Владимир Карамишев

Глава 28

…Двайсет дни след влизане на немците в града, майка ми получи заповед да се яви в бургмистърството. Не на шега разтревожена, тя побърза да се яви в посочения час. Но тревогата се оказа напразна. Защото някакъв заместник на бурмистъра й наредил в срок от една седмица да открие фотоателието, в което тя доскоро работеше. За неспазване на срока – разстрел. Ни повече, ни по-малко!
Въобще, руските слуги на немците не си поплюваха в желанието да осигурят надлежния ред в града. По стените на улиците се появиха множество наредби, за неизпълнението на които се полагаше също разстрел. Но специално за нас, това нареждане беше добре дошло. Защото за по-нататъшното си оцеляване нямахме никакви перспективи.
Срокът, даден ни от властите, спазихме. Двамата с майка ми разчистихме ателието. На витрината написах с латински букви “ФОТОГРАФИЯ”, за да стане ясно на господа немците какво ще се прави тук.

…Така преминаха август и септември. Ние станахме направо богати. Всичко, което получавахме от нашите клиенти, оставаше за нас. Не ни безпокояха нито данъчни агенти, нито рекетьори.
По едно време в града плъзна слух, че всички от четиринадесет до четиридесет и две годишна възраст ще бъдат изпращани за Германия, където щели да работят по някакви обекти.
Аз нехаех за тия слухове, докато един ден получих съобщение от бургмистърството, че съм включен в групата, която ще замине за Германия на тридесети октомври. И че за целта трябва да се явя на тази дата еди къде си, с еди какъв си багаж.
След като премина първоначалната паника, ние седнахме и спокойно обмислихме положението. Накрая стигнахме до доста рисковано решение – да изчакаме пределно възможния срок, през който да натрупаме възможно повече пари и около двайсети октомври да тръгнем за България. Това беше абсурдно решение, надминаващо и най-безотговорния авантюризъм. Този път в това решение участвах и аз. Защото как щеше да стане това пътуване, нямахме никакво понятие. Но друга алтернатива срещу заминаването ми за Великия райх просто нямахме. А пък аз нямах никакво желание да заминавам за Германия и да ставам послушен роб на арийската раса.
Веднъж твърдо решили да се промъкваме в родината на моята майка, ние започнахме системна подготовка за това пътуване.
Първата ни работа беше за наличните спечелени рубли да закупим колкото може повече златни монети и венчални халки. На пазара всичко това го имаше в изобилие. Защото хората искаха да ядат, а пък златото не ставаше за тази цел. И затова всеки продаваше каквото има, за да оцелее.
В своята наивност решихме да запазим немските марки, за да ги обменим след пристигането си в България. И тъй като ни предстоеше да минем няколко граници, в един от двата куфара аз направих нужните тайници, в които скрих закупеното злато. Куфарът беше толкова стар и олющен, че на никой нямаше да му дойде на ум, че в този шперплатов сандък е скрито цяло богатство. Още повече, че той нямаше ключалка, аз го превързах с една вехта връв, нещо обичайно за онова време в нашата мила матушка Русия.
Обаче предварителното ни решение да заминем на двайсети октомври не се осъществи. Защото от една седмица родната ни съветска авиация започна масирани нощни бомбардировки. Колкото и да звучи сега това абсурдно, беше точно така. Съгласно изричната заповед на Сталин, всеки, който остава в плен на германците, е предател на Родината. Независимо от това дали е войник или е цивилен. Така че, всички ние, останали по домовете си, бяхме предатели. А наказанието за предателя е само едно – смърт. Като че ние заповядахме на онази дивизия мълчаливо да напусне града, вместо да се бие срещу настъпващите германски войски. И го направихме, само и само да останем в тила на немците. Няма що. Желязна логика. И сега нашата родна авиация всяка нощ изпълняваше заповедите на генералисимус Йосиф Сталин и сееше смърт и разрушение сред нас.
Трябва да кажа, че надали има нещо по-страшно от нощната бомбардировка. Поне аз не съм преживявал нищо по-ужасно. В черното небе не се вижда никакъв самолет. Само се чува рева на моторите и виенето на падащите бомби. Но къде са тия самолети, дали в момента летят срещу тебе или вече те отминават, нищо не можеш да разбереш. Само, клекнал на земята, чакаш твоята бомба. Чакаш я безропотно да се взриви върху теб. Чакаш с примирение като овца, гледаща ножа в ръцете на касапина. Гледаш и нищо не можеш да направиш, нито за твоето спасение, нито за спасяването на твоите близки. Именно това безсилие гнети най-много психиката и кара косата ти да настръхва като иглите на таралеж.
Интересно, когато “фашистките лешояди” (така ние наричахме немските летци) бомбардираха нашия беззащитен град, не се намери нито един съветски самолет, който да защити мирните граждани. А сега съветското командване намери цяла ескадрила “сталински соколи” (така ние наричахме нашите летци), които да избиват същите беззащитни граждани, оставени от Червената армия на произвола на съдбата. И при това, бомбардираха ни без да има в града струпани немски войски.
Особено ожесточена беше бомбардировката в нощта срещу шестнадесети октомври. И толкова точни бяха този път сталинските соколи, че още една от първите им бомби улучи нашето скривалище с точност до милиметри. Добре, че не успяхме да се скрием в него. Нямаше да остане от нас дори и мокро (кърваво) петно. Тази нощ бомбите буквално се сипеха около нашия двор. Входната ни врата беше полуизкъртена. Избитите стъкла на прозорците висяха върху ленти от плат, с които предварително бяха облепени, за да не се пръскат из стаите. В този ад изчакахме края на бомбардировката, сгушени на откритата тераса, по-далече от стените. Беше най-страшната нощ от началото на нощните бомбардировки, осъществени от нашата родна авиация. Толкова страшна, че веднага решихме да напуснем града и да заминем за Ростов, стига да останем живи.
В светлината на изгряващото слънце набързо събрахме предварително предвидения багаж и, когато вече бяхме готови да тръгнем, моята майка заяви, че бабушка няма да тръгне с нас. Не повярвах на ушите си, защото до този момент въобще не беше ставало дума някой от нас да остане тук. Когато попитах майка си защо няма да тръгнем всички, тя ми обясни, че бабушка е тежка възрастна жена и не е за такъв дълъг път, пълен с неизвестности. И накрая добави:
- Ние двете се разбрахме. Още вчера я предупредих, че няма да я водя в България. И тя се съгласи с мен.
Тонът на майка ми беше толкова категоричен, че аз неволно погледнах бабушка. В очите й имаше толкова човешка мъка, че сърцето ми се преобърна наопаки. В този миг бях толкова объркан, че не знаех какво да кажа. И единственото, което ми дойде в главата, беше да я попитам:
- Ти си знаела, че няма да пътуваш с нас!?
- Ние говорихме… – с наведени очи ми отвърна тихо тя.
- И какво ще правиш тук сама?!
- Нищо… ще взема торбата и ще тръгна по хората да прося… все някой ще се смили… и ще ми даде парче хляб… – със сълзи ми отговори.
Направо ми стана лошо само като си я представих да ходи от къща на къща с протегната ръка. Да ходи и да моли хората за късче хляб. Да стане просякиня тази жена, която фактически отгледа всичките деца, които роди майка ми. Защото от деня, в който младото семейство пристигна от България и се засели в нейния нов дом, бабушка се превърна в безропотна слугиня и детегледачка. Докъдето ми се простираше паметта, не тя командваше дома като свекърва, а дошлата от далечна страна чернокоса снаха се разпореждаше в чуждия дом като в своя.
Майка ми беше деспотична жена, разглезена от баща си, превзела властта още от първия ден. Хрисимите руски души, в лицето на бабушка, дядо Николай и баща ми, за да има мир в къщи, й бяха отстъпили доброволно правото да се разпорежда, все едно, че го има по рождение.
Така стана и сега. Без да се посъветва с мен, тя се разпореди със съдбата на човек, когото аз обичах най-много от всички членове на нашето семейство. И майка ми знаеше това. И точно затова аз въстанах срещу деспотизма на майка си, като категорично й заявих:
- Без бабушка аз никъде няма да тръгна. Вие двете с Маргарита заминавайте за твоята България. А пък ние ще се промъкваме към нашите.
След продължителни препирни майка ми най-после се съгласи с мен да вземем бабушка с нас. Но само при едно условие:
- Докато тя е жива, ти ще работиш и ще я гледаш!
Аз без колебание се съгласих. Защото считах себе си за единствен член на нашето семейство, отговорен за живота на бабушка. Още повече, че в мене вече беше се оформило заключението, че единственото нещо, заради което си заслужава човек да живее, е да прави добро на хората. И исканата от майка ми жертва напълно съвпадаше с тая моя религия.
Тръгнахме за България в ранни зори. Аз носех два куфара с най-ценните ни вещи. Жените отговаряха за два денка със спални принадлежности. Преди да завием зад първия ъгъл, аз се обърнах. Нашият дом, зидан от камък, продължаваше да стои, макар и с полуизкъртена врата и избити стъкла на прозорците. Не можеше да не ме заболи сърцето, защото в него изкарахме близо пет години от нашия живот. И сега го изоставяхме с цялата му мебелировка и всичко останало, което не можехме да вземем със себе си. Но време за дълги сантиментални преживявания нямахме. Чакаше ни неизвестен дълъг път от няколко хиляди километра през окупирана територия.

