Бела Харитова

КРИЛО НА ПТИЦА МЕ ПОРЯЗА ПО БУЗАТА

Крило на птица ме поряза по бузата.
Тя отлетя,
а аз останах и с двата си крака
на твърда земя здраво стъпила,
зъзнеща,
с червена резка по лицето,
в зимния ден разнебитен,
да тътря крака по снега и да кретам
без дори да посмея да питам,
не защо ме поряза крилото на птицата,
това е от лед по-прозрачно и ясно,
но защо не отлитнах след нея,
а само я гледах в небе от опърпани облаци дрипави
и оставих да чезне в студения въздух пресипнала,
да заглъхва смразяващо птичия крясък.
Това ме измъчва, когато докосна си бузата
и чувствам, че там има рана.
А птицата гледа ме с укор,
но аз не помръдвам и все още чудя се
защо ли стоя все така на земята
и постепенно превръщам се в камък.

ПО СИВИТЕ ПЪТЕКИ НА ДЪЖДА

По сивите пътеки на дъжда
танцуват разпиляности безмълвни.
Локвите са сребърни стъкла,
в които се оглеждат сини мълнии.
Бурното небе се преподрежда
под си минорен гръмов небосвод,
отцежда натежалата одежда
и с трясък удря по гръмоотвод,
а въздухът тежи като очакване,
разбило се в оковите на покриви
като мига преди да видиш някого,
чийто поглед в тебе е потропване,
почукване със пръстите небрежни
на бурята, която ще настъпи
и няма нужда даже да поглеждаш.
Дъждът ще дойде. Още много пъти.

***

Щрихите затварят сто значения,
между тях е празно и неуловимо бялото
и паяжинно въгленът плете
безкрайните си ронещи се чувства
и ги повтаря и повтаря с тъмнината си,
докато от тях остане само
някакъв ескиз без име,
неясен и необясним, мъглив от тази среща
на черните резки по белотата
така чувствителна към всяка сянка…

***

От небето се стоварват планини
и запречват стари магистрали,
тръсват сняг лавинен и мъгли,
които своя път не са избрали.
Чупят си парчета от асфалта
и замерят с тях далечината,
и разцъфват зъберите скални
в проход към недрата на земята.
Там блещукат бледожълти сфери
като хризантеми зад стъкло,
като лъч от леден дъх прострелян
уловен в мъждукащо кълбо.
Някаква фантазия се скита
и създава нови коридори.
Като птици сферите политат,
понеже светлината в тях се бори
да вдигне и отмести планините
паднали от тежкото небе,
пътища прозират в канарите
и протягат корени напред.
Пият снегове и дишат влага,
и разтварят каменни листа,
далеч назад асфалтов път поляга
към вече несъществени места…

В ОКОТО НА МОРСКАТА БУРЯ

В окото на морската буря блещука парченце стъкло
от счупена много отдавна зеленопрозрачна бутилка,
в чиято прегръдка пътуваше вик от ранено писмо,
а то не достигна. До никого то не достигна.
Не плаче морето. Перлите тихи стоят вътре в мидите.
Сини чудовища блъскат с опашки, с криле и хриле вълнолома.
Дали ще им стигнат, да сринат преградата, силите?
Или пак ще преглътнат навътре шума на разгрома…
В окото на морската буря, сълзата е пристан затишие,
изгубена капка забравила своето име
и смирено пред спомен бучащ и разбит коленичила,
когато морето си взима обратно дъха на любимите.
Тъмнозелени въжета протягат от дъното мрежи.
Мост къмто сушата хвърлят така водораслите.
Вкопчени в него чернеещи мидите режат
и бавно отлагат отвътре седефа на пластове.
Бурята мята, премята, но никога няма да дойде
отвъд тази твърда, обветрена, пясъчна линия.
В окото, стъклото все още потъва спокойно.
Надолу в дълбокото дъното няма достигане.

СИНЯТА ПТИЦА

След синя птица тичаш и се спъваш.
Гониш я през девет планини.
Перата омагьосани сънуваш,
готов морета сини да преплуваш
и да студуваш в дивите гори.
А тя лети пред тебе и те води
към нещо недотам напълно ясно,
но в теб гласът й сигурно говори,
че нещото навярно е прекрасно.
Край пътя повалени великани
от камъни студени се търкалят,
големи канари са се предали
да тичат подир свойте идеали,
поседнали за малко от умора,
подобно изтощени стари хора,
които неусетно са заспали.
А синята ти птица те очаква
кацнала на клонче под луната -
вълшебен жерав или луда чапла
на мечтател скитащ по земята,
на човек погледнал към небето
и омагьосан тръгнал след перата,
след птицата на своя искрен трепет
като син мираж в далечината…

ПРОПАДАНЕ

Пропадам в твойте сигурни обятия,
политам като камък от скала
и всичките ми твърди възприятия
се разпрашават в облак от мъгла.
Няма нищо сигурно, когато
замаяно се вгледаш в пропастта
и разумът напусне ти главата,
докато загубваш си ума
по някой, който чака да се хвърлиш
или те чака с вик да се разбиеш.
Скочиш ли, не можеш да се върнеш,
но иначе не можеш да откриеш
никаква любов накрай тунела,
никаква неземна светлина.
Бездната към тебе е поела
и пърха зад решетка от ребра…

***

По розовите гребени разпенени,
целунати от залеза разпадащ се
крилете на вълните - бели лебеди,
рушат с прегръдки пясъчните замъци.
Рог с цвета на кост бучи далечно,
чака своя ред да се излее
и да очертае пътя течен,
когато светлината му прелее.
Ледносини плъзгат се медузите,
но под тях прозира старо злато.
в пясъка по мръкнало изгубват се,
а брегът е груб, жесток и грапав.
Но морето пее и люлее ги.
Приласкава тайни непонятни.
Под водата рибите зареяни
дори не подозират, че е лято.
Дори не подозират, че е зима
и залезните устни са студени.
В скална твърд прибоят се разбива,
но навътре те са устремени.
А мрежите танцуват под водата
и никоя медуза не разбира
как цъфти по залез белотата,
и как морето замъци прибира…

НА ЕДИН ПРОЗОРЕЦ РАЗСТОЯНИЕ

Суетата ми рисува стъклописи
по гладките стени на мисълта.
Отварят чаши тежки и разлистени
лилиуми пълни с празнота.
А от тях се сипе жълтозлатен
прах, от който сънищата кихат,
от феи отегчени там изпратен,
от ангели, които в ада скитат.
Прозорецът тъмнее изрисуван.
Светлосенки в стаята се гонят
и разливат блян недосънуван,
и като пречупен цвят се ронят
в красиви, но измислени картини.
Зад тях какво светлее е неясно.
Суетата себе си разбира,
но вътре в полусенките е тясно.
Вътре зад зазидани стъкла
от самите себе си обсебени
кондензира мухъл и вода
и капе по цветя отдавна ледени.
А навън градини бели дишат -
като дъх любов и упование,
галят с отражение и пишат
на един прозорец разстояние…

***

Прелива през пръстите стиснали слънце в юмрука си,
разтваря ги силом, изплъзва се, бяга на снопове,
прокапва флуид светлина в тъмна чаша похлупена,
неудържимо протяга навсякъде литнали копия.
Юмрукът стои свит в стоманена твърда решимост
да не допусне и капка да падне разлята по пода,
но тя се процежда и нежна е нейната сила
и като восък топи се полека юмручната воля.
Прелива през пръстите, стиснали слънце и свети,
достига навсякъде, чак до последното кътче на тъмното.
Чакат я толкова много студени и мрачни планети,
колкото длани мечтаят си тайно за съмване.