електронна книга

Виолета Станиславова

ВРАТА ЗА ОБРАТНО ПЪТУВАНЕ

(КАБИНЕТ НА МЛАДИТЕ ПИСАТЕЛИ-СТУДЕНТИ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”

(1980-1993 г.)

В памет на Георги Черняков

ВЪВЕДЕНИЕ

От събитията, за които пиша в тази книга, са изминали 40 години. Десетилетия се колебаех дали да направя това, което правя и да кажа това, което казвам сега. Много пъти слагах и махах написаното, преглеждах бележките. Понякога ми се струваха интересни. Друг път - не чак толкова. А трети път - губеха смисъл. Затварях папката. И я забравях. Но не винаги. Дори и сега не съм сигурна дали постъпвам правилно. Има ли смисъл да се изравят неща, които отдавна са дошли и са си отишли?

И все пак са се случили… Участвала съм в тях. Полагала съм усилия, енергия, лишения, изтощителен труд и много време… Били са част от живота ми в продължение на 13 години, докато работех в Централния студентския дом на културата на пл. „Народно събрание” 10. По-точно, в Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” с главен художествен ръководител,  литературният критик Георги Черняков. Така че, може би, съм на прав път.

Преди да седна да напиша това въведение потърсих в интернет нещо, което да е писано за историята на „Димчо Дебелянов”, през този голям период от време. Намерих книга, издадена през 2003 г. от Академичния център за литература и култура при Националния студентски дом, посветена на 70-годишнината от изграждането му. Казва се „Спомени за Студентския дом”. Съставител е Пламен Дойнов, който от 1998 до 2004 г. (не по мое време) е бил директор на Дома. Навремето като студент той беше приет в Кабинета в групата на поетите и участваше активно в работата му, особено, когато учредихме Българския студентски писателски съюз и по предложение на Георги Черняков стана негов пръв председател.

В сборника са събрани спомени от историята по изграждането на Студентския дом, първите му директори, художествени ръководители, студентски изяви, многобройни трудности през годините и пр. Има публикувани спомени и на двама от четиримата директори, докато съм работила там. Това са на Борис Семерджиев, който е бил директор от 1977 до 1981 г. Съвсем в моето начало на постъпването ми (започнах като извънщатен сътрудник през 1980 г.) и все още не съм била достатъчно ориентирана в случващите се събития по време на неговото директорство. Черняков се срещаше с директорите и организационните работници на ЦК на ДКМС, назначени в Дома. Аз се занимавах с вътрешноорганизационната и творческа дейност на студентите. Забелязах, че Семерджиев не споменава „Димчо Дебелянов” като голяма студентска литературна организация, нито неговия художествен ръководител. Ето какво е написал в края на спомена си: „В Студентския дом непрекъснато се експериментираше. Основни участници в този процес бяха студентския театър и клуба на студентите-писатели „Димчо Дебелянов”. Съвсем свободно се изказваха мнения по социални и учебни въпроси, разбира се, чрез езика на изкуството. Понякога се прехвърляше границата на художествения експеримент и се правеха доста дръзки за онова време изяви”. Само това. Нищо друго. А е работил с Черняков четири  години, докато е бил директор.

Между директорството на Борис Семерджиев и следващия - Ивайло Билярски -  Студентският дом остана без директор. Тогава, за около 8 месеца, временно изпълняващ длъжността зае Росен Шиваров - зам.-директорът. Знаеше много подробности в управлението на Дома, познаваше важни хора и в Съвета за висше образование, в МНП, в ЦК на ДКМС. Той успя да направи някои неща за нас като например издейства средства за обзавеждане на Кабинета. Имаше разбиране по системата на работата ни и много неща можехме да постигнем, ако го бяха сложили за директор. Когато обаче беше назначен Ивайло Билярски, Росен Шиваров направи няколко фала, които му костваха кариерата в Студентския дом. Не баха минали и две години от директорството на Билярски, в Дома стана грандиозен скандал. Чу се, че  Росен Шиваров набил Ивайло Билярски. Макар това да била разпра между двамата, на четири очи, в кабинета на Билярски, нечие  „будно око” е видяло и веднага е донесло, на когото трябва в ЦК на ДКМС. Когато ги извикали, Билярски отричал докрай, че е истина, а Росен Шиваров си признал. Махнаха го и не знам какво е станало с него -  изчезна някъде. Може да са се срещали с Черняков, но аз оттогава не съм го виждала?

Според Шиваров Студентският дом е имал  големи възможности за отпускане на средства от ЦК на ДКМС. Бюджетът му е бил много голям, но поради некадърно управление, не се използвал както трябва. В края на всяка отчетна година, заради това, че не сe усвоявали отпуснатите пари, те се връщали  обратно в държавата. Тези, които ги отпускали, мислели че Домът няма нужда от толкова голям бюджет. И въз основа на върнатите средства, за следващата година намалявали бюджета му. Така той ставал все по-малък и по-малък.

А в Дома нищо не беше в ред. Нито хоноруваните бройки на работещите там, нито базите на колективите, нито финансиране на програмите им, макар че е имало възможност за решаване на проблемите.

Този Дом бе трамплин на повечето работещи в него за по-добра кариера, затова имаше постоянно текучество, а конкретната работа беше на последно място за тях и се гледаше на нея през пръсти.

Вторият директор, по мое време, беше Ивайло Билярски (1981-1982), но той няма написан спомен в книгата. Въпреки това, докато беше директор нищо не можеше да се реализира в Кабинета. Умишлено саботираше работата ни и често поставяше Черняков в шахово положение. Не мина много време и Ивайло Билярски го отстраниха като директор. След случката с Росен Шиваров го изпратиха като главен специалист в Министерството на народната просвета да отговаря за училищата.

След уволнението на Билярски Студентският дом остана пак без директор. И понеже вакуумът трябва да се запълни, временно заемащ длъжността стана Георги Райков, който беше следващият зам.-директор. Преди да дойде в Студентския дом е бил директор на Студентския младежки дом в Дървеница. Оправен. Прагматик. Имаше отношение към Кабинета и ни защитаваше, когато и където трябва. Беше приел идеите на Черняков и винаги го питаше какво трябва да направи - за фестивала, за конференцията, за утвърждаване на системата на КМПС, за отпускане на бройки за помошник-сътрудници на клубовете, за откриване на щанд за продажба на книги на студенти издали книги и пр. Остана на поста до идването на поредния директор.

Третият директор, по мое време, бе писателят-белетрист Генади Генадиев. Преместиха го от ЦК на ДКМС, където отговаряше за Странджа-Сакар. Генадиев беше  ръководител на Клуба на младите белетристи към Кабинета. Състудент  на Станка Шопова. Били са в една група. Самата Станка Шопова също е била член на „Димчо Дебелянов” като студентка. С Черняков се надявахме, че Генадиев ще направи за Кабинета това, което 15 години нито един от директорите не е направил. Ще прокара системата и ще я облече в документи. Бригадата ще стане бригада-семинар с лекции, срещи с писатели, с намален работен ден. Ще прокара и статут, и регламент на Студентската национална конференция. Наградите за първа книга на студент. Награди по жанрове в конференцията. Създаване на Творчески съвет. Много се надявахме да отпусне и бройки за хонорувани сътрудници. Да отдели още пари за базата на Кабинета, за да можем да я довършим и най-накрая да добие по-приличен вид… Надявахме се да придвижи в ЦК на ДКМС и многобройните предложения, програми, статути и концепции, представени от Георги Черняков, защото дълго време залежаваха в папките на бюрото на директорите Семерджиев и Билярски.

Съзнавахме, че на Генадиев ще му е много трудно да работи със старите кадри в Дома. Нямаше върху какво да стъпи. Всичко бе ограбено и занемарено. Трябваше не само да възстановява, но и да предлага нова структура на Дома. Според идеите на Черняков, Домът трябваше да се превърне в Национален студентски център за естетическо възпитание, а Кабинетът на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” трябваше да заеме функциите на методичен център. Всичко това представляваше основна реорганизация, коренна промяна в бъдещата работа на Дома. Генадиев трябваше бързо да подготви документите. До известна степен това бе рисковано, защото, каквото  се утвърдеше като система в началото, така щеше да продължи да функционира и занапред. Нямаше място за грешки. Той често викаше Черняков при себе си и се съветваше с него не само по въпросите за вътрешната реорганизация на Дома и за работата му с хората, но и за това какъв облик да се  даде на Студентския дом в бъдеще. Както и неговото място в цялата ни държавна система. Генадиев бе директор, (доколкото си спомням) 1983-1989 г. В тази книга той няма написан спомен.

Четвъртият директор, по мое време, бе Уляна Пачева (1990-1991 г.), която дойде след Генадиев, и която в изданието има написан спомен, но и тя не споменава нищо за „Димчо Дебелянов” и  неговия художествен ръководител. Споменът й е обобщаващ. Ето малка част от него, за да се добие представа за атмосферата в Дома: „Директор на Централния студентски дом на културата станах през 1990 г., по стечение на обстоятелствата аз се оказах човекът, от когото се очакваше да бъде буфер между предишния директор и „неговите хора” и Съвета на студентите и „неговите хора”. Не оправдах очакванията за буфер, но се завъртях в един котел, който вреше от интереси и страсти - беше началото на Прехода. Домът беше пълен с политика. Носеше я всеки от нас - и студенти, и работници, както и всяка от организациите, които идваха в Съвета на студентите и имаха свои позиции сред академичната общност…”.

Директорът след Уляна Пачева не го познавам и не съм го виждала. Макар че бях там до началото на 1993 г., ходех само, когато Черняков ме викаше да свърша нещо.

Това бяха времена на политически сътресения в държавата. ЦК на ДКМС бе разформирован. Течеше стихийна реформа и в Централния студентски дом на културата. Стаите за творческа дейност се превръщаха в офиси на фирми. Колективите се разпадаха. Творческата дейност спря. Хората, с които работихме, вече ги нямаше. Студентският дом се изпълни с нови, непознати лица.  Това, което дотогава беше важно за работата ми, която обичах и познавах в детайли, бе на път да изчезне. По всичко личеше, че няма да оцелеем. Докато един ден, когато се наложи да отида в Кабинета, бравата на вратата беше сменена и не можах да вляза. Вътре останаха архивът, цялата текуща документация, статутите, печатите и  регистрационните документи  на дружествата в съда, съдебни решения, действащи договори, чуждестранни паспорти на членове, финансови отчети, протоколи и пр., и пр., събирани и съхранявани от мен повече от десетилетие. Включително мои лични вещи, както и тетрадките и папките ми с разшифровки и стенограми. Останаха заключени и архивните снимки, фотографската ми чанта, един широкоъгълен обектив и голяма част от негативите на фотоархива.  Имаше и многобройни картички изпращани по различни поводи до мен и Черняков от членове на Кабинета, писма, бележки…

Оттук-нататък нещата пое Черняков. Престанах да ходя там. Успях да започна друга работа. Не бе свързана с литературата, но трябваше да работя каквото и да е, за да имаме храна вкъщи. Чувала съм, че узурпаторите са били „наши момчета”, които през декември 1993 г. са провели Общо събрание, на което, чрез фалшификации и манипулации, са взели решение за прекратяване на съществуването на КМПС и пререгистрирането му в Национална академична асоциация за литература и култура „Аудитория”. С това, на практика, се ликвидира „Димчо Дебелянов”, съществувал и утвърждавал литературни традиции от 1958 година, когато е бил създаден. Помещенията дълго време са били заключени, заради водещи се съдебни дела. Вътре обаче все още се намирали финансовите документи и печатите на дружествата. Предполагало се, че превратаджиите са имали възможност да ги фалшифицират в своя полза.

Въпреки това, част от членовете са продължили да се събират в дома на Черняков, който е на 3-4 преки от Студентския дом.  Организирали се и ходели до Равда. Но, както се казва, това не е онова. По-скоро инерция и носталгия от отминали романтични времена. Докато и това приключило, и всички се разпилели.

Но да се върнем на сборника „Спомени за Студентския дом”. Странно е, че и в заключителния послеслов на съставителя Пламен Дойнов, там, където споменава приносите на художествените ръководители в развитието на Дома, името на Георги Черняков и Кабинета, въобще не се споменават. Още повече, че в самата книга са поканени да разкажат спомените си художествените ръководители на другите студентски художествени колективи, например на студентски Театър-студио „Студентина”, на Академичния фолклорен ансамбъл, на Студентския симфоничен оркестър, на Студентския танцов състав, на Академичния хор и пр., но няма спомен от дългогодишния художествен ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”  - Георги Черняков. Питам се защо? И дали не е умишлено неговото игнориране? Или има неща, които не знам?… По времето, когато този сборник се е комплектовал и е бил издаден - 2003 г. - той е бил жив. Починал е през 2012 г. Дори и да е бил мразен и ненавиждан, заради позицията и идеите му, които не допадаха на някои от ръководствата на Дома, и не само на Дома, но и по-нагоре в йерархията, той е бил част от историята на Студентския дом. Поел е Кабинета през 1970 година. Жива история е. Литературна памет не само за „Димчо Дебелянов” и Студентския дом, но и за литературните клубове в цялата страна. Беше прочут. Всички го познаваха… Търсеха го. Канеха го да представя творчеството им в техните населени места… Не може с лека ръка да се замълчава и подминава името и дейността му. Мисля си, че щом няма негов текст, значи нещата са много по-дълбоки и едва ли аз ще мога да ги разплета. А и нямам намерение да го правя.  Възможно е да са го поканили, но той да не е пожелал да напише нищо, защото е трябвало, в името на истината, да каже  неща, които няма да се харесат на много хора. Не зная. Това са само мои предположения. Най-добре знаят тези, които са работили по сборника. Тъжно е, че в книгата „Спомени за Студентския дом” името и дейността на Кабинета  „Димчо Дебелянов” и неговия главен  художествен ръководител Георги Черняков, са заличени. Сякаш никога не са съществували. Колко лесно може да се манипулира историята. Колко лесно  може да се заличат отделни хора и цели поколения…

И още нещо в реда на горните мисли. Преди време, съвсем случайно, в книжарница „Хеликон” се натъкнах на книгата „Пазачът на времето”,  2015 г., от и за Георги Черняков, издадена от сегашното Общество на литературния кабинет „Димчо Дебелянов”, под съставителството и редакторството на съпругата на Георги Черняков - Цветана Янева-Чернякова, което много ме зарадва и изненада. През 2015 г., по инициатива на 23  бивши членове от различни поколения, то е било учредено с цел да се популяризират автори-студенти в областта на поезията, прозата и критиката. Основната му дейност е литературният конкурс „Георги Черняков”.

В книгата са събрани стихове от Черняков, както и спомени на десетина негови възпитаници. Прочетох я с любопитство и интерес. Всичко, което са казали там възпитаниците му, е било така. И все пак, мястото за титаничната му битка за оцеляването на Кабинета, за непрестанната му борба с институциите и отделни нейни отговорни ръководни фактори (с малки изключения), остава празно. Споменават се епизоди от живота на общността, свързани по-скоро с отрязъка от време на пишещите, които идваха, участваха и, когато пожелаваха, си тръгваха. Няма информация и цялостен, подробен, задълбочен поглед и анализ на идеите му, на личността му, на всеотдайността и саможертвата му. За денонощното му „горене” в жаравата, подклаждана от държавните чиновници, при всяко негово посещение в някои от отделите на ЦК на ДКМС. За многобройните ходения по мъките, докато се разреши и приеме един или друг негов документ. При всяко посещение там, „другарите” винаги имаха някакви допълнителни идеологически изисквания, даваха „компетентни” указания кое как  да се промени. Работата по многобройните варианти  на тези важни документи, изтощаваха силите му до крайност. Очите му почти винаги бяха зачервени от недоспиване. Знам това, защото когато отивах на другия ден на работа разбирах, че  вчерашните документи са ги върнали, дали са му срок за внасянето им отново, и затова веднага трябва да започнем да ги преработваме. Той ми диктуваше, аз пишех на пишещата машина. После четяхме, обмисляхме и тълкувахме внимателно всяка отделна дума, поправяхме поправеното, но се появяваха все нови и нови места за корекции… И така, до пълно изтощение. Всичко това беше много трудоемко, уморително и поглъщаше часове. Безкрайни, мъчителни часове, в които същинската ни организационна и творческа  работа със студентите, изоставаше.

Като гледам сега как някои от бившите дебеляновци, които навремето епизодично са участвали в изявите на Кабинета, пъчат гърди и вменяват на непознаващи истината, че са били някакви фактори в КМПС по онова време, си мисля, че почти нищо не знаят. Те бяха там докато са били студенти и нямаха всеобхватен поглед над случващото се. Както се казва, не са били в „кухнята” на нещата. Много е лесно, когато художественият ръководител вече го няма, да се самоизбуташ напред и да си измисляш „дебеляновска биография”. И макар да гледаш през тесния процеп на собствената си камбанария, имаш наглостта да го правиш, защото знаеш, че няма кой да те провери и опровергае с факти.

Историята не обича дребнотемието. Тя запазва само значимите резултати, важни и полезни за живота на всеки отделен човек и на обществото като цяло. Рано или късно, времето отвява подобни фалшиви имитатори. А и те понякога се саморазпадат. Делата им не са трайни и не оставят задълго следи. Защото не познават същността на идеята и не са способни да се жертват за нея. Идеята остава жива дълго време, само когато минава през жаравата на саможертвата. В момента, в който изчезнат жертвените хора, тя умира. И никой не може да я съживи. Може да я видоизмени, да й придаде чужда „самоличност”, но никога няма да бъде автентична, истинска, дълговременна.

Може би тук е мястото да цитирам от книгата „спомена” на Деян Енев за Черняков. Слагам го в кавички, защото смятам, че това не е спомен, а по-скоро са биографични данни на Черняков, които не могат да се намерят толкова подробно в интернет. От тази гледна точка, Енев ни е направил много добра услуга, макар че по негови си някакви лични съображения, не е написал личен спомен свързан с участието му в Кабинета.

„Деян Енев:

ЧЕРНОРИЗЕЦЪТ ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ

Една фигура с ореола на черноризец стои зад много от успешните литературни кариери днес. Дори и в името на този човек ехти далечен отглас от названието титла на безименните книжовници преди векове. Става дума за покойния Георги Черняков - дългогодишен ръководител на един от най-успешните студентски литературни кръжоци „Димчо Дебелянов”.

Всички го знаеха като Черняка. Но и като Вожда, Учителя, Маестрото, Мъдреца - звания, изникнали спонтанно по време на горещите дискусии, подклаждани  от твърдо гориво и горещи куплети. През „доменната” творческа „пещ” на Черняка, по груби изчисления, са минали близо 1000 творци. В края на живота си той се беше захванал най-сетне да възстанови от архива си историята на онова време. Не знам дали успя. (…)

Георги Черняков е роден през 1932 година в Пловдив. Баща му е железничар, а майка му - тютюноработничка. Завършва престижната Търговска гимназия в Бургас, приравнена по статут тогава с висше икономическо образование  и получава възможност да работи като инспектор-ревизор. През този период (1942-1947 г.) неговото семейство дели една къща със семейството на Христо Фотев.

Черняка живее врата до врата 7 години с големия поет, на ул. „Раковски” 37. Двамата, плюс колегата им Кръстьо Станишев, членуват в кръжока „Атанас Минчев” с артистичен ръководител Николай Фол. Все по същото време Георги, заедно с композитора Тончо Русев, свири на тромпет в един ансамбъл. Георги и Христо Фотев ходят заедно на риболов, после продават връзките риба на пристанището и така си осигуряват джобни пари. Георги си спомня как на отиване и връщане Христо все пеел някакви тъжни песни от Беломорието.

След години, пътят им отново се пресича в журито, пресяващо поетичните творби за наградите на местното дружество на СБП. Тогава Черняков и Христо Фотев единодушно награждават Петя Дубарова и това й остава единствената награда приживе.

През 1954 година Черняков завършва Народното военно училище „Васил Левски” и става кадрови офицер и преподавател в Народното военно-тилово училище - Русе.

През 1956 година той се уволнява от армията. Междувременно е печелил вече литературни конкурси на „Български воин”, подкрепян от тогавашния му главен редактор Ламар.

В началото на 60-те, по време на краткото Хрушчово „затопляне”, Черняка е секретар на Клуба на културните дейци в Русе. По това време в крайдунавския град кипи богат културен живот - започват да се организират ежегодни литературни срещи на младата литературна смяна в България. Средно по стотина творци годишно преминават като участници в тези срещи - Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Петър Караангов, Владимир Башев, Христо Фотев, Андрей Германов, Дамян Дамянов, Кольо Севов, Петър Алипиев, Иван Цанев и много други. Консултанти са Дора Габе, Елисавета Багряна, Камен Калчев, Ефрем Карамфилов, Ламар, Андрей Гуляшки.

Във Висшия институт по машиностроене „Ангел Кънчев” в Русе, се създава сериозна творческа група, която издава поетичния свитък „Вероизповедания”. В предговора обаче някакъв смелгача сменя „воюващи млади хора” със „сърдити млади хора” - а точно по това време на Запад набира скорост течението на „сърдитите млади”.

Идеологическите булдози се презастраховат и разформироват групата, разформироват също така и Клуба на художественотворческата интелигенция в града, а Черняка получава забрана за литературна работа.

От 1963 до 1968 година Георги Черняков завършва българска филология в Софийския университет. По предложение на Павел Матев е назначен за референт на Съюза на българските писатели за младите писатели. През 1970 година става художествен ръководител на литературния кръжок „Димчо Дебелянов” към Централния студентски дом на културата. По това време председател на кръжока е Петко Братинов. На мостика на студентската литературна смяна Черняков остава 27 години. През 70-те и 80-те години през залата на втория етаж на Студентския дом преминават такива имена като Балчо Балчев, Николай Дойнов, Анита Тарасевич, Тодор Костадинов, Анри Кисиленко, Костадин Костадинов, Цанко Лалев, Пламен Мавров, Любомир Русанов, Ангел Малинов, Бойко Ламбовски, Илко Славчев, Павел Станчев, Ванина Гавазова, Цвета Софрониева и много други. Кабинетът „Димчо Дебелянов” успява да обедини студентските литературни кръжоци от цялата страна, организирайки ежегодни срещи на писателите-студенти от цяла България.

Към края на периода, под шапката на новосъздаденото студентско литературно Дебеляновско общество „Аудитория”, започват да се провеждат и международни писателски срещи.

Черняка има издадена една единствена книжка - „Детска поема” (1967 г.), в изд. „Български художник”.  Цял живот той остана удивително скромен и верен на името си, сродяващо го по тайнствен начин със съсловието на безименните черноризци - хората, които прокараха книжнината ни през  игленото ухо на тежките исторически изпитания и я спасиха за поколенията.

Черняка правеше същото.”

Благодарим ти, Деян Енев.

За артистичната атмосфера и творческия живот на поетите от Кабинета ми се иска да споделя и един малък откъс от спомена на Балчо Балчев в „Пазачът на времето”. Свързан е с една от бригадите в Несебър.

„Балчо Балчев:

Другите бригади вече бяха на морето, в студентския лагер „Христо Ботев” между Равда и Несебър. До обяд беряхме грозде или брулехме бадеми с едни дълги прътове, а следобедите бяха предвидени за т.нар. „творчески процес” - плаж, разговори, писане, беседи, рецитали, обсъждания, нощни морски огньове с миди и китари, и т.н.

Един следобед (през лятото на 1984 или 1985 година) се разхождахме из Стария град в Несебър. Близо до култовата кръчма „Стария кавак” художниците бяха изложили своите картини, закачени на останките от стените на римския амфитеатър. Дянко Данов се заприказва нещо с тях и по едно време доста високо и провокативно ги попита не могат ли и поетите да закачат между картините свои стихове. Художниците се спогледаха и кимнаха одобрително. Тогава за отрицателно време се върнахме в лагера, напечатахме на пишеща машина по няколко стихотворения в по няколко екземпляра и на другия ден творбите ни се мъдреха, забодени между картините на художниците. Дори имаше и бележка, която съобщаваше на туристите, че тези стихове са безплатни, за разлика от картините, и всеки може да си вземе от тях. Ние седяхме в „Стария кавак” и пиехме „облаци”, поглеждайки от време на време към римския амфитеатър. Не след дълго един човек откъсна едно от нашите стихотворения, прочете го и попита художниците: „Къде са поетите?” „Тука сме!” изрева нашата маса и след няколко минути на сцената на амфитеатъра се разрази импровизирано литературно четене. Първият ден се събраха около 50 човека, а на третия бяха около 150-200 души. Рецитира се до късно, на свещи, с китари и песни (Иван Ненков и Дима Кюркчиева пееха прекрасно), а обстановката беше завладяваща. На четвъртия ден, когато се  канехме отново да слезем към амфитеатъра, Черняка ни извика и каза, че повече няма да има литературни четения. Изгледахме го недоумяващо, а той ни каза тихо, че „будни граждани” са съобщили в градския съвет, че студенти рецитират стихове, без разрешение, някои от които са злонамерени към народната власт. Чак след години разбрахме, че работата била сериозна и Черняка здраво са го „сапунисвали”, но той, както винаги, ни беше „скатал”.

Имаше и други подобни случаи. С подобно обвинение ни бяха арестували в Първо управление на милицията - мен, Венци Паскалев, едно момиче и още някой май имаше, защото в кръчмето „Вкусното кебапче” (тогава се водеше „Обект 53″, на ул. „Сан Стефано” до Телевизията), сме пиели много бира, „рязали” сме се да ставаме „кръвни братя” и сме рецитирали стихове. Тогава пак Черняка се застъпи за нас…

Ще цитирам само един куплет от покойния Пламен Александров-Джонсъна, за да стане ясно какъв тип поезия е обезпокоила „бдителните граждани”, повечето от които тогава се кланяха на Москва, а днес на Брюксел.

Ще хвърлим каските в боклука,

след тях и униформите в зелено.

И от пагоните пропукани -

звездите ще се върнат във Вселената!

Из „Религия Свобода”

Благодарим ти, Балчо Балчев.

Третият акцент в моите предварителни проучвания бе, да прегледам в интернет има ли нещо друго качено  по темата. Видях че във фейсбук някой е създал профил на Кабинета, за да могат дебеляновци да общуват помежду си. Това е много похвално. Всеки може да качи информация за новите си книги, покани за премиери; за участия в разнообразни национални и международни литературни събития; да поддържа контакти с дебеляновци, които живеят в чужбина; да възобнови прекъснати приятелства; да издири приятели; да се похвали с успехи… Някои споделят и кратки спомени от ония времена, качват архивни снимки и пр., и пр., но те са свързани по-скоро с личните преживявания на тогавашните студенти. Със сърдечните им връзки, със случки от бригади, рецитали в Равда, нощни напивания, песни, танци, и пр., и пр., емоции, съпътстващи удоволствията от бурния студентски живот, отколкото с конкретната организационо-творческа работа. Все пак, за да се реализират всички тези събития някой е трябвало да ги организира. Нали? И това не е по силите само на Черняков.

Всяко нещо, което е публикувано като спомен или архивна снимка, е част от живота на Кабинета. Важно е за историческата му литературна памет, както и за паметта на неговия художествен ръководител. Тази памет, всички ние, които сме преминали през омагьосващия свят на това завладяващо литературно Дебеляновско общество и сме белязани завинаги с неговия „духовен  печат”, би трябвало да пазим чиста. Би трябвало да съберем сили да преодолеем различията в отношенията помежду си, да потиснем егото и амбициите си, за да я съхраним. За да оцелее тя в днешните мракобесни времена на тотално заличаване на идентичността ни като българи. Като мислещи, талантливи и истински хора. Не зная дали някога това ще бъде постигнато. Отчуждението ни един от друг, от средата, в която живеем, от самите себе си дори, придобива все  по-опасни, по-разрушителни и по-унищожителни размери.

