ИЗ „КАРА БИЛЯЛ” (2021)

Ема Пенчева

1. ВЪЛКЪТ

Огледалният свят се тресе и копира отраженията на човек и вълк. Вълчите лапи се движат машинално и оставят диря от разкъсани нокти и прясна кръв. Ехти гръмовен тътен и на тласъци се носи в каменното гърло на каньона.Угоен язовец спира,  в недоумение върти  жълти, обли очи,  после предпазливо се отдалечава.

Природни духчета се кикотят настървено, с предчувствие за диво и кърваво наслаждение.  Седнал в ушите им, вятърът препуска, пришпорва ги: „Напред, напред!”

Болката? Какво е тя? Сърцето, само то е важно - да издържи, да оцелее, да надбяга палача си.

А той го настига. На четири крака човекът бяга по-бързо, по-устремно, с мисъл и воля на роден победител, на воин-преследвач.

Краката му сурнат, цели скални късове, порои от чакъл и спечена пръст.

Буренаци с просъхнали корени, като телени четки, стърчат по търкалящата се надолу планинска плът. А грохотът? Оглушително-мощен, ръмжи, удря с юмруци-чукове билото, остро и ритмично, чак до дъното на пресъхналата река. Цяла пролет не бе валяло и скалите натрапчиво миришеха, на прегорял мъх, на леш, от обиталищата на змиите.

Вълкът-единак бягаше, спасяваше се. И от кого? От един човек! Кой си ти, човеко, който можеш да надбягаш вълк?

А тя - тревогата се разгои,  разтегна времето в ластика на прашка, а камъка в нея затрептя от нетърпение, да се стовари някъде яко, жестоко да удари обречения, и като крак обут в желязна подкова, да направи това, което тряба да стане. И то си става. И то си стана.

Сухожилията на беглеца се опънаха до скъсване. Стоманените мускули закрещяха, за още сила, за свежа кръв, за спасение.

Внезапно четинестият гръб на мъжа рязко се изви в тетива на лък, а той прелетя като стрела и в дъгата на сатър се стовари върху едрия вълк.

Победителят измъкна от пояса си нож и мълниеносно го заби в мокрото тяло на прикования към земята звяр.

Кожата изпука, проби се и кръвта бликна в червен извор, устремен към небитието.

Ножът се завъртя и преряза нишката на живеца.

Сега очите на единака вече гледаха, някъде зад човека, унесени, в тайните на отвъдното, а той изтри острието в прежълтялата трева и се изправи.

Никой не видя, как духчетата излочиха кръвта, надуха пищялките на радостта и се юрнаха  надолу по хълма, за да си доспят, в тайните пещери на крайречната гора…

Билял, вече на крак, разтърка очите си, поразкърши премръзналото си от пролетната слана тяло и се усмихна:

- Какъв чуден сън…

Изплю се върху  сивкав паяк, мярнал се в тревата край ботуша му и насекомото се понесе напред със сребристия товар  слюнка на гърба, като се чудеше - това трофей ли е, или наказание свише.

Мислите се тълпяха в натежалата глава на човека и поемаха напред с утрото на настъпващия ден. Те вещаеха успех и закрила от невидимия свят, всъщност, за едно разбойническо дело - обирът в Алачене.

Така и стана. Шайката на Билял притисна група пътници в притулено място край пътя, взе им страха и парите, и като си поделиха няколкото алтъна, разбойниците стегнаха халките на поясите. И така, цялото лято.

Хлабава беше властта, или по-точно, само в този затънтен край на държавата.

Турската власт беше отстъпила. Новата българска, сега прохождаше, още слаба и неукрепнала, тук в Източните Родопи.

Хората се чувстваха като стадо овце останали без овчар и без закрила. И ако някой размахаше над главите им нож, или тояга, рядко имаше кой да го озапти, или накаже. На това разчиташе и този разбойник Билял.

Защо беше избуял като бурен в пшеничната нива на това кротко родопско селце Асара?

Какво прави човека хаирсъзин и грабител? Няма ли страх от Всевишния, няма ли жал, към бедния обруган събрат, не му ли е мил животът, дето  един куршум само може да му прекъсне дъха? И кой може да го разбере този свят, дето идва и си отива, като деня и нощта? Първо съмне, после мръкне, и пак съмне, и пак мръкне, докато накрая падне вечния мрак пред всеки човек.

