петепе. Турили си, обаче, и двамата еднакви каски на главите, както е по писаните правила. Главите трябва да са запазени от удари. Онова дето най-предизвикателно се издаваше наляво и надясно, както вече казах, не че не се брои за ценност, но въпросните правила го пренебрегват. Сигурен съм, че по-стари хора от мене са ги писали тези правила. Ценностната им система е друга, не отчитат главното. А иначе, то си е още и радост за очите, братче.

Та… застана моторчето непосредствено до бариерата и току пред конската каруца, която дотогава беше най-отпред. И тогава… Не щеш ли… Абе, за секунда стана тая работа! Дали конят нещо се подразни от отнетото предимство, дали много-много не виждаше, дали на някакви цветя му замириса парфюмът на момичето, или пък просто такъв си му е табиетът, но изведнъж той отвори уста и я захапа. За косата! Както си беше седнала на моторчето. И на всичкото отгоре отхвърли със зъби каската й. Това го видях много добре, защото се бях обърнал точно към тях. Оная ти бамбина изпищя, падна на земята, повлече и момчето. Настана една суматоха, ти казвам. И като се изправи същото момче, че като се разкрещя и то, че като замахна и с каската си -  направо към коня. Той пък вдигна високо глава и рязко даде с метър и нещо назад. Там пък издрънча яко на счупено, а циганинът дето караше каруцата, оказа се циганин, почна да вика и той. Олелията стана още по-голяма, щото и отзад някой нададе вик. Мотоциклетистът, вместо да се погрижи за притежателката на басмената рокличка, дето още по-хубаво й лъснаха кълките, продължи да замахва към животното, а после се нахвърли и върху циганина.

Сметнах, че трябва да предотвратя. Набързо вързах козичката и се засилих да ги разтървавам. Цигането побягна през кашоните, пръсна ги долу заедно с разните боклуци вътре, ама от другата страна го пресрещна онзи от задната кола. Въпросният кофти звук на счупено се оказа, че е от неговата „Шкода”, която каруцата яко бе ударила на заден ход. Подплашеният кон в това време ъскаше още и още, докато каруцата, опряла се в леката кола, не се извъртя неестествено и запречи целия път. Струпа се народ. Опитах се да хвана юздите на коня, но той, още по-изплашен, се дръпна наново и така и не можах. От спрелия автобус изскочи цяла тумба деца, които се оказа после, че отивали на пионерски лагер. Дружинната им, моля ти се, вместо да не допусне никой да не слиза, решила да види и тя какво става, а децата след нея наскачаха по асфалта и буквално плъзнаха между кашоните, както си бяха с белите ризки и червени връзки. Едно от тях беше нарамило барабанче, а друго размахваше лъскава пионерска тръба с привързан флаг. Изръсиха се доста дечурлига от рейса. Зад тях пък се оказа спрял някакъв полски „Фиат” с разградски номер, препълнен от току-що уволнени и за последно остригани трудоваци. Това се разбра още на момента. Излязоха значи и тия от „Фиата”, и държейки по бутилка в ръка, без много да му мислят, като се събраха по средата на пътя, закрещяха колкото им глас държи: “У-вол-не-ни-е!” Това тях видимо ги вълнуваше много и със сигурност смятаха, че всички наоколо се интересуваха именно от тяхното уволнение. Тия момчета още не бяха изживели еднократната радост от излизането си от казармата. Уволнение…! Има според мене разлика от уволнение до уволнение. Какво ли знаеха те за уволнението? Тепърва щяха да го разбират и никога повече нямаше да му се радват.

Стана абсолютен панаир. Децата продължаваха да излитат от автобуса и защъкаха като хлебарки във всички посоки. Не можеше да се разбере кое от тях накъде тича.

Нищо не можах да предотвратя. Не усетих даже кога подвижният състав от Нова за Ямбол и Бургас е преминал прелеза. Чух само някой да вика:

- Козата! Козата! Гледайте козата!

Изтръпнах. Обърнах се моментално и видях как автоматичната бариера продължава да издига козичката ми. Все нагоре и нагоре, защото аз в бързината съм я бил вързал за края на бариерата. Тя още издаваше повече от жални звуци, като правеше някакви хаотични движения с крака, докато бариерата не се изправи докрай.

Всичко спря.

Всичко затихна.

Страшна картина, ти казвам!

Погледите се насочиха нагоре към провесената на изправената бариера козичка. Описаният до момента хаос изведнъж придоби нов и вече съвсем целенасочен устрем, защото се превърна в ориентирано само в една посока движение. Ясно накъде. Към бариерата. Всички вкупом се натълпиха в подножието й, където вече се стичаха материалите, които тя беше яла вчера. Цялата бариера се оля. Отдолу безмълвно стояха участниците в движението и гледаха повече от захласнато.