И четвъртият радостен момент в моите проучвания бе, че ровейки в книжата си, докато пишех книгата, намерих един черен, стар бележник, когото навремето съм кръстила „Бележник” № 1. Бях го забравила. Явно е щяло да има и „Бележник” № 2, № 3… Знам ли какво съм мислела тогава? За моя голяма изненада там прочетох прелюбопитни бележки, които съм си водила за няколко важни събития от работата ми в Кабинета и, които използвам накрая в заключението си.

Но да се върнем към моето пътешествие в миналото. В онзи мой отрязък от време, когато работех и аз за младите таланти на България - поети, белетристи, преводачи, драматурзи… - във всички жанрове на литературата, - които имаха желание да се включат в дейността на „Димчо Дебелянов”.

В повечето случаи, в началото, студентите идваха и бяха непознати едни за други, но много скоро ставаха приятели. Някои дори създадоха семейства. Ходили сме на „дебеляновски сватби”. За мнозина, тогавашните студентски приятелски връзки, останаха за цял живот. Както се случи и с мен. Почти всичките ми познати и приятели, с които общувам и до ден днешен, са от времето, когато бях в „Димчо Дебелянов”. Чувството ми към всеки отделен дебеляновец и досега си е останало сантиментално. Въпреки че не трябва да е така. Сантименталното чувство, според мен, не е само нежно, трогателно, романтично, понякога сълзливо, и дори лигаво, то е и неточно, и подвеждащо. В повечето случаи - идеализирано и статично. Не всички, с които съм общувала тогава, мислят за мен с добро и сега. Знам кои са. Не ги виня. За всичко и на всички отдавна съм простила. Продължила съм напред. Животът е Божие чудо! Безценен Божи дар! Непрестанно променящ се и е пълен с изненади. Както казваше Черняков: „Животът е по-голям от нас”. Не трябва безсмислено да хабим даденото ни количество жизнена енергия в негативни мисли и действия. Вярвам че някой ден всичко ще си дойде на мястото. Реката на времето отмива бремето на горчилките и бъдещето идва по-светло и по-добро. Понякога то ми прилича на малко дете - чисто и непокварено, усмихнато и щастливо… Но само понякога.

Много поколения първокурсници съм посрещала, много завършили висшето си образование съм изпращала. Това бе част от работата ми. Всяка учебна година идваха нови, талантливи, красиви  и умни 19-20-годишни момичета и момчета, а след 4-5 години тръгваха по пътя си, изпълнени с незабравимия аромат на младежките спомени, вградени в сърцата им за цял живот. Хубавото бе, че Черняков бе издействал от ръководството на Студентския дом завършилите, ако желаят, да могат да участват в изявите на Кабинета пет години след дипломирането си.

Паметта е непостоянна. Тя е като пясък в шепите, като следи по брега, които морето изтрива. Ако тази книга случайно попадне в ръцете на някогашен член на „Димчо Дебелянов”, да знае, че чрез нея, му изпращам моето приятелско послание: „Не се страхувай, върни  се назад, с твоята машинка на времето. Не съм те забравила. Там те очаквам и ще те посрещна. Както някога.”

Там, в страната на Духа.

На планетата „Димчо Дебелянов”.

Думите ми се отнасят за тези, с които съм общувала. Защото през годините, в които Черняков е бил ръководител, а и преди него, дебеляновци са хиляди. Когато трябваше да честваме 25-годишнината от основаването на Кабинета, Черняков каза, че общо членовете са някъде над 3000, като брои и тези преди неговото пристигане. Само той знаеше имената на всеки поотделно и подробностите от къде е, кои години е бил в Кабинета, кой го е препоръчал, в какви жанрове е работел, с кого още е бил приеман като нов член, с кой жанр са го приели, кой му е бил рецензент, в коя група и с кои е общувал, коя година е било, кои книги е издал, дори цитира негови думи или цели стихотворения, казани преди години… Паметта му беше феноменална. Самият той беше  феноменален.

ПРЕДГОВОР

Събитията в тази книга, които публикувам като документи (в първата част са мои стенографски записки, а във втората - оригинални рецензии на писатели за творчеството на студенти), са се случили в рамките на 8-9 години. Разбира се, не на всички многобройни места и не на всички многобройни срещи-разговори с писатели, общественици, преподаватели и студенти съм си водила бележки, но ми се струва, че поне това, което съм записала и по необясним начин запазила при себе си, е ценно и никога, никъде не може да се повтори, намери и прочете.

По онова време дори за миг не ми е минавало през ум, че напред, в бъдещето, ще дойде момент, в който ще обърна внимание на тези „възкръснали” записки и ще ги подредя за печат. Мисля си, че ако тогава си бях поставила за цел да направя книга, щях да имам по-друг подход към документите. Щях да  отделям най-ценните и съм сигурна, че щяха да станат толкова много, че една книга нямаше да им бъде достатъчна. Щяха да се превърнат в поредица от томове  и сега щяхме да черпим богата архивна информация от разнообразната, продължителна и бурна история на КМПС.

Защото всичко, което се случваше в този Кабинет беше необичайно, градивно, ново, неповторимо, умно, творческо, артистично, свежо и уникално.

И аз бях част от живота на неговия пулсиращ, млад и жив организъм.

Ако в днешно време разполагах с документи от безценния архив, който бях подредила в продължение на 2-3 години с много упорит труд и съзнание, че ще остане след мен, че ще е полезен за всички, и на който всяко, дори най-малкото, сгънато пожълтяло листче, бе минало през ума, очите, ръцете и сърцето ми, сега тази книга щеше да бъде много по-пълна и много по-подробна откъм идеи, събития и имена, които вече са избелели в паметта ми. Архив подреден в два огромни ролетни шкафа стигащи чак до тавана, прилепени до две от стените в стаята на Кабинета. Единият бе индивидуален - за отделните студенти, другият - служебен - за дейността на Кабинета. По азбучен ред бях събрала няколко вида документи. Всеки студент имаше една папка с административни документи и втора папка - с творчески документи. Във втория шкаф имаше подредени също два вида папки - творчески и административни. Това бяха  материали събирани по време на различни конкурси, семинари, консултации, учредяване на студентските съюзи и списъци с имената на техните ръководства и членове, списъци на студенти участвали в рецитали, списъци на участници в бригади, списъци на наградени студенти от различни конкурси, публикации в печата, писма до окръзите и литературните клубове, наградени участници в конкурси и пр., и пр., също по азбучен ред. Отделно папки по азбучен ред на консултант-ръководителите, които са идвали заедно с нас на бригадите-семинари или като консултант-ръководители в конференциите, придружени с техните рецензии, покани, официални писма; или прецизно подредени документи от преди моето постъпване на работа, които също имаха своята архивна стойност… И разбира се - библиотеката - с книги на членове и на не членове на Кабинета, които авторите им идваха и ни подаряваха. Сборници, алманаси, брошури, първи книги на студенти, новоизлезли книги на художествените ръководители, на наши приятели, писатели от СБП. Особено много книги получихме по време на VI републикански фестивал на художествената самодейност, когато в София дойдоха участници от цялата страна, много от които бяха с издадени книги. Книги ни подаряваха и по време на Националните конференции, и по време на семинарите в Радва. Имаше книги на членове на литературни клубове от страната, които канеха Черняков да представя творчеството им. Винаги, когато се връщаше от командировки, носеше по няколко подарени. Много книги му бяха подарявани от бивши възпитаници преди мен, които са минали през Кабинета и продължаваха да си подържат връзките с него, и пр., и пр. Беше богата библиотека, събирана и подреждана старателно, с чувство за отговорност и уважение към авторите, от мен. И всички с автографи.

Всякаква информация имаше в този архив и винаги знаех къде да намеря това, което ми трябва. Никой не можеше да борави с него. Само аз знаех къде какво има. Естествено, да се поддържа правилно такъв огромен архив, се налага редовно, ежедневно, да се поставят на местата им взетите от него папки или да се добавят нови. И всичко това вършех между другото. Както се казва „докато си почивам”. Без пари. Без някой да ме е карал да го правя. По собствено желание, защото не обичам хаоса. Обичам реда. Иначе не мога да се концентрирам и да съм пълноценна в работата си. А спестявам време и нерви. Уюта на работното място е много важен за мен. Ако го няма, си го създавам сама.

Идеята бе много добра, но в началото не си давах сметка с какво се захващах и какво ме очаква. По-късно разбрах, но въпреки това, продължих. Проблемът беше, че същинската ми работа, която ме чакаше, не беше просто „много” работа. Беше „планина” от работа. „Планина”,  която от сутрин до вечер, непрестанно трябваше да преодолявам, а на другия ден да започвам наново като една малка, безобидна, неуморна и може би глупава Сизифка.

Спомням си един ден, когато студентът-белетрист Тодор Костадинов влезе в стаята. Бях се качила на стол да взема някаква папка от най-високия рафт на шкафа, а той се засмя и каза: „Някой ден като вляза нищо чудно да те заваря затисната под папките”. Разбира се, беше добронамерена шега.

Предполагам, че отдавна архивът е унищожен от злите сили. От тогавашните постмодернисти (сегашни соросоиди), които наложиха промени чрез деконструкция. Обезглавиха Кабинета и „новото им начало” сложи край на общността. Предадоха на варварите „дебеляновската крепост” като отвориха портите й отвътре. Разбира се, по поръчка, на когото трябва, с обещание за бляскави кариери. Имат ги вече. Но и ние знаем кои са. Или, може би, архивът все още гние някъде по мазетата, или таваните на Студентския дом. Или е предаден за рециклиране. Или все още е жив и се използва и до ден днешен от „правилните” хора. Тайно се надявам поне една малка част да се намира в дома на Черняков. Не зная. На мен отдавна архив не ми трябва. Нито ме вълнува, нито чакам признание. Още повече, че и мойто име в сегашното Дебеляновско общество не се споменава и е тотално заличено. Все едно не съм съществувала. По начина, по който не се споменава името и на Черняков в сборника със спомени на Студентския дом. Но колкото и умишлено да ме зачеркват, не могат да зачеркнат биографията ми. И паметта на посветените, на добронамерените участници в онези събития. Вече нямам нужда от тяхното признание. Вършела съм тогава това, което е трябвало да върша, с пълното себеотдаване и съзнание, че съм била полезна на обществото. Малко ли е? Много хора изживяват живота си без да познаят това чувство.

Като разгледах текстовете, които предлагам на читателите в тази книга, видях че са доста разнородни. Затова реших да ги композирам в две основни части.

В първата част влизат срещите на студентите-литературни творци от цялата страна с поета Любомир Левчев, в навечерието на студентския празник - 8 декември, състояла се в ресторанта на Съюза на българските писатели. Имам записки на заключителната част на Националната конференция на младите писатели-студенти, проведена в залата на КМПС „Димчо Дебелянов” в Студентския дом. Имам и на срещата с Недялко Йорданов, който ни гостува на една от бригадите-семинар в Студентски лагер „Христо Ботев” в Несебър. Може би ще бъде интересно да се прочетат записките при учредяването на Клуб „Позиция” към Дома на съветската наука и култура, където почти всички участници там, бяха бивши или действащи членове на КМПС „Димчо Дебелянов”. Някои от тях влязоха и в ръководството му. Или на разговора с последвало литературното четене в Студентския град „Христо Ботев”, където литературният критик Николай Петев произнесе чудесното си слово за Ботев…

Голяма част от студентите участваха и в VI Републикански фестивал на художествената самодейност през 1984 година. Някои от тях тогава бяха ученици и се явяваха от различни области на България, а по-късно, дойдоха при нас, в „Димчо Дебелянов”, като пишещи студенти. На това важно събитие са посветени записките ми от заседанието на Националната литературна комисия на Центъра за художествена самодейност, където писателите обсъждат проблемите на художествената самодейност и т.н.

Във втората част са събрани мненията на писателите-консултанти, поканени и приели да разговарят със студентите, върху литературното им творчество, по време на семинарните занятия на ежегодната Национална конференция на студентските литературни клубове от ВУЗ и ПВУЗ в страната от 1982 г. до 1987 г., и които, по традиция, се провеждаха всяка година, от 1971 г. в Студентския дом.

В началото тези семинари бяха с отделни материали - до 10 стихотворения или до 30 машинописни страници във всички възможни жанрове на литературата, а от 1984 до 1986 г., тя започна да се провежда с проекто-ръкописи.

Последната национална конференция с ръкописи беше през 1986 г. От 1987 г., се постави началото на новата програма на Централния студентски дом на културата за работа със студентските литературни творци от литературните клубове във ВУЗ и ПВУЗ от цялата страна, която влезе в сила през 1988 г.

Някои от писателите-консултанти, са участвали като консултант-ръководители в различни жанрове, в няколко конференции, студентите - също. Тук са събрани рецензии на писатели с по една рецензия. Само в памет на литературния критик Венко Христов (които още тогава съм отделила), са включени и трите му рецензии, но като консултант-ръководител по различно време.

Накрая съм написала заключение, където съм разказала моите преживени емоционални спомени. Може на читателя да му се сторят твърде лични, но са ми необходими, за да се освободя от тях и да ги пусна да се скитат във времето и пространството, за да заживеят най-после свой собствен живот и да ме освободят от себе си.

Трябва да се разделяме с миналото си с уважение, нали?

ПЪРВА ЧАСТ

ЗА ПИСАТЕЛЯ НА ДНЕШНОТО

И УТРЕШНОТО…

През есента на 1987 година по време на Националната специализирана бригада-семинар „Христо Ботев”, студенти-литературни творци, членове на студентски литературни клубове от ВУЗ и ПВУЗ от страната, заедно със своите художествени ръководители, в две поредни срещи - с Николай Петев - литературен критик, секретар на Съюза на българските писатели и директор на издателство „Народна младеж” и Недялко Йорданов, поет, драматург в театъра на град Бургас, се срещнаха и разговаряха по проблемите на студентската художествена мисъл и култура. Студентският лагер „Христо Ботев” в Несебър, се превърна в творческа площадка на размисли и идеи за търсенето и отговорността на талантливия млад писател - създател на образа на съвременника. Срещата се ръководеше от главния художествен ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” при Централния студентски дом на културата, литературният критик Георги Черняков.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: Скъпи приятели, тук, на брега на прекрасното ни черноморие, в района между Равда и Несебър, където студентите съчетават трудовата с творческата си дейност, осъществявайки контакти с хората, създатели на тези обширни лозови плантации, край древния Несебър, традиционните литературни семинари са не само полезни, но ще останат единствените по рода си като срещи-разговори за политиката на Съюза на българските писатели и издателство „Народна младеж”, с младите литературни творци на България.

Днешният разговор е своеобразно продължение на тези от приемната на Библиотека „Смяна” в издателство „Народна младеж”, с редакторите му - белетристката Весела Люцканова и поетът Йордан Ганчовски. Те са сред нас, и работят с над 10 студенти, автори на проекто-ръкописи за първи книги. Сред нас е и директорът на издателството Николай Петев, който пропътува разстоянието от София до Несебър специално заради вас, и на когото давам думата, за да сподели това, което е решил да ви каже.

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Мисля нашият разговор да бъде разнопосочен - от автори на първи книги, до международната дейност на Съюза на българските писатели. Не съм дошъл тук, за да говоря само аз, а за да чуя какво вие мислите за издателство „Народна младеж”? Кои са основните въпроси в книгополитиката на България, които ви вълнуват?

Сещам се за един известен случай: български поет отива в Китай. На срещата пред официални лица той говори петнайсет минути. Преводачката казва „чин-мин”. Говори още петнайсет минути - преводачката казва: „чин-мин-тин”. В посолството нашият човек попитал какво означават тези думи. Отговорили му - „чин-мин” означава „говори глупости”. А „чин-ми-тин”? „Чин-ми-тин” означава, че „продължава да говори глупости”. Така че може да се случи същото сега и с мен.

В България са се състояли шест световни писателски срещи. Те, естествено, са най-непризнати у нас. Започват да се провеждат от 1930 година. През 1967 година, на такъв литературен конгрес присъства и Еренбург, който по-късно пише за него: „И тогава… в Мадрид, се събрахме все неизвестни поети и писатели - аз, Хемингуей…”.

Като дойдат чужди писатели, българският писател, вместо да търси приятелства и контакти, се свива в ъгъла на Парк-хотел „Москва” и си говори със своите събратя за своите си книги. Вие не се учете от тях. Постарайте се да избегнете това котловинно самочувствие, защото писателите по света са различни хора. Руският писател, например, има мисия на мисионер сред народа си, а българският - мисли само за своите „гениални” произведения. Гледайте да възпирате меркантилните си желания. Писателят е духовен избраник на народа си, а не на жена си и на още двама-трима приятели.

Когато Уйлям Сароян беше на една от писателските срещи той каза за Колдуел: „Не съм го срещал от 1946 година, когато го видях на един прием в Белия дом”. Това са световни мислители, които през годините си остават с непроменено приятелство един към друг. А нашият Петър Алипиев, например, се замисля повече какво прави Атанас Мочуров, вместо каква стойност има неговата книга. Ако вие се съревновавате помежду си, това е хубаво, но мисля, че трябва да поглеждате и към по-велики хора.

На последната световна писателска среща дойдоха изключителни писатели. Сега не можем да го осъзнаем. Но след години, убеден съм в това, ще се пише, че е било така. С раздразнение говоря за непризнаването на писателската среща от някои елементарно мислещи хора. Но днешното ръководство на Съюза на българските писатели е отворило вратите си към света. И за да спасим тази благородна и полезна традиционна среща, решихме да я разширим и със среща на млади писатели.

За първи път, в края на тази или началото на другата година, ще се състои Първата световна младежка писателска среща. В България ще дойдат от цял свят млади писатели. Ще имате възможност за пряк контакт с тях. Защото в същите дни ще се проведе и Петата национална конференция на младите литературни творци. Писателите-гости ще присъстват на нея и ще ви слушат. Чрез тази среща се стремим да привлечем млади, бъдещи приятели на България. Един ваш контакт с творците от другите страни, може да се превърне в истинско приятелство за цял живот.

Сега да поговорим за издателство „Народна младеж”.

Започнах да работя в него през март 1987 година. Заварих го с годишен план - 262 заглавия. Издателството не може да издаде повече от 200 заглавия. Нашето редакторско тяло не се съгласи да извърши сатанинската работа да съкрати 62 заглавия.

Опитахме се да въведем нов ред. Първо - пълна яснота и гласност на плана. Второ - твърд план - за 1988 и 1989 година. Той ще бъде закачен в коридора на издателството и всеки, който минава, ще го вижда. За съжаление, не можахме да преодолеем проблема за смяна на обявените заглавия - тази книга ще мине от 1988 в 1989 година, а онази - от 1989 в 1988 година. Мисля че е време вече да се приключи с тази „демокрация”. За нас са много полезни вашите предложения. Искаме да знаем кои книги ви интересуват и какви искате да видите по книжарниците? Каква тематика и какви проблеми ви вълнуват?

През следващата година ще излязат книги и в малко необичайни области за нашето книгоиздаване. Например в областта на сексуалното образование; книгата на Шумахер за футбола - една скоба - в Париж за 10 дни се изкупиха 200 000 екземпляра от нея. Ще пуснем поредица от първи книги като се започне от Ботев до Вапцаров и след тях.

Разбира се, икономическите проблеми притискат издателството. Трябва да представим печалба от 700 000 лева. За да уравновесим поезията, като цяло, която излиза в смешно малки тиражи, пускаме някой криминален роман в повече. Освен това решихме да прекратим чучурчето на огромните тиражи за някои автори.

От следващата година ще излязат в 3 тома - Дюренмат (1988), Чейз и Жорж Сименон, и Агата Кристи (1989) в 150 000 тираж. Така ще имаме възможност да съберем пари, за да издадем вашите книги.

В издателството научната фантастика е все още като доведено дете. Затова ще подготвим двутомници с научна фантастика: през 1988 - Станислав Лем, а през 1989 - Айзък Айзимов, разбира се, с нови неща. Търсим млади автори за библиотека „Смяна”, пишещи научна фантастика.

Нашите издатели и редактори са претоварени. В издателството работят 106 човека. Решили сме твърдо персоналът му да бъде намален значително. Има редактори, които седят, пият кафе по цял ден, четат преса, отиват си и редактират по две книги в годината. Това трябва да се прекрати. По-трудният въпрос е за качествения състав на редакторския апарат. В България всички редактори са и писатели. Или, в момента, в който са станали редактори, са прописали. Мисля, че трябва да се престане с тази практика. Принудихме се да свалим много книги на възрастни поетеси, които в момента са и редакторки.

Обявихме конкурс за роман на младежка тема без хонорар. Ще дадем само една значка, малка като калинка, но за сметка на това допълнително ще увеличим тиража на 30 000 броя на спечелилия роман, разбира се, с риск. Ще дадем само една награда. Конкурсът ще носи названието „Аз съм”. Какво означава това? Това означава, че аз присъствам, че ме има на този свят.

В литературата ни отдавна няма създаден образ, който да бъде мащабен, верен. Вярно, ходи сега един аутсайдер в нашите разкази и този образ преобладава. Но не е типичен, а само фотографска снимка. Заповядайте, участвайте в конкурса! Журито е определено, но то не знае още, че е жури. Когато дойде времето ще бъде заключено в една вила в Банкя и за два дни ще трябва да изчете всички постъпили ръкописи. Ако тази награда получи един Андрей Гуляшки, например, това означава, че нещо не е наред. Романът, който ще получи наградата, ще бъде определен по напълно честен начин.

Сега нещо за вашите изяви.

Има ред млади автори, които по една или друга причина са били отлагани и задържани. Получи се така, че през 1988 година ще излязат само 8 първи  книги, но така настояват редакторите. Ще направим всичко възможно летвата да бъде вдигната доста и никакви писания и доноси няма да ни повлияят. За да бъде чиста и реална обстановката при предлагането на ръкописи, ще се върви към анонимно и публично обсъждане на текстовете.

Ще започне да излиза ново списание за криминална литература под егидата на Юлиан Семьонов и Жорж Сименон със заглавие „Енигма”. Ще издадем и поезията на Богомил Райнов, който ни даде своята стихосбирка, плод на 23-годишен труд. За подобна самовзискателност ще кажете: за него е лесно. Той е…, но разберете, че книгата е нещо много свято.

А сега очаквам вашите въпроси.

ДЯНКО ДЯНОВ: Ще бъде ли променено оформлението на първите книги и ще има ли издаване на млади автори с пиеси?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Аз също имах забележки към художниците. Те ме убедиха, че оформлението било много хубаво, че не съм разбирал някои неща. Книгите ще имат пейзажни снимки. Скоро ще излязат Иван Ненков, Стоян Славов, Любомир Захариев, Цанко Лалев. Кориците им ще са с чиста фотография, но всяка ще е различна.

Що се отнася за въпроса с пиесите, пиеси не излизат при нас. Според указанията на „Българска книга и печат” младежките издателства нямат право да издават пиеси дори и на млади автори. Главно по икономически причини. Издаването на пиесите убивало престижа на онези, които се играят в театрите. Всеки можел да си купи пиесата, да я прочете, вместо да ходи на театър.

ВАЛЕРИ ДИМИТРОВ: Искам да попитам за подбора и критериите на първите книги. Нормално ли е това разминаване между преценката на журито и на читателската аудитория?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Сдружението „Българска книга и печат” е решило, че една книга, престояла 90 дни по книжарниците, е вече залежала стока. Обиколил съм света и по всяко време на витрините на книжарниците може да се види, например, книга на Виктор Юго. Но в нашата страна, ако Ботев е престоял на витрината 90 дни, го смъкват като залежал.

По принцип, книгите на млади автори не стоят. Тиражът е малък. Например, критиката на Савчо Савчев е излязла в 800 тираж. Един съвет от мен. Може да не се трудиш много над книгата си, но се потруди над анотацията си. Колкото е по-интригуваща, толкова по-голяма е вероятността да я купят. Нашата публика не е ориентирана. Още повече към младите автори. По света има специална рекламна критика, която се занимава с това, да убеди читателя да купи дадена книга. Ние разполагаме само с едно студено и равнодушно съобщение в „АБВ” за новите книги, със слаби текстове, от които читателят не получава никаква информация.

ДИМИТРИНА КЮРКЧИЕВА: Въпреки че от няколко месеца сте директор, какъв е критерият за тиража? Каква е информацията за залежалите книги, които се разкъсват и унищожават?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Преди един месец получих списък на 700 автори. Това бяха залежали книги, част от които избрахме за подаряване, а 200 отидоха за претопяване. След няколко години най-късно ще се промени системата на тиражиране. Сега как става това? Пише се анотация, слага се в каталога. Каталогът заминава по книжарниците. Книжарките като видят по-интересно заглавие (много често гледат да са любовни романи), пращат по свой избор заявки. А трябва да стане така, че издателството да решава какъв тираж да имат книгите. Никой друг не знае качествата на определена книга, освен  издателите. Това е единствено най-правилният път за тиражиране. Можем понякога да пускаме и допълнително бройки към тиража ако, разбира се, книгата се изкупува.

ПЕТЪР  ПАРАШКЕВОВ: При какви случаи оценката на специалиста е по-важна от тази на читателите?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Понятието „народна” оценка, което ползват някои критици, е разтегливо понятие. Една книга с любовни стихотворения се разпространява преписана на ръка въпреки, че е излязла, да речем, в 20 000 тираж. В същото време - книжарките, за същата книга, искат 724 бройки. Това не е ли народна оценка? Третата, „народна” оценка е на издателствата, които трябва да се съобразяват с книжарката, подала 724 бройки, с момичето, преписало на ръка любовната стихосбирка, т.е., ролята на редактора е роля на едно своеобразно същество, което няма власт, няма право. Може само да предлага, но не и да определя, а и литературната ни критика не е винаги на висота. Първо - възрастното поколение е щастливо, то чете само хубавите книги. То почти не отрича, а това е лошо. Тогава кой остава да критикува? Второ - средното поколение в критиката, тези, които останаха, не са според мен, истински литератори. То, като че ли е по-равнодушно. Няма и особено големи идеи. Съсредоточава се главно върху изпипването на текста. Трето - по-младите поколения са хора, които отричайки искат да направят кариера. Няма откривателство в неговите писания.

КОНСТАНТИН ПАШКУЛЕВ: Смятате ли, че книгата „Робинята Изаура” ще излезе?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Тя излиза. С нея, може би, ще решим някои финансови проблеми.

Да се върнем пак за малко към рекламата. Сетих се, че нашият събрат Валентин Пламенов е измислил собствен начин за реклама. Ходи по книжарниците и пита: „Да сте получили книгата на Валентин Пламенов?” Книжарките се подават лесно на внушение. Изключително важно нещо е да си книжар.

АНРИ КИСИЛЕНКО: Каква е по-нататъшната посока на сборника „Фантастика”?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: За сборника има противоречиви мнения. Людмила Стоянова в „АБВ” обясни концепцията на този сборник. Сборникът трябвало да повдигне качеството си. Освен да съдържа чужди  имена, трябва обезателно да има и млади автори. Очертават се три групи фантасти, които воюват помежду си. Но сборникът ще продължава да излиза.