Неведоми са пътищата Божии. Неведома е човешката душа.

Така си мислеше дядо Емин Тепсиджията, седнал на един възлат пън пред дома си.

Той го познаваше, този Билял още от мъничък, от две педи, дето се казва.

Не пишеше на челото му, че ще става разбойник, панта и хайдук, че то пък на кого ли му пише?

Май само той Аллах знае, какво и що ще става с нас на тази щедра земя, дето я е сътворил, да ни храни, да ни радва, да ни изкушава, пък накрая да ни прибере.  Една сълза блесна и се стопи в набръчканото старческо око:

-  Ех, дюня!*

*Ех, дюня - Ех, свят!

7. БАКЪР  ЧАЛ

Избра петъчен ден. Така е редно. Не беше ходенето му от добро, но не можеше инак.

Душата му не се смиряваше. Умът се луташе - заблудена мравка на път към дома, уплашена, обречена.

Пияна от лумналия живителен сок, пролетната зеленина го пресрещаше на всяка крачка, стремеше се да го приласкае, да го ободри, но тази благодат не можеше да победи, да прогони сивата паяжина, дето се беше вгнездила в душата му.

Изкачи високия връх на един дъх. Не се спря, не си почина, не се измори.

Млад беше Билял, буен беше, мъжкото артисваше в него, не си знаеше силата.

Да, ама горе, на самия връх спря, преви колена, опря длани в бедрата си и рухна под погледа на Аллах. Шията му хлътна в раменете, изгърби се, сякаш метна на рамо сто години, че и отгоре.

Уж е корав човек, куражлия, но душата му, що се замъгли и преля през зениците? Не беше го срам, нито яд, че заплака пред Бога.

За съвет беше дошъл Билял, за прошка, и да каже какво е намислил. Великата сила, може да прости, или поне да го изслуша, да разбере, от къде е тръгнал, накъде отива в този ненагледен, ама и неразбран свят.

Стана, и първо си взе апдес* от близкия врис*. После пак коленичи с поглед на югоизток и си каза молитвата, тази която беше научил от майка си, още когато беше малък. Помълча вперил поглед в облаците, дето прелитаха над него , като бели гемии по Бялото море, незнайно откъде, незнайно закъде. Влагата пак изби в очите му:

- Ей, Аллах, чуваш ли ме? Видя ли що стана? Какво да правя сега? Как да живея? Гонят ме като див звяр и щом ме хванат, ше ме убият. В гората ли да ида? Разбойник ли да стана?

Знам, че в края на такъв път ме чака куршум, или въже. Ама и много гняв има в мене, много мъст. Ще тръгна след тях, ще ги излея, пък каквото ще да става.

Да прощаваш, Всевишни, може да съм крив, може да съм прав, едно е сигурно, грешник съм и ше ме съдиш след последния ми ден, ама вече реших да стана разбойник. Ти знаеш, Аллах, че не бях такъв човек. Вярно, сприхав бях, но не и зъл. В душата ми нямаше омраза , а само любов към Халиме. Мечти имах Аллах и ти ги знаеш.

Създателю, ти, който ми позволи да погледна само с едно око в рая на небесните селения, защо затвори другото? Помня как Халимето ме гледаше с ваклите си очета кротко и доверчиво като агънце. Няма нищо по-красиво от очите на благородната жена, на първата севда. За мъжа те са усмивката на рая.

Само дето не ни събра за по-дълго на този свят, та не можах, да и се порадвам.

Угасна моята Халиме, като минзухарче, непогалена, ненарадвана…

Какво да правя сега? Половинта ми душа си отиде с нея, а с другата не знам какво да правя. Как да живея? Дали да живея? Кажи ми , Аллах!