Глава 31

Мястото, където можеше да се намери попътен камион за Ростов, беше градският пазар. Всички превозни средства спираха там, за да разберат къде точно започва пътят за Новочеркаск. Крайната ни цел в Ростов беше румънската военна комендатура, която, според нашите предварителни проучвания, можеше да ни даде пропуск, за да можем да пътуваме за Букурещ.
Между другото, не само немци бяха нахлули в пределите на нашата страна. На юг с тях воюваха румънците. По на север се биеха унгарците. Някъде в района на Москва в интервенцията участваше и доброволческа испанска дивизия, наречена “Голубая” (небесносиня). На север от Ленинград (Санкт Петербург) се сражаваха финландците.
Много по-късно (вече в България) научих, че в битката за Сталинград са участвали и италианците. Разбрах го, когато гледах техния игрален филм “Слънчогледите”. Филмът беше великолепен във всяко едно отношение. За първи път го гледах в София. По време на прожекцията се стигна до сцена, в която италианските войници загиваха в степта, застигнати от страхотна снежна буря. А когато главният герой падна на снега и бурята започна да то затрупва, в салона се възцари мъртва тишина. Стана толкова тихо, че ясно се чуваха женски хлипания. В първия момент аз се стъписах. Но само след няколко секунди високо се провикнах:
- Никой не ги е викал да идват там!
Тишината стана още по мъртвешка. Но сантименталните хлипания секнаха. Салонът замря в зловещо безмълвие. Но всичко това стана години по-късно. А сега трябваше колкото се може по-бързо да намерим нужното превозно средство. Обаче, колкото пъти заговарях немските шофьори да ни закарат до Ростов, всички ми отговаряха с ругатни и веднага продължаваха пътя си.
За наше щастие, съвсем скоро край нас спря някакъв румънски камион. Ако немски аз владеех сравнително не лошо, то на румънски не знаех нито дума. Но затова пък румънците не само разбираха руски, но и мнозина от тях говореха добре този език. Предполагам, че тези войници са били в Бесарабия, която само преди двадесетина години беше владение на Руската империя от цял век. Камионът беше напълно празен и шофьорът ни каза да се настаним отзад. Заедно с нас се качиха и други шестима руснаци с багаж, също тръгнали за Ростов на Дон.
Преди да потеглим обаче, румънският шофьор дойде при нас и каза, че ако искаме да пътуваме, трябва да си платим веднага по петдесет рубли на човек. Не бяха малко пари, но какво друго можехме да направим. Незабавно събрахме исканата сума и му я връчихме. Шофьорът самодоволно се усмихна и веднага потеглихме.
Колата се носеше доста бързо и всички ние се чувствахме щастливи. Особено нашето семейство. Защото можеше някой от нашите познати да види моето заминаване и да доложи където трябва. Но както се радвахме на заминаването и голямата скорост, камионът изведнъж се отби към края на шосето и спря. И докато се чудехме каква е причината за това неочаквано спиране, в каросерията на камиона се качи неговият водач, заедно със своя помощник. И без заобикалки ни казаха:
- Трябва да платите още по сто рубли.
Когато се опитахме да протестираме, те насочиха към нас своите пистолети и не ни оставиха никакъв избор:
- Или плащайте, или веднага слизайте!
И двамата мерзавци говореха добре руски език. А за да бъдат още по-понятни, помощникът на шофьора, с ехидна усмивка, даде един изстрел над нашите глави. Какво костваше на тия бандити да ни изпозастрелят, да ни избутат в шанеца и да си заминат с целия ни багаж!?… На никой от окупаторите нямаше да направи никакво впечатление какво правят край шосето десетина изпозастреляни руски свине. И затова веднага си платихме с тайното вече опасение, че отново ще бъдем изнудвани. Защото до Ростов имаше още повече от шестдесет километра. Но този път румънците излязоха порядъчни хора и ние безпроблемно изминахме остатъка от пътя.
Камионът спря пред входа на румънската военна комендатура, разположена в ростовското предградие Нахичеван. Посрещна ни някакъв офицер, който се оказа, че е самият комендант. За наше щастие, той говореше перфектно руски език. Майка ми веднага му обясни, че е българка и побърза да му покаже българския си паспорт, който бе успяла да запази. На въпроса какво искаме от него, му обяснихме, че сме тръгнали за България и го молим да ни издаде открит лист до Букурещ, където ще се свържем с българската легация.
Офицерът се замисли малко и накрая ни позволи да се настаним в комендатурата до изясняване на случая. Това все пак беше добър знак и обнадеждени, ние се разположихме в посочената от коменданта постройка.
Веднага развихме двата денка със завивките и направихме четири “походни” легла върху самия под.
Чакахме решението на коменданта цяла седмица. Накрая той се появи пред нас и ни каза, че не може да ни издаде открит лист, защото ние не сме румънски поданици. Накрая нашият разговор завърши с няколко думи, казани със строг глас:
- При това положение вие не можете да останете в комендатурата. Давам ви два часа, за да напуснете района.
Работата ставаше много сложна. Но най-напред трябваше да намерим някаква квартира. Веднага обиколихме близките къщи. И скоро намерихме решение на проблема. Една жена се съгласи да ни приеме за няколко дена в коридорчето на нейната къща. Да търсим нещо по-подходящо просто нямахме време. Не биваше да допускаме багажът ни да бъде изхвърлен навън от румънските войници. И затова побързахме да се настаним в тази крайно неудобна квартира. Защото с коридорчето разполагахме едва късно вечерта, след като домакините се прибираха да спят. Едва тогава разгъвахме нашите постилки. И след като лягаха те, лягахме и ние.
Надеждата ни за по-нататъшното ни придвижване на запад беше в германския комендант, резиденцията на който беше в центъра на града. Когато на следващия ден ние с майка ми се явихме пред него, той категорично отказа да ни издаде открит лист. И, за да бъде по-ясен, че нашата аудиенция при него е приключила, нареди на охраната да ни изведе извън сградата на комендантството. С други думи, нещата вземаха доста неприятен обрат за нас. Нищо друго не ни оставаше освен да се върнем в Шахти и в края на месеца аз да потегля за Великия Райх – нещо, което никак не ни устройваше. След кратко съвещание решихме майка ми да остане тук и да проучи възможността за нелегално снабдяване с нужния ни открит лист. А на мене нищо друго не ми оставаше, освен да се прибера в импровизираната ни квартира в Нахичеван и да информирам бабушка и сестра ми за нашия пълен неуспех при германския комендант. Когато вървяхме към центъра на града, толкова бързахме, че почти нищо не видях по пътя. Пък и минахме през страничните улици.
В Ростов аз вече бях идвал веднъж. В тридесет и седма година нашата класна от Новочеркаск ни беше довела тук на екскурзия. Това беше много красив град с интензивно улично движение. Между другото, Ростов на Дон се славеше (и продължава да се слави) с много добри крадци от всякакви видове и категории. В това отношение градът се състезаваше с друг руски град – Одеса (същият сега се намира на територията на Украйна). И затова двете селища имат свое прозвище, известно в цяла Русия. Единият град се казваше “Одеса-матушка”, а другият – “Ростов-батюшка”.
И сега този прочут батюшка ми се представи направо в кошмарно състояние. Без малко да изпадна в ужас, когато видях някога красиви многоетажни сгради превърнати в купища развалини. Развалините в Шахти бяха направо жалки в сравнение с тези. Няколко километровата главна улица и от двете страни представляваше истински руини. Нямаше нито една сграда, която да не е пострадала от бомбардировките. Потиснат и отчаян, бавно извървях пътя от центъра на града до Нахичеван.
Някога Нахичеван е било отделно селище, основано от арменски бежанци. Но сега тези покрайнини бяха неделима част от града. За мое учудване това предградие въобще не беше бомбардирано. За разлика от самия Ростов, където дори и огромният драматичен театър “Максим Горки” не е бил пощаден от германските носители на западната култура. Сигурно за тях всички руски обекти на културата са били носители на варварството. Или нещо още по-лошо.
Когато най-после стигнах Нахичеван, съвсем случайно попаднах на техния рибен пазар. Не знам какви са всичките забележителности на този ростовски квартал, но рибният им пазар е нещо зашеметяващо. Поне аз дотогава не бях виждал нищо по-импозантно. Върху много дълги редици от маси бяха натрупани огромни количества риба – прясна, сушена, пушена, маринована. Риба от различни видове, размери и модификации. Тук нищо не напомняше, че само до скоро в града са се водили доста ожесточени боеве. Направо изумен, аз се разхождах сред това пленяващо изобилие, без да мога да си позволя лукса да опитам каквото и да било. Точно в този момент пред погледа ми застана някакъв млад арменец, продавач на истински руски пирожки от чер дроб и други дреболии. Такова нещо не бях виждал от години. И докато преглъщах слюнките си, при арменеца спряха двама румънски войници с карабини на раменете си. Бяха патрулна двойка от румънското военно комендантство. Двамата, без да се двоумят, започнаха да вземат от сандъчето на арменеца топлите пирожки. След като се наядоха до насита, те най-сетне си тръгнаха да обикалят пазара. Възмутеният търговец обаче викна след тях:
- Върнете се и ми платете пирожките, които изядохте!
И румънците се върнаха. Но доста ядосани на арменеца. Без да каже дума, единият от тях най-спокойно свали от рамото си карабината и с приклада удари младия мъж по главата. Ударът беше толкова силен, че търговецът мигновено се строполи на земята. Но румънците не се задоволиха с това. Те продължиха да бият падналия мъж с прикладите си и да го ритат с ботуши. След като се измориха, двамата бандити разбиха сандъчето с пирожките и за да изкарат яда си докрай, го стъпкаха с краката си. Сега, вече доволни и приятно уморени, си тръгнаха да контролират реда в района. Естествено, че тази сцена не се разви само пред моите очи. Свидетели на това разбойническо пладнешко деяние бяха десетки граждани, дошли на пазара. Но никой не посмя да се намеси в защита на младия арменец. Казвам го не за да обвиня в равнодушие тези хора, а защото тази случка нагледно показва какво значи военна окупация – когато въоръженият окупатор може да те пребие дори и тогава, когато не е прав. А също така и безсилието на обикновените хора да се намесят в полза на онеправдания. И едното, и другото, е много страшно да бъде прието за нормално. Самото безсилие на човека е много страшно.
През тия няколко дена, прекарани в Нахичеван, не веднъж съм чувал разкази на местните жители, че щом румънските войници видят на улицата някоя млада хубава жена, проследяват я къде живее. И след това, през нощта, отиват на адреса. И ако им откажат да отворят вратата, разбиват прозорците на къщата, влизат в дома и изнасилват набелязаната жертва. Не мога да твърдя, че всичко в тия разкази е било вярно или са били само слухове. Но станалото пред очите ми, на пазара, недвусмислено говореше за безскрупулността на румънските завоеватели.
На третия ден майка ми успя да се свърже с някакъв руснак, който срещу един масивен златен пръстен ни снабди с напълно редовен открит лист до Букурещ. Листът беше издаден от немската комендатура, с всичките му необходими подписи и печати. Обаче посредникът-руснак ни каза, че пръстенът е за определен немски чиновник, осигуряващ открития лист. И веднага поиска за себе си солидна сума. И понеже нямахме друг избор, той получи една дебела пачка руски рубли. Което вече доста накърни нашите валутни резерви, определени за разхода по самото пътуване.
Обаче неприкосновеният резерв от немските марки беше скрит на надлежно място и бе предназначен да ни осигури покупателната способност при пристигането ни в България.
И така, въоръжени с необходимия документ, още сутринта се озовахме на ростовската гара, с надеждата, че ще можем да тръгнем същия ден. Оказа се обаче, че нещата не са толкова прости…