МАРИАНА АТАНАСОВА: Мислите ли, че е назрял образът на съвременния герой?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Търсим писател, който да вижда една крачка преди нас, в бъдещето. А вие, доволни ли сте от редакторите в издателство „Народна младеж”?

ВЕСЕЛА ДИМОВА: Може ли млад автор да илюстрира своята първа книга?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: За първи път ми се задава такъв въпрос. Защо не? Стига да може да рисува добре.

АТАНАСКА ЖОЖГОВА: Един наш колега ще бъде издаден експресно. Вярно ли е? Ще се продължи ли така, ако не се противопоставят редакторите?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Тъй като планирането върви за две години напред, ние не можем да държим ръкописите в издателството, затова се изпращат и писма на авторите да си приберат ръкописите. Разбира се, ще имаме предвид книги, носещи нещо ярко в себе си и те ще се отпечатат бързо. Най-малко след шест месеца. Знам за кого говорите. Случаят с Антон Баев не е изключение. Пускаме много млади автори. Например, книгата на Павел Станчев, който сега е войник. Първите книги белетристика са по-стабилни. Белетристите са по-изявени. Тези, които са планувани, ще излязат.

Със стихосбирките е по-трудно. Всяка година в България над 6000 автори се подписват под стихотворения. А дали някой автор, издал първа книга, ще се откаже да пише? „Заразата” май остава за цял живот.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: Дано поне да са талантливи и отговорни. Впрочем, това стои като въпрос не само пред нашия писателски съюз и издателските работници. Защото тук, сред тези красиви места и непосредственото творческо общуване, се родиха и „влязоха” в плана книгите на няколко млади автори.

Но утре, утре?… Ще бъде ли достатъчно само меценатството, за да се оправдае рискът пред читателя, пред народа, пред времето?

ТВОРЧЕСТВОТО - ЖИВОТ, БОРБА И СМИСЪЛ

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Какво да ви кажа за начало?

В момента ми е малко тъжно. Аз и всички на моята възраст имаме един генерален проблем - отиващата си младост. Човек се събужда изведнъж и усеща, че по-голямата част от живота му си е отишла и му се иска да дръпне лентата назад. Това е странно, особено усещане. Понеже съм заобиколен от младостта, вие ме връщате на вашата възраст, почти тридесет години, през 1958 година, когато бе основан Студентският литературен клуб „Димчо Дебелянов”. Бил ли съм такова момче? Така ли съм мислел като вас? Въпреки всичко, живея с илюзията, че всичко в онова време пак ще се повтори, не знам къде, как и кога. Затова съм така настроен. Гледам ви… с тези малко подозрителни и млади очи… В началото Клубът беше девет души, после стана петнадесет-двадесет и пет… Малко бяхме, знаехме си всичките неща. След това животът ни раздели. Приятелите си останаха приятели. „Враговете” - врагове. Общо взето хората, каквито са на младини, такива си остават до края на живота. Чувствам, че психиката ми е същата като вашата, само че не ми отива. Отдавна не съм се срещал с млади колеги-професионалисти.

ПЕТЪР БАТЕВ: С коя критика сте имали най-голямо разминаване и по какъв повод?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Аз имах щастлива съдба. Издадох стихосбирка на 22 години. Излезе само за девет месеца. Редактор ми беше Добри Жотев. Стихосбирката беше любовна. За тогавашното време - дори неприлична. Някак си улучих момента. Това беше времето на Хрушчов, в което за кратко се появи един прозорец към младите. Когато говорим за Априлския пленум нещата се представят малко безоблачно. Няма такова нещо. Непрекъснато бяхме нащрек. Съвсем случайно книгата ми, писана на седемнадесет-осемнадесет години, излезе. Добри Жотев, тогава редактор в Библиотека „Смяна”, е човек на който много писатели са длъжни. Два месеца по-късно, Хрушчов произнесе една особена реч, и нещата се обърнаха. И съответно, тази книга попадна под ударите на някои критици, макар че Атанас Свиленов написа възторжена рецензия за нея, дори я посочи като манифест на младата поезия. Но Веселин Йосифов във в. „Литературен фронт” излезе със статия, в която казваше, че стихосбирката била дребнотемна, двуяка.

Тогава бях далече от София. Заминах като учител в Малко Търново. Не ме интересуваше какво ще пишат за „Всичко ще изпитаме”. Най-много ме радваха писмата на читателите ми. Всеки ден получавах снопове, и затова по-леко понесох критиката. С поезията нямах проблеми, но с драматургията имах много неприятности.

ХРИСТО ОБЕСНИКОВ: Като се увеличават годините на поета, променя ли се и неговата работоспособност? Някои започват да пишат много, други - все по-малко. Как е при вас?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Миналата година съм написал само три стихотворения. Причините са две - казвам за себе си - при мен стихотворението идва някак си като грип. Първо те втриса, усещаш че вдигаш температура. Това идва внезапно, ненадейно. И докато не напиша стихотворението не мога да оздравея. С възрастта емоциите се притъпяват. Човек е яко имунизиран и трудно се разболява. В съвременния свят той е колективно животно - дори да иска, няма възможност за усамотение. Аз почти десет години не съм имал възможност да бъда сам. Нямам навика, както правят някои, да взема отпуска и да отида да пиша. Никога не съм правил това.

ИВАН ГАБЕРОВ: Кое е стихотворението, което ви накара да повярвате, че може да се „разболеете от грип”?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Първото стихотворение, което усетих, че „стана”, беше в единадесети клас. По-късно то влезе в сборника „Поколение”. Това е стихотворението за шестнадесетгодишните. Писано е през 1957 година. То беше прието и като манифест на шестнадесетгодишните. Тогава, на тази възраст, никой не пишеше сериозно.

ИВАН ГАБЕРОВ: А кое е стихотворението, което ви наведе на мисълта, че сте достигнали границите на своите възможности?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: След всяко ново стихотворение съм изчерпан много и се съмнявам винаги дали вече ще мога да напиша нещо.

ДЯНКО ДЯНОВ: Разкажете нещо за пиесата на Стефан Цанев „В неделя Господ си почива”. Струва ми се, че първо действие тече малко мудно?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Тази пиеса има особена съдба. Писана е преди пет години. Бургаският театър се стремеше да я пусне, но причините да не се играе бяха много. За Стефан Цанев тя е минал етап. Но, за да се разбере добре, искам да ви кажа, че е продължение на „Събота-23″. Затова трябва да се гледа първо „Събота-23″, а след това „В неделя Господ си почива”. Героите и в двете пиеси са едни и същи. Само че в „Неделя Господ си почива” се срещат след Освобождението. Заради зрителите негледали „Събота-23″, в тази пиеса, в първо действие, беше необходимо да има „забавен каданс” - да се въведе зрителят от предишната в новата пиеса. Трябваше да го запознаем с героите, така да се каже - едно въвеждане, една експозиция. Трябваше да заинтригуваме публиката още в началото. Така че, забавянето в първо действие, е съзнателно насочено. Беше невъзможно началото да стане по-любопитно. Иначе актьорите много честно защитиха пиесата. Водихме дълги политически разговори. Убедиха се, приеха я, играха я.

ДЯНКО ДЯНОВ: Не ви ли се струва, че инструкторът на ОК на ДКМС беше народен образ?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Точно този образ е в дъното на споровете. Но крайното усещане, струва ми се, че не е точно такова. Той е живял в Съветския съюз и идва в България - да пренася опита у нас. Тогава е разгарът на култа към личността. Той идва категоричен, да приложи цялата култовщина на наша земя. Идва с револвер и войници, груб и безцеремонен. Но този образ претърпява развитие. Той проумява, че нещата в една революция са много сложни.

ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ: Ако на вас ви хареса някоя пиеса от нас, ще я поставите ли?

НЕДЛКО ЙОРДАНОВ: Да, ако много ми хареса!

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Бихте ли направил песен за преустройството?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Малко ме дразни тази дума. За мен това не се отнася. Ако писателят се преустройва, това значи, че е слушал другите.

ДЯНКО ДЯНОВ: Смятате ли, че има изкривяване в преустройството? Преустройството не може ли да се разбира като отпадане на догмата?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Вие сте свидетели на известен период. Четири-пет-шест съзнателни години имате в областта на литературата. Но не знаете много неща от кухнята на литературния живот. Въпреки всичко, това, което започва плахо и с много уговорки у нас, не може да се спре. То в никакъв случай няма да стане изведнъж, защото нашата психика не е подготвена за това - говоря общо. Например в театъра - съществуваше комисия, направо казано, цензура, от 25 души, в която  бяха събрани най-големите опитни догматици, които винаги, като по поръчка, когато трябваше да се съкруши нещо, веднага се съюзяваха. Основното в обвиненията беше на идейна основа. Пиесата на Стефан Цанев беше обвинена, че поставя във вражда БКП и БЗНС, и че всички от БЗНС ще се вдигнат и възроптаят. Тази комисия е вече разтурена. Това е голяма победа. Сега, в момента, са объркани. В Бургаския театър, поради моето твърдоглавие и общественост, сме прокарали пет-шест пиеси, които са играни само в нашия театър. За първи път ще направим пиесата на Иван Радоев „Ванчела”. Изглежда някой трябва да прояви твърдоглавие, за да стане нещо. В Бургас се получи някакво щастливо стечение на обстоятелствата… И успяхме да пробием. Пристигнаха от Комитета за култура две жени - да я гледат и докладват. Гледаха, ослушваха се какво ще бъде мнението на партията и като разбраха, че е положително, си отидоха спокойни.

БРАНИМИР ДАСКАЛОВ: С какво чувство доверявате своята практика в ръцете на друг режисьор?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Нямам образование за режисьор. Нямах намерение да оставам в театъра. Имах приятел - Любен Гройс, с когото спорехме. Мислех че в театъра има страшен разврат. Изобщо бях голям догматик. Като отидох в театъра, обаче, разбрах, че хората там са по-искрени и открити. Постепенно ми хареса. Написах пиесата „Ние не вярваме на щъркели”. И заради нея бях наречен от критиката „шпионин”. Втората пиеса написах през 1968 година. Тогава казаха, че съм искал да предизвикам с нея чешки събития, у нас.

С пиесата „Ние сме на 25″ се явихме на конкурс в София. Специално запазих за тогава този спектакъл, за да го гледат хора от нашето правителство. Бях на 25 години. В Народния театър, преди представлението, не можахме да си направим репетицията заради  милиция и телевизия. Бяха дошли членовете на Политбюро. След първата част, антрактът продължи 30 минути. В ложата определена за Политбюро, никой не влиза. Не можем да започнем. По едно време влязоха. И така… продължихме. Свърши. Ложата се изпразни моментално. Публиката се смути. На другия ден във вестник „Народна младеж” излезе критична статия, в която се казваше, че съм пропагандирал апокалипсиса на социалистическите идеали сред младежта. За тази пиеса обаче, получих наградата на град Бургас. Един месец по-късно ме извикаха в Окръжния комитет. Веднага трябвало да напусна театъра. Влияел съм зле. Необходимо ми било малко да попътувам, да видя свят. Тогава министър на културата беше Павел Матев. Два месеца проточи заповедта за напускането ми и така ме спаси. Винаги е имало и такива хора.

На всеки пет години има Национален преглед. През 1974 година „времето” започна да „омеква”. Написах пиесата „Любов необяснима”. Прочетена, тя е много по-опасна от „Ние сме на 25″. Така или иначе, я разрешиха, но никой в Бургаския театър не искаше да я поставя. И тогава си предложих услугите да опитам да я направя сам. Директорът се съгласи. Събрах артисти - ентусиасти. Репетирахме в извън репертоарния план. Работих почти пипнешком - никога не бях се занимавал с режисура. Публиката пое спектакъла и получих Втора награда. Тогава ми дадоха свидетелство за режисьор. Голяма красота е режисурата. Удоволствие е да „мачкаш” актьорите. Имаме добри режисьори: Асен Шопов, Младен Киселов, Красимир Спасов, това са хора, на които спокойно мога да си дам произведенията. Разбрах, че едно е пиесата, друго е спектакълът. Един режисьор може от една пиеса да направи каквото си поиска. Беззащитно нещо е драматургът. Страшно много зависи от режисьора.

ВАЛЕРИ ДИМИТРОВ: Не се ли чувствате разпилян?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Не! Правя това, което ми доставя удоволствие. За повечето от хората работата не е удоволствие, а средство за препитание. За мен е обратно. В този смисъл съм разглезен човек. През цели си живот съм правил това, което ми доставя удоволствие. Имах тежки периоди за препитаване… Ужасно е, когато млад творец няма насреща си съпротива. Когато няма никакви проблеми с печатането. Даже, когато сте безпроблемни, сте длъжни сами да си ги създадете.

ДЯНКО ДЯНОВ: Не може ли театрите да носят името на някой жив режисьор?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: За съжаление, у нас, това почти не може да стане. Добрите режисьори се броят на пръсти. И всички живеят в София. Би било голяма битка на кого от режисьорите ще носи името на театъра. Трудно е да се каже коя е ярката фигура. А в провинцията няма добри имена. В България всичко се концентрира в София. Не може да се работи сам. Трябват единомишленици, които да решат да останат на място. Едни от най-добрите актьори нямат образование от ВИТИЗ. Имаме такива и в Бургаския театър, много добри актьори, които не са завършили ВИТИЗ… Виж, при руснаците това може да се получи. Те са луди за театър. И ходят на всякакъв театър. Там може! Там е изострен силно интересът към новите неща.

МАРГАРИТ ЖЕКОВ: С кого работите по-лесно - със съвременен драматург или с преводен?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Бургаският театър е поставял най-различни пиеси. Правил съм различни постановки. В практиката си винаги съм се поставял на мястото на драматурга. Сякаш аз съм я писал.  И от тази позиция съм правил преработките. Около постановката на Хамлет имаше много спорове. Бях се поставил на мястото на Шекспир. Питах се - защо я е писал? Какво е искал да ни каже? Как бих постъпил, ако бях Хамлет? Позволявам си доста волности.

ДЯНКО ДЯНОВ: Какво ви е отношението към театъра на абсурда?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Той е класика. Ние не сме запознати с него. И затова никой не се опитва. Все не ми остава време за това. А и много е съмнително, че ще има публика. Бих се опитал да го направя консумативно. Струва си, ако влезе публика. Тези пиеси дават възможности за игра върху текста. Те са повече към есето, приказката, разговорката, а вътре, между текста, може да се направят много други игри, за да се хване публиката. Но театърът вече върви към здрав, жесток реализъм. Жестоката истина за живота. Така е и в киното.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Какво е мнението ви за българските кинорежисьори?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Работил съм в киното, но след две години се отказах. Нашите режисьори се напъват да делят мегдан със световните кинорежисьори. И стават смешни. Харесвам филмите със здрав сюжет, остри теми. Както на Николай Волен. Той почва от нещо нормално, умно, истинско. Също и Георги Дюлгеров с „Авантаж”. Но покрай тях има голяма гвардия режисьори, които искат да смаят зрителите, а те - по средата на филма, си излизат.

ИВАЙЛО КИЦОВ: Задължително ли шедьовърът лежи само на здрава традиция?

НЕДЛКО ЙОРДАНОВ: Дори и Фелини има за основа нещо достоверно. Разбира се, пак има търсения, но опрени на нещо истинско.

ХРИСТО ОБЕСНИКОВ: Бихте ли поставили пиеса с много силна личност?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Даже да взема такава пиеса, бих показал слабостите на тази силна личност.

ХРИСТО ОБЕСНИКОВ: А на Левски?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Също. Силна личност, с всички тревоги, страдащ, обикновен, който вижда краха на цялата си дейност, задава си въпроси: „Къде сбърках? Каква е моята вина? В кого се излъгах?” Прави си собствен автосъд. Това може да хване хората. Силните личности можем да ги гледаме на паметници.

ПЕТЪР БАТЕВ: Познават ви повече като поет. Кое доминира у вас?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Занимавам се с театър. С поезия много малко. Тази година съм написал само едно стихотворение.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Ще ни го кажете ли?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Да, ще ви го кажа. Доста стихотворения не съм искал да покажа. Докато пиша много си играя, поправям. В момента, в който го напечатам на машина и дам за публикуване, не го пипам. По принцип, това не е общоприето. Но не мога по друг начин. Струва ми се, че ще го разваля.

АЛБЕНА ВАЧЕВА: Какво е мнението ви за днешната женска поезия?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Мисля, че се пише интересна женска поезия. По наше време жените не пишеха така.

ИВАЙЛО КИЦОВ: Каква е връзката между поезия и театър?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Най-тежка и отговорна е работата между режисьора и художника, които трябва да измислят сценографията. Сценографията - това е поезията в театъра!

ИВАЙЛО ТОДОРОВ: Какво ще кажете за движението „Поети с китара”?

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Булат Окуджава е много притеснен, че го сочат за поет с китара. Той има много интересни исторически романи, стихове, освен това е чудесен стилист. Като беше гост на Бургаския театър, изнесе рецитал, който записахме и му подарихме записа. Тогава той каза, че за първи път му се прави запис. Докато Висоцки е образец за поет с китара.

При нас няма традиции. Движението „Ален мак”, според мен, върши големи поразии. Там става пълна галиматия. Смята се, че текстът непременно трябва да бъде политически, вкарват допълнителни неща - оркестри, групи…

Поетът с китара трябва да бъде именно поет с китара.

…Но, благодаря ви, че ме изслушахте. За мен разговорът с вас беше много полезен и интересен.

НЕ МОЖЕМ ДА ЖИВЕЕМ И ДА ПИШЕМ, КАКТО ВЧЕРА…

На Осми декември 1986 година - празника на студентите, литературните творци от висшите учебни заведения в страната, се събраха на традиционната си творческа среща с ръководството на Съюза на българските писатели,  на СУ „Климент Охридски”, с преподаватели от други висши учебни заведения, изтъкнати писатели, художествени ръководители на литературните клубове, представители на младежки издания…. Традиция е, освен голямото литературно четене на студентите пред ръководствата и поздравленията на университетските преподаватели към тях, и председателят на  Съюза на българските писатели Любомир Левчев да произнесе тържествено слово пред студентите-писатели. През годините срещата винаги е била в  ресторанта на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев” 5.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Драги приятели, нашите скъпи гости, които говореха преди мен имаха талант и ум да говорят кратко. Но времето е особено. Тази вечер има студентски бал в НДК, не искам да ви лишим от него, не че ви гоним, напротив, който желае може да остане колкото иска. Интересно, думата „бал” откъде идва? Тя е санкритска дума, която значи сила, оттам е останало във всички езици - означава още вълнение, успех. Частичката „бал” идва и от балгар, а оттам и България. „Бал” значи и дом. България е дом на силата, сигурно духовната сила, а може и физическата, но откъде идва студентската дума за бал - не зная.

На едно място Монтен казва, че правилото да мълчиш е голяма привилегия. Във времето на Монтен, привилегия е значело нещо друго, не както сега. Привилегията да мълчиш, според Монтен, е първо - да мълчиш, за да чуеш нещо умно и второ - да мълчиш, за да не кажеш някоя глупост. Министър Илчо Димитров, който преди малко ви поздрави с празника, и когото бих нарекъл, ако ми позволите, стар мой приятел, защото го помня млад, все така хубав и строен, тогава беше редактор във в. „Народна младеж”. Беше ми поръчал да напиша един очерк за рубриката „Героично поколение”. Аз седнах и написах за един мой сродник, който се казва Стилиян Николов Пешев. И изкарах няколко лева от кръвта на този мой сродник, за да почерпя любимата си с един коняк.

Защо правим нашите срещи? Би било трудно да отговоря с някаква точна дифиниция. Осем години подред имах желание да ви видя съвършено реално. Във вашите лица виждам бъдещето. Всичко друго е нереално. Може да бъде гениално, глупаво или погрешно, но не почива на реалното. Виждам необикновено количество нови лица и това ме радва. За първи път, от толкова години, болшинството са дебютанти в нашите срещи и това не е случайно. Ето, гледам ви и си мисля - такова е времето, епохата. Ние изведнъж се срещаме с огромно количество нови действащи лица във всичко, в живота на човечеството.

Говорят за ново мислене, революционно мислене. Ние имаме своя, наша, със собствени проблеми, перестройка. Как е в българската литература? В Съветския съюз литературата кипи и бушува. Вестниците и списанията се търсят и продават на черна борса. Излизат книга след книга - силни, интересни. Възкръсват Пастернак, Гумильов… А в нашата литература? Опитваме се да подражаваме. Оказа се, че в последните 30 години сме свършили някои неща, които ни пречат да бъдем гладиатори. Нямаме такива книги, които да хвърлим на арената. Неиздадени книги има и ще има в цял свят. Не можем да ги изстреляме като явления, като духа в бутилката. Това добре ли е или зле? Зле е. Защото ние трябва сега да ги напишем. Няма кой да ни свърши работата.

През 1956 година бях студент като вас. През зимните месеци тичах по тъмно към университета, купувах вестници, влизах в студентската аудитория и започвах да чета. Същото правеха и другите. Аудиториите бяха бели от вестници. И професорите ни завиждаха, че можехме да ги четем. Книгите, като всичко друго на този свят, се раждат, живеят и умират, дори и най-добрите потъват в Лета. Никога в историята не са умирали толкова много книги за толкова кратко време. Много писатели се отказваха някога от своите книги. Това беше и световна черта. В литературата се почувства вакуум от момента на отказа - докато се появят новите. Този вакуум всмука някои писатели.

Има ли сега вакуум? Няма. И в известен смисъл това не е във ваш плюс. През тези 30 години никой не се отказа от книгите си. Защото сега това, което става естествено, произтича от априлското поколение. Не можем да живеем и да пишем както вчера, но от книгите си не се отказваме. Вярно ли е, Геронтиев?

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ: Вярно е, засега поне е така.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Ето, това е нещо, което е реалност днес.

Връщам се от път. Бях на едно заседание в Париж да обсъждаме създаването на нова дисциплина в света - специалността „глобални идеи”. Каква да бъде тя? Дали да бъде за студенти от първи курс или след дипломно образование? Дали да е национално или интернационално? Основният проблем, който разисквахме бе създаването на кадри притежаващи умението да мислят по новому. Това не е само наш проблем. Това е световен проблем. Това че пред нас остро стои той, значи че сме в авангарда на нашето съвремие. На вас ще ви предстои да превърнете новото мислене в художествено мислене. Проблемът е и морален. Може би ще създадат специалност в Сорбоната. И може би някой от вас ще отиде да учи там. Но какво ще научи повече? По-скоро ще стане дума за изчистване от излишни глупости, илюзии, от това, което знаем. Някои футуролози смятат, че през 90-те години трябва да въведете ново мислене в материалната сфера. Като притежавате нова ценностна система, вие ще преоценявате всичко. Горбачов каза, че новото мислене винаги се е пораждало от ваши научни открития, а не от литературата. Оттам идва абсолютно новото мислене. Пътят е дълъг. Но да стигнеш до новото мислене, колко кръв трябва да се пролее? В течение на вашата младост ще се промени животът до неузнаваемост. Не се знае как цивилизацията ще издържи този сблъсък. Но вие ще носите новите отговорности.

Съюзът на българските писатели е самоуправляващ се колектив и самоиздържащ се, още отдавна. През 1942 година, тогавашният председател на Съюза Стоян Чилингиров, един ден приема Георги Караславов в кабинета си, който му казва: „Трябва да спасите Младен Исаев от смъртната присъда”. Чилингиров се обажда на Богдан Филов, тогавашния министър на просветата, за да го помоли да го спаси. А той казал: „Ще те послушам, но да знаеш, че след няколко години, твоите младенчовци ще ни отрежат главите!” Общо взето, това е съюзът. Съюзът на българските писатели преди 9-ти септември е имал привилегии. Една от тях, например, е членството в СБП да се зачита за диплома за висше образование. Това е било епохата на неграмотните писатели - Ботев, Славейков, Яворов. Сега те са къде-къде по-грамотни от нашите писатели, някои от които са с по две-три висши образования.

Веднъж се обадих на ректора да ходатайствам за един талантлив човек, който заслужаваше, но не можеше да издържи кандидатстудентските изпити. А ректорът ми отговори: „От тази година, вече няма привилегии за никой!”

Друга привилегия на членовете на Съюза на българските писатели е била тази, че те са могли да пътуват безплатно из Царство България. Но писателите имат привилегия да пътуват безплатно от смъртта към безсмъртието.

Ако искате да имате тази привилегия, заповядайте.

Наздраве!

ВРЕМЕТО, ВЯРАТА, ЕНТУСИАЗМЪТ…

На 11 декември 1986 година, поетът Любомир Левчев се срещна със 130-те участници в ХIII Национална конференция на студентските литературни клубове от страната, които представляваха 11 студентски града, 22 висши и полувисши учебни заведения, 15 литературни клуба. Творческият диалог „Времето, вярата, ентусиазмът”, е двустранна среща, която се проведе в Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” в Централния студентски дом на културата, пл. „Народно събрание” 10. Основна тема беше „Поетът, времето, отговорността”. Творческият диалог бе воден от поета Любомир Левчев. Срещата бе открита от главния художествен ръководител на „Димчо Дебелянов”, литературният критик Георги Черняков.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: Приятели на едно от най-необяснимите и най-почитаните изкуства - поетическото слово, рицари на дръзките идеи на богомилската роза и революционния червен карамфил, днес ни е събрала магията на тази чудесна болест - въображението, което превръща мислите, чувствата, страстите, образите на човека, в прости и насъщни думи, наречени поезия.

Времето, вярата, ентусиазмът - това е нашият двустранен творчески диалог с талантливия, вечно неспокоен, полемичен и откривателски устроен поет на революционната дързост Любомир Левчев, който ще даде отговори на всичките ви въпроси. Питайте.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Да, поезията не е професия!

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Всеки експеримент има и бели мишки.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Дали трябва да има бели мишки?!… Писачът на стихове напомня учените, изобретяващи опасни лекарства. Пастьор, както знаете, е изобретил лекарство против бяс. И първо го е изпробвал върху себе си. Защо тогава толкова поети остават живи? Защото не всичко преминава през сърцето им. Ще ви напомня, хората винаги са се страхували от заклинания, защото те се сбъдват. Човек трябва да има страх от думата. Без експерименти няма творчество. В нашия век, в самите нас, в историята, е заложен свръх експеримент, ние сме като в колба.

ВЛАДИМИР ПАЗДЕРСКИ: Можем ли да приемем поезията като чума? Дали ние можем да бъдем заразителите?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Във всеки случай, поезията е бяс.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: А ще намерят ли ваксина?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: На път са. Защо? Притежаваме лошия рационализъм, който ни предпазва. Даже и сега тече спор - може ли да се прави машинна поезия? Може. Има мощни машини за производство на поезия. Аргументи - производителите са агенти на големи фирми за електроника. Както техниката удължава ръката, така компютърът удължава мозъка. В компютъра се влагат определено количество думи - например, думите ясен, тъга, злато, любима, кръв. Кодира се поетическата форма - например сонет. Колкото е по-сложна формата, толкова по-лесно компютърът произвежда. После се кодират рими. Натиска се копче и… излизат всички варианти на сонета. Избирате си един и се подписвате отдолу: „Аз и машина АХН-3, сме авторите.” Направен е опит. В една кутия се слагат пет стихотворения, написани от компютър и пет стихотворения, написани от човек. Трябва да се познае кое стихотворение от кого е написано. И може да се познае. Компютърът произвежда сиви, скучни и безинтересни стихове, в които няма гениалност. Може би това ще „излекува” човечеството от беса, наречен поезия.