Добър човек бях, а сега не съм? Сега съм звяр и мястото ми е при зверовете в гората. Ти знаеш, видя, как убих човек, от гняв, от мъка го убих…

Размъти се душата ми, като вода в дере след дъжд. Върти кръвта ми на въртопи, завихря се край острите камъни, шуми, пени се, а пясъкът, камъчетата в нея, ме удрят, бодат сърдити като тръни ден и нощ, та мира не ми дават. Не съм,  какъвто бях, Аллах, лош човек съм станал, зъл. Не са за мен вече ни оралото, ни мотиката, ни стадото с овцете ме радва, ни момите, ни кроткия ми селски дом. Хората не ме обикнаха, не ме приеха с добро, и добро не видях от тях. Защо, аз да съм добър? Защо да пазя имотите им, стоката им, алтъните им, тия дето ги крият по кесии и дувари като жълти студени змии?

То, златото, всичко помни, особено греха. То, златото се крие повече в душите им, а не в скривалищата за имане. Искам да го извадя оттам, да го похарча, аз, чуждия човек, защото знам, че ще ги заболи повече от загубата му, отколкото от това, че са се превърнали във вълци и всеки ръмжи и пази своя кокал, пък гледа, ако може да отмъкне чуждия. Ще стана разбойник, Аллах! Ще отида и ще им го взема от къщите, ще го крада по пътищата, но няма да ги убивам.

Аз съм прост човек, селски човек. Не съм учен и мъдър, като теб, Създателю.

Въпреки,че станах убиец, знам, че само ти - Всемъдрият, справедлив и всезнаещ, можеш и имаш право да ни погубваш, защото си ни създал и защото знаеш колко, къде и как, по какъв начин, да ни наказваш!

Всичко, каквото ни се случва е заслужено, ти си справедлив.

Аз нямам твоя ум и кантар, да наказвам. Само ще грабя, и то най-много тези с лисичите очи, дето ти се молят, там, в джамията, всички да ги видят, пък не могат да отделят една троха от хляба, дето си ни го дал и да хвърлят от него на гладното врабче, на коте, на куче, на сирака, на вдовицата, или на немощния старец. От такива, Аллах, ще грабя. Но най-много от карашейтаните - тези, дето правят и поръчват муски, тях ще гоня най-много, щото те затриха моята Халиме.

Прости  ми, Аллах, ако можеш. Ти не си човек, ти можеш да ми простиш, защото хората не могат, а и не искат, затова са и хора.

Когато решиш, вземи ми живота. Ти си ми го дал и той е твой.

Сполай ти, Боже, че ме изслуша.

*Абдес - ритуално измиване

*Врис - открит кладенец

12. САМОДИВА

Пусти Фатмин късмет.

За лудо го обичаше това момиче. Нахалост пилееше най-хубавите си години. Не виждаше или не искаше да види той огъня в очите й, тези очи дето го гледаха, по-нежно и по-дълбоко от погледа на сърна, тази ласкава душа, която все му се покоряваше, покланяше, като узряла пшеница пред бял вятър в равното Гюмюрджинско поле.

Да можеше поне да не го вижда, да не го чува, белким с времето я преболееше, ама на. Ятак му беше баща й, хляб му месеше тя, вече няколко години. Переше му ризите, на четата носеше каквото трябва, иди че ги забрави тези очи -  тъмни като дълбоки врисове, дето я влечаха там, надолу и все надолу, додето не си чукнеше главата в коравото дъно.

Не я приласка Билял нито веднъж, дори и на шега. А тя все чакаше. От стройно девойче, постепенно наля снага, вдигна глава, като тополчица, а пък той нищо не вижда, сякаш перде има отпред. А тя все чакаше. Нямаше сълзи, нямаше въздишки. Чакаше от него севда, като загоряла напукана пръст, жадна за гръм, за дъжд, за порой.

„Ако е рекъл Аллах и това ще стане”, мислеше си Фатме и чакаше Билял, да я погледне с очи на мъж, да коленичи зажъднял за нейната моминска вода, да я напие от тялото й - пъстра стомна.

Искаше да я  напълни с ласки, да я палне с дъха си,  и като млад орел да я отнесе на Бакър чал. Пък после, там, ако иска да изкълве сърцето й, да се насити, да я забрави ако ще, само да не я подминава, така сякаш не носи шалвари, сякаш не е жена и лична мома.

