Христо Черняев

ЖИВИ СПОМЕНИ ЗА ЧОВЕКА И ПОЕТА ПЕНЬО ПЕНЕВ

За Пеньо Пенев са писали или разказвали спомени мнозина. Но по-интересното и важното за него е в книгите „Поетът с ватенката” и „Стихове върху приклада” от Любен Георгиев, който задълбочено с даровитото си перо направи димитровградската легенда за Пеньо всеобщо достояние. Любен Георгиев с ерудирания си стил на писател и литературен критик и изследовател с верен усет постави Пеньо Пенев на истинското му високо място в българската поезия. В този смисъл имената и на двамата творци са взаимно свързани не само във времето си, но и за бъдещето.
ИК „Славчо Николов и сие” - Шумен издаде книгата на Минко Цоневски „Живи спомени за човека и поета Пеньо Пенев”, илюстрирана със снимки. Тази книга заслужава особено внимание, тъй като нейният автор е от най-близките софийски приятели на Пеньо Пенев. Минко Цоневски чистосърдечно изтъква, че „От кончината на Пеньо Пенев са изминали повече от 35 години. Авторът на настоящата книжка няма претенции за абсолютна последователност в разказаните тук случки и събития. Той просто е описал всичко онова, което е оставило най-трайни следи в паметта му от дните и годините, прекарани заедно с големия поет и човек Пеньо Пенев.” Минко Цоневски е отбелязал още, че спомените са писани в София и в родното му село Чифлик, Троянско и завършени през 1966 година.
Със задоволство искам да изтъкна, че издателят - поетът Славчо Николов - е прибавил като приложение към книгата на Минко Цоневски Пеньовата поема „Дни на проверка”.
През петдесетте години на миналия век Минко Цоневски беше поетът и човекът, който много често събираше в квартирата си една голяма група поети: Иван Пейчев, Пеньо Пенев, Усим Керим, Димитър Светлин, моя милост, Петър Алипиев, Димитър Точев, Николай Соколов, Дончо Лазаров, Ганко Славчев, Богомил Трифонов… Това бе своеобразен естествен литературен кръг, душата на който стана Иван Пейчев. Най-честият посетител и най-близкият приятел, бих казал, на Минко Цоневски беше Пеньо Пенев. Което навежда на мисълта, че Минко има най-много спомени за него, които може да разкаже. Тъкмо това той е сторил със завидната свежест на паметта си в книгата „Живи спомени за човека и поета Пеньо Пенев”. И добросъвестно е написал това, което знае. А то никак не е малко. Голяма част от разказаното е почти неизвестно. Прави чест на Минко Цоневски, че не се е стремил към книжно литературстване, а ни разказва за Пеньо Пенев като приятел за приятел. Разказва просто и задушевно и така създава особената атмосфера на книгата си. Не толкова с творчеството си, колкото със своето житие-битие Пеньо Пенев си остава загадъчен. За подобни неща, състояние и действия загатва в спомените си Минко Цоневски. Затова те са живи спомени. Пеньо е един от прокълнатите български поети - такава е съдбата му, такова е и част от творчеството му. И не случайно в такава насока често насочва вниманието ни авторът на книгата, без да се стреми да бъде изчерпателен или категоричен, защото, както сам твърди, Пеньо Пенев е сложна личност.
В книгата си Минко Цоневски е постигнал едно нетърсено, но логично мерило за нещата. Ценно нейно качество е, че авторът й няма в спомените си ни най-малък намек за кокетничене спрямо Пеньо Пенев. Което придава на книгата истинска документална стойност за откъса от време, което третира. Много важно е, че авторът се докосва повече до житейски случки, факти и състояния на Пеньо Пенев и с това ни приобщава към сложния душевен свят на поета, нещо спорно и неизяснено досега, т.е. той не набляга непременно на твореца Пеньо Пенев. От друга страна, струва ми се, има известна недоизказаност именно по отношение на творчеството му, но, явно, това е с оглед да се изтъкне по-скоро човекът. В края на краищата, това е добре, защото е сторено с нравствена отговорност и с добра цел. Цоневски пише: „това е един човек, скроен по друг терк и шит с други конци, човек, който гледа на света от върха на добродушието, който разговаря с хората по начин особен, обича ги по своему.” Или: „Ако бохемите са били бездомници, безработни, гладни, непризнати, отритнати, обидени - Пеньо беше истински бохем.” Тъй като съм свидетел или зная редица от споменатите в книгата случки, потвърждавам, че горните редове са самата истина. Но, макар че Пеньо Пенев да имаше донейде бохемски живот, в творчеството си той не беше бохем. Вярно е и това, че не му пускаха творбите в някои вестници и издания… Верни са и потресающите думи: „Издъхна на 27 април 1959 г., в една от хотелските стаи на Димитровград. Града, в който бе погребан с чужди дрехи, с чужди обуща и риза с къси ръкави…” Такава е съдбата на прокълнатите поети.
Минко Цоневски е създал една емоционално-документална книга за Пеньо Пенев, наситена с атмосферата на онова време. Тя е една интересна книга. Самият Минко Цоневски е оригинален и емоционален български поет, поради което в книгата му чувствата преливат, както се казва от бряг до бряг. Това е също много ценно нейно качество. В стремежа си да не бъде словоохотлив той е избрал принципа на лаконичността. Защото съм сигурен, че е спестил много и много случки и подробности.
И накрая - най-важното: Минко Цоневски е създал силна със своята автентичност книга, която вече не може да прескочи никой литературовед - изследовател на Пеньо Пенев.