АТАНАСКА КУЗМАНОВА: Има мнение, че най-напред е изнамерена ваксината, а след това е призната самата болест.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Може би е така. Поезията е плод на метафоричното мислене, което се развива успоредно с точното мислене. При точното мислене думата е равна по себе си. При нея няма грешки. Това е довело до точните науки. При метафизичното мислене думата не е равна на себе си. В науката, например думата „вода” значи само вода под формулата Н2О, и нищо друго. В изкуството - вода, е например, боклук, чистота, вятър, мъгла, прозрачност, жажда. Тя носи сама за себе си огромно количество смисъл. Метафората носи богатството на езика и мисълта. А това значи, че метафоричното мислене е дало много на човечеството.

ТЕОДОРА СТАНОЕВА: Променя ли се или не, социалната функция на поезията, или нейната форма? Накъде върви младата поезия?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: На световната писателска среща ние провокирахме велики личности да говорят за бъдещето. Времето опровергава най-добрите прогнози. Познавам теоретичните трудове на Сталин. Той твърди в „Икономически проблеми на социализма”, че когато човек навлезе в безкласовото общество, класовата борба ще бъде заменена с борба с природата. Би следвало да се борим с природата. Но нито е настъпил комунизмът, нито се борим с природата. Хората все по-малко смеят да направят точна прогноза за човека в бъдещето. За петрола, например, се правят прогнози. За въздуха - дали ще има кислород - също. В САЩ се работи с розова и черна прогноза. Рейгън работи с розовата, тоест, казва, че петрол ще има. Но това  не е прогноза за човека. Затова, каква ще бъде поезията, значи че ме питате каква ще бъде душата на човека на бъдещето.

В Южна Франция е живял д-р Ностарадамус - лечител на чумни епидемии. Прилагайки велики открития от древността, той е открил изгарянето на трупове, за което е обявен за спасител на Франция. Прочитайки „Утопия” на Томас Мор, същият доктор обърнал учението му. На принципа на мътното тълкуване може да се измислят невероятни неща и да се каже всичко. Ето ви две прогнози. Аз, като момче на Томас Мор, го подкрепям. В близкото бъдеще (искам да ви кажа, че въпросът не ме изненадва, задаван ми е и друг път, това не означава, че ще отговоря точно), доколкото познавам поезията на миналото, не се е променила нейната същност и форма. Поезията няма истинска форма. Тя може да не се пише. Може да съществува като идея, звук, мълчание и най-накрая - като графика. Тя има вълнообразно движение. Но винаги съществува, макар да няма големи промени. „Антология на любовната лирика” започва с египетско стихотворение - фантастично стихотворение! - бял стих, свободен стих. Това не е странно, тъй като и човешката душа не се е променила. Променила се е действителността около нас - имало е мулета, сега има трамваи. Това се е променило.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Метафората се е променила!

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Същността на метафората се е променила.

БАЛЧО БАЛЧЕВ: Моделът, според Далчев, е средство за изява на художествеността. Явленията са израз на собственото аз.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Мисля че сте прав! Но да завърша мисълта си. Първо, някакви големи промени във формата не предстоят. Доколкото поезията не излиза от цикъла си, това можем да го наречем  експеримент. В следващия цикъл ще се стреми повече към академични форми, отколкото към авангардността. (Макар че съм авангардист!). Ще се стреми към чистотата. В световната поезия сега има облак на псевдомисъл, тъмни места, нямащи аналогия в живота и затова обеднява. Чувствата се засилват, но самата тя обеднява. Вашата поезия ще стане по-ясна и тук има връзка с класиката. Яснотата е знак на класиката.

Наремето, с моя другар и приятел Атанас Далчев, се разхождахме из паркове. Живеехме в два съседни блока. За да го слушам, отивах и го вземах от работа. Говореше умно, не бърбори като мен. Обичаше Монтен, Паскал. Когато по-късно стигнах до Хегел, разбрах, че той изобщо не ги е признавал за философи. Питах Атанас Далчев: „Бай Атанасе, защо толкова ни подкрепяш?”, а той казваше: „Надявам се, че някой ден това, което правите, ще се разпространи и тогава моят класически стих ще стане модерен, а вие - демоде.”

Не можем да си представим социалната функция на поезията в миналото. „Ад”-ът на Данте е политически памфлет. Днес не можем да стигнем до този политически смисъл, който е съществувал тогава. Днес почти нищо не можем да разберем какво е ставало в онова време.

ИВАН ЖЕЛЕВ: Приемаме че средно интелигентният човек може да стихоплетства. Смятате ли, че можем да говорим за поезия, която пишат 20-30 000 поети, а с течение на времето те да станат 3 милиона и да се получи нещо като поетически строй?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Ако допуснем, че поетическият език ще стане масов за бъдещото човечество, то тогава наистина ще се превърне в чума. От тази чума са се пазели и се пазят хората. Не случайно нашите ханове първо са изгаряли книгите, за да не се опорочи армията. Това е възглед на някои хора и днес. Хердер е казал, че на един определен период човечеството е говорило на езика на поезията. Не стихът е следствие на културата, а обратно. Към това са го навеждали открития от древността. Изследвайки това, учените са доказали, че говорът не може да се отличи от фолклорната поезия. Поезията е сантиментален остатък от миналото на човека.

Ще започнем всички да пишем стихове. Ние, у нас, разпространяваме такива документи, например, че сме страна на художествената самодейност, развиваме естетическото възпитание, всеки човек да стане и обект, и субект на изкуството.

Е, добре! Всички ще пишат стихотворения и никой няма ги да чете!

ЦВЕТАНКА РИЗОВА: Има ли право читателят, човекът, поетът и председателят Левчев да прилага желязна ръка, за да помогне на някой талантлив човек?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Това е мое право и задължение. Обвиняван съм, че съм го правел повече, отколкото трябва. Помогнеш ли на някого - тълкува се като корист. Предпочитам да не познавам човека, на когото помагам. Нямам чувство за добрия самарянин. Но имам и такива грехове.

АНТОАНЕТА ДИМИТРОВА: Каква е разликата, която правите в този смисъл между нас и вас?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Като цяло на нас повече са ни помагали, отколкото на вас ви помагат. Това е парадоксално, но е така. Какво имате вие - хубави дрехи, добро ядене, повече информация. Ние страдахме от информационен глад, вие - от информационен шум. Това са две болести, но коренно различни. Може би самото общество се грижи, уж, за вас, но вие получавате абстрактна грижа, а ние получавахме индивидуална. Предпочитам добрата дума - пред добрата дреха, умната дума - пред добрата книга. Това е било наше предимство. Защо? Бяхме военновременно производство, деца, които гледахме войната. Аз не съм мизерствал. Имал съм добро детство. Не сито. А добро. Ако едно дете в действителността е заобиколено с обич, това е голям шанс за него и му помага до края на живота. Дори не нежност. Тя е лигава работа! Не! Обич! Живял съм малко след първите си седем години като безпризорен. Обществото имаше гузна съвест. Може би ентропията прави човека по-студен.

Получавахме подкрепа, разбира се! Викаха ни „Дръжте се, момчета, вие ще успеете!” Това бяха годините на Априлския пленум - трудни и славни! Точно тогава имахме силна творческа подкрепа. Не само от Атанас Далчев, но и от Добри Жотев, който много ми е помагал, Давид Овадия - също. Като ви слушах, онзи ден, на срещата в Клуба на Съюза на българските писатели, чух много самодейни работи, но имаше и немалко интересни. Не съм завистлив. Лош съм, зъл съм, но не съм завистлив. Иначе бих ви завидял, затова, което имате, например затова, че сте млади.

ДИМИТРИНА КЮРКЧИЕВА: Говори се, че част от стихосбирките на първи автори, които излизат в последните една-две години, са твърде слаби книги. Вие какво отношение вземате, можете ли да обясните?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Без да си приписвам заслуги, мисля, че ние, нашият екип, се опитахме силно да увеличим броя на книгите на млади автори. Особени заслуги затова има Евтим Евтимов. По мое време издателство „Народна младеж” издаде само три стихосбирки, моята, на Дамян Дамянов и… не си спомням третия, и три стихосбирки издаде издателство „Български писател”. Това беше 1957 година. Днес, годишно се печатат 10-12 стихосбирки само в издателство „Народна младеж”, даже ги правят луксозно, в една кутия. Има нови издателства във Варна, Пловдив, и на други места, т.е., излизат три пъти повече, отколкото по мое време. Срещахме укор, че това не е правилно, че сме флиртували с младите. Правя си и илюзия, че ще се появят нови таланти. Ако вашето впечатление е, че са лоши книгите, това означава, че работата не е само в количеството. Рискувам да се самоубия като кажа, че няма талантливи книги. Нямам данни, че е задържана книга на талантлив автор. А какво е задържана книга, питайте Биньо Иванов. Ако знаете за такива книги, подскажете!

ДИМИТРИНА КЮРКЧИЕВА: Ганчо Мошков, например.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Да, така е. Но скоро ще ходим в Шумен, ще се видим и с Ганчо Мошков. И с Илко Ирманов. Илко Ирманов не е ли талантлив? И вие ще помагате…

ТЕОДОРА СТАНОЕВА: Каква е социалната функция на поезията? Ние знаем във философския й смисъл какво е поезията, а в социалния смисъл - не знаем.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Вие имате и друга страшна задача. Предстои ви страхотна, жестока битка, която вероятно ще ви погуби - борба с масовата информация. В булевардното списание, наречено БТА (макар, че и аз го чета, и е интересно) имаше цитат, в който се казва, че в САЩ 20% от населението чете по една и повече от една книга годишно. 20% от тази огромна страна, това са около 40 милиона читатели на книги. При допитването се оказало също и това, че само 40% имат желание да напишат книги. Ужасяващ факт. Друго - вторичната неграмотност. Хората не пишат и не четат, поради това, че има телевизия, техника. Каква поезия ще пишете за тези хора?!

ТИХОМИР ТОШЕВ: Имаме ли право ние да заставаме от името на тези хора? И защо да пишем тогава?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Скъпи приятели, аз нямам тази увереност, защото не съм толкова глупав. Поетът има право на всичко. Това е ужасно! Страшно е да си свободен. Повечето се отказват от свободата и се връщат в клетката. Свободата е право на избор. В мига, в който го направите, тя престава да бъде свобода, защото трябва да се отговаря. Поетът има право на всичко. Можеш да кажеш например: „И ще умра на твойте барикади!”, а после те питат защо си жив. За вас достатъчно велика функция е да учите хората да говорят и да живеят красиво и честно. Успоредно с това се говори и с планини демагогия.

През 20-30-те години големи буржоазни демократи се присъединявали към нашето движение. Защо? Пикасо също се пише комунист. Мисля, че Анатол Франс запитват какво ще каже за класовата борба във Франция, а той отговорил: „Да, моят класов враг е глупостта!” И при вас е така - лъжа, демагогия, глупост, срещу която трябва да се борите. Нима е малко?!

ПЛАМЕН АЛЕКСАНДРОВ: Знаем, че стеснен читателски кръг чете поезия. Как виждате нейното бъдеще? Поетът, който не вярва в бъдещето може ли да вдъхновява?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Голямата поезия винаги е социална. Самата красота има социална функция. Тя самата, веднага застава на другата страна на барикадата. И често пъти, когато не може да се ориентирате, ориентирайте се по красотата. Поезията има много хватки, и често, много ефектни. Атанас Далчев казваше, че през 40-те години, са ги развеждали като мечки, за да четат патриотични стихотворения. Един като кажеше „Бяло, зелено, червено, нашето знаме се вей!” и салонът гръмваше от овации. Искреността в изкуството не е равносилна на искреността в живота. Направен е веднъж експеримент, кой ще опише най-добре думата „буря”. Балзак през цялото време спал. После станал и написал най-доброто за бурята.

АЛЕКСАНДЪР СЕКУЛОВ: Каква е вредата от един закъснял и един избързал поетичен дебют?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: В трети том на едно съветско издание „Ранният успех” на Францис Скот Фицджералд се описва как той отначало е бил непризнат, а после, когато пробива, изведнъж и приятелите му започват да му завиждат. Също като в България. Онзи, който постигне ранния успех, той става оптимист, преувеличава ролята на таланта си, вярва в своята звезда. За другия - е обратно. Става скептик. Ранният талант създава особен тип творческа психика. Не случайно революционерите са млади и оптимисти.

АЛЕКСАНДЪР СЕКУЛОВ: Дебютът не е равно на успех.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Като изключим любовта, най-щастлив съм бил, когато съм видял първото си стихотворение напечатано. Толкова бях щастлив, че взех та се ожених.

НИКОЛАЙ ХРИСТОВ: Какво ще кажете за лудостта на поета?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: На това трябва Буда да ви отговори. Лирикът трябва да е малко луд. Никой не е казал, че поетът трябва да е умен. Буда казва: „Знанието прави глупавия по-глупав, а умния - по-умен. Защото глупакът, въоръжен със знания, иска признание”.

КОСТАДИН КОСТАДИНОВ: Едно литературно поколение се обособява, когато неговите представители се противопоставят с нещо на предишните, например, ние, другите като нас, вашият син?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Синът ми!… Да!…

КОСТАДИН КОСТАДИНОВ: Според вас, с какво трябва да ви се противостои?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Прозвището „поколение” го измисли Георги Джагаров. Поколение, според мен, значи стадо, рояк, множество, чарда. Винаги има противоречия между баща и деца и това е естествено. Римата даже по-добре се получава между дядо и внуче, отколкото между баща и син. Противоречието настъпва, когато има обществен и социален сблъсък. Такова е имало по времето на Ботев. Това са две епохи, две философии. Такова противоречие създаваше и деветосептемврийският прелом. Аз нямах баща и не мога да ви дам такъв пример, но да вземем Вапцаров. Бащите ни не харесваха Вапцаров като поет, признаваха го като работник, огняр, но не и като поет. За нас - Вапцаров беше бог. На Девети септември рецитирах Смирненски, а бях малък. (Ето, вижте какъв актив съм имал!). Подобно беше и по време на Априлския пленум. Ако днес се прочете „История на литературата”, с поезията на Дора Габе започва Априлският прелом в България. Обожавам Дора Габе, но исторически това не е истина. Ние се въоръжавахме тогава. Времето за нас беше исторически дюшиш. Влизахме в литературата, която ни всмука. Как е с вас - не знаем?

ИВО ВЕЛЧЕВСКИ: Всяко поколение си е имало своя платформа. За нас тя е научно-техническата революция. Но ние сме като лъв в клетката, раздаваме стойки, но само в клетката сме свободни. Ние нямаме нищо общо с Априлското поколение и затова го отричаме.

ИВАН КРЪСТЕВ: Но диалектически!

ЛЮБОМИР РУСАНОВ: Песимизмът белег ли е на някаква революционност?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Като всички постулати, това са обобщени фрази. В общи линии, песимизмът е знак на контрареволюционност, ретровъзглед, тъга по миналото. Това, което е революция, е развитието напред. От философска гледна точка, не можеш да се развиваш, ако нямаш биологически оптимизъм, гносеологически оптимизъм и исторически оптимизъм. Кой ще прави революция, ако не знае смисъла й? Защо ще я прави? Но аз мисля, че вие не сте песимисти. Вие сте скептици. Овчият оптимизъм не е знак на революция. Аз съм за Марксовия контролен скептицизъм „Подхвърляй всичко на съмнение”.

АЛЕКСАНДЪР ПОПОВ: Вътрешнополитическият климат в страната дава ли нова форма на поколение, аналогично на поколението след Априлския пленум?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Започвам от по отдалече. Не сте прочели от мен някъде да съм дал за пример априлското поколение, нали? Вярвам, че ще бъдете по-добри от нашето поколение. Говоря ви съвсем сериозно. Погледнато политически - защо на практика не е така? Какво липсва? Има една известна непрекъснатост на нашия прогрес, а не се включвате в нея. Трябва сами да направите това. А вие очаквате някаква поличба да изгрее.

ЕЛЕНА АЛЕКОВА: Какво мислите за съотношението на хаоса в космоса и вселената, и хаоса в човешката душа, и как може да се превърне в позиция?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Един философ и поет беше казал, че редът е само първата буква от азбуката на хаоса. Не мога да ви кажа за съотношението между ред и хаос. Големият порядък е убийствен за изкуството. То е винаги отворено, незавършено. Това е лоша атестация за него. Завършеността е смърт за изкуството. И това е пак относително. Бах обичал да си подремва следобед. Един ден, по това време, синът му седнал и започнал да композира, но не след дълго оставил композицията си. Бах станал (раздразнила го тази недовършеност) и му я довършил. Това е завършена работа. Сега нещо за вашето утре.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: След милиони години дали поезията ще бъде излишна?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Няма смисъл да се измъчваме.

ВАЛЕРИ ДИМИТРОВ: „Не учете младостта да бъде ясна” е казал Любомир Левчев. От нивото на тогавашните си разбирания, какво бихте казали днес?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕ: Същото. Имам предвид изясняване на фразата, формата. В стихотворението съм имал предвид да има малко хаос, порив, недовършеност, яснота и вътрешна свобода.

РОБЕРТ ЛЕВИ: Не ви ли се струва, че все повече философстваме, а забравяме, че хората ходят по земята, пият, пушат, любят се, правят нещо или не правят нищо?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Възприемам го като упрек за отсъствие от действителността. Никой не е застрахован от това да забрави човека. Но аз не съм адвокат. Ще бъда циничен, ако кажа, че има такова нещо. Преди известно време написах статия в защита на кучето. Получих над 700 писма, повечето от които бяха утвърдителни. Но получих писмо и от мой приятел, в което той пише: „А сега, след като защити кучетата, би ли защитил и един човек?” - Уби ме!

БАЛЧО БАЛЧЕВ: Плъзна литературен слух, че френският поет Алфред дьо Мюсе, след като са открили някакви полицейски документи, всъщност е бил полицейски доносник. Питам, след като знаем вече това, може ли той да ни бъде учител? Написаното от него има ли нравствено-естетическа стойност за нас?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: На мен ми действат тези неща. Намразвам хората като чуя такова нещо. Аз съм раздразнителен човек. Алфред дьо Мюсе не ми е любим поет, така че ще го преживея. Преди 20 години в. „Литературен фронт” отпечата статия, че Любен Каравелов е бил агент на руското имперско разузнаване. Не си развалих отношението към Каравелов, но към нашите редактори - да! Предателството за мен е най-тежкото престъпление. Но така е и в религията. Като че ли не можеш да бъдеш герой, ако не те предадат. В наше време има такова явление - всеки се грижи за алибито си и прехвърля предателството на друг. „Стой със истината и не се бой!” - това е моят девиз. Христос е казал: „Който се чувства праведен, да хвърли камъка!” Любимият ми поет е Франсоа Вийон. Той е започнал кариерата си с едно убийство.

БАЛЧО БАЛЧЕВ: Вазов също е голям, но не е умрял за народа си.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Можеш ли да си представиш човек, който иска да умре, за да стане поет? Ботев не е умрял, за да стане Ботев. Не е искал да умира. Да не е луд?! Само ние, в нашите стихове пишем, че искаме да умрем, но само лъжем. С предателства не съм се занимавал.

АНРИ КИСИЛЕНКО: Съществува ли понятието творческа смърт?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Творческата смърт винаги е нещастие. Разбира се, тя е опустошаването, след което не може да се твори. И тя е настъпвала преди биологичната. Нашата поезия е пълна с поети, на които първите книги са най-хубави. Не считайте, обаче, естествените творчески кризи за творческа смърт. Те са знак за развитие. Не можеш да преминеш на друг етап, ако не изживяваш творческа криза. Съветвам ви, не спирайте, когато сте в криза, защото там ще си останете!

ВАЛЕНТИН МАРКОВ: Оттук нататък, накъде за Любомир Левчев?

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: А сега, накъде?… Ако знаех, с удоволствие щях да споделя с вас. Всъщност, не, мислил съм за това. Но то е съвсем моя, лична тайна. Ако обещаете, че няма да ме издадете, ще рискувам да ви я кажа. Много сериозно стои личният ми проблем „А сега, накъде?” Колебая се. Предпочитам да скрия този въпрос в себе си. Вашите въпроси ми действат по-силно и от валидол. Имам чувството, че съм писал повече, отколкото трябва. Но нямам сили да спра. Не пиша много - една книга за две години. Безкрайно отдавна пиша. Яд ме е, че съм печатал толкова много, макар че не се отказвам от нито един ред. Издавал съм прекалено много себе си, дърдорел съм повече. Смъртта на героите се дължи на средствата за масова информация. Кенеди беше на път да стане национален герой, но достатъчно беше да напише неговата секретарка книга, в която се казва как захвърлял чорапите си, или неговата жена да признае интимния му свят, и той изгуби шанса да бъде герой.

Поезията е интимна информация. Тогава как може един поет да стане герой? Никога! Напоследък получих една книга от САЩ по пощата. Преди да я хвърля в кошчето прочетох: „Криза за ценностите” от Джеймс… По-късно, трябваше да я преведем. Той тръгва от греха на Адам и Ева, говори за кризата на ценностите - материални и духовни, но само говори.

Ние също говорим. Обезценяват се представите ни за хубавото и лошото. Този господин предвижда през 95-та година да настъпи най-страшната криза за обезценяване на ценностите! Подхвърлям ви една идея. Гответе се за кризата на ценностите! Проверете вашите, истинските, с които ще преминете оттатък и, чрез които ще останете!

Благодаря ви много!

ПАТРИОТИЧНОТО НАЧАЛО В БОТЕВОТО ТВОРЧЕСТВО

И СЪВРЕМЕННАТА МЛАДА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ

На 10 януари 1986 година, в Районния младежки дом „Цветан Спасов” в Студентски град „Христо Ботев”, се проведе литературна вечер посветена на поета-революционер Христо Ботев. На нея присъстваха и млади творци, членове на Съюза на българските писатели, на Кабинета на младия писател при СБП, Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” към Централния студентски дом на културата, на Литературния кръжок „Васил Воденичарски” към СУ „Климент Охридски”. Литературният критик Николай Петев откри вечерта с кратко слово за Ботев, а след това се проведе разговор със студентите литературни-творци.

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Нашата млада поезия има нужда от разговор за Ботев. Един такъв разговор винаги ще ни откъсне от малките чувства, дребните теми на ежедневието, които властват сред нас. Сега като си мисля за това, се връщам назад. Ботев преди 137 години е бил закодиран от гените на народа да се роди. Бил е закодиран от предишните векове на България и от светостта на Кирил и Методий, и от ослепените Самуилови войници, и от песента за цар Иван Шишман.

Ботев е бил обикновен човек, усетил сблъсъка на най-големите проблеми на своето време.

Един заслужил деятел на културата, на един подобен разговор за Ботев, се вайкаше оттова, какво ли са чувствали Ботевите четници и самият Ботев, когато слизайки на Козлодуйския бряг, са запели песни на Стамболов, а не песни на Ботев? Мисля че Ботев не се е вълнувал от този проблем. Ако профилираме творчеството му и си зададем въпроса, за какво все пак е писал Ботев, ще видим, че е писал за либето си, за това кой е патриот и кой не, за обесения си приятел Левски, за хайдутина Хаджи Димитър, за майка си, за трагедията на народа. Бил е изключително съвременен поет за своето време. Писал е за това, което е вълнувало не само него, за това, което е вълнувало не само хората около него, писал е поезия в един планетарен мащаб.

Мина времето на V конгрес на Съюза на българските писатели. На него бе повдигнат въпросът за оптимизма. Какъв е оптимизмът при Ботев? Аз мисля, че една от най-оптимистичните му строфи е: „На смърт, братко, на смърт да вървим!”

Според Ботев, оптимизъм може и има само при пълното сливане на поета с въжделенията, мечтите и съдбата на народа. Хегел казва, макар че Ботев едва ли го е чел, че съвременният човек не е в противоречие с природата. Ако и сега отидем на връх Хаджи Димитър, ще видим там и орелът, ще усетим и песента на гората. Образът, който прави Ботев, е съвършен. Той създава положителни герои. И когато драскаме по вестниците, какъв трябва да бъде положителният герой, виждаме че или говорим глупости, или сме много далече от него, или сме много страхливи при изграждането на този положителен герой. Поезията на Ботев не можем да я отделим от Ботев като личност. Ще ви кажа, че едно време, когато Любомир Левчев издаде първата си книга, тогава съм бил някъде около 10-11-годишен, четох рецензия, в която се казваше за него: „Далече са звездите, момче, далече са!”. Твърде много са обвиненията и към Георги Джагаров. За Левчев даже беше казано, и беше направо обвинен, че е агент на империализма. Казвам всичко това, защото за поета, още от първата му книга, се вижда каква нова личност е. Представяте ли си колко много са поетите издали книги, за които не се говори нищо? Твърде младият поет Ботев не се е вълнувал от подобни мисли. Всичко започва от личността. Да вкараш своята личност в поезията си. Да покажеш една нова индивидуалност. Като чета сега списание „Пламък” виждам, че ако махна имената под стихотворенията, ще изглежда като че ли са написани от един и същи поет. Ето защо, във всичко, което пишете, трябва да изразявате своята личност, да вземате отношение към всичко, което ви заобикаля и вълнува.

Ставам вече назидателен. По-добре е да спра! Но кажете ми, има ли редове на Христо Ботев, в които да няма емоция? Няма! Никакво вълнение, обаче, няма сега сред младите. Има една емоционална сърдечна недостатъчност. А емоция трябва да има и в поезията, и в белетристиката, и в публицистиката, и в журналистиката! Трябва да има! Чувствата да не са персона нон грата!

Сега ви предлагам вие да поговорите. Аз се чувствам малко позаслабнал.

ПЛАМЕН МАВРОВ: Честно казано, миналата година имах изпит по възрожденска литература. Има автори, които не желая да ми се падат на билет. Винаги, когато говорят за Ботевата традиция, си мисля, че отместваме въпроса в неправилна посока. Традицията не означава, че трябва да се продължи начина на писане, не значи, че трябва да повтаряме теми на даден автор. Едно или две поколения бяха определени от критиката като „тихи поети”. Хубаво е, ако това, имам предвид сегашното поколение, не се създаде изкуствено. По какъв начин можем да продължим Ботев? Трябва да останем верни на себе си, така както той е останал. Да си личност не значи да бъдеш издигнат в култ и да не приличаш на другите.

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Ще кажете, липсват индивидуалности? Да! Така е! Радвам се на изказването на Пламен Мавров, защото това беше честно изказване.

ВАСИЛ НАСТЕВ: Често пъти, за да бъде пуснато едно стихотворение, то се редактира от редактора така, че не може авторът да си го познае. Какво ще кажете за това?

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Колкото до редакторите в литературните списания ще ви кажа, че имаме сериозни редактори. Много е вредно да обвиняваме тях за своите несполуки. След 10 години вие също ще станете редактори. Ще идват при вас студентите и вие ще ги пращате да четат класиците и да се учат.

Какво показва историята?

