ПОЕТЪТ
Из „Думите” (1979)
ПОЕТЪТ
Поетът е застанал под сянката смокинова:
очите му - отворени, ръката - на сърцето;
не рецитира стихове, не пее, не говори,
но всички ние знаем - този е поетът.
Ако поиска, може да пресуши очите ни,
да разговаря с мъртвите, да обладай луната…
Той - собственик на думите, а ний като джуджета
шушукаме наоколо, напълнени със вятър.
Поетът е застанал /и ще остане сигурно/
като кристална статуя върху скалата лобна.
Той проговаря нещо и ето че полита,
издига се… А ние - търчим да търсим гробът му.
СЪВЪРШЕНОТО ПРОСТРАНСТВО
Море,
предчувствие за бряг. Родино
на мойта свобода, на светлия ми порив
да бъда жив и да живея.
Море,
непроницаема утроба на водата,
къде се устремяваш, приковано
със гвоздеи от пясък и звезди?
Така загледано, съвсем приличаш
на лунатик.
- Не всеки,
загледан към небето, е сънуващ.
Море,
ти прерия на детството -
като църковен хор
ме вдигаше така високо, че забравях
за думите, за средствата
и се превръщах в цел…
Защото ти си съвършеното пространство,
брегът отсреща е невидим,
а сирените
са острови от плът, научени да се надяват.
Ти, мост, по който доверчиво преминавам,
защото винаги вървиш на изток,
кога те съзерцавам - вчера или утре?
Така дълбоко, ти попиваш всичко:
сълзите на часовника,
и слънчевия смях,
и пясъчния шепот на кръвта ни…
Море, ти камъче тъй синьо
върху венчалния ми пръстен със живота.
ЧАСЪТ
Казано просто:
и най-простото цвете
по никакъв начин не може да бъде разтворено,
преди да му дойде часът.
Така е в природата.
Това е законът, под който и ти си роден.
Бъди търпелив.
И никак недей се учудва,
ако един ден устата ти проговори сама.
ДУМИТЕ
Живяхме предълго - напълнихме с думи
всички кораби, сложили котви
на брега с кафенето, където седим и говорим…
Слънцето - тази лъвска глава -
не помръдва години, унесено в нашите думи.
Най-бъбривия дъжд - на ноември -
побеля много рано,
превърна се в сняг…
А ние седим и говорим.
Идват новите кораби и телата им
са изпънати с вяра
Реката от думи тече.
Веднъж е зелена,
но се разлива и златна, тогава
се хвърля момичето, седнало в края,
дошло преди няколко дни…
А ние
кротко седим и говорим,
защото отдавна открихме,
че думите много красиво заместват живота.
СПОМЕН ЗА ЕДНА КАРТИНА НА Г. ЯНАКИЕВ
По тази улица не е минавал никой.
Прозорците са нарисувани върху стените,
стените върху въздуха.
Сияние в аквариум без риби,
старателно поддържан всеки ден.
Така избистрени и точни силуети -
дори дърветата отдавна нямат сенки.
На ъгъла е продавачката на лимонада.
Тъй както е загледана пред себе си,
и сто години няма да й стигнат
да вникне в същността на този миг.
Един забравен стол. Защо зелен?!
След толкова очакване навярно е разлистил.
Така, без вятър, времето не съществува.
Да имаше поне една-едничка птица
или перце на птица, като мълния
би прекосило препарирания въздух.
1973 г.
ПЕСЕНТА
Останалото
е за неподготвения слух.
За грубия език, привикнал да предъвква.
За празноглавия,
там по-добре отеква ехото - на кухо.
За гладния - какво да чакаме от него -
на камъка приседнал,
заслушал се в корема.
Или от слепия, с големите уши
и матови стъкла на очилата…
Останалото
е за мен,
когато искам да забравя…
Но не и за петела с огнения гребен,
с изпънатия врат,
с изгарящия поглед
и с неподкупната си песен, от която
се вдига слънцето неопетнено.
СЪНЯТ
Необясними лабиринти на съня,
една невидима ръка затваря
очите ти, благословената ръка, която
върти калейдоскопа на душата -
илюзия от шепа цветни стъкълца…
И лабиринта неусетно те увлича.
Но тъй като не си оставил белег,
за да се върнеш по обратния му път,
ти, като в древна пирамида, устремен
към нейното сърце, ще пропътуваш
живота на съня -
неподозирания си живот,
дошъл от нищото, към нищото отправен.
ВНЕЗАПЕН БЛЯСЪК
Щурецът още съществува, имитира
щурецът лятото, но лятото го няма…
Луната, по-безцветна от медуза,
се спуска и блуждае… И треперят
звездите. Вятърът се блъска
в балконите, по вълнолома - още топъл…
Щурецът пее. Ше заспи щурецът…
В зеления бръшлян се утаява
дъхът на лятото и капят по стъклото
студени капки, монотонни като дните,
които ни очакват…
Носталгия по лятото, догдето
с внезапен блясък озари лицата ни
снегът: по-чист, по-съвършен
от мисълта за неизвестното.
ЧАСОВНИКЪТ
Привечерна провинциална гара.
В улуците листата гният
и ламаринения покрив
не може да удържа вече
до седем моравото слънце.
Ще дойде влакът,
двама-трима са пътниците,
ще заминат…
Ще стенат релсите, но скоро
ще падне тишината от звездите.
В златната им клетка
часовникът, единствен жив и буден,
ще продължава да отмерва часовете
със своето сърце,
заслушано отвъд.