Глава 32

След като комендантът на града дълго се взира в представения му открит лист и призна неговата автентичност, ни разреши да се настаним на перона и да чакаме кога ще има влак на запад.
В мирно време Ростовската гара, според хората, е била една от най-красивите в цяла Русия. Но сега тя представляваше купчина развалини. Единственото, което беше разчистено, бе платното на самия перон и няколко коловоза.
Огледахме се нагоре-надолу и видяхме на едно място останки от гаровата стена не по-високи от един метър. Точно там настанихме нашия багаж и с нетърпение зачакахме попътния влак.
На практика това се оказа шанс с много малки възможности. Защото пътнически влакове, пътуващи по определено разписание, въобще нямаше. Обикновено се движеха само товарни влакове със закачени към тях малък брой пътнически вагони за немски военни чинове. А специално за руското население понякога към същите товарни композиции прикачваха обикновен товарен вагон, наречен конски, и само в такъв ние имахме право да пътуваме.
И така, в пълна неизвестност ние зачакахме нашия влак. Свити върху опакования багаж, както бяхме облечени, посрещнахме и нощта. Но сънят ни беше доста кратък. Събуди ни воят на бомбите и гръмотевичните им експлозии. Всичко край нас се тресеше. Стана ни ясно, че нашите “сталински соколи” бомбардират района на гарата, където освен нас четиримата нямаше никой. Втората нощ беше същата. И същият ужас, и същият страх. През третата нощ нямаше никаква промяна – пак експлозии и вой на летящи бомби. Но имаше промяна в нашето отношение към това стълпотворение. Напълно затъпели от ужаса на предните две нощи, ние с пълно равнодушие, в полусън, чакахме края на бомбардировките. Пък и какво друго можеше да направим? И това не беше някакво геройство или безстрашие. По-скоро пълно равнодушие на осъдени на смърт.
Едва след шестата такава “весела нощ”, на разсъмване, при нас дойде комендантът на гарата и ни каза, че след десет минути тръгва влак за Днепропетровск. И дори ни заведе до спрялата композиция, в края на която беше закачен товарен вагон за руското население. И досега се чудя какво тогава накара този немски офицер да ни събуди в пет часа сутринта и да ни съобщи за очаквания от нас влак. Може би това, че ние положихме нужния изпит пред заплахата от смъртта и не избягахме от гарата още през първата нощ. Казват, че истинските войници уважават храбростта на своя противник. А пък защо да няма и сред окупаторите порядъчни хора?
В Днепропетровск пристигнахме едва на следващия ден. По-нататък този влак не отиваше. Наложи се отново да потърсим квартира. Този път акцията по търсенето се оказа по-лесна. Хазяйката ни отстъпи входа на своя хол. С нея се разбрахме, че ще плащаме отделни нощувки. А най-важното бе, че квартирата ни беше недалече от гарата.
На следващата сутрин, още със самото разсъмване, ние побързахме към гарата с надежда, че всеки момент ще мине влакът, който ще ни отведе още по на запад, малко по-близо до България.
От самия Днепропетровск ми е останало в паметта само едно мрачно, кишаво време. Но потискащото на този град беше друго. Още когато наближавахме, случайно погледнах през отворената врата на товарния вагон. От единия до другия край на хоризонта над града висеше огромен черен дим, който покриваше селището като похлупак. Явно бе, че многобройните заводи в Днепропетровск по време на нашето пристигане са работили с целия си капацитет. А това показваше, че Червената армия толкова бързо е отстъпила града, че съветските власти не са успели да взривят тия предприятия.
Но това в момента не ни интересуваше. Защото вече пет дни напразно чакахме да се появи нашият влак. И едва по тъмно се прибирахме в своята квартира. А сутрин отново се настанявахме на перона, под щедрото есенно небе, което ту ни ръсеше със ситен дъждец, ту удряше лицата ни със зла суграшица. Но засега от изток пристигаха само санитарни влакове, претъпкани с ранени немски войници. Омотани в кървящи бинтове, те далеч не изглеждаха така героични, както при разходките си само по долни гащета в окупираните от тях градове. В началото тия влакове привличаха нашето внимание, но те бяха толкова много, че постепенно престанаха да ни правят впечатление. Лично аз не изпитвах никакво съчувствие към тия ранени немци. Най-вече, защото, ако бяха си седели в Германия, нямаше сега да лежат увити в окървавени бинтове. А ние щяхме да си живеем живи и здрави и без тяхната западна култура, която те носеха при нас във вид на разрушение и смърт.
Най-лошото в нашето чакане беше, че по гарата почти не се срещаха търговци на хранителни продукти, както беше в мирно време. Не знам как е сега, но по онова време руските гари бяха характерни с две задължителни неща. Първо – традиционен голям съд с вряла вода, от която вземаха пътниците, за да правят чай по време на своето пътуване. Разбира се, всеки кондуктор на вагон можеше да те снабди с чай, но той струваше пари. Докато гаровият “кипяток” беше безплатен. А второто задължително явление бяха крайградските пазари, от които можеше да купиш всичко, като се започне от хляб, плодове, зеленчуци, до варена кокошка, готова за ядене. Местните спекуланти и тия от съседните села знаеха с точност до минута разписанието на влаковете и докато композицията навлизаше в гаровия перон, те го изпълваха със своята стока, скупчени недалече от големия казан с врелия кипяток.
Разбира се, сега, в това оскъдно военно време, продавачите по гарите бяха рядкост. И ние бяхме щастливи, ако някой от тях минеше поне с една булка хляб. За нещо друго в областта на прехраната не можехме и да мечтаем. Така, само на сух хляб, изкарахме пет дни. От сутринта мръзнехме на перона на гарата, а вечер се прибирахме в незатоплената стая, за да преспим. Бяхме затъпели до такава степен, че вече нищо не ни правеше впечатление. Наистина, човешката природа има предел за нормално възприятие.
И ето, най-после, на шестия ден от чакането ни, пред самото мръкване, отдалече се зададе пътническа композиция, в края на която беше закачен червеният вагон за руски пътници. И цялата чакаща тълпа, колкото за три вагона, се устреми напред.
Още в движение аз хвърлих в отворената врата двата си куфара и веднага се качих след тях. Едва стъпил вътре, аз веднага се обърнах, за да видя къде са моите хора. Влакът тъкмо беше спрял. Видях и трите си спътнички близо до самата врата, с вдигнат над главите им багаж. Веднага издърпах двата денка и помогнах на майка си и сестра си да се качат. В това време бабушка правеше само отчаяни опити да се хване за вратата на вагона. Напиращата тълпа обаче решително я отместваше встрани и назад. Всеки гледаше да се качи във вагона, без да се интересува от ближния си, па бил той и възрастна жена. Насреща ме гледаха само разярени физиономии, които ми викаха да се махна от пътя им. Именно в този момент влакът бавно потегли. Бабушка оставаше на перона, с безпомощно вдигнати нагоре ръце и със сълзи на очи, ясно съзнавайки, че се разделяме завинаги.
И сега не вярвам на това, което направих тогава. Но вероятно в екстремни ситуации човек придобива невероятни сили. Ужасен, аз с едната си ръка се хванах за касата на вагона, наведох се надолу и хванах ръката на бабушка. И в същият миг, с невероятна лекота, я издърпах над главите на два реда човешки същества. И буквално по корем я вкарах във вагона. Тя беше толкова обезсилена от борбата с напиращата тълпа и от ужаса, че може да остане на гарата в един непознат град, че продължи да лежи на пода на вагона. Оставих я сама да идва на себе си. Защото трябваше веднага да намеря двата куфара. Вагонът беше толкова претъпкан, че едва ги открих. Сложени от някого на калъч, те стояха в средата на вагона, притиснати от всички страни от насядалите край тях хора. С голям труд си пробих път до тях и веднага възседнах отгоре заветния шпертплатов сандък с цялото ни богатство в него. Едва седнах и краката ми бяха веднага притиснати от седящите хора. И в това положение, без да мога да си движа краката нито наляво, нито надясно, нито напред, нито назад, аз пътувах цели осем часа. Това беше ужасна средновековна инквизиция, за която и сега си спомням с истински ужас.
След като пътувахме безметежно близо два часа, влакът внезапно спря на някаква спирка. Не стоя дори и една минута, но това беше достатъчно, за да се качи в нашия вагон някакъв румънски войник с пушка на рамо. Сигурно дойде от пътническия вагон, към който бяхме прикачени ние. Всички настръхнахме срещу този натрапник. Но какво можехме да направим срещу този въоръжен бандит? Той се чувстваше пълен господар на положението. Още повече, че във вагона бяха предимно жени и старци. Румънецът знаеше няколко руски думи и се опита да влезе в контакт със седящите до вратата жени. Обаче веднага се чуха протестни викове, явно в отговор на действията на румънеца. Какво точно обаче правеше той в тъмното, нищо не се виждаше. И все пак, по това как се преместваха виковете, ставаше ясно, че натрапникът среща сериозна съпротива от жените, пътуващи в нашия вагон. По едно време виковете затихнаха. Но съвсем скоро от другата страна на вагона се понесоха женски хихикания. Стана ясно, че румънският властелин е успял да намери сговорна партньорка, която се съгласи да утоли половите му щения. След минути той се укроти и захърка в обятията на тази сговорна красавица.
Както обикновено става по време на затруднените пътувания, озверелите при качването във влака хора постепенно започват да общуват помежду си. Именно тогава разбрахме от нашите пътници, че този влак пътува до град Първомайск, който се намира на река Буг, новата граница между Румъния и окупираните от германците съветски територии. Най-важното от получената информация беше, че румънските граничари не признават никакви открити листове, издавани от обикновените военни комендантства, та ако ще те да са и германски. И че през границата пускат само тия, които притежават открити листове от генералното германско консулство, което се намира в град Харков. И накрая хората ни посъветваха да не пътуваме до Първомайск, а да слезем на гара Знаменка, която се намира близо до Харков.
Повярвали на съветите на хората, явно познаващи обстановката, ние решихме да слезем на непознатата гара, макар че влакът продължаваше още по на запад. Когато пристигнахме на гара Знаменка, беше вече доста светло. Вратата на вагона с грохот се разтвори и ние се приготвихме да слизаме. Заедно с нас тръгнаха и други пътници. И понеже според тях влакът тук имаше голям престой, никой не бързаше.
В същото време от мястото, където беше заспал румънецът, се разнесе силен смях. Оказа се, че нощната сговорна красавица, приютила сладострастния румънски любовник, е една набръчкана бабичка, която в момента откровено му се смееше със зиналата си беззъба уста. Под гръмкия смях на всички пътници ошашавеният румънец няколко мига гледа безмълвно покорената от него украинска красавица. Накрая гнусливо се изплю на пода, хвана ядно пушката си и скочи от вагона.