В България, колкото и да изглежда странно, има история на редакторството. Говорят се легенди за редактори като Добри Жотев, като Фурнаджиев… Сега се замислям за хората, които приемат вашите книги в издателствата. Имам впечатление, че те не са Добри Жотев или Фурнаджиев. Но това е процес, който си отива от нашия литературен живот и ще си отиде. Издателство „Народна младеж” ще има непрекъснато подход към младите автори. По-рано, във вестник „Пулс”, се пускаха по  10 поети с по едно стихотворение, (както знаете, повече поетеси). Този процес мина. Сега младите поети излизат с по 3-4 стихотворения. Списание „Пламък” все повече се ориентира към младите. И всичко това не е случайно. Това е планомерна, целенасочена политика. Уверен съм, че все по-сериозни редактори ще се занимават с вас. Не зная дали ще бъдат като Фурнаджиев или Добри Жотев, но във всички случаи ще имат по-голям нравствен критерии в работата си с младите.

И като заключение искам да се върна отново при Ботев и да ви кажа, че той ни обясни какво е революция, революционно мислене, революция в действие.

А сега, нека чуем вашите стихове.

Благодаря.

ПОЗИЦИЯ И ТВОРЧЕСТВО

На 17 ноември 1987 година, в Дома на съветската наука и култура, се учреди клуб „Позиция”. Целта е с активното участие на българските млади писатели, все по-цялостно да се разкрива съдържанието на литературния процес от двете страни, да се осъществява взаимното обогатяване на нашите две култури, на духовното сближаване на творческите сили, в основата на която лежи дружбата между двата народа. На учредяването присъстваха секретари на Съюза на българските писатели, членове на Кабинета на младия преводач, други творчески организации, представители на литературния печат и средствата за масова информация, писатели, преводачи, млади писатели-студенти. Срещата откри завеждащ отдел „Култура” на Дома на съветската наука и култура Александър Савченко.

АЛЕКСАНДЪР САВЧЕНКО: Приятели, добре дошли в Дома на съветската наука и култура. Много се радваме, че можем да ви бъдем домакини. Още повече, че случаят е по конкретен повод - учредяването на Клуб „Позиция”.

Каква е необходимостта от създаването на такъв Клуб всички добре разбираме. Днес, повече от всякога, това е не само необходимост, но и възможност да създаваме условия на всеки млад автор да изказва ясно, точно и спокойно своята позиция към преустройството на нашия живот, на нашия свят. Надявам се, този път, Клубът да живее дълго и да се открои в обществения живот на вашата страна и нашето българо-съветско приятелство.

ВАСИЛ ДАНЕВСКИ: Уважаеми колеги и приятели, тук има познати и непознати лица, хора пред първа книга, млади писатели, редактори, гости. Всичко това е хубаво, когато днес учредяваме Клуба, макар че този Клуб съществуваше и преди една година. Имаше свои сбирки, и то интересни. Със статута, който се намира сега пред вас, се опитваме да поставим дейността му на здрави основи. Дали днес ще учредихме Клуба или друг път, все едно, това щеше да се осъществи, защото връзките ни между нашите и съветските приятели ги има и ще продължава да ги има. Хубавото е, че неотдавна Съюзът на българските писатели подписа договор за сътрудничество с Дома на съветската наука и култура и занапред нашият клуб ще намери място в него.

Позицията ни като отношение към живота днес е крайно необходима. Сега, когато  сме в процеса на преустройството, тя се определя и от ново мислене. Нека да говорим точно за това, каква трябва да бъде позицията ни във времето, в което живеем. На Петата национална конференция на младите писатели пак ще разговаряме за тази позиция.

Какво представлява позицията? В какво се изразява тя? Предоставям ви думата.

ГАЛИН ТИХАНОВ: Ако въпросът е в това, що е позиция, бих искал да кажа, че понятието „позиция” за всеки човек носи социален смисъл. Дава му ориентир в многообразието на събитията и информацията, които го връхлитат днес.

По-особен е статутът на позицията на литератора. Човекът, който се изразява по художествен път е задължен да има позиция, която да бъде изпреварваща. Ето защо нашият Клуб ще бъде добре да се занимава с отразяването, разработването на проблемите, издигането на съветската литература и култура, която носи тази изпреварваща позиция, която ще бъде ориентир и пред хората, които създават, и пред тези, които консумират. Клубът ще бъде място, където трябва да се разисква опитът - исторически и сегашен - на литературите на двете националности, на двата народа, които винаги са били в историческото развитие тясно свързани. Ще се намират общите посоки, в които по необходимост се развиват двете национални култури. И ние, като млади хора, ще трябва да работим упорито, защото все пак сме задължени много на своето общество.

ВАЛЕНТИН ДАНЕВСКИ: Съществуват различни клубове, които носят различни привилегии на членовете. В нашия Клуб единствената привилегия ще бъде „хлябът”. „Хлябът” - в духовния смисъл на думата.

ИВАН МАТАНОВ: В този Клуб само хора с позиция ли ще членуват или как?

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Липсата на позиция също е позиция!

ИВАН МАТАНОВ: И замълчаването - също.

КАТЯ МИТОВА: Хора с различни видове позиция. Сблъсък между позиции.

ИВАН КРЪСТЕВ: Ако само преди година се е организирал този Клуб, не е хубаво, че сега пак го създаваме. Имало е вероятно някакви причини. Мисля, че вместо заглавието „Позиция” трябва да бъде „Позиции”. Така ще намерим място за нашите позиции в нашите общи принципи. Мина времето, когато нещата се свеждаха само до един ъгъл на вижданията, на позицията. Сега именно трябва да вземем това основно решение. Шарен ни е Клубът и трябва някак си да обединим мненията си. Става дума за активното отношение. Според мен, трябва да се акцентира върху младата съветска литература. Имаме нужда от информация за младите. Би могло тук тази възможност да се реализира.

ВАЛЕНТИН ДАНЕВСКИ: Кажете, какви срещи точно да се организират? Например младите преводачи могат да ни запознават с най-новите преводи на младите ни колеги.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ: Противопоставям се на мнението на Иван Кръстев. За името на Клуба. Аз съм за „Позиция”. Защото от една позиция разглеждаме младата художествена литература.

Как виждам работата на нашия Клуб?

Казва се за някои произведения, че са художествено бледи. Но те са написани ярко партийно, на класово-партийни позиции. Ето, това е проблемът, който стои в нашата работа. Трябва преди всичко работата ни да бъде творческа лаборатория, опряна на конкретен литературен факт и то създаден от нас. Трябва да поставяме остро въпросите, да внасяме критерии за всяко нещо. Защото тези произведения или не се докосват до класата, или изкривяват мисленето на класата.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Как той, Георги Атанасов, би оценил моята позиция от класово-партийна гледна точка?

ГЕОРГИ ЦАНКОВ: Още в самото начало объркваме позицията с гледната точка.

Различни позиции няма. Опитваме се да се доближим до онази позиция, която е идеал. От името на такава позиция трябва да очакваме да се сблъскат гледните точки и то не само в областта на литературата, а и в големите области на обществото. Това, което вълнува милиони хора. Ако не се опитаме да направим поне една част от това, което направи например един Распутин, ако не се опитаме да отведем литературата в големите проблеми на времето, то по-добре е да не се наемаме.

За нас най-интересни биха били дискусиите на различни теми, които да ни дадат възможност да „сблъскаме” гледните ни точки и да търсим тази позиция, която ще ни отведе до народа.

НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Нямаме информация за клубовете в Съветския съюз. На тази база мога да кажа, че има определен интерес. Готови сме да посрещнем колеги на нашата възраст тук, на университетско ниво.

ИВА НИКОЛОВА: Ясно е, че Клубът ни ще се занимава предимно със съветската литература. Като начинаещ преводач, искам да изкажа своето сдържано отношение за качеството на превода от руски език. Ние, тук, трябва да побеседваме на тази тема. Произведенията на младите съветски писатели трябва да се подлагат на обсъждане, за да може да има професионална работа. Предлагам го като форма на работа.

ТАНЯ ГАЛЧЕВА: Струва ми се, че в работата на Клуба трябва да се преоценяват някои факти по отношение на влиянието на руската класическа литература върху съвременната съветска литература. Мисля си, че има какво да се каже за новата преоценка върху руската класика. Малко са изследванията, не само в българското литературознание, но и в съветското литературознание. Споделям това, тъй като аз имам един такъв случай: Разглеждам в едно малко изследване връзката „Пушкин-Висоцки”. Занесох го в редакцията на сп. „Родна реч”.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Редакторите са тук.

ТАНЯ ГАЛЧЕВА: Знам! Ива Николова, още като погледна заглавието, възкликна: „Пушкин-Висоцки?” Скандал!

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Но статията пускат ли я?

ТАНЯ ГАЛЧЕВА: Пускат я.

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ: Може ли и аз да кажа малко неподредени мисли. Да започнем от отрицателните неща. В Клуб „Позиция” хляб няма да има, хартия също, но ножовете вече започнаха да се появяват и точат. Ще кажа нещо относно позицията и принципите. Хората не са еднакви. Никакви сбирки не биха постигнали каквато и да е цел, ако не разговаряме. И все пак, както казваме и на априлските дискусии в парк-хотел „Москва”, това не е хайд-парк и ние не се намираме в територията на Южнокорейския културен център, а в нашия Дом на съветската наука и култура. Позицията на съветската и руската литература - за тази позиция едва ли трябва да се говори! Ние създаваме този Клуб и нямаме никакви подмолни цели - нито да конкурираме, нито да противопоставяме едни на други писатели. Става дума за творчески полезна и естетическа работа, за идейно-естетическо израстване. Можем да си кажем и някои неприятни изводи за нашата млада литература. Тя, според мен, е в дълг спрямо идеите на времето. В гласността има също различни позиции. Това не означава да оплюеш баща си и майка си, да ритнеш вчерашния ден с маниакално презрение или да замажеш всичко. Най-вярната позиция е умната позиция. Активно-гражданската позиция плюс всичко друго. Да създадеш нещо, а не да стоиш и да ругаеш. Нашият Клуб ще разчита на колективния разум, а не на колективната битка. Това ще бъдат срещи, които никой няма да ни помогне да направим. „Позиция” може би ще бъде един вечерен „Максим Горки” за българския писател. Ние, ако не успеем да вземем всичко ценно от огромния им опит, едва ли ще можем да си напълним кошера с това, което ни трябва.

Този клуб би могъл да се разширява, да бъде отворена  форма. Статутът, след като го приемем, предлагам да го скрием. А хората, които идват, да имат територия на духа.

ВАЛЕНТИН ДАНЕВСКИ: Явно че и на следващата среща ще продължим за позицията. Конкретните предложения показват, че от Клуба има нужда. Да отворим младежките вестници и да продължим да говорим и там какво е позиция…

Благодаря за изказванията.

ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И САМОДЕЙНОСТ

Прегледът на литературните клубове в VI републиканските фестивали на художествената самодейност, е своеобразен преглед на литературно-творческата реализация и обществената активност и изява на литературните клубове, тяхното въздействие за естетическото възпитание в областта на литературата спрямо членовете на производствените колективи и други колективи в страната. Литературното творчество, създавано от творци, не членове на творчески съюзи, е особен и твърде специфичен вид творчество и на практика творческите съюзи черпят своите талантливи представители именно от сферата на любителското литературно творчество. Във връзка с приключване на заключителния етап на VI Републикански фестивал на художествената самодейност - 1984 година, Националната литературна секция към Центъра за художествена самодейност, с председател Матей Шопкин, се събра в Синия салон на Съюза на българските писатели, за да обсъди резултатите.

МАТЕЙ ШОПКИН: На едно заседание в същия този Син салон, някой се изказа, че портретът на Христо Ботев, пречи на заседанията. То, май, ако има някой, който да пречи на портрета, това сме ние. Нека преди да започнем нашата делова работа, да поздравя Андрей Коралов за високия пост, на който бе назначен - директор на ЦХС, и за голямата награда, която получи по случай 24 май - заслужил деятел на културата. Нека му пожелаем добре дошъл в най-представителната зала на Съюза на българските писатели, в Синия салон. А защо е Син салон? Не е ясно. Но това е залата, където се вземат най-важните решения, полагат се началата на началата на почти всички дейности на Съюза. Тук се приемат и новите съюзни членове. От  многобройните наградени на фестивала на художествената самодейност, все ще има някой, който ще мине през тази зала. Поел съм ръководството на тази среща. Сигурен съм, че тя ще бъде много важна и полезна, и ще даде резултати от съвместната ни дейност. И което е много хубаво, както се вижда, по традиция, тези срещи продължават. А тези традиции ще бъдат удължавани от републиканските фестивали. Нека нашите съвместни дейности не съществуват само на книга - от фестивал на фестивал.

АНДРЕЙ КОРАЛОВ: Благодаря ви за огромния труд и сериозната оценка, която сте дали на нашата самодейност в областта на литературата.

МАТЕЙ ШОПКИН: Сега Георги Черняков, главен художествен ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” и зам.-главен редактор на списание „Художествена самодейност”, да ни запознае с информацията свързана с постъпилите материали за участие на автори от страната. Той, заедно с Боряна Правдева - експерт към Центъра за художествена самодейност и Виолета Станиславова - помощник-ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” към Централния студентски дом на културата са, ако мога така да се изразя, машините, които движат тези неща. Става дума за подробностите по работата на фестивала, за работната им сила, всеотдайна и, бих казал, самообречена.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: Тук, в Синия салон, сега виждам Богдан Глогински, Кирил Борисов, Венко Христов, Иван Цанев, Петър Андасаров, макар че не присъства в момента, с които сме работили заедно по времето на V републикански фестивал и след него. Ще спомена само някои данни, за по-подробна информация. Има материали, предоставени на вашето внимание. Кое ми е направило впечатление?

Първо, по въпроса за регламента. Не беше разработен както трябва. Разбира се, не по вина на сегашното ръководство. Не може само от един разказ да се разбере талантлив ли е един човек или не. Един разказ не може да бъде критерий за цялостно творчество. Ръководството трябва да помисли върху това. Един медал несъмнено се дава за дарба - че журито е  оценило автора, но това не значи, че този човек, благодарение на златния медал получен от фестивала, може да влезе в Съюза на българските писатели. Необходимо е регламентът да бъде много точно изработен за следващия фестивал. Литературният конкурс на фестивала на художествената самодейност се отличава от другите конкурси по това, че той е преглед на реализирани стойности в рамките на четирите години от един фестивал до друг. Точно затова е задължително да имаме данни, бележки, справки, за авторите получили награди, за да може да се проследява процеса на тяхното развитие и реализация във времето.

Второ, моето пожелание към Националната секция е тя да не се среща с хората само от фестивал на фестивал. Разбира се, хората се сменят. А и да сметнем, че 38 работни групи могат да обхванат всичко през тези пет години, е излишно. Но не е излишно нашите членове да познават работата на хората от окръзите, да видят кой ги ръководи. Хубаво е на базата на отделни отличия да оценяваме и отделните клубове. Това води до сплотяване на колективите. На Благоевградското съвещание през 1982 година, за съжаление, не можахме да достигнем до единодушие между представителите на Националната секция и Центъра за художествена самодейност. Тогава, ръководството на Центъра твърдеше, че в страната има 272 клуба, но се оказа, че по протоколите, клубовете са 572. Не знаехме колко ръководители има, на каква основа са назначени, с каква база разполагат. Но, ръководството на Центъра тогава приключи проблема. Оттогава и ние загубихме контакта. По решение на Националната секция направихме осем-девет отивания по окръзи, организирахме литературно-творчески конференции, и там, на места, раздадохме медалите. Аз мисля, че това е задължително да се направи. Хората бяха уважени и доволни. А що се отнася до въпроса за феномена, знаем, че феноменът не се определя само от една творба. А като имам предвид, че Националната секция трябва да изчете 2800 автори, са някъде около 16 000 творби.

Трето, какво излиза на практика за клубовете? Оказа се, че 272 клуба се ръководят от 450 души на хонорар. Тези хора, вземат за по една сбирка седмично, на месец - 100 лева. На много места има пенсионери, които ги ръководят. А в клубовете идват и малки деца, ученици. Трябва сериозно да се помисли за квалификацията на тези художествени ръководители. Защото един художествен ръководител трябва да бъде и педагог, и деликатен, и допълнително да натрупва информация. При танцовия колектив, например, се борави не с отделен човек, като индивидуална изява, а колектива като цяло. При нас, обаче, се борави с отделни хора. Нека погледнем данните: от миналия фестивал до сега 180 души са издали книги. Нима това не е доказателство, че нашата Национална секция подкрепя онова, което е казала на миналия фестивал? А ако направим и така, че писателите да ходят по окръзите и работят с хората, то ще имаме и голяма информация за хората, които ги ръководят.

Четвърто, на този фестивал възникна и въпросът, как да класираме авторите на книгите, сценариите? Не можем да не класираме, разбира се тези, които заслужават, защото заставаме срещу критерии, които вече са изработени. Но самите литературни клубове също могат да защитят хората си. Въпросът за критерия е утвърден от страна на държавната система, този въпрос застана сега и пред нас. В Статута пише, че самодеецът е човек, който не получава средства. В нашия сектор хората обаче, за публикувани неща, получават хонорари. Това е според Закона за авторското право…

БОГДАН ГЛОГИНСКИ: Това ми прилича на случая с американеца, който не го допускат да участва в олимпиадата, само защото чрез печата, е взел пари.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: По всяка вероятност литературното творчество е специфично творчество. Преди нашата секция се наричаше „Самодейно художествено творчество”. Ние махнахме това название и стана „Национална секция литературно творчество”. Мисля си, че трябва отново да разтворим статута и да видим особеността за участието от средношколците и нагоре. Не в по-добро състояние са и другите видове изкуства като кино, фото, изобразително изкуство…

Пето - по VI републикански фестивал - няма документи за провеждането на фестивала вече толкова години. Единствено подписан договор има между Центъра за художествена самодейност и Съюза на българските писатели. Всички други допълнителни договори, по които се е работило нямат подпис, нито решения, работило се е поради това, че лека му пръст на Янаки Русев, той е познавал хората, уговарял се е с Матей Шопкин. От своя страна Матей Шопкин също има отношение и впечатления от миналия фестивал, на който си е дал подписа. Така се е работило, така се работи и сега, до този момент. Какво значи това? Това значи, че в програмата на ЦХС литературното творчество е изолирано. А всички знаем, че когато няма подпис няма и валиден договор, а оттам, не може да се уточнят и решат проблемите.

Шесто, трябва да се огледа и процесът на развитие на тези 2000 и повече човека, независимо от това дали са бездарни или талантливи. Много от тях са публикували, минали са през държавни издателства, платени са им пари. Същите тези хора ги намираме и в отделните клубове да стоят по 25 години. И тук допираме до нещо много важно - меценатския жест. В клубовете няма млади хора. Не е ли страшно, че тези клубове могат да убиват таланти? Трябва да помислим за тях (става дума за дългогодишните членове), по каква система да се работи? Според мен, ЦХС, СБП и Комитетът за култура, трябва да сключват договори за взаимно подпомагане и взаимна работа, тъй както Кабинетът на младия писател имат сключени договори. При това положение вече ще се знае, как ще се участва, кой ще наблюдава, ръководи, координира, как ще членуват хората, в какви възрастови групи? Ансамбловите системи са изпитани вече. Те имат изградена система, стил. При нас обаче, се оказва на практика, че тези 2000 души ги няма и ги няма в нашата система. И на практика в клубовете остават само пенсионерите или пионерчетата. Така излиза, а не е точно така.

Националната секция трябва да има контролен елемент в работата. Необходимо е да има работна комисия, която да информира секцията, плюс фестивала, да назначава, да контролира и ръководи художествените ръководители. Както виждате, това са сериозни проблеми. Сигурно има и ще има още. Но ако не ги решаваме те ще продължават да възникват и на следващите фестивали.

На миналия фестивал Богдан Глогински предложи да има семинари. На две години да се събират хората в окръзите, да се срещат с членовете на Националната комисия, да се сподели и види, докъде са стигнали хората от окръзите. Това се осъществи донякъде. Консултанти разговаряха, уточниха се и се създадоха допълнителни контакти. Но най-важното не се изпълни от предишните обещания и решения - не се събраха 30 души редколегия да редактират най-доброто от наградените и веднъж на четири години - да бъдат издадени с бележки, впечатления, материали, за да се добие представа не само за общото развитие на литературната мисъл в страната, но и за стойностното реализиране на отделните участници във фестивала. Това ще бъдат нашите преценки и препоръки и ние ще кажем: с тези хора трябва да се работи така. Има седем окръга, които изявиха желание да създадат фонд в ЦХС, за да бъдат издадени техните участници като колективно издание. Те щяха да си внесат парите. Тогава на срещата присъства и Евтим Евтимов. Той каза: „Дайте материалите, ние ще издадем тези неща”. Всичко започна добре, нещата се развиваха, докато не опряха до ЦХС. Ръководството на Центъра смяташе, че това не е негова работа, имало си издателства. Разбира се, всеки от участниците може спокойно да отнесе материали в списанията и други редакции, в издателствата. Не става въпрос тук да се създаде нов алманах специално за самодейците. Но от фестивал на фестивал трябва периодично този огромен материал да бъде издаден, с подборка, разбира се, по някакъв начин, без да бъде алманах. Имаме хора - рецензентите на фестивала. Те ще четат и предлагат като колективен орган.

МАТЕЙ ШОПКИН: Всъщност се откроиха проблеми и въпроси, които и занапред ще ни вълнуват. Георги Черняков нарече нашата среща - работна среща. Има нещо хубаво в това. И в този тон предлагам да споделите своите неща и въз основа на досегашното ви участие в журито, пък и погледа ви напред. Ето, мина VI републикански фестивал, след време ще дойде VII. Числото седем е хубаво число. Бог е създал света за 6 дни, а на седмия е седнал да си почине. Да не стане така, че ние на седмия фестивал да седнем и да си починем?

ХРИСТО ГАНОВ: Според една статистика на човек, който следи имената печатащи в пресата, се оказва, че в България 6500 човека печатат стихове. Това е смайваща цифра. От миналия фестивал, според информацията на Георги Черняков, знаем, че е имало 600 000 стихове. Според мен, художествената самодейност остаря като термин. Трябва нещо да се промени. Художествената самодейност е движение, от което излизат професионалисти. И ако е така, днешният разговор е много сериозен. Хората рано или късно стигат до книга или до редакция. Ясно е, че Съюзът на българските писатели не може да обърне на всички внимание. Но ние трябва да помислим как да им се помогне. Предлагам Центърът за художествена самодейност да не се казва както досега, а Център за художествено творчество, който да има мощна дирекция, която да обединява усилията на Националната литературна комисия, за да може през цялото време да помага на хората в окръзите. Да се предложи на равнище нормативен документ, съгласуван със съответните представители на Окръжните центрове, с твърд бюджет. Има литературни клубове, които носят много пари на съвета, а в края на краищата не получава нищо. Там стои един Дон Кихот, който движи всичките неща, води битка за 20-30 лева със счетоводителя, хаби време и нерви в разправии. За да се избегне този начин на работа и в бъдеще, тази дейност трябва да се регламентира. И то до есента, преди да започне учебната година. Тази година скочи бройката на представителните колективи. Но ако съответните съвети ни предоставят база, за да може клубовете да се развиват нормално, според документите, то трябва да им се вземе представителството и да се потърси отговорност на причинителите на отнемане на званието. И още нещо. Освен трите отличия на ЦХС - златен, сребърен и бронзов медал, според мен,  трябва да се връчват и 5-10 специални отличия, за особени случаи. Особено важно е най-добрите неща да бъдат издадени. Има хора, които живеят да речем във Велинград. Чудесно, но те нямат възможност да имат връзки с Киноцентъра, например, ако става дума за някой добър киносценарий. А Киноцентърът, от своя страна, има глад за сценарии. Затова, мисля, че от тези хиляда творби има поне 5-10, на които трябва да им се окаже по-специално внимание. Как трябва тези хора да бъдат закриляни?

Първо, Националната комисия да има ръководство. Секретариата на СБП да бъде, така да се каже, шеф. Представител на столичната комисия - за член. Центърът за художествена самодейност да има перо, за да може да сключва контрактации, които Националната комисия да предлага. Това са нещата, които предлагам. Не вярвам в идеята за обществено-държавното начало. Трябва да стане само държавно начало.

ТОДОР ЯНЧЕВ: Тази идея е добра, но като осъществяване е доста сложно нещо, защото трябва да има профсъюз, и други допълнителни неща, а това много ще усложни работата, пък и отношенията. Донкихотовци е имало винаги и ще ги има. Те са необходими. Това е вътрешна борба в процеса на утвърждаване на критериите на художествената самодейност.

Предлагам да се изработи нов статут от ЦХС и да се обсъди обществено. Аз лично бих участвал в обсъждането. Това ще регулира търсенето и назначаването на ръководители. Вътре, в статута, може да влезе и задължително картотекиране не само на членовете на колективите, но и на самите ръководители. Тук Христо Ганов предложи да се дават контрактации. Според мен, това е излишно. Цялата дейност трябва да се регламентира. Всички кръжоци да издават свои сборници, защото в досегашната практика показва, че се издават много сборници нелегално. Защо това да не се регламентира, щом хората  имат нужда от това? Нека се разреши на кръжоците годишно да издават по един сборник от офсет, луксозен, ведомствен, защо да не се регламентира това, щом като в Комитета по печата има специален отдел, който се занимава с подобни въпроси?

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ: С това, което каза Тодор Янчев съм напълно съгласен. Той направи конкретни предложения, а и от изказванията на Георги Черняков и Христо Ганов личи, че това са хора, които дълго и сериозно са се занимавали с тези проблеми. Както виждам от предложените тук пред нас, материали, тези проблеми са в писмото до Андрей Коралов. Аз също имам няколко предложения. Първо, тук се каза, че имало Донкихотовци. Има ги. И добре, че ги има. Това ми напомня и за дейността на Съюза на българските писатели, с неговата секция „Поезия”. Случва се поет да бъде поканен, да бъде представен на обществеността и т.н. Той отива съответно и с един артист, който му прочита стихотворенията, друг е въпросът добре или зле, взема 150 лева за това, а на поета дават само една командировка и нищо друго. А от литературния клуб, да излязат 1-2 души с книга, това е вече много. Тук стана дума и за многобройната армия, която пише. Никой не ни дава право да игнорираме факта, че в България много хора пишат. Разбира се, както се казва във всяко семейство има по един поет. Това литературно движение, което се породи не само след девети септември, все пак е гордост за нашата страна и аз не искам да го смесваме с термините самодеец и професионалист. Вярно е, че има различни нива, но в литературата няма художествена самодейност. Предлагам Центърът за художествена самодейност да отдели графа или статут за литературно творчество, или за индивидуално творчество, като го разграничи от останалите колективи. Като четох материалите от различните окръзи ми направи впечатление, че има много талантливи хора, на които трябва да им се помогне. Нека се отделят най-хубавите неща, да се направи редколегия, която да ги предложи на някой отдел, да ги издаде. Тук има и романи. Защо да не се предложат тези романи, ако са добри, разбира се, от ЦХС, със съдействието на издателствата, щом заслужават нека се издадат, вместо да получат само златен медал.

Останах с впечатление, че по времето, когато течеше заключителната част на фестивала, по време на нейната работа, на хората, които са работили, трябва да им се благодари. Голяма заслуга за това имат Христо Ганов, Георги Черняков, Боряна Правдева и Виолета Станиславова, които денонощно, винаги са били на линия.

Има имена с книги, които вдигат равнището на конкурса. Например, наскоро имаше литературно четене, на много високо равнище на млади автори от Варна и Бургас. Всички присъстващи останаха много доволни.