Почина баща й и тя остана съвсем сама. Билял я прибра в четата, да помага с каквото може, пък и да се грижат за нея. Така разбойниците й станаха семейство, пристан и закрила. Никой не си позволи с пръст, да я пипне, неприлична дума да й каже.

През една от хубавите лунни нощи, Фатме изчака четата да заспи и на пръсти се спусна към близкия вир. Нагази във високата трева, съблече се, хвърли всичко, дори и  ризата. Разплете плитките, та косата й покри почти цялото тяло и се плъзна в хладната вода, като сребриста мряна. Там под  лунната светлина се превърна в златна рибка, такава дето в уста държи ключето към рая.

Билял се събуди с някакво особено чувство на премала. Луната му се подсмихна и се скри зад бухлат облак. Надигна се, огледа спящите и веднага забеляза, че Фатме я няма. Тази Фатме, дето го зяпаше някак занесено и щом я погледнеше все криеше очите си, а бузките й розови, румени, като на млада, ядлива гъбка. Не я заглеждаше той, не си позволяваше да я погледне с очи на мъж, че тя беше дъщеря на най-верния му ятак, че беше сираче, пък и малка на години.

Ослуша се. Стори му се, че чува неясен, лек шум, май вода се плиска, вълнички играят по брега, някой лекичко се смее…

Стана и отиде да види каква е тази работа, причува ли му се, или е нещо друго.

На пръсти се промуши през храстите и като крадец надникна към водата. Това, което видя, беше сън, беше приказка. Млада, красива самодива се къпеше във вира. Загребваше със шепи вода, плискаше се, гмуркаше бялото си тяло под водата, хвърляше се нагоре, плуваше по гръб като облаче, смееше се от удоволствие…

После пое към брега. Гърдичките й трепкаха, като пъпчици на шипков цвят. Беше облечена в собствената си коса.

Видя Билял, стресна се, спря на пътеката, но не посегна да прикрие с длан, поне  част от голото си тяло.

Разбойникът стоеше като вкопан и не смееше да диша, за да не подплаши това чудно видение.

Изведъж му просветна. Това не е самодива, а Фатме.

Тя стоеше пред него, не се движеше, не се криеше.

„Бре, това момиче, бре, че тя била много хубава! - шепнеха мислите му: - Алтън Фатме. Пери. Вълшебница!” Златната рибка - самодивата, тръгна бавно към него, протегна напред хубавите си ръце и спря, чак когато остана само педя между телата им.

Очите й му казваха „Ела. Вземи ме. Искам те.”

Кой мъж може да устои на такава покана? И Билял не можа.

В тази вълшебна нощ Билял направи Фатме своя жена. Напи с напукани устни водата й, а шарената стомна си намери сайбия.

18. ЕНЬОВ ДЕН

Неспокойна бе душата на Билял през тази нощ. Облаци се тълпяха и закриваха светливия лик на луната. Затова и вътре в пещерата мракът тъмнееше по-тайнствен, по-хладен, а всъщност задушаващ с невидимите пръсти на спомени, на съмнения…

Кара Кютюк и Къркпармаклията спяха като сукалчета и не се чуваше обичайното им дразнещо похъркване. „Няма да се спи тази нощ” - помисли с досада той и отвори широко очи.

Лентата на спомените от отминалите дни, се завъртя пред невидимите вътрешни зеници и се сля с дъждовната тъга. „Казват, че уж дъждът приспива, ама при мен не е така.”

Нощната бъркалка въртеше капките и без да спира вадеше на показ все неприятни неща, такива каквито хич не му харесваха, и ги беше скрил там на дълбокото, на най-тъмното място в душата си.

Трябва да беше среднощ, когато му се стори, че откъм дъното на пещерата, от каменното й гърло нещо просветна. Обезпокоен, Билял се втренчи в тази посока. Не, не се лъжеше.

Малка, ярка светлинка привличаше погледа и сякаш го зовеше: „Ела, ела…”

„Ти пък, какво си?”- мярна се в ума му и той се надигна на лакът,  вперил очи в светлинката - нощна гостенка.

Не, не беше сън, нито пък заблуда. Пламъчето си светеше, примигваше като малка звезда,  протягаше ръчички от светлина, зовеше го: „Ела, ела…”

Разбойникът стана и с меки опипващи стъпки се отправи към мамещия зов на пещерата.