Глава 33

Така пристигнахме в непознатата Знаменка, в която прекарахме почти два месеца. А бяхме така сигурни, че най-много след десетина дена ще продължим своето пътуване към заветната си цел!
Двадесетхилядното градче, построено върху кръстовището на няколко железопътни линии, ни посрещна с навъсено утро. Първата ни работа беше да намерим хотел, който според нашите спътници се намирал веднага зад гарата. Наистина той се намираше на посоченото място. Една внушителна двуетажна сграда се хвърляше в очи с едрия си надпис, изографисан направо върху фасадата й: “Готель и йедальня” (хотел-ресторант). Макар и да бяха украински думи, веднага разбрахме, че това е търсената от нас сграда. И зарадвани, веднага се устремихме към нея с багажа в ръцете си.
Хотелът представляваше една огромна зала с множество дървени клетки без врати. Всяка клетка разполагаше само с по два единични нара със съвсем тесен проход помежду им. На всеки нар имаше само по един брезентов матрак, натъпкан с обикновена слама. За наше щастие, две от клетките се оказаха свободни и ние веднага се настанихме в тях. В едната аз и бабушка, а в другата майка ми и сестра ми. Клетките-стаи се оказаха една до друга и ние бяхме напълно доволни. За пръв път от началото на нашето пътуване ни предстоеше да нощуваме в “луксозна” обстановка. Веднага след щастливото настаняване трябваше да помислим за прехраната. Цяла седмица в Днепропетровск ние ядохме само сух хляб и сега ни се поиска да хапнем нещо сготвено. Разбира се, можехме да отидем в “йедальнята” и да задоволим своето желание, но чак такъв лукс вече не можехме да си позволим. Затова аз просто отидох на пазара, където успях да купя около един килограм картофи, малко лук и три хляба от чист ечемик. Който не е ял такъв хляб, той никога не може да си представи какво значи в устата ти да се върти клисаво тесто и цяла шепа ечемични осили. Повярвайте ми – това е истинско божие наказание. Но това бе положението, поне в тази част на окупираната Украйна. Вместо обещанието да раздадат земята на селяните, немските окупатори запазиха колхозите и за труда на всеки работещ селянин даваха по една кофа ечемик в месеца. Всичко останало заминаваше директно за Великия Райх.
В искреното си желание да нахраня моите подопечни с някаква топла храна, аз намерих две тухли, малко клечки от една изоставена ограда, сложих отгоре носената за целта тенджера и водата съвсем скоро закипя. Останалото беше съвсем лесно. Една глава лук, щипка сол и целия запас от току-що купените картофи. И нито олио, нито подправки, нито някакъв друг зарзават. Но не вярвам, че някой е ял по-вкусна супа от тази! И при това, като всяка такава чорба, миришеше на пушек. А всъщност – всичко е въпрос на въображение. Пък когато си ял цяла седмица само сух хляб, не ти е необходимо и въображение.
Трябва да призная, че през целия престой в Знаменка картофената супа, приготвена по горната рецепта, беше основно ястие. Другото, с което разнообразявахме своето меню, беше каша от тикви и просо. Приготвянето й също е много лесно. Нарязваш в тенджерата на малки парчета обелена тиква, сипваш две шепи просо, заливаш всичко с вода, слагаш отгоре капака и нищо друго. Само чакаш да се свари сместа. Предимството на тази просо-тиквена каша пред картофената беше в това, че кашата пълнеше стомаха значително по-осезателно. Недостатъкът обаче беше доста неприятен. От един килограм такава каша човешкият стомах произвеждаше двойно повече отпадъчни продукти. Да не говорим за това, че се налагаше да тичаме в клозета по всяко време на денонощието. Оттогава толкова много намразих тиквите, че и до ден днешен ги ям с голяма неприязън. По-право, въобще избягвам да ги слагам в устата си.
Но всичко това ставаше по-късно. А сега, майка ми още на следващия ден замина за Харков. Още в ранни зори се качи на първия товарен влак, отиващ в тази посока. И на отиване, и на връщане, пътувала в открита платформа. А времето вече беше доста студено, бяха започнали и ранните снеговалежи. Обаче нито студът, нито снегът я спряха. Макар че вече беше на четиридесет години, младежкият авантюризъм все още не беше угаснал в нея. Само с един сух хляб в торбата, тя потегли към столицата на окупирана Украйна.
Завърна се след една седмица с печално съобщение: че за да получим разрешение от германския консул, трябва да разполагаме с документи, удостоверяващи, че е родена и е живяла в България и кога точно е заминала за Съветския съюз. Още същия ден тя написа писмо до своя брат и го помоли да й изпрати махленско свидетелство, че е родена в Плевен и че е напуснала България през двадесет и втора година. Последните думи тя дебело подчерта в своето писмо. Вероятно германският консул в Харков е знаел, че множество комунисти са избягали от България през двадесет и трета година. И сега се опасявал да не би да върне на цар Борис Трети някой от тия комунисти. Прав бе консулът.
Щом се разбра, че в Знаменка ще прекараме много време, ние веднага се преместихме да живеем на квартира. Нашите финанси нямаше да издържат, ако продължавахме да ползваме удобствата на “луксозния хотел”.
Нашата хазяйка, една стара жена, ни отстъпи задната стая на своята къщурка. Вътре имаше само един креват и нищо друго. Отоплението идваше от предната стая, където единствено гореше печка. Майка ми и моята сестра заеха кревата. Ние с бабушка се настанихме на пода, като само вечер постилахме завивките си. Естествено, че преселването ни на квартира веднага постави въпроса за отоплението. Едно от условията на нашата хазяйка беше ние да осигуряваме гориво за нейната печка. За щастие, тя разполагаше с голяма шейна. И затова, въоръжен със солидна брадва, аз още на следващия ден се отправих към близката гора, която ограждаше Знаменка от юг и се губеше някъде отвъд хоризонта. Пътят ми не беше дълъг. Краят на гората отстоеше на не повече от два километра от покрайнините на градчето. Но все пак се наложи да навляза по-дълбоко навътре в гората, докато намерих гътнати от бурите стари дървета. Да сека растящите наоколо млади брястове и букове не се осмелявах, защото смятах, че това е забранено.