Радостен е и фактът, че години наред в провеждането на тези фестивали участва и секретарят на СБП Матей Шопкин. Няма нужда да говорим за ниво. Всички ние гледаме от точка на идейно-художественото равнище, което заслужава българският читател.

ВЕНКО ХРИСТОВ: Въпросите, които разглеждаме тук, имат две гледища. Едното е - по-определена професионализация, и второто - за художествената самодейност. Тя, сама по себе си, има свое значение - да обхваща все повече населението и да се грижи за творческата реализация. От друга страна пък, тя е инкубатор за професионалното изкуство. Не можем да игнорираме нито едното, нито другото. Необходимо е по-задълбочено сближаване между ЦХС и СБП. Къде е мястото на СБП? Има две насоки: първо - в общото методологическо ръководство от гледна точка на идейно-художествените изисквания. Това е въпрос на препоръчителен списък, в който авторите трябва задължително да се изчитат. Все пак, от 2000 души трябва да излязат поне културни читатели. Да се насочат усилията не само по графоманската изява, но и тези хора да се научит да четат, да изграждат свои критерии.

Второ. В издирване на талантите трябва да се положат специални усилия. Това е специален въпрос. В тези форуми - има нещо, по моему, гнило, поради лошата организация по места. Най-добри са студентските състави. Аз съм контактувал с много от тези кръжоци. Хора на по 50-60 години са ги превзели. Това са хора, които искат, но не могат да пишат. Те стават опасни за младите, които идват. Те или ще ги смажат, или ще ги деформират. Често пъти старите отправят към тях политическа заплаха. Или така ще пишеш, казват те, или няма да пишеш. Това е деформация на младите таланти. Нихилистическо отношение към тях, което е много опасно нещо, защото ако един посредствен човек отиде - нищо. Но ако отиде талантлив? Затова предлагам - първо, да се определи ясно статута, за да може всеки да си намери своето място. Наскоро излезе книга на Яко Молхов, която е изградена на базата на кръжока „Смирненски”. Той допуска формата на единомишленичество - с еднаква подготовка, с еднакво равнище. Това, разбира се, няма пряко отношение към фестивала. Не можем този 50-годишен човек, който се блъска между деформирана амбиция и художествената си реализация, да го отрежем. Но можем да му създадем съответната среща. На младите обаче трябва да създадем друга среда, която им подхожда. Разбира се, има хора с по много книги, които не трябва да се сравняват с художествената самодейност. А доколко тук има спекулативна функция, и доколко реални качества, това е друг въпрос. По отношение на инкубаторския момент обаче трябва да го търсим при младите. Хубаво е да имат среда, където да могат да проверяват собствения си критерии с критерия на другите. Всички знаем, че Съюзът на българските писатели не е херметизиран. Ние нямаме стила на западните писатели. С каквото може ще се помогне.

На този фестивал наблюдавах интересно явление от художествено творчество. Има сериозни находки. Но няма степенуване. Не можем да отличим едно произведение на равнището на нашата литература без да се съобразяваме с това, има ли книга авторът или поне публикации. Тук възниква и един друг въпрос. Това е въпросът за съмнителните жанрове. Някакъв възрастен човек от Ичера предлага етнографско изследване, което е не само изключително интересно, но и много сериозно. Дори в Етнографския институт, където работят по този проблем, т.е. върху Ичера, досега имат материали на 7-8 пъти по-ниско равнище. Запомнил съм и едно друго име - Сава Попов, който също има чудесни находки в работата си върху културното равнище на града. Защо не насочваме някои хора с особено талантливи наблюдения и изследвания ние, Националната комисия? А ако тези изследвания излязат в този си вид, те ще имат полза за цялостното художествено мислене. Освен това друг едва ли би могъл да направи такива изследвания, освен самите те, така да се каже, автентичните автори. Иначе, по моя преценка, нещата се движат напред. Но външно показната страна  трябва постепенно да отстъпи място на вътрешната. Вярвам, че в лицето на Матей Шопкин, ще се вземе предвид това.

ЛЮБЕН ОТОВ: В института по социология работя върху едно изследване свързано с 1300-годишнината на България. Установи се, че в България има 1297 души, които се считат за хора, които може да влязат в енциклопедията. За да има толкова много литературни творци, трябва да има огромен литературен потенциал.

Съществува обаче опасност да загиват таланти. Ще ме боли за Иван Г. Хаджийски ако неговата пиеса не се реализира на сцена. Това е една чудесна драма, която заслужава да се играе на сцена. Не знам някъде да се отглежда талант в парник. Говоря и от позицията на човек, който от години наред се занимава с такива, защото съм работил в Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”. Работейки с тях упорито, някои от тях успяват да се научат на този занаят. Нека си кажем откровено, че и в литературата има занаят, скалъпват стихчета и започват да печатат. Има други, на които действително много малко трябва да им се подаде, да им се помогне и те са готови. Както например работих със студента Любомир Чолаков, на който пиесата „Нощта на детелината” сега се играе във Военния театър. За такива хора ме боли ако не се реализират. Но трябва да им се помогне. Защото те рано или късно ще влязат с книга в литературата. Следователно всички тук изказани предложения трябва да влязат в т.нар. златна среда, в която да не се допускат отклонения. Но трябва най-вече да се хвърлят усилията върху ръководителите на кръжоците. Необходимо е тези хора, всяка година да се събират, за да повишават квалификацията си. Ако трябва да се обучават по психология - и това да се прави. Георги Черняков е мотивирал усилията, но това е ставало в рамките на специални отношения.

Какво предлагам? Първо - да се картотекират художествените ръководители. Да не се разрешават по места ръководители без необходимите данни за такива. Да се картотекират всички членове в кръжоците по места. Преди три години, за детската асамблея, Георги Йорданов, току-що беше станал председател на Комитета за култура, ни постави задача за картотекирането на децата. Трябваше да му представим модел. Аз вече знаех за съществуването на архива в Кабинета „Димчо Дебелянов”. И ако сега взема например картотеката на Валери Калонкин, мога да кажа всичко за него. Започнахме да работим. Но ръководителят ни, един професор, няма да назовавам имена, не искаше да се занимава с това. Така че системата съществува и не е никак сложно да се направи. Освен това има и машини, които могат да обработват тези неща. Трябва да съществува Централен орган независимо, че в ЦХС има такъв, извън него, да има т.нар. „мозъчен тръст”, който периодически да се запознава с тази картотека. Например, в този фестивал участва един автор от Търново, с една ужасна графоманска пиеса и само той е от там. Никой друг. Но никой не може да ми гарантира, че в Търново няма по-добър автор. Ясно, че е пуснат по нелитературни съображения. Ако имаше обаче картотека, щях да погледна в нея и да кажа - има и други автори, защо не сте ги представили? Т.е., да има група, твърдо наблюдаваща този процес.

Тук всички сме хора, които в края на краищата не държим чак толкова на заплащането, макар че в разговора се засегна и проблемът за заплащане и контрактуване. Във в. „Народна култура”, преди време, излезе статия на Захари Стайков, който ни убеждаваше, че художествената самодейност трябва да става извън работното време на самодееца, за което трябва да се заплаща. В Института, тази статия предизвика голяма реакция. И нашият професор излезе веднага с контра статия. Когато се говори за материално стимулиране трябва да се помисли докъде и колко трябва да се заплаща. Трябва да кажа, че всичко направено извън рамките на закона води до убиване духа на самодейността. Че и кой от нас не е самодеец? В този смисъл трябва да се внимава за материалното стимулиране.

БОГДАН ГЛОГИНСКИ: На мен ми се струва, че във външно показаните неща има същностни. В статута, който е пред нас пише, че по времето на заключителния етап на РФХС, по предложение на литературната секция, СБП да разглежда предложения за приемане на нови членове на Съюза във връзка с фестивала. Т.е., на всеки фестивал СБП да казва: беше обсъдено и приехме тези и тези членове. Освен това, трябва да се споменава фестивала винаги, при подходящи случаи. Така цялата традиция на фестивала ще се утвърждава и добива по-голям авторитет. Защо казвам това? Тук се засегна въпросът за графоманството. Не прекаляваме ли, не правим ли графомани? Ясно е, че трябва да се усъвършенства ръководството на този естествен процес, но и без Центъра за художествена самодейност ще има графомани и таланти. Следователно, какво можем да направим? Пенсионерите например, сред тях има хора, които много късно се осъществяват. Може някой от тях да напише една единствена книга през целия си живот и тя да бъде нещо ново, което дори и един млад автор не може да напише. Въпросът, върху който трябва да се помисли, е не как Националната секция да си създаде славата, че е дошла да води битка с всички хора, които пишат, а да се помисли, как може да се пристъпи по-смело за поощряване на талантливото. Затова предлагам: по време на заключителния етап да получим по-голяма власт, със съответно по-големи задължения. Комисиите да започват по-отрано работата си и до началото на годината, на заключителния етап, да имаме вече всички готови, обработени материали. В пресата да започнат да излизат материалите, които са на ниво. Ако ние не успеем да поощрим най-талантливите, да ги утвърдим, ние няма да сме си свършили работата. Трудно се овладява този процес. В заключителния етап, ако не успеем да подкрепим най-талантливите, как да им дадем трибуна по-нататък? Ние сме принудени да присъждаме награди върху конкретно представените ни материали. Оттук и трябва да се помисли за броя на представените творби. Ако един автор се представя с един разказ например, то този разказ може да не е най-хубавият от всичките, които има. Същият автор може да напише и два пъти по-хубав. Трябва да държим също така и на авторите, които дават обещание, което ще избухне в бъдеще.

РАДОЙ КИРОВ: Ще бъда кратък. Аз съм от поколението минало през кръжоци. Тогава също си имахме кръжоци към читалищата. И не ни се помагаше отникъде. Тази идея сега за поощряване е добра. Ако тогава загиваха таланти, то сега целта трябва да бъде, да не се допуска това. Преди 9-ти септември всичко вършехме на самодейни начала. Сега самите кръжоци имат много наименования. Трябва да се регламентират наименованията им.

По въпроса за ръководителите. Аз съм ръководил такъв кръжок в читалище „Антон Страшимиров”. Преди мен беше Тр. Симеонов, след това дойдоха хора, не на ниво. Трябва да се прави строга преценка на творбите предлагани за печат. По някой път либералното отношение нанася непоправима злина на твореца, особено когато се пише за децата, едно, и друго, от гледна точка на творчеството за деца, където участват и родителите, които ги водят по редакциите. Децата на тази възраст не могат да се определят дали имат талант или не. Друга цел трябва да има детското творчество - да възбужда интерес към литературата, а не непременно да стане детето писател. На този фестивал прегледах доста папки със стихове, повести, разкази на възрастни за деца. Въртят се 3-4 имена, които познавам вече, тях и отбелязах. Но не може да няма и други. Мисля, че комисията трябва да помисли за тези 400 ръководители. Необходима е картотека. Необходимо е и всяка година членовете от Националната комисия да се срещат с тях.

ВЛАДИМИР ПОПОВ: Ще говоря за литературното средношколско творчество. Когато получих материалите за фестивала се оказа, че картината е непълна, нереална. Наложи се да направя собствени предложения от „Родна реч”. Списанието единствено обединява най-добрите от тях. За целта е необходимо да се регламентира създаване на Национален литературен клуб към списание „Родна реч”, който да има право компетентно да ръководи не само окръжните, но и градските средношколски клубове. По негово предложение да се назначават ръководители. Този клуб би изиграл голяма роля в развитието на средношколското творчество. Друго, което искам да предложа, ако може, ние да предлагаме поне по една или две книги на издателство. Има средношколци, които поради особеностите на характерите трудно могат да пробият. Този Национален клуб да влиза в системата на клубовете на ЦХС.

КИРИЛ БОРИСОВ: Както стана ясно, у нас има огромно число автори, за които трябва да се полага огромна, обемна, сериозна работа. Многобройността не трябва да ни плаши. Нас ни интересува най-доброто. Трябва да се наблегне върху формата на работа в литературните клубове, работата на писателите с тези клубове, под формата на срещи, разговори. Не рядко се изваждат ярки дарования. Често пъти тези срещи в някои моменти се превръщат в събития на клубовете. Според мен, е налице необходимостта от централизация на ръководството и компетентно, насочване на творците. Мисля че едно такова подкрепяне от страна на статута, който ще даде възможност по-нататък да се работи с тази армия автори.

Предлагам веднъж в годината да се прави семинар с медалистите, или участниците в печата. На семинарите да участват членове на СБП. Предполагам, че може да се намери и форма да се поканват и представители от ВУЗ. Второ - да се търси начин Националната секция да подготвя периодично сборник от най-добрите работи.

ИВАН ЦАНЕВ: По въпроса за творчеството на децата знаете, че може да има много аспекти. Но предлагам, първо, да подкрепим всички предложения, защото те са предложения на конкретните нужди на действителността. В нашата практика, докато не се подаде идея, няма да се създаде нищо. За графоманството искам да направя едно поетическо сравнение между системата на творческия съюз и системата на художествената самодейност. Ако творческият съюз представлява риболовна мрежа, която се хвърля в морето от време на време, тя хваща големи риби. Художествената самодейност обаче представлява огромна мрежа, която обхваща цялото море, в което се хващат и големи, и малки риби, и риби, които в момента са малки, а след време, като пораснат, може да станат и големи, в зависимост от вида им. Както е примера с автора на изследването на Ичера. Мисля че всички тези неща са с оглед да се поощрява, подпомага. Има автори на зряла възраст на национално равнище. Подкрепата не трябва да бъде само морална, но и материална. Доста пари се харчат по разни линии. Защо да не се подкрепи един човек, който цял живот се е блъскал и то основателно. Единствено тази централизация на ръководството може да избегне напразното харчене на средства.

АНДРЕЙ КОРАЛОВ: Това, което бе казано тук е обект на цяло научно изследване. Всичко, което казахте е полезно за мен. Разработен е и хубав документ, който ще ни бъде база за разрешаване на въпросите. Но нека погледнем и от друг ъгъл.

Първо - от административен, и второ - от ъгъла на другата самодейност. Това, че литературната самодейност се развива е радостно. Това значи, че е в хармония с развитието на художественото творчество. Другата самодейност, т.е. хората, които не се знаят, а те са стотици, хиляди. Има автори, които естествено, преминават в редиците на професионалистите.

В музиката например, за да станеш професионалист непременно трябва да учиш. Музикантите са се предпазили от хората на възраст, въпреки, че възрастните музиканти смятат, че са на нивото на Моцарт. Отсяването в литературата е по-трудно. Когато се говори за развитието на художествената самодейност, трябва да се гледа като на обобщен модел - цялостно развитие на самодейността. Този модел служи за регламента; за уреждане на статута на всички клубове, тъй като трябва да има принципи, които намират свои отражения във всички области на изкуствата. Как може да се постигне това? Развитието на самодейността след Девети, по-точно от петдесетте години насам, доби нов начин - много добър в глобалните си измерения, но се получиха и деформации. Това е резултат от лошата намеса на поощряване и на професионалистите. Но за деформациите има и изход - трябва много добре да работим с окръзите, защото те се ръководят директно, а там има толкова много неустановени неща, че се достига до парадокси. ЦХС, например, предлага да замине един от танцовите състави в чужбина. Изпраща писмо до Окръжния комитет. Оттам отговарят, че такъв танцов състав не съществува. Разправии, наказания. Кой е виновен? Виновна ни е системата на управление. Има състави, които харчат по 80 000 лева дадени от Окръжните съвети. Това е много сериозна административна деформация. Затова ще трябва да се разберем с ръководствата на тези дейности.

От гледна точка на художественотворческата страна, която трябва да бъде ръководена - във всеки вид изкуство трябва да има секции поотделно. Национална секция на литературно творчество звучи малко високопарно, но едва ли някой я признава за такава. Така както вървим, всички видове изкуства ще искат да имат свои Национални секции и да станат национални. Каква е същността? Какво тези секции ще правят? Първото нещо, което ще трябва да стане е те да бъдат законодатели на тези творчества. Т.е. да се съберат представителите, които да направляват творчески развитието и техните решения да бъдат решения на Центъра. Тази секция трябва да бъде лабораторията, която да отсейва нещата. Така е обсъдено, така е намерено, така ще бъде. Нека това да бъде ръководещият ум на тази дейност. За да се решават проблемите обаче, идва другият - административният момент - подаване на информация. Да се картотекират ръководителите е много важно нещо. Може да се случи не добре изявен творец да ръководи. И защо не, след като е много добър като ръководител. За тях, за ръководителите, трябва да организираме семинари, обучения, защото там наистина трябва да се борави и с науката психология. Понякога се налага да се знаят най-тънките, лични неща на човека.

От есента, може би, ще започне да работи секцията. Ще се избистри статутът, ще се работи много тясно с творческите съюзи. Може да не съм прав, но според наблюденията ми Съюзът на българските писатели не беше обърнат, бих казал, дори и с профил към самодейността. Сега със СБП трябва да работим много сериозно. Това го изисква политиката, която е политика и на нашата държава. Центърът няма издателска възможност. Докато това творчество трябва да види бял свят. На авторите, по предложение на секцията, може да им се издадат нещата. Защо не? Това е ценно. Какво по-хубаво от това хората да се запознаят с него. Но без СБП няма да стане. И си представете това нещо да попадне в ръцете на някой редактор, на който не му харесват нещата определени от журито? Тогава трябва да се обмисли как предложенията на Комисията да бъдат подплатени. А когато достигнем до по-големи проблеми за решаване ще стигнем, ако трябва, и до Министерския съвет.

МАТЕЙ ШОПКИН: Аз също бих искал да кажа редица неща, но искам да завърша с едно-две лирически признания. Тази среща се отложи няколко пъти, но повярвайте, не предполагах, че ще стане толкова интересна. Георги Черняков каза, че съм от секретарите на Съюза, които два или три пъти вече отговаря за тези неща. Няколко пъти съм казвал, че работата е огромна. Едно от първите неща е за по-тясна организация.

Така, като си оглеждам пътя и биографията, съм един от хората, пристрастени към художествената самодейност. И аз съм бил в Търновския кръжок при читалище „Надежда”. Като оглеждам хората тук, които присъстват, всички сме дошли от литературни кръжоци, гнезда, откъдето сме били окалени. Това е благородство, писателско чувство, да се подаде ръка на смяната на нашата литература, на тези хора, които цял живот са се мъчели да направят нещо. В момента си спомням учителя си по литература Димитър Хинков от Русе. Той се  осъществи като художник едва след 60-та си година. Цял живот се блъска като учител. Сега е признат от художниците. Същото е и в литературното направление.

И другото признание е, че Андрей Коралов дойде на тази среща да сподели свои мисли от сърце, с желание, и с надежда, че и в бъдеще ще работим за общото дело, защото това ни повелява политиката за подпомагане на художественото творчество в България, която ние провеждаме.

Благодаря за участието. За всичко, което сте извършили.

СЪВРЕМЕННОСТ И СТУДЕНТСКО ЛИТЕРАТУРНО ТВОРЧЕСТВО

Националната конференция на студентските литературни клубове от ВУЗ в страната, се провеждаше отначало като творческа среща-разговор на членовете  на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” при Централния студентски дом на културата или като годишно отчетна конференция на дейността на студентите литературни творци от столичните ВУЗ и ПВУЗ.  Впоследствие, с участието като гости на литературни творци от другите висши учебни заведения в страната, се придаде друга насока на срещата и тя се превърна в национална. Нейните първи издания не се отличаваха от характера на редица национални младежки форуми, раздаваха се наградите за първа книга на студент или завършил вече; на редовен член на студентски литературен клуб; провеждаха се литературни четения в прочутата 65-та аудитория на Софийския университет и пр. Естествено, в тези срещи участваха изтъкнати наши писатели, редактори от литературни и младежки издания. През 1980 година тя се проведе като национална конференция на студентските литературни клубове и това, което я отличи от предишните й издания, е именно участието от клубове; въвеждането на годишен конкурс за най-добра студентска творба по всички литературни жанрове; творчески семинари с проекто-ръкописи представени на вниманието на консултант-ръководители - изтъкнати наши писатели. От такъв характер - творчески и като среща на писатели с млади творци, с конкретна оценка и разговор върху творчеството на участниците в конференцията, тя се оказа почти единствена сред младежките литературни форуми. През 1982 година Националната конференция се откри със слово на главния художествен ръководител на Кабинета „Димчо Дебелянов” при Централния студентски дом на културата, литературният критик Георги Черняков.

ГЕОРГИ ЧЕРНЯКОВ: Уважаеми колеги, приятели от клубовете в страната, писатели-консултанти, сега, ние можем да кажем с удовлетворение, че за първи път, официално, Националната конференция на студентските литературни клубове в страната се провежда и като конференция под патронажа на Съюза на българските писатели, което е една още по-голяма и отговорна проява на работата с младите литературни творци - истински най-младите, на нашия писателски съюз.

Следователно, тази Осма национална конференция на студентските литературни клубове от ВУЗ и ПВУЗ в страната има в известен смисъл, характер на една нова насока за работата с младите творци-студенти. Тя трябва да реши известни проблеми. Да бъде така полезна и функционална, че да задвижи още повече студентската творческа мисъл, да направи още по-полезен пътя на взаимния творчески обмен - между творци, между обществени звена, които ръководят клубовете на ВУЗ и ПВУЗ. Или такива, в които членуват студенти, както имаме в окръжните младежки домове в Шумен, Пловдив, Велико Търново, Варна и др. За създаването на такъв вид интеграция, която да не нарушава самостойността и традициите на всяко студентско литературно средище. Която подкрепя разумно единния ритъм на студентския творчески ентусиазъм. Която да ангажира още по-смислено всеки млад творец и литературен клуб.

Защото ние имаме на какво да бъдем следовници. Като част от българската интелигенция, днес студентите се подготвят и ще бъдат утрешните млади специалисти във всички насоки на съвременното управление на развитието на обществото. Те съчетават науката с творчеството; теорията на социалното управление, с практиката; те са рамо до рамо със съвременния българин, сред народа си.

Защото наистина сме следовници на голяма традиция в областта на културата. Защото знаем и оценяваме, че още преди Сорбоната, Кембриджския и Бонския университети, сме осъществили достъпа (единствени в Европа) до световно известната древна и ренесансово устроена Магнаурска школа. Създали сме едни от най-демократичните устроени народностни системи за наука, култура и образованост - на Константин-Кирил Философ, на Климент и Ангеларий, Школата и учението на богомилите, Евтимиевата школа и пр. И всяка от тях е създавала възможност, развивала е и е подкрепяла и най-крехкия кълн на българската откривателска мисъл (и не само на българската). Възпитавала го е също да открива и създава условия и обстановка за творческо участие и актуализиране на демократичното начало, залегнало в тяхната основна деятелност.

И е обяснимо вече защо във всяко обществено дело българинът е поставял материалното и духовното, до копието, шлема и меча - книжовността и защитата на правото на човека да бъде природно-хармоничен в делника си. До пищова и камата, редом е стоял и кръстът, за да докаже не безизходността, а необходимостта от вярата и нейното общочовешко изворно светилище - оптимизмът.

И земята на живите, и земята на убитите - това е било и е днешна България. И не случайно тя носи много имена - Земя първорождена на славянската азбука и писменост и българската култура, Земя на богомилите, Земя на Ботев и Левски…

Студентските прогресивни движения, студентите, са доказали в най-трагичните и героични мигове на нашата история, че са синове и дъщери на народа ни. Че те са, както и днес, духом и тялом слени с неговия стремеж да обогатява материалното и духовното си битие. С високата духовност на българина и откритото от човечеството, да измерва и да се съизмерва с най-високата оценка - на майките и бащите, на братята и сестрите, т.е., на народа.

Казаното дотук ми беше необходимо, за да изтъкна колко отговорна е нашата работа - и на студентската скамейка, и над белия лист, и в напрегнатия ритъм на съвременния ни живот. Тъй като това единство на дела не е само знаме, а и необходимост в разумното сътворяване на делника на българина днес.

И ако днес за събраните тук участници в Осмата национална конференция на студентските литературни клубове можем да кажем, че са и утрешните литератори, обгаряни от огъня на писаното художествено българско творчество, то спокойно можем да кажем, че този наш форум е и форум, в който участват бъдещи инженери, химици, лекари, юристи, агрономи, физици, математици, архитекти и т.н., и т.н. Или общо казано - участват бъдещите изследователи на духовното и практическите утрешни преобразуватели на нашето съвремие.

Тази конференция, в известен смисъл, е своеобразна равносметка на дейността и участието в обществения живот на студентите-литературни творци. Искам накратко да нахвърлям мисли за това участие. За дейността и полезността на студентските литературни клубове, които надхвърлят - като резултати след време, онова, което се иска и залага в ежедневната им работа по време на следването им.

В момента имаме над 100 носители на лауреатски звания - индивидуални, на членове на литературни клубове от ВУЗ и ПВУЗ, участвали в Петия републикански фестивал. Освен че от техните редици са излезли стотици млади и утвърдени днес писатели, утвърдиха се като национални литературни прояви тези на студентите от Шумен, на хумора и сатирата „Щастливеца” в Свищов и пр. През последните няколко години се утвърди като традиция още един празник на младите литературни творци-студенти - конкурсът „Жар” на литературното обединение „Васил Воденичарски” при Софийския университет „Климент Охридски” с художествени ръководители Здравко Чолаков и Боян Биолчев. В резултат на това имаме и две издания на сборника „Жар”, в който участват студенти. Свои издания имат в творческата си история и Шумен - „Следи от ято”, Фоайе на студентите-сатирици в Централния студентски дом на културата, а в момента се подготвя за печат литературният свитък „Аудитория”. Има още някои прояви, родени и поддържани именно заради активността и нивото на студентското литературно творчество - годишният конкурс за стихотворение на студент на патриотична тема на в. „Студентска трибуна”, ежегодният конкурс в Копривщица на името на поета Димчо Дебелянов за студенти. Достатъчно ще бъде да упомена, че повечето от участниците и наградените в други национални младежки литературни празници - „Цветан Зангов” - Сливен, „Пеньо Пенев” - Севлиево, „Младежки усмивки - Пауталия” - Кюстендил и др., са или студенти, или възпитаници на студентските литературни клубове. И не без значение е това, че в Клуба на младата художественотворческа интелигенция, и в Кабинета на младия писател при Съюза на българските писатели, и в окръзите, са или студенти, или възпитаници на ВУЗ. Следователно, в работата на студентските клубове трябва да виждаме не само залагането на условия и подкрепа на творческите способности на младите творци, но и развиването на тяхното чувство за обществена отговорност, обществена активност и участие в развитието на съвременната българска култура.

От тази гледна точка ще се насоча и към задачите, които си поставя тази Осма национална конференция на студентските литературни клубове.

В нейната работа участват над 180 студенти или завършили преди една-две години ВУЗ. Тяхната средна възраст е 23 години. Представеното на конкурсите по жанрове подсказва за активност, каквато досега не е имало в нашите студентски прояви. Участието на над 25 клуба - студетски - от ВУЗ и ПВУЗ, и в такива със студенти - в младежките домове, говори, че е назряла необходимостта от още по-голяма и програмирана координация между обществените институти за планиране интегрирана обща годишна програма за работа с литературните творци-студенти. Естествено е, че в тази координационна дейност ръководно място, по отношение на художественотворческата работа, ще има Съюзът на българските писатели. Следователно - необходимо е да се изгради и съответният обществен орган - Творческият съвет, под представителството на представител на СБП. Програмата, изработена от него и съгласувана с тези институти, ще даде нов тласък в общата работа, в общуването на студентите-творци с изтъкнати български писатели, на самите студенти от всички литературно-творчески звена. Ще се даде възможност на ежегодната национална конференция да се отчита цялостната дейност по клубовете, да се координира всяка студентска проява.