Светлинката го водеше навътре в каменния търбух на скалите.  После спря, сякаш за да го изчака да се приближи, и зави в мрака на невидимо разклонение. Светеше си там ритмично, мигаше, наблюдаваше го и когато от нея го деляха само няколко крачки, внезапно угасна.

Мракът го обгърна, сякаш го потопи в гроб - дълбок, ужасен, непреодолим, като смъртта. Трепна сърцето на младия мъж, не толкова от страх, колкото от чувството, че е в капана на тъмнината, в това необичайно място, прихлупен  с капака му, обречен на бог знае какво. Главата му трескаво работеше. Нямаше с какво да си светне, за да намери обратния път.

Можеше просто да се изгуби в каменния лабиринт. Инстинктът за самосъхранение заудря с пулсиращи чукове зад пламналото му чело. Постепенно очите придобиха част от усета на котка-ловджийка, която броди из тъмата, а кожата му сякаш лекичко засвети и освети близкото пространство. Ако опита, може би пипнешком, ще се добере обратно при спящите хора, така близо и така далече сега от него. Внезапна мисъл освети мозъка му: „Защо тази светлинка го доведе тук? С каква цел? Да го убие, да го затрие от света, или за друго, но какво е то? Все ще успее някак да се върне, но защо бе доведен тук, после изоставен? Мисли Билял, мисли!.” Добре, ще се върне, ще се спаси, но защо бе повикан тук, ще си остане без отговор.

Трябва да остави някакъв знак, белег, да се върне един ден и при светлината на борина да огледа мястото. Има нещо тайнствено, нещо, което не разбира. Сега трябва да отбележи, къде е бил, за да дойде и друг път. Какво може да носи със себе си един спящ човек. Нищо. Но един разбойник - много неща. И най-важното нож, или кама. Съблече долната си домоткана риза, опипом я промуши с острието на желязото и затърси с него някаква цепнатина, дупчица, или какъвто и да е отвор в скалата, за да прикрепи там знака.

Намери пукнатина, почти на същото място, където изчезна светлинката и с два удара на дланта заби знака в тъмната скала. После се обърна  и  понечи опипом да тръгне обратно. В нещо се спъна, нещо издрънча и се търкули, встрани. Но сега не му беше до това.

Усетът му на горски човек от хайдутуването, не го подведе и той като животинка призори излезе от тия мрачни недра на земята. Завари другарите си още да спят. Не ги събуди и  нищо не им разказа за нощното си приключение.

Животът го беше научил на нещо много важно. Човекът е султан на неказаната дума и роб на казаната. Реши че един ден, в удобен момент, когато ще е сам в пешерата, ще я разбере, тая работа, със светлинката де.

40. НОЩНИ СЪЛЗИ

Прегоряло беше сърцето на Билял. И севдата на този свят беше прегоряла.

Всичко си отиде заедно с Халиме.

Не можеше той вече да обича, да гали, да пърха с криле, като младо орле пред полет, не можеше да бъде, ни буйна река, ни кротнало в дълбините  езеро.

Момчето си беше отишло. Севдата, уж отминала… Не можеше да гали Кара Билял, не можеше.

Останал бе само мъжът - груб и първичен - със силата, с необуздаността на млад и буен коч, дето тропа и вее вълма, а бедрата му все  опръскани със семе.

Как не се сеща барем веднъж, да близне овцата по ухото, да си тръкне муцуната в нейната, да я приласкае с очи.

Пусти Фатмин късмет.

Защо не заспа тази нощ, Фатме? Защо не заспа?!

Не се ли умориха нозете ти, да катерят баирите, не се ли умориха ръцете ти, да месят хайдушки хляб? Защо не сви премалял гръб и сън да те отнесе през девет баира, през девет дерета, та да не чуеш тез тежки думи, дето се забиха по-тежко от олово в клетото ти сърце?