Бях вече натоварил шейната си с близо половин кубик дърва, когато край мене изневиделица се появи мъж на средна възраст. Имаше приятно интелигентно лице и когато ме заговори, гласът му издаваше нотки, които недвусмислено показваха, че този човек е свикнал да заповядва. Дългата му сиво-бежова мушама също подчертаваше властния му характер. Увлечен в сеченето, аз просто не забелязах откъде дойде този човек. Но когато се отърсих от изненадата, веднага очите ми откриха, че дълбоките му стъпки се губят навътре в гората. Колкото и да звучи странно, аз въобще не се разтревожих от внезапното му появяване. Макар и да имах основание доста да се уплаша от такава среща дълбоко в гората. Но целият облик на непознатия излъчваше такова спокойствие и порядъчност, че аз дори не трепнах, когато той ме заговори. И дотолкова почувствах доверие към този странен мъж, че с охота отговорих на всички негови въпроси.
А той ме разпита кой съм аз, откъде идвам и къде отивам. Дори му признах, че фактически нашето семейство тръгна за България, защото аз не поисках да замина за Германия. Вероятно доволен от моите откровени отговори, моят събеседник си тръгна към градчето, като на раздяла ми каза:
- Когато имаш нужда, идвай без страх тук. В гората няма да срещнеш лоши хора. Лошите хора са в града, но те се страхуват да идват насам.
Аз натоварих още няколко дебели клона и когато стигнах нашата квартира, бях триумфално посрещнат от всички обитатели на дома. Веднага насякох подходящи за печката дърва и в стаята стана много по-уютно. И за всички стана ясно, че проблемът с отоплението е решен. Оттогава до края на нашия престой в Знаменка аз редовно ходех до гората и докарвах нужното гориво. Наистина, дърветата ни бяха безплатни. Но храната трябваше да се плаща всеки ден. Квартирата също не беше без пари. Времето се нижеше, а отговорът от България все не идваше. И въобще дали щеше да дойде?…
Един ден майка ми извади от куфара съвсем ново шалче, с каквито руските жени обичат да си връзват косите. Беше много красиво. Бледожълто с ярки червени цветя. Извади го и ми го даде с жал в очите. Беше подарък от баща ми, от едно от ходенията му в Москва. Но нуждата от пари налагаше да се продаде нещо на пазара. След размяна на мнения, двамата решихме, че съвсем спокойно можем да му вземем най-малко три хиляди рубли. Инфлацията на парите беше голяма и от ден на ден все повече се увеличаваше.
Без да се двоумя повече аз веднага потеглих към пазара. Оказа се, че шалчето е търсена стока. Едва го извадих на показ и бях заобиколен от няколко купувачи. За парите не се пазарихме. Само спореха кой от тях първи поиска да купи. И докато се споразумяваха, към мене се доближи местен полицай с някаква млада жена до него. Беше як, едър мъжага, около тридесетгодишен. Дамата му веднага метна шалчето на врата си и направо примря от възторг. И без да се бави, побърза да изписка:
- Искам го!
Полицаят ме попита колко струва шалчето. Когато му казах цената, той го взе, внимателно го сгъна няколко пъти и съвсем спокойно го сложи в джоба на своя шинел. Но преди да си тръгне, без да ми плати, заплашително ми извика:
- Спекулант!
Стъписан, аз гледах объркано как двамата най-спокойно се отдалечават от мен, заедно с моята стока. Немееха и всички останали, стоящи край мене мъже. Никой не смееше да се противопостави на пладнешкия бандит. Но полицаят едва успя да направи няколко крачки, когато на пътя му застана моя познат от гората. Полицаят се опита да го заобиколи, но мъжът със сиво-бежовата мушама така яко го стисна за рамото, че той бе принуден да спре. И тогава, в настъпилата тишина, отчетливо прозвуча:
- Върни шалчето на момчето!
Униформеният полицай се опита да протестира:
- Той е спекулант!… – но срещайки твърдия поглед на своя противник, смутено измънка: – Добре де… ще му платя…
Но моят познат беше неумолим:
- Казах ти, върни шалчето! – и стисна още по-силно рамото му.
Полицаят изведнъж омекна, извади от джоба си моето шалче и доброволно ми го върна, с поглед-убиец. В същия миг един от купувачите бързо ми плати три хиляди рубли, грабна шалчето и почти на бегом напусна пазара. Сигурно от страх да не бъде преследван от унижения полицай.
И точно в този момент блюстителят на реда се окопити, изпсува яко и злобно се провикна към моя ангел-пазител:
- Ще те накарам да съжаляваш за това!
Но мъжът в сиво-бежовата мушама никак не се впечатли от неговата страховита закана и без да повишава своя тон, му отвърна:
- Ти внимавай какво правиш, защото аз ще те накарам да съжаляваш и затова… много внимавай… – и със същата бавна походка тръгна към гората, изпратен от пребледнялото лице на полицая.
Кой беше този човек, не можах да разбера. А пък да разпитвам местните хора – не посмях. Защото такова любопитство в тия времена беше много опасно. Докато бяхме в Знаменка, повече не го видях. Така той си остана тайна в моя живот.
Когато се прибрах в квартирата с цял куп пари, моята майка ме посрещна със съобщението, че утре две наши съседки ще ходят в някакво далечно село, за да сменят дрехи срещу хляб и сланина.
- Аз се уговорих с тях да вземат и нас двамата със себе си. И намерих една своя стара пола и жилетка, които можем да сменим.
Тръгнахме пеша още в тъмното, защото въпросното село отстояло от Знаменка на около петдесет километра.
- По-далечните села са по-закъсали с дрехи. Там ще можем да вземем повече. Затова ще ходим там… – поясниха ни те.
Вървяхме цял ден без никаква почивка. Пристигнахме, когато вече се мръкваше. По време на пътуването си минахме няколко села, без да се спираме в тях. За имената им се информирахме от местните жители. Защото никъде нямаше табели, оповестяващи наименованието на селището. Между другото, макар украинците да имат свой роден език, те навсякъде говореха на руски, като го смесваха с украински думи. Но трябва да кажа, че няма голяма разлика между двата езика. Това заключение вадя от стихотворението на Тарас Шевченко, което учихме и на украински, и на руски език.

“Як умру, то поховайте мене на могиле
сред степу широкого на Украине милой”

А ето и руския превод на стихотворението:

“как умру, похороните меня на могиле,
посреди степи широкой, на Украине милой”.