Нагоре гледаха, както казах.

Пътят за нула време се оказа изцяло блокиран от прииждащ народ, защото и другите , ония, гдето бяха спрели от другата страна на бариерата  и те се юрнаха да гледат.

Разбра се много скоро, че аз съм сайбията на обесената коза. Станах изведнъж център на вниманието. Младежите от „Фиата”, забравили за щастливия миг на уволнението, се бяха доближили до мене, както бяха с бутилките в ръцете. Бяха спрели да викат в прослава на отдавна чаканото си уволнение. Стояха, значи, и те най-безмълвни, гледаха неописуемата картина, като единствено продължиха най-бездушно да отпиват по малко от бутилките. Вино направо от бутилките. Без съмнение всичко трябва да им е изглеждало доста чудновато, изненадващо и странно. Част от цивилизацията, която явно бяха напуснали. Животът по този най-нелогичен и абсурден начин се връщаше при тях.

……….

А аз, братче, ще припадна. Сериозно говоря. Нищо абсолютно, обаче, не мога да направя. Козата, обесена, виси на пет-шест метра отгоре ни. Няма как да се свали. И тогава, разбира се, всеки почна да дава акъл. Състраданието и дълбоко заложеното у всеки чувство за съпричастност към изпадналия в беда взе връх. Но какво да им обяснявам? Бариерата е автоматична, всичко при нея се командва дистанционно. “Централна сигнализация и блокировка” се казва, тука няма човешка намеса. Оттук нищо не можеш да сториш. И все пак…

Едно от децата предложи да издигнат пирамида, та да достигнат до животното.

Ох…!

А следващият влак е чак след 36 минути! Този път в посока Пловдив. Друго може да не знам, но лятното разписание винаги ми е било добре известно. Него почти не го променят.

Почнаха по едно време да освобождават пътя от кашоните, защото дойде КАТ, сиреч “органите на реда”. Завъртяха синята лампа и с триста зора им се отвори място да минат до местопроизшествието. Как са разбрали - не знам. Слязоха трима униформени с бели фуражки. Размахаха веднага палките, както много пъти сме виждали. Един започна да въвежда пропускателен режим, а другите двама захванаха да разследват случая. Цигането от каруцата беше изчезнало нанякъде и не можеше да се освободи пътят. В същото време горкото ми животно продължаваше да виси горе.

- Старши - обажда се някакъв от присъстващите - защо не вземеш да гръмнеш с пищова и да прекъсаш това въже? Да се освободи жертвата!  Що да не може…? Американските каубои така действат!

Идиоти. Пълни идиоти. Епохата на идиотите, които гледат каубойски филми, още не е отминала. Оставаше наистина “органите” да почнат да целят по обесеното животно с цел да му прекъсат въжето.

Ония - прясно остриганите, както казах, бяха временно замлъкнали. Вероятно за сефте пред последните 7-8 часа. Те продължаваха да стоят до мене и по едно време взеха да ми говорят нещо, но аз не ги чувах.

- Пийни, аркадаш! - вика ми единият. - Пийни! Пийни си, бе, човек! Много е хубаво виното! По пътя го купихме. По 1,90 бутилката. Пийни, пийни! - подканят ме те отново. - Пък отлей  за бог да прости животното!

Бях страшно объркан. Онемял! Взех, обаче, и… отлях. После отпих. Хубаво вино. Като за 1,90 - много хубаво.

В този момент момчето-тръбач зад гърба ми, не знам как се бе озовало точно там, и въобще по каква причина също не знам, но изведнъж наду. С всичката си сила, качено на един камък  на един метър зад мене. Щеше да ме оглуши, така зацепи въздуха, ти казвам. Наистина не знам как попадна там и още повече защо така надува. Може да е искало да провери дали обесената коза не може да се върне към живота чрез някакъв пионерски сигнал.

- Що така, бе, момче? Що така надуваш?

- Дружинната ме накара - каза то. - Накара ме да свиря “сбор”. Да се събере дружината, че да тръгваме.

Катаджиите продължаваха с дознанието, защото чух как оня с ударената кола даваше трескави обяснения. Чак тогава го погледнах и видях, че е висок млад мъж, спортен тип, с дънки и с ярка оранжева риза с къс ръкав, който видимо до крайна степен бе вбесен от всичко, което се случи. Момчето от мотопеда и младата дунда до него отново си бяха сложили каските и мърморейки се суетяха около превозното си средство, което вече бе изправено и вдигнато на стъпенки.