Така ще можем, например, да приемем, че естествено ще бъде да се осъществява един фестивал на студентския хумор и сатира в Свищов. Да се утвърди тази традиция и там да се  обсъждат проблемите на студентското творчество в този жанр. Бихме могли да осмислим - според регионалните традиции на местопребиваването на нашите висши учебни заведения, подобни специфични по програмите и задачите си насоки на студентски литературни прояви, и в другите виши учебни заведения. Примерно - във Варна. Там да се провеждат литературни студентски празници на българо-руските и съветските творчески контакти. Във Велико Търново - на проекциите на културата и писмеността на Второто българско царство и съвременната наша култура. В Шумен - на древната българска култура и писменост, и съвременната ни култура. В Благоевград - студентското литературно творчество да се насочи към етнокултурата, народната писменост и поетика и съвременната наша култура и литература… И т.н., и т.н.

Така - и задачите, и целите, и конкурсите с творчески характер, и семинарите, и творческите участия на студентите, ще имат по-задълбочен, по-целенасочен и по-полезен характер. Ще се освобождаваме от вече втръсналите ни се общи и повтарящи се срещи, обсъждания и тем подобни, не винаги даващи необходимия резултат.

С една дума - трябва да търсим конкретност и полезност в работата ни със студентската литературно-творческа младеж.

Когато търсим връзката на нашата тема „Съвременност и студентско литературно творчество”, както виждате трябва да я търсим във всички аспекти - като цел, задачи и насоки на нейния характер, за да добие тази наша конференция именно смисъла на национална. На такава, която оглежда и поставя всички проблеми на студентската творческа младеж с оглед на всестранното й развитие.

Художественият образ на Горкиевия Данко е очевидно разкрит тук, в най-реалния му смисъл.

На нас не ни остава нищо друго, освен да заработим - делово, умно, със сърце и отговорност.

Отговорност - пред онези, които са ни оставили следовността.

Отговорност - пред нашите съвременници.

Отговорност - пред бъдещето.

ВТОРА ЧАСТ

Във втора част са публикувани рецензии (всички, които съм съхранила при себе си) на писатели-консултанти за работата им върху проекто-ръкописи на студенти от цялата страна по време на Националните студентски конференции в периода 1982-1986 година. Всички консултант-ръководители по жанрове, предложени от главния художествен ръководител на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”, са  утвърдени от ръководството на Централния студентски дом на културата и от ръководството на Съюза на българските писатели. След прочита на представените им автори и творби, както и в разговор с тях по време на семинарите, те предлагат по един от най-добрите в определената им група за Годишните национални литературни награди по жанрове, в заключителния етап на конференцията. В подкрепа на мнението си върху прочетеното, всеки консултант-ръководител предоставя своята рецензия в три екземпляра -  за Студентския дом, за архива на „Димчо Дебелянов” и един екземпляр остава за консултанта. В началото не се публикуваха, но по-късно докладите, изказванията, рецензиите, направени по време на тези конференции, се  събираха и отпечатваха в сборници - във вид на циклостилни издания. Почти всички консултант-ръководители в тези конференции, са писатели, членове на Съюза на българските писатели. Тяхното участие е в съответствие със сключен договор със СБП, за работа със студентите-писатели от творческите литературни клубове в столицата и страната.

PS: Иска ми се да добавя нещо интересно. Имали сме два случая, когато студент след като завърши висшето си образование, участва като консултант-ръководител в работата на конференцията.

Единият бе  поетът Бойко Ламбовски, който учеше в „Максим Горки” в Москва и участваше в конференцията с проекто-ръкопис. Още като студент той издаде първата си стихосбирка „Вестоносец” (1986 г.). Когато завърши и се прибра в България, продължи да участва в работата на конференцията, но вече като консултант-ръководител. Редовно идваше и като консултант-ръководител на семинарите в Несебър.

Аналогичен бе случаят и с поета Йордан Ганчовски. Той учеше журналистика в СУ „Климент Охридски” и участваше в конференцията с проекто-ръкопис. Още беше студент, когато издаде първата си стихосбирка - „Зимна сеитба” (1983). След като завърши, продължи да участва в работата на Кабинета и редовно идваше с нас на семинарите в Несебър като консултант-ръководител. По-късно стана и редактор в издателство „Народна младеж”.

Престижно и полезно беше да си член на „Димчо Дебелянов”.

1982 година

НЕВЕНА КЪНЧЕВА - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Изчетох стиховете на студентите Дянко Данов, Ева Гоцева, Иван Кръстев, Катерина Калоянова, Любомир Русанов, Милена Върбанова, Николай Дойнов, Маргарит Жеков, Пламен Янчев, Румен Шивачев, Румен Бояджиев, Силва Михайлова, Сергей Пенов, Цвета Делчева, Юлия Димитрова, Галина Енчева, Васил Настев, Веселина Тихолова, Балчо Балчев, Ася Асенова, Ангел Малинов, Анжела Димчева, Владимир Петров, поемата „Островна държава” на Петко Стойчев, преводите от френски (балади от Франсоа Вийон) на Пламен Янчев, детските стихове на Балчо Балчев и поемата за най-малките на Ася Асенова „Приключенията на мечо”.

Младите лирици явно идват в нашата поезия с амбиция да кажат тежката си дума като наследници на едно солидно художествено развитие. В многообразната палитра от имена и заглавия, от теми и лирически настроения, можем да открием неповторимата атмосфера на поетични свят, който завладява с определени литературни постижения. И тук срещаме имена на автори, които - по-отдавна или отскоро, сме назовавали с надежда и очакване в литературната смяна - Любомир Русанов, Веселина Тихолова, Балчо Балчев, Пламен Янчев. Младежката чувствителност, стремеж за разкриване на сложната сетивност като се използват и образни метафори, и лирически инвенции, характеризират стиховете на тези автори.

По-специално Любомир Русанов се стреми да намери свой образно-смислов ракурс на заобикалящия го свят като използва асоциациите и настроенията. Стиховете му отразяват верни наблюдения, разкриват своеобразието на виждането, лирико-експресивното възприятие на света, пречупени през една активна позиция на съпричастност, проблемите се налагат преди всичко като вътрешно преживяване, авторът най-често, по умозрителен път, търси тяхното разрешаване.

Познати мотиви, известна маниерност, литературност, твърде честа безпомощност да се защити художествено замисъла, прекомерно усложняване на чувствата - тези изводи ни налагат някои стихове от Дянко Дянов, Катерина Калоянова, Петко Стойчев, Силва Михайлова.

На някои от представените творби определено липсва силната и неповторима гражданска откровеност, която да превърне стиха в бодър, атакуващ, настъпателен, да го извиси над обикновените делнични вълнения, да го направи съпричастен на големите въпроси на времето.

Общото мое впечатление от представените творби е оптимистично. А това вече е предпоставка за радостни очаквания.

НИКОЛАЙ СТОЯНОВ - консултант-ръководител на секция „Белетристика”: В една или друга степен познавам имената на Васил Люцканов, Деян Енев и Димитър Дянков от епизодични срещи в печата, младежки литературни сборници и прочие. Но едва сега, чрез подборките от по няколко разказа, успявам да получа по-цялостна представа за техните качества, за търсенията им и разбира се, за грешките им.

Измежду тримата относително най-завършен като белетрист, в рамките на ценностната система от постижения на най-младите белетристи, е Деян Енев. Защо? Първо, защото в неговите творби е най-силно усещането за автентичност, за жизнена правдивост, а не за литературна измислица. Стремежът към създаване на биография е прекалено показателен общ белег за цялото поколение съвсем млади литератори, съзнаващи, че ученическата и студентската скамейка, както и перипетиите на един казармен бит, са все още недостатъчни стимулатори за сериозно и правдиво белетристично изкуство. Друг е въпросът, че често пъти груповото им предпочитание към някоя непривлекателна и тежка професия, намеква за известна показност, а понякога и за неосъзната и малко комична претенция. Казвам това провокиран от биографичните справки, прикрепени към началото на представените ми ръкописи, които си приличат по нещо, което фактите, колкото и да са пъстри те, (а може би, именно това), не могат да скрият.

Но на въпроса за Деян Енев. Наред с посочената житейска автентичност на разказите му, той е усвоил най-добре от тримата и някои от основните правила на „занаята”. Овладял  е началните подстъпи към полутона и полусянката, чужд му е тезисният, натрапчив финал. Предстои му обаче най-тежката работа в прозата - да намери свой глас, да задълбочава проблемите и идеите, които споделя с белия лист, да работи върху езика и изразните си средства.

Димитър Дянков, по моему, все още не може да се освободи от книжните представи, а не може да надхвърли и „собствения си ръст”. Сиреч, все още се лута в един сравнително ограничен социален периметър, в който натрупаните впечатления от детството, юношеските или студентските години бързо се изчерпва. В много от разказите му се усеща неумението да изгражда правилно вътрешната, скритата конструкция на сюжета. Макар и гладко течаща, фразата му е обединена като че ли откъм художествена енергия.  Може би най-точният показател за професионална незрелост е лековатото посягане на приказката. Преразказването на приказки от фолклора в повествувателния къс е неосъзнато извикване на помощ на вече готово и изпитано чуждо белетристично умение. То облекчава задачата на младите белетристи, но същевременно омаловажава и постигнатото от тях. Казаното по този повод се отнася и за тримата разгледани в тази бележка автори.

И все пак, най-много работа, според мен, предстои на Васил Люцканов по посока на овладяването на езика и конструкцията на разказа, и най-вече за избистряне на неговото собствено съзнание на идеите, които после ще иска да внуши на читателите си.

Срещата с тримата начинаещи белетристи ме изправя отново и пред един странен феномен - стремежът да се създават съвсем кратки белетристични форми в началото на пътя (имам предвид миниатюрите), без да се отчита, че за това се изисква значителен творчески стаж и опит, зрялост, а понякога и особена философска концепция.

В заключение искам да пожелая на Деян Енев, Димитър Дянков и Васил Люцканов много бъдещи литературни успехи, но и много мъка в творчеството. Защото в мъката е разковничето на сполуката в белетристиката.

БОЖИДАР БОЖИЛОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Стиховете на Антония Демирева, Александър Хинев, Атанас Капралов, Албена Хранова, Бойко Ламбовски, Владимир Стоянов, Вера Филипова, Димитрина Данаилова, Детелин  Вълков, Елко Чернев, Жасмин Георгиева, Захарина Георгиева, Красимир Чернев, Любомир Йорданов, Николай Облаков, Сиана Севова, имат почти едни и същи качества и недостатъци. Факт, който е доста тревожен. Придобили солидна поетическа култура, запознати с много образци на хубавата съвременна поезия, те съумяват да „направят” стихове, в които външно нищо не липсва, но всъщност липсва преживяната от личността-автор изповед, липсва конкретен пейзаж, конкретно специфично преживяване, част от биографията на автора.

Тръгнали по този път за „правене” на поезия, младите автори не достигат до свои образи, до свои метафори и изразни средства, а си служат с общи, в повечето случаи заети от чужди образци.

Младият поет не може да започне без да подражава. Това е естествено и законно. Но още от първите си неумели стихове той трябва да се стреми да бъде оригинален поне в преживяването-изповед, заключено във всяко от стихотворенията му, да гледа със свои очи и свой свят.

Културата не трябва да става пречка, както е сега, в стиховете на повечето млади автори, а напротив, тя трябва да способства за разгръщането на личното, а не на подражателното.

Относително най-самостоятелни в тази подборка са стиховете на Бойто Ламбовски, и то най-вече стихотворението му „Пуловер”. Почти същото, с един градус по-ниско, може да се каже за стиховете на Димитрина Данаилова, Детелин Вълков, Любомир Йорданов.

Оригинално виждане може да се открие в повечето от работите на Албена Хранова, Жасмин Георгиева, Сияна Севова, но то е затрупано от образност, която не е лично откритие, а е заета от прочетеното.

Тревожни размисли буди предложената подборка. Дано младите автори бързо преодолеят несамостоятелността при писането, да го направят своя съдба, а не преразказване на прочетеното.

ИВАН ТЕОФИЛОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Това са петнадесет автори - при това всеки със своя душевност и своя чувствителност. Изпитвам доверие и уважение към творбите им, защото сам зная колко крехки и деликатни са годините, в които се заражда цветната магия на стиховете. Наистина, огромни усилия и упорство са необходими в изграждането на тази сложна перспектива наречена поезия. Защото ако сега надделява поривът - утре този порив е задължителен, за да ги превърне в умение. И в един настойчив сигнал, който винаги да ги подсеща, че стиховете не са златни кафези с пеещи настроения, а трудни етични стъпала на човешкия опит.

Не зная точно какъв е редът на този семинар - дали това ще бъде разговор със самите автори, пред които бих могъл да споделя мнението си за стиховете им (предполагам, че ще бъде така) или трябва писмено да изложа оценките си за техните творби. Предполагам, че ще има и разговор. Затова предпочитам тук съвсем накратко да изложа впечатленията си от прочетеното.

Четох стиховете неколкократно. Някои от тях ми направиха силно впечатление. Просто виждам в отделни имена вече почти изградени поети, при това с много сериозни качества и с една завидна за годините им поетическа култура.

Един много сигурен усет за поезия издават стиховете на Георги Рупчев, Пламен Мавров, Пламен Янчев, Петко Стойчев, Емил Стоянов - добри качества притежават и стиховете на Валери Илиев, Ива Крумова, Ваня Николаева, Константин Златев.

Има автори, които са представени много оскъдно и затова впечатленията ми са твърде бегли.

По отношение на наградата, която се предвижда - предлагам с еднакво чувство за отговорност Пламен Мавров, Пламен Янчев, Петко Стойчев. Имам колебание между тези трима автори, защото и тримата притежават много сериозен талант.

Пламен Мавров е заразително искрящ талант, с богата душевност, с вкус към думата и метафората, служи си пъргаво с метаморфозите на действието, умее твърде сполучливо да замени щрихите на външния пейзаж със собствените си усети. И с един светъл стремеж за активен допир до житейските ситуации.

А Георги Рупчев е просто един напълно професионален поет.

С отлични впечатления съм и от младия Пламен Янчев. Той се стреми към един по-структурен подход в стиховете си. Стихотворението му „Жива трева” е великолепно!

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Ако трябва само с една дума да изразя впечатлението си от прочетените стихотворения, ще кажа: равнището е задоволително. С изключение на един-двама, представените автори вече показват сериозни намерения в областта  на поезията. Без да изтъквам отделни имена, без да давам предпочитание на едни за сметка на други, считам, че главният проблем, който стои почти пред всички, е да намерят - всеки за себе си - неведомия път към висшето и най-трудно нещо в изкуството: индивидуалността.

С малки изключения, младите автори показват съвременно поетическо мислене, стремят се към овладяване на формата и изразните средства на поетическото изкуство. Все още почти на никого обаче не се удава да постигне пълна сполука в едно отделно стихотворение - признавам си, че не прочетох нито една творба, в която всичко да отговаря на суровите закони на това изкуство. Редица от авторите са много близо до успеха - може да се каже само на крачка от него. Друг е въпросът кога ще бъде направена тази крачка и как.

Позволих си да направя някои отделни препоръки на представените поети по време на разговора с тях. Затова заключението ми тук е най-общо и не засяга конкретни автори и творби.

ДИМИТЪР ЯРЪМОВ - консултант-ръководител на секция „Белетристика”: Ще направя кратки експозета на впечатленията си за всеки от разказите на студентите в моята група.

Румен Данов, в добрия смисъл на думата, бележи една рутина. Това е един хубав меч с две остриета. При него са овладени много от хватките на белетристиката. Умее градежа на разказа. Пожелавам му да търси по-рядко срещани и по-оригинални сюжети,  да въвежда читателя в немного познат ежедневен бит. За него формата не е вече особен проблем, проблем е в гладкостта на разказите му. Ще следя с интерес по-нататъшното му развитие, в което вярвам.

Росен Кутелов има интересни разкази. По-голямо внимание заслужава разказът „Изтеклото”, защото значително превъзхожда другия му разказ „Пилат”. „Изтеклото” е твърде сръчно построен разказ. В него от пръв поглед просто нищо не липсва. Една жена в стара къщица се прочува като гледачка, знахарка, лечителка. При нея започват да идват много хора, едни утешава, на други внушава, че ще им мине, ще оздравеят - разсейва болежките на притеснени хора.

Минава време, те намаляват, и когато мисли, че вече са я забравили и изоставили, посещенията зачестяват отново. Идват вече не посърнали, както преди години, а някак весели, безгрижни, докато накрая жената разбира, че са я превърнали в атракция, в екзотичен екземпляр.

Разказът би спечелил още откъм мотивировката, ако гледачката, преди да започне тая си дейност, има самата тя някакво притеснение, ако има някаква рана, или нещо за изкупуване. Иначе излиза, че като че ли е започнала тая си дейност само по волята на автора.

Антоанета Карадимова в разказа си „Нора” се занимава с кратката история за съдбата на една изоставена жена, която впоследствие заминава за Африка и там умира при неизяснени обстоятелства. Бащата на нейната дъщеря Христина, по-късно иска да възвърне бащинството си, но Христина, оскърбена от поведението му в миналото, отхвърля неговия порив.

Разказът е развълнувано написан, историята е културно поднесена. Усилията на Антоанета да търси силни случки от живота, заслужават приветствие. Сълзливостта на места се оправдава от наистина драматичния сюжет, зареден с едно топло човешко страдание. За нея художественият стил не е проблем. Посоката е добре избрана. Струва ми се, че трябва да работи именно с яркия сюжет, да задълбочава психологическите разработки.

Нарочно разказвам някои от сюжетите на разказите, за да имат представа и другите.

И в трите разказа на Весела Ляхова, в основни линии, се явява въпросът за накърнената съвест или накърнената цялост на човека. „Бялата риза”, „Нощно дежурство” и „Пролетен дъжд”, са сполучливи разкази, развити с един деликатен тон, бих казал от тях диша един особен финес на художник с вече пообработено перо. Тук сюжетните движения, фабулните извивки се осъществяват в един естествен ход, произтичащ от реални жизнени ситуации. Авторката излъчва доверие в станалото, то звучи убедително, като един къс от живота, който живеем.

Достатъчно е да нахвърлям историята само на „Бялата риза”, за да се убедим в казаните думи. Едно момиче отива в квартирата на приятеля си, но там го посреща съквартирантът му, който протяга нечистите си ръце. Момичето изживява една почти безадресна гузност, полувъображаемо облича чистата бяла риза от моминството на баба си и с нея се чувства като бяло петно в тъмната нощ.

Прочетох двата разказа на Евгений Василев „Забравената пушка” и „Изнасиленият”, както се казва с истинско удоволствие. Те ме развеселиха. Рядко се случва човек да чете нещо и сам да се смее. Наистина, авторът владее един хумористичен език, без насилие, без предумишлени напъни да ни разсмива, както в доста случаи стършеловият хумор. Хуморът не само в езика, във фразата, но и в ситуацията, му се отдава леко, някак като че ли небрежно, но една мисъл, че всичко е обмислено, ни респектира.

Вторият разказ в третата си третина е изпуснат, като че ли набързо завършен. Последната част отстъпва по непринуденост на първите две. Можело е да се намери по-естествено и убедително развитие.

Препоръчвам на Евгений Василев да се пази от дребни закачки.

Името на Здравка Евтимова, както и имената на повечето от вас, ми е вече известно. Тук тя е представена с три разказа. И трите сполучливи, написани с живо чувство за белетристика, с нерв, с много енергия. Респектира и умело съчиненият разказ „Баба Германа”, и експресивно излетият „Някой ще си отиде без тебе”. Боя се да не завишавам много оценката си, но вторият би подхождал и на някой разказвач с много по-известно име.

Колкото се радвам на успехите на Здравка Евтимова, в малко по-малка степен се боя за нея. Ще й стигне ли енергията за по-нататък, със същото темпо да напредва, да поддържа същата експресивност, и бих казал, експлозивност в някои открития? Не смея и рецепти да давам, но струва ми се, че тя трябва да пести енергията, да задържа постепенно емоционалния ток, да го трансформира в едно по-бавно протичане. Въпросът е сложен. Сгъстяването на емоциите трябва да се насочва около някои епизоди, като че ли е нужно някакво завиряване, ако можем да се изразим така фигуративно, да се образуват някакви почивки, за да може по-бавно да се отбележат ситуации, човешки преживявания, състояния… Разказите й трябва да завършват малко по-бавно.

Изкушавам се да предам с няколко думи и съдържанието на единствения разказ, с който се представя Любомир Чолаков „Червените врани на голямото море”.

От името на сервитьор по черноморието се разказва за млада двойка художници, които всеки ден се хранят в ресторанта. Сервитьорът, т.е. Аз-лицето, вижда платното на момичето, където вълните на морето са нарисувани червени. Аз-ът на няколко пъти гледа морето и също иска да види вълните му червени, но не може - той няма очите на художничката, нито призмата на едно дете от ресторанта, което също вижда вълните червени. Накрая Аз-ът се моли на Бога, с уговорката, ако има такъв, да му помогне да види вълните червени. Ето че не се яви нужда да преразказвам епизода с изнасилването на художничката. Без изнасилването и без молбата, Аз-ът-разказвач, ако примерно се влюби в момичето, би могъл да види вълните червени. Нека авторът помисли и над това. Иначе разказът е направен добре, но като че ли страда от някои сюжетни излишества.

Двата разказа на Мария Рачева отиват повече към импресията, особено „Някак трябва да те нарека”.

Мария разказва културно, с един хубав език. Това, което можем да наречем тъкан на един разказ, за нея не е проблем. Тя го е постигнала. Остава да търси ярки случки от живота.

Използвам да отправя похвала към нея и препоръка към някои от представените автори по посока на езика. Ето едно изречение от Рачева „И жена да си доведе, и къщата да си поолюди”. Колко хубава дума „поолюди”. Нека такива думи да стоят в прозата. Нека се пази езика на художествената ни проза от стерилност.

ЛЮБЕН ПРАНГОВ - консултант-ръководител на секция „Преводи”: Запознах се внимателно с представените ми преводи на участниците в прегледа. Мнението ми се основава почти само на впечатленията ми от българските текстове, тъй като само един от участниците е представил и оригинала.

С преводи на поезия се представят няколко участници като повечето от тях имат несъмнени сполуки. Най-високо оценявам преводите на Емил Стоянов, Надежда Парунева, Елко Чернев.

Преводите на останалите участници са несъмнено доста по-слаби. И в преводите на тези трима участници, най-добри, според мен, имат определени слабости, но в повечето от тях вече се чувства достигната до известна степен художественост, налице е майсторство.

С преводи на проза се представят 12 души. Само за един от тях - Андрей Шарков - мога да съдя, сравнявайки превода му с оригинала. Общо взето, за представените преводи на проза може да се кажат редица добри неща - в повечето случаи стегнато, естествено, свежо звучене на българския текст, липса на езиков шаблон, майсторство в поднасянето на диалога и т.н. И едновременно с това, се мяркат следи от очевиден буквализъм, налице е понякога неравностойност в художественото ниво, неестествен за нашия синтаксис словоред. Впрочем, това е естествено за хора, още неутвърдени в  областта на художествения превод - на тях тепърва им предстои усъвършенстване, а до големите успехи са още далече.

ЛЮБЕН ДИЛОВ - консултант-ръководител на секция „Научна фантастика”: Ако се погледне строго от висотата на законите на жанра, единствен разказът на Огнян Иванов „Жестокост” може да бъде наречен научно-фантастичен. На другите автори не им е достатъчно ясно какво представлява фантастиката. Интересен е още замисълът на Добрин Дерелиев, но той пък не е овладял още изказа си. Разказите на Тодор Костадинов са с неизбистрена идея, неясни като творческа задача. Фантастиката е морализаторска литература. Тя изисква ясно и категорично внушение именно, защото останалото в нея е условно. Тази условност се оправдава единствено от идеята, на която служи. Ако не беше толкова раздължен и раздвоен между фейлетона и приказката „Вятър работа” на Велко Милоев, би бил добър. Едно решително съкращаване на многословието би го направило годен за печат. Същото се отнася и за двата разказа на Огнян Иванов - съкращаване и прецизиране на изказа. Добрата идея и общо взето намерената конструкция позволяват надеждата, че ако Добрин Дерелиев подобри езика на разказа си, ако също посъкрати неточностите, произведението му може да стане печатаемо.

МАКСИМ АСЕНОВ - консултант-ръководител на секция „Хумор и сатира”: Представени са творби на 11 хумористи и лирико-сатирици. Като имам предвид, че сатирата е винаги обществено ангажирана, радостно е, че има млади хора, студенти, които не само имат желание, но се и занимават с хумор и сатира, т.е., вярват, че могат да излекуват болестите на обществото и да оправят света. Творбите и на белетристите, и на поетите-сатирици, са насочени към значителни проблеми, които вълнуват не само младите, но и всички мислещи хора у нас. В редица от тях личи сравнително доброто професионално умение и все още малкият жизнен опит на авторите. Има неравностойни творби. Някои изненадват с точния си прицел, други с оригиналните хрумвания, трети - със своята пестеливост. Общо взето, сатириците - поети и белетристи, не са словоохотливи, знаят цената на думите, пишат икономично. Личи, че се учат, както от големи български, така и от чуждестранни образци в областта на хумора и сатирата. Те правилно разбират условността на изкуството, ролята и значението на парадокса, на гротеската и хиперболата. Авторите стоят на правилни, ярко изразени позиции. Зад критичната насоченост срещу едни или други недъзи в нашия живот, се усеща високия идеал, любовта към хората и болката от несъвършенството на обществото и човешката природа. Няма нито една творба, пропита от мизантропия или безперспективен песимизъм.

Авторите имат чувство за хумор, при някои надделява смехът и усмивката, при други - сарказмът и иронията, стремежът към философско осмисляне на отрицателните явления. За истинския сатирик най-голямата награда са плесниците, които получават от прототипите на своите творби, вместо медали те имат петна от ритници. И колкото повече удари получава един автор, толкова по-голяма е гаранцията, че той може да израсне като голям сатирик. Важното е да има достатъчно любов и вяра, които не биха му позволили да изпадне в отчаяние при житейските несполуки и неприятностите, които съпътстват творчеството на всеки истински сатирик.

СИМЕОН ЯНЕВ - консултант-ръководител на секция „Критика”: Милена Георгиева в „Илюстрациите на Иван Кьосев към романа „Майка” от Максим Горки”, е опитала да изрази неповторимата индивидуалност на Кьосевите илюстрации, но след като говори за тях, за книги на Зола, Брехт, Шилер, „Панчатантра” - като за етапни в българската илюстрация, не става ясно защо избира именно илюстрациите на „Майка”. Много ценно е обаче това, което е видяла - стремежът на Кьосев. В „Приказки за братя Грим” забелязваме ново преосмисляне на немската дърворезба от 15 век, „Валенщайн” - барокова разточителност, „Панчатантра” - изградена в духа на индийската миниатюра”. Това е наистина съществено за метода на художник. Композиционни слабости са въвеждането обема на една трета от целия й текст. Проникновено разчитане на метода - а той при Кьосев, е извличането на илюстрацията от графичната атмосфера на съответната епоха, понякога е елементаризирано. Например: „Характерно за обложката и за титулния лист, са червените букви на заглавието, които, чрез внушаването на червения цвят, осигуряват правилното възприятие на идейната значимост залегнала в повестта”. И коя повест? Нали е роман? Има твърде шаблонен език, щом се опре до литературния материал (стр. 4,5), но има хубав синтез (стр. 10).