И така… Жените, които ни водеха, бяха опитни търговки. Веднага намериха място за пренощуване. Разбира се, спахме на пода. Но приютилите ни стопани ни дадоха по една дебела филия хляб и по едно солидно парче сланина. И освен това ни свързаха с по-заможни хора, с които ние направихме успешен бартер. В ранни зори тръгнахме обратно, натоварени с десетина хляба и няколко големи къса сланина. Въпреки товара, обратните петдесетина километра не ни се видяха тежки. Докато пребивавахме в Знаменка, още няколко пъти правихме такива преходи. И във все по-далечни и по-далечни села. Беше доста трудно да вървиш толкова километри пеша, но друг начин нямаше, за да можем да оцелеем. За щастие, майка ми беше взела с нас по-запазени дрехи на баща ми и благодарение на това имахме с какво да правим обмяната.

Глава 34

Някъде около двайсети декември най-после получихме от моя вуйчо, когото въобще не познавах, дългоочакваното писмо. А заедно с него и истинско махленско свидетелство, в което черно на бяло пишеше, че еди коя си се е родила и живяла в Плевен. И че заминала по своя воля за Съветския съюз в двадесет и втора година, защото е била омъжена за руснак. Всичко това беше подписано и подпечатано с официални подписи и печати. Ликуването ни нямаше край.
Още същия ден, в разгара на зимата, майка ми се качи на първия товарен влак с два хляба и парче сланина в торбата и замина за Харков. Върна се след една седмица. Носеше със себе си открит лист, издаден от Генералния консул на цялата окупирана Украйна. Този открит лист ни разрешаваше да пътуваме до Букурещ. Именно там трябваше да потърсим българската легация, която вече ще ни разреши да влезем в България. Пътят към обетованата земя, наричана от баща ми “земен рай”, беше открит! Вече нищо не можеше да ни спре!
Набързо скътахме своите постелки и точно на 31 декември 1942 година осъмнахме на гара Знаменка. Но напразно чакахме пътническа композиция със закачен за нея конски вагон. Мина един, втори, трети влак, но нашият вагон все не се виждаше. И точно след пристигането на третия влак, ние неволно станахме свидетели на една срамна и жестока сцена.
Още щом спря влакът, двама немски войници измъкнаха от един вагон някакъв цивилен руски гражданин. Напразно той обясняваше, че е чиновник в Кировград и че ако не се прибере на работа, ще бъде наказан. Възмутени от неговото упорство, немските войници с прикладите на своите автомати свалиха човека на земята и започнаха ожесточено да го ритат с ботушите си. В този момент в побоя се намеси едър немски униформен офицер, железничар, който досега невъзмутимо наблюдаваше варварските действия на немския патрул. С тържествуваща усмивка той освободи каишката на немската овчарка, която до момента спокойно стоеше до неговите крака. След като получи съответната команда, кучето свирепо изръмжа и с няколко скока се нахвърли върху проснатия човек. Озверелият пес с настървение ръфаше свитото на кълбо тяло, а застаналите до него трима германци се превиваха от смях. Сатанинското им кикотене беше толкова силно и заразително, че почти в същата минута прозорците на вагона се отвориха и скоро целият влак се тресеше от смеха на окупаторите, които отиваха по домовете си, за да празнуват Нова година със своите деца.
Често ме питат:
- Защо, след като немците стигнаха до Волга, накрая загубиха войната?
Разбира се, отговорът не може да бъде еднозначен. Но аз винаги уверено отговарям едно и също:
- Защото народът накрая въстана срещу нашествениците!
И според мен, това е най-важната причина за разгрома на немската военна машина. Наистина, сцени на зверства, подобни на гореописаната, накараха народите на Съветския съюз да въстанат в буквалния смисъл на тази дума. Особено населението на Белорусия, Украйна и окупираните райони на Русия. Зверствата на окупаторите бяха просто нечовешки. Това е моят отговор на този въпрос. Именно въстаналият народ помете нашествениците. Подгони ги от бреговете на Волга, от степите на Москва и ги довърши в самата им столица. Наистина хората гладуваха, живееха лошо, но не позволиха да бъдат третирани като животни.
Тази нощ прекарахме на перона, в чакалнята на гарата можеше да влизат само немците и румънците. Именно тук посрещнахме новата 1943 година. Но никак не ни беше весело. Защото навън беше кучешки студ, а от сградата на гарата се носеха буйни пиянски крясъци на празнуващите окупатори.
Първи януари премина в безплодно очакване. Едва привечер дойде влакът за Първомайск, който имаше закачен на опашката червен конски вагон. Макар и да не беше празен, ние успяхме да се настаним в него. Пътувахме дълго и някъде в полунощ влакът изведнъж спря. Навън беше толкова мрачно и непрогледно, че наистина нищо не се виждаше дори и на два метра разстояние. По едно време пред отворената врата застана въоръжен румънски войник и ни извика да слизаме. Оказа се, че сме стигнали границата с Румъния. Хитлер с щедра ръка беше дал на своя верен съюзник Бесарабия, Молдова и голям дял от Югозападна Украйна, заедно с руския град Одеса.
Специално ние бяхме в пълно неведение къде се намираме. И затова с тревога в душите тръгнахме към вратата. Но преди да скочим на земята, един от мъжете, пътуващи във вагона, високо се провикна:
- Всички се съберете накуп. Защото наоколо гъмжи от крадци и разбойници. Ще ви предлагат да ви заведат на квартири. Но никой да не се отделя, ако иска да остане жив. Информацията беше толкова категорична и ужасяваща, че наистина всички пътници се струпаха на едно място и никой не се осмеляваше да се отдели от групата. Хората бяха опитни и знаеха какво ни препоръчват. И наистина, обстановката наоколо беше зловеща. Щом влакът замина, всичко край нас потъна в пълен мрак. Само някъде отстрани и отвисоко просветваха електрически фенерчета. И откъм тях до нас долитаха гласове, които ни предлагаха да ни заведат в удобни квартири. Но в нашата група имаше доста възрастни мъже и те с псувни държаха на разстояние невидимите типове. Накрая, уверили се в нашата несговорчивост, след около час, тези типове изчезнаха някъде.