——————————

НОВИ ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА НА ПЕНЬО ПЕНЕВ

Много вярно звучи казаното от Атанас Тончев още в началото на книгата му „БИЙ, БАРАБАНЧИК!”: „човек умира не когато го заравят, а когато го забравят”. Че името, че творческото дело на Пеньо Пенев е живо, го потвърждава и появата на тази твърде интересна и необходима книга. Преди всичко тя е един сериозен творчески факт. Дори когато пише за известни случки от живота на Пеньо, Атанас Тончев ги поднася в една нова светлина, нещо, което е забелязал в предговора си поетът Димитър Точев.
Времето, в което живя и твори Пеньо Пенев, като че ли позаглъхна, остана някъде назад, но поезията на Пеньо, напротив, придобива нов блясък и като непомръкваща легенда владее духа на българина. Дори самото име на Пеньо е легендарно и такова ще си остане навеки. Защото той е поет, дълбоко свързан с българската душевност, и онази романтична епоха на бригадирското строителство ще си остане не с някакво друго название, а именно Пеньова епоха. Там няма кой друг да го замести. Не случайно той самият имаше законното съзнание за това:

Върху моето рамо кораво
ляга времето с бойни права
и аз имам сто пъти право
да говоря сега за това.

…Къде са онези, дето не го дооценяваха и се надсмиваха над неговите далновидни думи: „На щат съм в българската поезия.” И тогава, и сега, и в бъдеще Пеньо Пенев все ще бъде на щат в нашата поезия, нещо, което той е прозрял още в най-младите си години.
Онова време, бригадирското великденско време, беше свято. То роди поезията на Пеньо Пенев, която е, бих казал, вулканична и затова разтърсва сърцата на хората. Защото Пеньо Пенев и поезията му като чувство, като трепет, като нравственост са свързани със съдбата на народа, с най-честната съдба на българския народ.
Казвам всичко това, защото го познавах, защото бяхме верни приятели още от най-младите ни години и неведнъж сме делили къшея хляб…
Книгата на Атанас Тончев „Бий, барабанчик!” е сериозно докосване до истинския Пеньо Пенев, както към човека, така и към творец. Авторът с познаване и с умение разгадава житейската трагична съдба на Пеньо и безсмъртното му творчество. Тончев трябва да бъде поздравен, задето е успял да види и да изтъкне, като основна нишка в книгата си, че „Цялата поезия на Пеньо Пенев носи колорита и съдържанието на българската действителност.” Впечатляващ е начинът по който Атанас Тончев осветлява и изтъква онези силни и проникновени изказвания на Пеньо на обсъждането на поетичната продукция през 1954 година в Съюза на българските писатели, както и на дискусията за младата поезия през юни 1957 година. Широкомащабните думи на Пеньо, досущ като неулегналите му рамене, звучат пророчески. Такива мисли за поезията не е отронил половин век нито един от множеството литературни критици и ценители на литературата. Аз бях и на двете събития, както и на литературното четене в Синия салон на Съюза на българските писатели, където Пеньо Пенев рецитира своя шедьовър „Сто възела” или „Дни на проверка”, както по-късно нарекоха поемата, станала като азбучна молитва на много българи.
Книгата „Бий, барабанчик!” от Атанас Тончев се чете с интерес, защото е написана от даровита ръка, която пази топлината на Пеньовата яка десница. И защото прибавя нови тънки щрихи към житейския и творческия портрет на Пеньо Пенев.

——————————

И ОЩЕ - ЗА ПЕНЬО ПЕНЕВ

В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!…

Започвам с тези два стиха на Пеньо Пенев, защото те най-точно визират и отразяват същността на динамичната му поезия, която е поезия на градивното начало, огряло в средата на миналия век небето и земята на България. Това епохално двустишие недвусмислено посочва трагичното величие на Пеньо Пенев. То не е просто една литературна метафора, а е синтез на социалната житейска действителност в съдбата на българския народ, споделяна и осъзната от поета, сраснал с най-слънчевото време на България - с легендарното й строително време. Затова той има правото другаде да каже:

Безсмъртно
нека остане
навеки
построеното
тук
от мен!