Сито нахранен и кефлия, доволен от успешния удар при Перисен, Билял беше полегнал на лакет срещу огъня в дълбоката нощна гора. Пиеше с очи бакърената жар, а душата му се изливаше на тънка струйка право към небето, сякаш искаше да избяга от тъмната си участ, да литне горе при звездите, при звездните  си посестрими и да не се връща повече, тук на земята. Кой знае?  Корав човек беше Кара Билял, но и той имаше душа, или това, което беше останало от нея.

Срещу му седеше Кара Кютюк. И  на него не му се спеше в тази нощ, пълна със толкова звездни  хубости,  от друг  далечен свят.

Тихо говореше Билял, почти шепнеше, но то бе достатъчно ясно да го чуе и разбере Фатме. Не го правеше максус*, че тя му беше и жена, и другар, че и нещо повече, ама сега, в този миг, беше забравил всичко и всички, нито видя светналите очи на жена си в полумрака, нито чу леката й въздишка… Беше там, на небето. Имаше горе една звезда, дето му мигаше по особен начин, свойски, като аркадаш, като мигличка на пеперуда, зовеше го, мамеше го, викаше го…

И той проговори. И каза тези думи, дето се беше зарекъл повече да не казва, додето е жив, докато ръката му държи желязо.

Вълкът заговори в него. Изви острата си муцуна към звездите и протяжно зави в мъката си по изгубена другарка. Езикът му, по-добре да беше изсъхнал, та да не каже тези думи:

- Обичал съм само една жена. Имал съм само една севда - Халимето.

Ей я, там горе, на небето, свети. Чака ме. Вика ме, както овчар вика заблудената си овчичка. Чака ме да се съберем - и той се удари силно отляво по гърдите, - та юрекът* да не ме боли повече. Когато я залюбих, Кютюк, сякаш второ слънце ме огря, а вечерта всички звезди на свода небесен отвориха очи, та да ни видят, да ни се порадват!

Фатме не видя сълзата, която се стрелна и опари жарта, но видя как той я изтри с юмрук.

- А Фатмето - обади се Кара Кютюк, с нея как е?

- Фатмето е друго. С Фатмето свикнах, привързах се. Като я видя мъжкото говори в мен и аркадашлъка. Мъж и жена сме, любим се. Ама то е друго, братко, душата мълчи.

Пусти Фатмин късмет. Пусто, Фатмино сърце, ударено с оловното зърно право в средата. Над нея, клетата, се срути цялото небе, та повлече и месечината, и солен порой, който напои овчия ямурлук, а солта на сълзите й обели алените бузки. После изора черни бразди и пося черното зърно на черната омраза, та цялата сила на севдата й отиде в туй зърно и то поникна, взе да расте не с години, а с часове, с дни, както става в приказките.

Тя му беше дала сърцето си, тялото си, беше носила неговото дете в корема си и всичко, каквото имаше му даде, а заедно с  моминството и душата си. А пък той не я искал.

И тогава реши да го предаде.

Не му беше казала, че още, докато беше болна, в къшлата, дето лежеше изгаряща от огън, бяха идвали двама мъже от полицията. Разпитваха я за Билял, заплашваха я със съд, със затвор и ако не се вразуми, могат да я обявят за разбойничка, и да я убият. Няма кой да я защити.  От нея искаха да го предаде, а те ще я пощадят, ще я оставят да живее свободно и никой няма да я притеснява за нищо. Било, каквото било.

Беше им казала, че нищо не знае, че той Билял, всичко не й доверява, че насила я влачи по гори и чукари,  по къшли, че самата тя мира си няма от него. Разплака се, рече им, че е много болна, ще умре, ще се отърве от всичко, и от живота, и от Билял.

Оставиха я на мира, но я заплашиха, че пак ще я привикат щом оздравее, само да слезе в селото, за каквото и да е, ще я арестуват и вече няма отърваване!

Сега тези думи, грозни думи на мъжа й, не само я удариха и натъжиха. От тях лумна червена и черна мъст, изля се от страдното й сърце и потече, заправи път през подивялото поле, дето някога беше гюлова градина, и я поведе там, в касабата, в полицията, та най-после да мирне, като си отмъсти на черния Билял - голямата й любов. Знаеше, че женското й сърце няма да прости на този лъжец - Билял!

*Максус - нарочно

*Юрек - сърце