Така, събрани накуп, посрещнахме утрото край румънската граница. И едва сега ние оценихме както трябва доброжелателните съвети на нашите спътници да слезем на гара Знаменка. Ако не бяхме ги послушали, можехме да се озовем и съвсем сами на тази импровизирана спирка, сред полето, обкръжени от крадци и други типове.
Почти цял ден прекарахме в неизвестност, стоварени край гола линия, минаваща през дълбок изкоп на някакъв баир. Именно затова, през нощта, мистериозните светлини се разхождаха над главите ни. На около двеста метра от нас баирът свършваше и ясно се виждаше широката лента на река Буг, мостът, прехвърлен през реката, и първите постройки на Първомайск, на другия бряг.
Напразно цял ден се вглеждахме в гаровите постройки на града. Ясно се виждаха разхождащите се хора, но никой от тях не поглеждаше в нашата посока. А това беше гранична застава и не вярвам, че никой не е видял доста голямата група от хора, чакащи благоволението на граничарите.
Едва на мръкване един румънски офицер с двама войници премина през моста и спря недалече от него. След като си поприказваха помежду си няколко минути, офицерът ни даде знак с ръка да отидем при тях. Окрилени от надежда, ние бързо изпълнихме нареждането.
След проверката на документите дойде ред и на багажа. И офицерът, и войниците, най-безцеремонно ровеха из куфарите и си вземаха каквото им харесва. Направо мародерстваха. Познавайки нравите на румънците, майка ми нарочно облече коженото си палто, което досега пътуваше в един от куфарите. Обаче офицерът веднага се вгледа в него и започна да го дърпа, за да го вземе. Майка ми обаче отчаяно се развика, че е българка, че пътува с разрешение на самия генерален германски консул от Харков и че ще се оплаче на българския посланик в Букурещ. Офицерът добре говореше руски и ожесточената съпротива на майка ми му подсказа, че с тази жена може да има доста неприятности. И затова веднага прекрати своите аспирации към коженото палто. Обаче реши, че не е редно да се прибира без плячка и затова се порови в един от куфарите и си хареса единствения ни средноформатен фотоапарат. Повъртя го из ръцете си и с нагла усмивка го сложи под мишницата си. След което, без да каже дума, тръгна към границата. Войниците също се наситиха на грабежа и ни разрешиха да минем моста.
Между другото, навиците от подобно естество са останали присъщи на румънските митничари и в настояще време.
След два дни мудно пътуване, пристигнахме в Букурещ. Оставихме бабушка и Маргарита на гарата да пазят багажа, а ние двамата тръгнахме да търсим българската легация. Не познавахме нито града, нито знаехме езика на румънците. За трамвай и за такси нямахме никакви пари. И затова тръгнахме към центъра на града пеш. В ръцете си носехме бележка с написан адрес на легацията, който румънският консул в Харков беше дал на майка ми. Показвайки тази бележка, ние постепенно напредвахме към заветната цел. Вървяхме бавно, защото пътят беше много хлъзгав. Снегът, който бе валял през деня, сега се топеше и ми пълнеше пробития ботуш с ледена вода. Но на тази дреболия аз не обръщах никакво внимание. Постепенно стигнахме до един кръстопът, в средата на който стоеше румънски полицай, ръководещ движението. Зарадвани от срещата с официалния представител на властта, ние побързахме да му покажем бележката с адреса. Той бегло я прочете, огледа ни със свити очи и с ръка ни посочи да вървим точно в обратната посока. Ядосани, че някой от случайно срещнатите румънци ни е излъгал, ние мълчаливо изминахме стотина метра. И понеже полицаят не ни каза докъде точно трябва да вървим, аз се двоумях кого сега отново да попитам за пътя. И точно в този момент видях край осветената витрина на един магазин група млади хора, облечени не особено изискано. Спряхме се край тях и аз за сетен път им показах бележката с адреса. Един от младежите я прочете и на развален руски език ни обясни:
- Връщате се обратно, минавате полицая и на петдесет метра след него се намира българската легация.
Когато полицаят ни видя да се връщаме, щеше да се пръсне от смях. И имаше защо. Толкова забавна шега си беше направил с хора непознаващи града и неговорещи румънски език.
Нашето появяване в българската легация се превърна в истинска сензация. Въпреки късния час, сградата беше пълна със служители. Интересът им още повече се повиши, когато майка ми гръмко ги информира, че идваме от самия Сталинград. Това беше в неин стил. Но пък се оказа права. Щом чу думата Сталинград, дори и самият посланик побърза да излезе от своя кабинет, за да види с очите си изпадналите при него истински “сталинградци”. И не остана разочарован. Защото и двамата имахме толкова окаян вид, че можехме да минем за пришълци и от самия ад. Естествено, че такава гледка винаги предизвиква съчувствие. След като ни разпитаха най-подробно и за войната, и за нашето семейство, накрая посланикът ни каза да дойдем на следващия ден, за да получим своята виза. Походът към България се очертаваше вече с успешен край.
Нощта прекарахме на гарата, седнали върху багажа. А на следващия ден, около десет часа, се явихме в легацията. Сега вече знаехме пътя и този път нямахме никакви неприятности и перипетии. Визата ни беше готова. На тръгване, когато посланикът разбра, че не разполагаме с никакви румънски пари, даде ни за път малко леи от собствените си средства. Поне така ни обясни своята щедрост. На връщане за гарата с тия пари майка ми купи няколко килограма ябълки за армаган на своите роднини и с това предизвика моето искрено негодувание, което изразих с цял поток протестни думи:
- Хората имат ябълки с цели каруци, а ние ще им носим някакви си пет килограма, за да се излагаме.
Вина за моята тирада имаше самата моя майка, която неведнъж разказваше за изобилието на плодове в бащиния й дом. Тя обаче не обърна никакво внимание на моите думи и съвсем спокойно похарчи единствените ни румънски пари за глупости.