Към тези мисли ме навежда новата книга „С ПОЕТА ПЕНЬО ПЕНЕВ НА ПЪТ” (от Добромирка, Севлиевската гимназия и Димитровград до безсмъртието) от неговия връстник и съученик ДИМО ТОДОРОВ. Това е една ценна мемоарна или по-точно автентична книга за гордия бард на социалистическото строителство. Освен документалните данни за ученическия и бригадирския живот на Пеньо Пенев, в нея са включени редица от най-първите му творби и интимни посвещения, негови снимки и на семейството му, а също и на ученици - Пеньови приятели и приятелки, както и техни спомени. В раздела „Приложения” приковава вниманието ни една изключително правдива статия от известния литературен критик Иван Спасов - „Възторжен певец и яростен съдник”. В нея се казва: „По съдбата си поетите са мисионери. А Пеньо Пенев е от могъщото потекло, в което намериха кръщение Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров. При тях словесният образ не само констатира явлението - той формира позиция, кове оръжията на духа, зове, събужда, лекува и разсича сложните възли на историята. Само убогите съчинители повтарят реалността. Поетическото слово не е пригодно за бакалски сметки. Неговият простор е в душата, пееща и плачеща, чрез която човекът живее навеки.” Наистина верни и правдиви думи.
В книгата си „С поета Пеньо Пенев на път” Димо Тодоров подробно проследява житейския и творческия друм на поета с ред примери. Той не пропуска дори обикновени факти от юношеските и младежките години на Пеньо Пенев, както и от началното му формиране като поет. Обстойно се спира на десетгодишния плодотворен период на Пеньо Пенев в Димитровград, още повече, че Димо Тодоров по същото време е там и другарува с поета, та затова казва, че там Пеньо Пенев „Не става поет само на Димитровград, а на цяла България (…) и от поезията му се възпитаха няколко поколения.”
Верни и истински са оценките на Димо Тодоров: „Пеньо е оспорван поет, защото е голям и новатор. Той остави дълбока диря в българската литература…”
Димо Тодоров акцентира на значимия и съществен факт, че Пеньо е поет на съзиданието: „затова сега в прехода на разрухата, демокрацията, нейните апологети се напъват да го отричат…”
Всъщност, цялата книга „С поета Пеньо Пенев на път” е една страстна схватка с отрицателите на поезията на поета: „Напразни са твърденията на съвременните му критици, че поезията му е агитационна…”
Защото много от вдъхновените творби на поета, отекнали в горещите сърца на съвременниците му, както и поемата „Дни на проверка”, го бяха направили барабанчик в похода за по-добър човешки живот. И защото Пеньо Пенев бе станал „глас и съвест на епохата!” С цялата си поезия поетът, изрекъл стиховете „Но гръмотевицата на въпросите/ най-силно в моето сърце трепера!…”, се бе издигнал на гребена на своето историческо време.
…Мисля, че е необходимо да кажа още няколко думи и за Димо Тодоров - автора на книгата „С поета Пеньо Пенев на път”. Както споменах вече, той е връстник и съученик на Пеньо от Севлиевската гимназия. Завършил е библиотекознание и история в София. Бил е директор на градската библиотека в Димитровград (1955-1962 г.) и в Окръжния исторически музей в Габрово (1963-1990 г.). Димо Тодоров е историк - краевед, събира, проучва и публикува в местния и централния печат материали за родния край, за Димитровград и за революционното минало на Габровски окръг. В книгата си той изповядва: „Пиша тези редове като съученик на Пеньо Пенев от Севлиевската гимназия през 1944-1948 г. Пиша ги като създател на музея в родната му къща в Добромирка през 1978 г.”
Книги като „С поета Пеньо Пенев на път” са крайно необходими, защото затварят устата на отрицателите на поета и още, защото никъде подобаващо не бе отбелязана неотдавнашната 80-годишнина на певеца на строителното бригадирско време.
Книгата на Димо Тодоров ратува срещу грубото и произволно пренебрегване и омаловажаване на градивната и воюваща поезия на един от най-ярките български поети през втората половина на ХХ век Пеньо Пенев. Тази поезия не е метафорично мъглява, а е истинска и естествена, честна и дръзновена като времето на което е посветена. Тя е съхранена както дълбоко в българската душа, така и в аналите на българската литература. Отрицанието и загърбването й, както и отрицанието и загърбването на предците, положили основното свято русло на българската поезия и литература, е присъщо на некомпетентни, лековати и самовлюбени люде, които не са доказали сериозното си творческо присъствие.
Авторът на книгата „С Пеньо Пенев на път” - Димо Тодоров трябва да бъде поздравен за навременната защита на поезията на Пеньо Пенев, на творбите на големия поет, както пише „Събрани и публикувани от Митко Иванов, Георги Джагаров и Любен Георгиев.” И за вярната оценка, която дава за легендарния поет: „Той се наложи в поезията с темата за съзиданието… Той не само наложи строителната тематика в поезията, но беше и си остана най-изтъкнатият, най-яркият неин представител.”