- Аз отивам на Слънчев бряг, а тоя циганин с каруцата ми удари предницата! Стоя аз на дистанция, ама тая каруцата като даде из един път назад и ми изтряска предницата!

Единият от катаджиите мереше нещо с рулетка и записваше в тефтера си. Най-вероятно заснемаше положението, преди да се развие ситуацията и проверяваше най-безпристрастно дали колата е била на необходимата дистанция. Другият с палката осигуряваше път на струпаните от двете страни на прелеза превозни средства и опитваше да ги разкара, като даваше предимство на онези, които идваха отсреща. Рейсът с пионерската дружина затвори вратите си, което предполагаше, че всички деца вече са се прибрали вътре и бройката им излиза. Пияните младежи от уволнението почнаха провлачено да се мъкнат към „Фиата”, като единият от тях заобиколи един рехав храст и както си беше прав, свърши нещо, което сигурно до вчера е правел най-свободно в района на поделението. Пиенето това го изисква. Не съм много сигурен, но и тоя успя да прикове погледите на дружината и на подстриганата на “сасон” дружинна.

- Ето ти протокола. Отиваш в ДЗИ-то по месторегистрация на мепесе-то, там ще ти опишат подробно щетите, после отиваш в сервиза и чакаш да ти дойде реда. После ще ти платят. Сега тия ремонти по-бързо стават. След два-три месеца си готов.

- Ама, аз съм тръгнал за Слънчев бряг! - повече на себе си каза добре пригладеният млад мъж.

- Гражданино водач, чу какво ти казах. Връщаш се, откъдето си тръгнал. Добре, че двигателят ти е отзад. Тръгваш още сега, щото нямаш и светлини. Спрат ли те колегите, ще ти се отнемат точки. Друг път ще ходиш на Слънчев бряг!

Съжалих го, като видях каква физиономия направи. Какъв Слънчев бряг, бе, драги, като ти е ударена предницата? Какво ще правиш на тоя Слънчев бряг с ударена предница?

Когато отново се спусна бариерата, вече всички си бяха тръгнали, включително и въпросният с ударената предница и с всичките си точки. Отвързах умрялото животно и с една количка го закарах у дома. Има в складчето на кантона, наред с другите инструменти и дребни резервни части, и една дървена количка. Досущ като трудовашките е, но предното й колело е вдлъбнато като велосипедна капла. Това е направено, за да може да се кара по единична релса, макар, че и по асфалта може да върви.

Всичко след този случай се обърна наопаки. Нещо като че ме пресече. Точно като развалена бариера, като ти падне рязко. Толкова години си мислех, че като се пенсионирам, ще си живея живота. Бях го обмислил. Уж! А то - бариерата взе, че баш на мене се стовари. Седя си напоследък вкъщи и почти нищо не правя. И, разбира се, не вкусих въобще от козята кайма. Усещам даже как все повече се заглеждам в една и съща точка.

Спомних си наскоро как един стар жепеец навремето ги говореше пред младите колеги, като имаше предвид себе си. Той за съжаление се оказа напълно прав и вече разбрах какво е казвал.

- Спусната ми е вече бариерата, момчета. Бях значи отсъде, а сега съм отвъде. Там движението не го разумявам. Седя си аз като окован, тя постоянно е изпречена отпреде ми, мълча си, трая си в това положение и се правя, че ми харесва. Друго, да знаете, няма и няма и да има.

Друго нямало да има.

Не може чак да е така. Нищо, че фактите говорят друго. Само че аз, аз не трябва да се поддавам, а да се съвзема. Ще трябва! Няма как! Ще трябва отново да обмисля всичко и колкото и да не мога да забравя случилото се, комай пак ще ходя да хайван-пазарчето за нова животинка. Друго надали ще измисля. Е, ще трябва да внимавам къде се спирам, къде какво връзвам и дали трябва да спасявам цигани. Важно е да давам повече внимание на онова “отвъде” - на вънкашната страна на прелеза. Защото вече наистина съм там. Какво друго мога да направя? На сто процента съм си оттам - на “отвъдната” страна, както и много други, които не щат да си го признаят. Искам - не искам, ще трябва да мисля и да правя всичко в съответствие на това несправедливо, но реално положение.

Иначе… Иначе все още съм убеден, че козичката е най-подходящото животно за самозадоволяването, разбира се, ако не ни се заседява вкъщи и ако продължаваме да “претворяваме в дела предначертаната линия”.

Впрочем, разбра се още, че на онова същото място се гласят да правят надлез, та щели да равнопоставят най-после отделните видове транспорт.

Това според мен ще е добре, защото… като чуя за бариера - настръхвам.