Глава 35

Още същата вечер ние се качихме на влака за Гюргево. За пръв път пътувахме в истински пътнически вагон. Беше трета класа и в много окаяно състояние, но след досегашните конски вагони, този ни се стори разкошен. Наоколо гъмжеше от хора, гръмко говорещи непознат език. Всички бяха много шумни, като истински цигани. Още щом се качихме на влака, майка ни предупреди тази нощ да не спим, защото румънците много крадат. Тревогата й беше толкова сериозна, че тя лично пое охраната на дървения куфар с цялото ни богатство.
И добре го направи. Някъде към полунощ, когато започнах да задрямвам, чух отчаяните викове на майка си:
- София дракули… – и още нещо.
Оказа се, че някакъв предприемчив румънец решил да пререже връвта, стягаща дървения куфар. Но в тъмното улучил пръста на майка ми. Това ни спаси от разграбването. Защото, ако беше успял да я пререже, цялото съдържание на незаключения куфар щеше да се изсипе на пода. И съм сигурен, че нашите спътници щяха за минути да разграбят падналите неща. Това беше единственото премеждие през нощта. На разсъмване пристигнахме в Гюргево. Някой от пътниците ни каза, че влакът пътува само до тук и ние слязохме. Но скоро се оказа, че някой отново ни излъга, поради което ние слязохме не там, където трябва. Затова награбихме наличния си багаж и по сравнително гладко шосе продължихме своя път още по на юг. След около тричасово бавно пътуване със собствените си крака, стигнахме до някаква сграда, на която с латински букви пишеше “Гюргево”. Влязохме в чакалнята. Вътре заварихме един униформен румънски железничар. Със знаци и неколкократни повтаряния на думата “България”, ние му обяснихме закъде пътуваме. Той ни изслуша, кимна с глава, че ни е разбрал и ни посочи с ръка да се разположим на пейките в чакалнята. Така мина денят. Но напразно надничахме навън. Не идваше нито влак, нито пък хора минаваха насам. Това ни се стори много странно и безпокойството започна да се прокрадва в сърцата ни. За наше щастие, вече на смрачаване, в тази мистериозна гара влезе някакъв румънец, който при това знаеше български език. И когато разбра от майка ми, че пътуваме за България, много се учуди, че именно тук чакаме влака. Оказа се, че българската гара на ферибота се намира на около двеста метра от това място. И че само там можем да се качим на българския влак. Отново бяхме зле информирани тази сутрин от поредния румънски гражданин. Направо да се смаеш от порядъчността на тези хора!
Накрая човекът ни изведе навън и ни посочи някакъв висок мъж, облечен в черен шинел, който се разхождаше на близко разстояние от нас:
- Това е български железничар, отивайте при него, той ще ви оправи.
Ако не беше този човек, кой знае до кога щяхме да чакаме, за да се качим на влак за България. А румънският железничар, който сутринта ни посочи да се разположим на пейките, не можеше да не знае за съществуването на българската фериботна гара.