ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН УБИЕЦ

Вероника Иванова

Всичко започна в онази декемврийска сутрин, на малкия балкон към детската стая имаше стар шкаф, там се гушеше моят приятел - сивото врабче. Зимата беше толкова студена, че дрехите замръзваха като музейни експонати от древни епохи, и майка ги прибираше, облечена със старата военна шуба на баща ми и ръкавици. От няколко дни оставях на врабеца трохи и малко вода в една капачка, но замръзваше. Всеки ден преди да тръгна за училище, и след като се връщах отивах да видя ял ли е, пил ли е. Беше див врабец, не обичаше да го виждам, когато се храни, див и горделив, обичаше да е свободен, затова рядко го засичах, но виждах, че трохите ги няма, а не ги е отвял вятърът, защото щеше да ги пръсне по шкафа. А врабецът беше внимателен, чист, възпитан. Оня обаче ме надушил, една сутрин усетих мазния му дъх зад себе си и чак ми се повдигна от смесицата от алкохолни пари и мириса на нещо гнило и кисело, оттогава мразя алкохола и чесъна, не понасям някой да ми мирише на тях, затова и сега съм в затвора, но това е друга история. Мисълта ми беше за врабеца, да, за врабеца, който от време на време живееше в стария шкаф на малкия зимен балкон към детската стая. Дали защото предната вечер не издържах да слушам виковете на майка ми и го нападнах с юмруци, с викове, със сълзи. Сигурно съм приличал на врабец, който се бори с гладна котка, но ако не го бях направил, щях да се чувствам като нищожество. Най ме заболя, че тя, цялата в кръв от разбития си нос, отиде до аптечката, взе спирт и марля и се зае да почиства неговите рани, от моите нокти по ръката му. Същата тая ръка, която й причиняваше всичко това… а мен дори не ме погледна, сякаш ме нямаше. На следващата сутрин дъртият ме издебна, бях така щастлив, че врабецът е дошъл и ме допусна до себе си, че не усетих как мръсната му космата ръка се протегна и с неочаквана ловкост за стар пияница стисна врабеца между дебелите си пръсти… Тогава нещо в мен се пречупи, сякаш не врабчовия, а моя живот прекърши.
Хартията, която ми дават тук, е лоша, в затвора никой не се закача с мен, знаят какво съм извършил, и се страхуват. А аз не помня, колкото и да се мъча, не мога да си спомня… опитвам, но пред очите ми е само пречупеното врабче и нищо друго няма. То не бяха психолози, съдебни психиатри, накрая и един хипнотизатор ми бяха извикали, голям смешник беше, така го метнах, че сега сигурно още пише статии за мене. Но нищо, слушах в съда показанията, чувах всички подробности, но имах усещането, че говорят за някой друг, че като в някакъв лош сън съм се озовал на грешното място и след малко будилникът ще звънне и майка ще ме извика на закуска. Дванадесет години вече съм тук, страхувам се да изляза, станал съм като онези животни от цирка, дето дори когато им отварят врата на килията, не излизат, загубили са инстинкта си към свободата, инстинкта на врабеца. Ако поискам, мога да си издействам помилване и да излъжа оня стар глупак с лулата, дето все ме вика в кабинета си, после седи, пуши и кима разбиращо под портрета на Фройд, той е по-лесен и от хипнотизатора, такива небивалици му наговорих, че ще имат да ме обсъждат на симпозиумите си още поне няколко години. Но нито неговите мастилени петна, нито лежането на дивана могат да ме накарат да си спомня, онова, което е невъзможно да съм извършил. Казват, че аз съм я убил, че моите отпечатъци са по шията й, че са ме намерили на пода в кухнята, седнал с втренчен поглед, нереагиращ и с петна от кръв по ръцете и дрехите. Но аз не помня, колкото и да се опитвам, не помня. Най-странното е, че оня също не се появи повече, изчезна като вдън земя, понякога мозъкът ми така се напряга, че започвам да си мисля, дали не съм убил и него. На един от разпитите единият полицай ми показа снимка на мъртвата ми майка на пода в кухнята, на мен ми приличаше на тялото на врабеца върху снега на балкона и двата образа така се сливаха, че вече не можех да различа кое е сега, кое е било, кое е само плод на болната ми фантазия или на силните лекарства, с които ме тъпчеха тогава, докато не се научих как да се преструвам, че ги пия. Откакто не ги взимам, започвам да си спомням, мъглата от главата ми сякаш се вдигна и сега мога да виждам ясно или поне така ми се струва и знам, знам, че нещо в пречупеното тяло на майка ми напомня на онова на врабеца, а то значи, че и една и съща ръка ги е пречупила… Глупости, сигурно полудявам, трябва да съм бил аз, нали сто пъти ми прочетоха доказателствата, трябва да съм бил аз, сигурно съм бил или не…

На следващата сутрин намериха тази част от дневника на Боян, на пода в килията, до безжизненото му тяло, не успяха само да разберат как малкото прозорче на килията, беше отворено, а отпред бодро и радостно едно врабче се радваше на трохите и първите топли лъчи на пролетта, подскачайки на тънките си крака.