Основен недостатък е композицията, обстоятелственост на изложението, в езика. Но явно има усет и професионална култура.

Темата на Мария Бежанска „Монтен „Опити”, Шекспир „Хамлет”, е прекалено огромна, прекалено сложна, прекалено външна, тъй като се сравняват жанрово съвсем различни творби. Не е достатъчно ясно декларираното от историците на литературата опосредствено влияние на Монтен върху Шекспир. Много натруфена е фразата: „Своеобразното сътрудничество е довело до неповторимо вникване в човешката природа” - не може да се нарече сътрудничество.

Но това са формалните ми забележки. Същественото е, че тя има качества за верен анализ. Има един есеистичен изказ на мисълта, лек, приятен. Има чувство за умереност в паралелизъм. Но лошо подбраната тема не й дава право да извлече пълноценно от обозримите реплики на Хамлет всички Шекспирови основания на Монтеновите „Опити”. Това е книга енциклопедия, а енциклопедиите сами по себе си са пълни, както с откровени идеи, така и с парадокси.

„Социалната адаптация” на Иван Хаджиев е съществен и сериозно разгледан проблем, центриран в областта на киното. Хаджиев има разностранна подготвеност, съзнание за свързване на теоретичното с практическо изследване. Целенасоченост, добър научен апарат, чувство за спецификата на проблема в изкуството, но уклон към социологизирането му, в смисъл политикономизирането му. Анотацията е текстуално извлечение от същинския текст, а не обобщение на този текст. Теоретичната и приложната част са грубо разграничени, а не паралелни и преливащи се. Работата започва практически на 14 страница - адаптацията чрез филмовото изкуство е изразена. Приложната част страда от фактологичност и обстоятелственост при цитирането на анкетираните артисти. Не е обърнато внимание  на сценария като първооснова. Има стилови неясноти, двусмислици, небрежност в изказа.

Цялото изследване създава впечатление за пълна изчерпателност на знанията на автора, не е айсберг, чиято внушителна част да остава под водата, т.е., в контекста.

Лошо подбрана и лошо формулирана е темата на Валентин Йорданов „Бачо Киро - педагогическо майсторство, идеи, възгледи”. Биографичната справка е чудесно стремителна, функционална, спретната. Правилно е акцентувано на патриотичното чувство на учителя, което е и голямата достойна цел на постепенно изгражданото му педагогическо майсторство. Но самата еволюция на педагогическото му майсторство, на педагогическите му заслуги, не е творчески проследена и тълкувана, а просто взета от цитати на Бурмов и други.

Много добре е посочено онагледяването като своеобразен и самобитен връх в педагогиката на Бачо Киро, но е слабо подкрепено с примери и не е цялостно разтълкувано. Ролята на поезията е много бегло разкрита в педагогическия му метод, а тя е извънредно съществена. Стиховете му нямат естетическо значение, но имат дидактическо олицетворяващо най-добре духа на епохата.

В работата на Валентин Йорданов има известна прибързаност, лесно изчерпване на проблемите в изложението - самографирането им - неумение да се изтъкне индивидуалността, неповторимата индивидуалност на учителя и революционера. И като умира той остава учител. Най-важното - липсва тази индивидуалност достатъчно разкрита в контекста на епохата.

Езикът е добър, а стилът - хубав. Личи умение за естетичен изказ.

1983 година

БОРИСЛАВ ЦЕНОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: В семинара, който водех бяха представени 84 стихотворения и една поема, от поетите Пламен Янчев, Ани Сарагавакян, Ваня Костова, Васил Ангелов, Валери Илиев, Васил Настев, Веселина Тихолова, Весела Петкова, Владимир Любенов, Виктория Катранова-Берова и Венелин Георгиев.

Стиховете на Пламен Янчев, общо взето, не се отличават с особени поетически открития. Обикновено в първата си част те са по-силни, темата е по-добре изказана и има опит за търсене, докато във втората част са равни, дори безлични. Няма го обобщението. По-сполучливи са „Пътят към деня” и „Високите зелени хълмове”, където има елементи на завършени поетични форми.

Ани Сарагавакян е неравна - има и много добри хрумвания, изведени докрай, но и хрумвания, които е пропиляла в стремежа си да постигне словесен ефект. От тази поетеса съм чел по-добри стихове - представеният цикъл не ме удовлетворява като цяло познати теми, разработени по познат начин, прекалено удължаване на фразата и поетичния разказ. Най-добри са „Обич”, „Розови листа” и „Автопортрет”.

Ваня Костова представя едно стихотворение - „Понякога отварят портата й”, което носи настроение, увлича. Стихотворението може би ще прозвучи по-силно, ако бъде изпълнено от актриса, тъй като има ефекти, които ще се усетят само при по-емоционално четене.

Стихотворението „Път” е добро предзнаменование за поета Васил Ангелов от Пловдив. „Стръкче трева е поникнала/там, откъдето си минал.” - хубаво!” И това стихотворение, както и останалите две „На баща ми” и „Просяк”, са ведри и чисти, във всяко от тях по своему той е видял живота. Поетът прочете нови стихове, които, според мен, са крачка напред в развитието му.

Валери Илиев е поет на силните социални вълнения. Той е неспокоен, понякога дързък, но увличащ с ритъма и силата на метафорите. Вярно, понякога се усеща шумолящият плакат, но като цяло стиховете му са ярки граждански протести срещу еснафското спокойствие, войната. Познати теми, но претворени умно и находчиво. „Остаряване” е едно чудесно стихотворение. На този поет му трябва още малко, за да се оформи като завършен автор на интересни стихотворения.

Васил Настев е непостоянен - в някои стихове е примамлив, в други - имаш желание да го отминеш. За щастие, доминира хубавото, в което лирическото внушение е силно. Това личи особено в „Скици с въглен” - тук той е по-синтезиран и във формата, и в поетическия образ.

Веселина Тихолова е поетеса с опит в поезията и това безспорно личи в представените стихове. Тя не учудва с моментни поетични избухвания, напротив - разказът й е спокоен. Радостта идва след прочитане на цялото стихотворение. „Циганката”, „Спомен”, „Хълмът” - това са безспорни творби, в които авторката е усетила и умело развила идеята си.

Весела Петкова и Венелин Георгиев са много лични. Това, което ни внушават, е само тяхно. И това донякъде убива хубавите, сполучливо разгърнатите поетични състояния. Весела Петкова е интересна с постепенното уплътняване на темата, което при едно по-социално усещане може да засили гражданския мотив у нея.

Близък до Весела Петкова е и Владимир Любенов, разбира се, не в личния мотив, а в интерпретацията на темата. Той владее формата и често тя го увлича да търси и създава стихотворение и от най-незначителен факт. И все пак е земен, поетът се чувства все по-силно с всяко стихотворение, което прочитаме.

За Виктория Катранова е рано да се говори като за поетеса. По-скоро стиховете й са опити да ни подскаже, че обича поезията и иска и тя да прибави нещо към нея.

Като заключение за представените поети може да се каже, че всеки от тях, с малки изключения, е поет със свое виждане, почерк и път за развитие. От всички, обаче, бих откроил Валери Илиев и Веселина Тихолова, които предложих и за награда.

ВЕНКО ХРИСТОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Твърде различни не само в своя художествен натюрел, но и като характери и емоционална нагласа, представените поети носят и някои общи черти. Това са преди всичко търсенията за адекватно отразяване на новия бит на нашето време, извличане на естетически категории от прозата на нашето неповторимо ежедневие. Иначе очертаният проблемно-тематичен диапазон е достатъчно широк. Гражданско-политическото начало присъства и с дискретно-откровени позиции, и с равносметката на националния корен, и с тревогата на планетата днес. Интимно-любовната лирика е застъпена и с откровения, и със споделени размисли, и с опити да се намери мястото на това възвишено чувство в цялостната система на Космоса. Но преобладават търсенията във философски план, къде оригинални, къде - подражателни.

Това намирам за естествено. Младите хора са длъжни да преоткрият за себе си даже и трайните истини, в които човечеството отдавна не се съмнява. Въпросът е доколко тези преоткрития остават постижения за личността и доколко намират онзи нов ракурс, чрез който придобива всеобща значимост.

Четирима автори се открояват с по-завършена поетика и по-сериозни постижения - Марин Паунов, Надежда Искрова, Петко Стойчев и Румен Шивачев. Това не означава, че сред останалите няма находки, които да заслужават внимание. Бих отбелязал „Насаме с майка ми” и „Стаята” от Мирела Иванова, „На Илия” от Мила Тасева, „Чувство” от Пламен Мавров, „Без теб не можех” от Панайот Чафкаров, „Разминаване” от Радост Ликоманова… От друга страна не всичко от изброените четирима автори е равностойно. При тях също се забелязват характерни слабости за всеки един. Петко Стойчев преиграва малко с книжност в изграждането на идеята, а и със самоцелни формални търсения.

Находките на Марин Паунов не винаги са достатъчно художествено извисени - с онази сила, която да е равностойна на силата на идеята. Надежда Искрова не винаги уплътнява в образ младежката дързост. Румен Шивачев на моменти се затлачва в образността и губи внушението от емоционалния заряд. И все пак, моите лични предпочитания остават към последния - Румен Шивачев. Той разкрива свое художествено мислене, овладява форма и стихосложение, умение да „претапя” чувствата през рациото, автентична образност - не само като отделни метафори, а и като цялостна сплав. Ето защо бих предложил именно него за награда, но обръщам внимание и на останалите трима, които също имат право да конкурират с отделни постижения.

ИВАН МАТАНОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Чувствам необходимост още в началото да кажа, че недостатъците, които откривах в стиховете на тринадесетте поети-студенти, са недостатъци и в моите поетични опити, а препоръките, които правех в бележника си - отправях и към себе си. Приех да участвам в това обсъждане, убеден в неговата полезност. „Осъждането” ще дойде по-късно, от критиците, защото казват - лесно е да се критикува, а е трудно да се оценява.

Не виждам нищо лошо в отсъствието на мажорни тонове в стиховете на Даниел Макаров, нещо, което веднага се хвърля в очи и би подразнило човека, за който поезията е омаен звън, приятен гъдел за ухото. Но е много важно, когато декларираме любовта си, страданието, страха и самотата си, да намерим най-силните и точни думи.

В поемата си Емил Стоянов не съчинява, осмисля преживени неща, използва деликатната образност, ненатрапваща се, запомнят се някои интересни метафори и финалите на отделни откъси, които се възприемат като отделни стихотворения. Наблюдателен поет и с мярка за думите.

Жасмин Чернякова умее да създава атмосфера на стихотворението, силна е в импресията, но за съжаление, понякога чувството пречи на мисълта да постигне дълбочина. Усеща се стремежът да се намери свой език, стил.

Стиховете на Илко Славчев са конкретни, има усет за детайла и оригинални находки. Мисля че трябва да опита възможностите си в ангажирана тематика, характерният му език ще го отличи от другите поети.

Иван Бабев е написал слаби, самоцелни стихотворения, преобладават баналните образи, сравнения и архаични думи. Единствено „Лего №” би могло да стане добро стихотворение, ако е проявил повече езикова взискателност.

Професионални, работени внимателно са стиховете на Йордан Ганчовски. Той е с подчертан афинитет към гражданската тема, което го отличава много. Декларациите му не дразнят, защото са поетично оправдани и защитени.

Недоизкусурени, хаотично композирани ми се струват стиховете на Костадин Боянов. С лесни, дразнещи рими, съчинени за естрадна песен. Наивността разваля най-много поезията.

Същото бих казал и за стиховете на Красимир Живков. Струва ми се, че трябва да избягва прекалената прозаизация.

Много поезия, повече отколкото трябва, неразбираем, за добро или за лошо, човек се чувства неподготвен за неговите стихове - Красимир Крумов. Трябва да се прочетат повече работи.

Вярвам че Любомир Русанов ще намери своя тема.

Людмила Боянова има в стиховете си патос в излишък, нищо не значещи образи, но поетесата е налице и ще се развива.

Сполучливи образи, отделни поанти, верни настроения има в стиховете на Любомир Йорданов. Иска ми се и още нещо.

Бих препоръчал Йордан Ганчовски за носител на годишната студентска награда.

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: На тазгодишната Национална конференция на младите литературни творци-студенти присъстваха много талантливи автори. Според мен, те се представиха успешно. Това е впечатлението ми от семинарните занятия в Централния студентски дом на културата, и по-точно от семинарната група, на която бях ръководител. Смятам определено, че израства талантлива млада смяна от поети. В групата ми имаше млади творци, които печатат по страниците на литературния и младежкия печат, на някои от тях предстоят да излязат първите им поетични книги, и то в най-скоро време. Редица от участващите в конференцията познавам още от литературния семинар на младите литературни работници в Кюстендил. Така че нашите връзки, не са от сега, а са трайни.

В семинарната група, която водех, тук, в София, имаше талантливи поети и поетеси, един факт, който ме зарадва много. Това са  Албена Хранова, Ася Асенова, Добринка Корчева, Ангел Малинов, Валентин Марков, Балчо Балчев.

Албена Хранова познавам отпреди, затова сега ме изненадаха стиховете на Ася Асенова и Добринка Корчева. Като поетеси те са различни, обединява ги младата им тематика, но макар и по различни пътища, те стигат до поетичното внушение, откриват свои поетични истини. Ася Асенова - чрез свободния, но строго организиран и вълнуващ стих, а Добринка Корчева - чрез звучния си класически стих, където има много чувство, простота и атмосфера.

Хубави думи бих могъл да кажа също за Ангел Малинов, Валентин Марков и Балчо Балчев. И тримата пишат в класически стих, но също са различни по своему. Ангел Малинов носи пъстротата на своя трънски край и, затова е може би по-лиричен. Той умее да създава музикална атмосфера на стиха и на нейното естествено въздействие. Валентин Марков също се представи с хубави постижения. Това мога да кажа и за Балчо Балчев, който ме изненада със своя дълбок лирико-философски поглед в поетичните си творби, например в стихотворението „Маратонецът”. Всички те имат бъдеще и обещават творческо узряване.

В целия семинар имаше студенти, които бяха с посредствени възможности. Смятам, че трябва да присъстват действително талантливите млади творци-студенти, като се изключат всякакви участия по линия на връзките,  на едрото сито и пр.

Искам да изтъкна големите организаторски умения и творческият жар на отговорника на Литературния Кабинет „Димчо Дебелянов” Георги Черняков, благодарение на когото конференцията и семинарът преминаха много добре.

1984 година

ВЛАДИМИР ПОПОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Седем ръкописа на седем млади автори - като седем града, спорили в древността за родния град на Омир. Разбира се, в нашия случай на този въпрос може да отговори само времето. А аз ще се опитам засега да посоча само техните достойнства и слабости, така както съм ги почувствал. Като преди това ми се ще да поговорим по един принципен въпрос. Според мен, за да стане един ръкопис наистина книга, има два възможни варианта - или стиховете трябва да са пронизани от една основна идейно-тематична линия, естествено пречупена през душевността на автора, линия, която да доминира и да създава облика на книгата, или стиховете включени в нея, макар и с разнородни и разнопосочни мотиви, да са обединени от стилно-художествения авторов маниер. Няма да скрия предпочитанията си към първия вариант, който въпреки опасността от стесняване на тематичния обхват, предполага едно по-задълбочено навлизане в проблематиката, обглеждането й от различни ъгли и гледни точки, и в крайна сметка очертаване на един поетичен свят. Вторият вариант, особено за автори, които още не са намерили или по-точно изработили свой маниер на писане, превръща така наречената стихосбирка, просто в един механичен набор от стихове. Разбира се, това е само мое лично мнение. В литературата са известни поетични книги и от двата т.нар. от нас, варианта, които са оставили рядка диря след себе си.

И така - първата от разглежданите автори - Ася Асенова „Обичта, която ни дели”. Ръкописът съдържа 31 стихотворения, разделени в три цикъла. Явно авторката сама е почувствала необходимостта от циклично подреждане на ръкописа - първият цикъл „Звездопад” например, обединява стихове, в които душевното състояние, мечтата, копнежа, желанието, са разкрити главно чрез природни състояния и картини. Асенова пише простичко и ясно, тя има чувство за природата, което обаче не винаги е автентично. Това личи от първото стихотворение в ръкописа. Ще си позволя да цитирам:

Мое лято, вино недопито,

клас прекършен в житния безкрай,

позлати поне в съня ми дните,

още неизпитани докрай.

И финалът:

И в море от бликнали надежди,

през възторг докрай неизживян

да почувствам как във капка нежност

е светът наоколо събран.

Всичко това звучи може би поетично, красиво, но литературно клиширано. Съвсем друго е в стихотворение като „Селско пладне” например, където конкретната, опредметена природна картина въздейства много по-убедително и одухотворено:

Тежко беше пладнето. Тромаво пристъпяше

и челото, потното, триеше с ръка.

До върбите бели спря и се изкъпа

като кученце във селската река.

Това е и едно от най-добрите стихотворения в ръкописа на Асенова, но за съжаление и то завършва някак познато, литературно:

Но сега заслушали зърното как суче

сокове горчиви жадно от пръстта,

някак неусетно почваме да учим

как се сътворява вечна красота.

Ето тази „вечна красота” или поне стремежът към нея като към някакво абстрактно понятие, пречи все още на младата авторка. Красивост, изкуственост, срещаме и в стихове като „Любов”:

Извисена любов! Чуден блян! Мъка страстна!

и т.н.

И все пак, аз вярвам в Ася Асенова. Основание за това ми дават стихотворения „Звездопад”, „Желание”, „Метаморфоза”, „Селско пладне”, което вече отбелязах, „Средношно”, с чудесния финал:

В душата ми - спокойна и избистрена,

да се огледат като в извор хората.

„Старицата”, отново с финал, който може да напише само поет:

Звезда ли, ябълка ли падна в мрака

като въздишка по отминал ден.

И още няколко други. Според мен, младата авторка като се стреми да съхрани своята искреност и топлота, трябва постепенно да се освобождава от литературността, от клишетата, които сме свикнали да приемаме за поезия, да задълбочава и концентрира чувствата си. Ръкописът, който е представила, е една добра основа за бъдеща работа.

„Без да знаеш” от Ванина Гавазова. Имах радостта да прочета в ръкопис първата книга на Гавазова, когато тя беше още ученичка в Х клас. „Просто пролет”, така поетът Георги Константинов нарече стихосбирката й, вземайки стих от едно нейно стихотворение. Какво точно и изразително заглавие! Не мога да кажа същото за новото заглавие на Ванина. Двайсетте нови стихотворения на младата поетеса са в два цикъла. Отликата е главно в това, че първите са класически, а вторите - в свободен стих. Разбира се, не само в това. Иначе Ванина е същата - метафорична, но без да губи своята поетическа непосредственост в най-добрите си стихотворения. Ето:

Тупкат зелените сърчица на черешите.

От съсирека черен алена кръв изтича.

Ето, жива съм. Жива - почти вечност.

Мога да дишам, да плача и да обичам.

Жива, дишаща, плачеща и обичаща - такава бих искал да виждам Ванина в целия й ръкопис. За съжаление в някои от нейните стихотворения също надделява литературността, умението й да се правят метафори и образи убива автентичността на чувството, пък и те сами не винаги са оригинални. И тогава стиховете не ни докосват, студенеят:

Искала съм да ви попитам

как го виждахте онова отвъдното,

но в храма на душите ви

и така са много кощунствата.

Не зная дали съм прав, но понякога усещам Борисхристовски интонации като например:

Вече знам: в коридорите ще премине животът ми,

а от двете страни - безконечни врати с катинари.

Ако можех да срещна Господ, бих увиснала на ухото му

и, докато изтека до капка, в черната паст, бих крещяла.

Прекалено много Господ и сатаната присъстват в новите стихове на Ванина. Прекалено мистична атмосфера създават тези понятия. Убеден съм в дарбата й, и ми се струва, че тя не бива да бяга от онова чисто и непосредствено, което е у нея, и което тя понякога задушава с тежки метафори, сравнения, библейски понятия. Да, чудесно е стихотворението „Хорални прелюдии”, но когато тези понятия срещнеш почти във всички други стихотворения, мярката наистина се губи. А се губи и въздействието. Затова предпочитам да прочета отново „Писмо” или „Моята приятелка от училище…”, където има истинска, неподправена поезия, вместо стихове студени и статични като „И музиката е сега спасение, и изкупление, и продължение…” Ръкописът на Ванина Гавазова се нуждае от известно олекотяване, от струя свеж въздух, от лъч светлина, в който да се огледа истинският й, а не съчинен, живот.

Галина Енчева - „До следващото лято”. Също от страниците на „Родна реч”. И веднага искам да кажа - за разлика от Гавазова, ръкописът на Галина се нуждае от малко по-голямо уплътняване, от по-голяма тежест на проблемите и сериозност на разработката. Нашата поезия отдавна преодоля, пък дори и младата, тази лека сантименталност, която се чувства в стиховете на Галина Енчева:

Да потърся оная Вечерница,

дето в нощите тъмни гори

и сърцето на моите делници

да затопли със шепа искри.

Вероятно добре за текст на естрадна песен, но твърде далеч от критериите за съвременна поезия. Получава се нещо с нашите най-добри сътрудници от списание „Родна реч”, между които е и Галина Енчева. Понякога аз не зная добро или зло им причиняваме като редактори. Защото едни са критериите за средношколска поезия, други за поезията въобще. През студентските години трябва непременно да се мине на нов етап, да се изработи ново качество. Разбира се, тези мои думи не са отправени само към Галина. На всички ни е нужна самовзискателност, сериозно отношение към поезията, която трябва да стане действително вътрешна съдба, а не само средство за изява на известно поетическо умение. У стиховете на Галина Енчева има една подкупваща мекота, човечност и искреност и ако тя успее да се освободи от някои баналности на поетическия изказ, ще има и по-добри постижения. Нов мотив, с повече вътрешен драматизъм за нея, открих в стихотворението й „Не мога повече, не искам” - ето неговия финал:

И нещо винаги не стига -

пропуква се зад мене свода,

под мен земята се надига -

не искам повече, не мога!

Авторката правилно е поставила заглавието в кавички, тъй като то е стих от „История” на Вапцаров. Според мен, обаче, трябва да се намери друго заглавие, тъй като смисълът на стихотворението на Вапцаров е твърде социален и въобще не се „връзва” с мотива на разглежданата от нас творба. Галина също има усет за природата, умее да я одухотворява, да й влага психологическо съдържание. Ето един добър пример:

В джоба зъзнат двете ми ръце,

стиснали един бездомен кестен,

напуснал сам бодливото сърце,

той като мен е беден тази есен.

Иска ми се да видя в бъдещите й стихове Галина малко по-смела, с по-голямо самочувствие, с по-дълбоки и сериозни мотиви. И вярвам, че ще я видя.

Надежда Искрова - „Думи за обич”. Бих искал тук да споделя нещо, което най-много ме зарадва при прегледа на седемте ръкописа - младите автори са различни един от друг, не можеш да ги сбъркаш един с друг. Различна е и Надежда Искрова. Има нещо дръзко, необичайно в нейните стихове. Има една категоричност на изживяването, която понякога завладява, понякога отблъсква читателя. Ето два примера:

Виждам твърдите устни (дъха от тъга) и очите

отнели ми всяка изкусност…

Божество или дявол, след теб ще вървя -

суетата е чужда на всяко изкуство!

Макар с лек привкус на Миряна Башева, ние вярваме на младата авторка, избрала своята посока. А ето и други стихове, също така категорични, но неубедителни:

Но не мога сега да мълча -

съвестта не е само Голгота:

Любовта е кинжал на века.

Тя ще бъде и моята нота!

Надежда Искрова определено има свой маниер на писане. И сполучливите й стихове като „Жрица”, „Чаша”, „Приказност”, „След прага на зенита”, „Сънят ми до теб” и други, са плод на оригинални мотиви и разработки. Ръкописът на Искрова е единен и като тема - любовта, в нейните многобройни варианти. Лошото е, че в редица творби надделява абстрактното, което изсушава стиховете й. Ето само съществителните, употребени в едно стихотворение „Идвам от миналото, отивам в бъдещето” - бъдеще, миг, вик, любов, орбита, аорта, време, религия, поезия, живот, път, роб, пазар. Само едно по-конкретно, сетивно-разговорно понятие - пазар. Всичко останало създава една умозрителност, която не може да завладее, нито да влезе в по-неочаквани съчетания. Както това е станало например в стихотворението „Чаша”:

Седя по турски

в твойта чаша

и безобидно, бавно пуша

изящно, светло нергиле.

Чудесно хрумване, чудесна разработка!

Николай Дойнов - „Всичко видимо”. Заедно с този на Теодора Станоева, е най-обемистият ръкопис от представените. Това говори за една наистина завидна творческа продуктивност, но и за една неконцентрираност, несъсредоточеност върху определени, вълнуващи автора мотиви. И в крайна сметка, от добри сами по себе си стихотворения, ръкопис не се получава. „Всичко видимо” на Н. Дойнов се нуждае от максимално изчистване. По-добре 25 стихотворения, стегнати и единни, отколкото 40, всяко дърпащо към себе си. Иначе Николай Дойнов, пак заедно с Теодора Станоева, има най-съвременни рефлекси. Той видимо се интересува от живота около него, търси различни ъгли на изображение, в повечето си стихотворения борави с конкретни понятия, което го спасява от умозрителност, характерна за младите автори. Но все пак и у него се чувства известна литературност - долавя се интонация на Вутимски, на Рупчев, на Иван Пейчев, не случайно на някои от тях, той е посветил свои творби. Според мен ръкописът на Дойнов започва несполучливо. Разбирам идеята му, но в първите четири стихотворения, това не е истинският Дойнов. Той е по-нататък, в стихове като:

В нощта припламват със очи на рис

прозорците отдавна загасени.

На риск тръгни към тях. На риск.

Все някой те очаква във вселената.

Сигурен съм, че Дойнов умее да рискува и това не трябва да притъпява младежката му дързост. Николай Дойнов е един от малцината, които имат социално чувство. Той трябва да продължи да го развива. Стихотворението му „Поетическо изкуство” показва, че той разбира какво е поезията. Пожелавам му повече самовзискателност и мисля, че след една добра редакторска работа, ръкописът му би станал далече по-сполучлив.

Няма да скрия, че най-трудно ми беше да определя мнението си за ръкописа на Теодора Станоева. Тя е мое откритие. Първите й стихове получих по пощата, заедно с едно леко иронично писмо. Стиховете бяха хубави, публикувахме ги в „Родна реч”. Аз не видях тези стихове в ръкописа й, и може би с основание. За Теодора те са един минал етап. Но продължението им е останало. Не се е изгубил поетическият нрав, характерният поетически темперамент за Станоева. Сега той е малко по-приглушен, не така конфликтен както преди, а може би вътрешно конфликтен. Ето едно чудесно кратко стихотворение на младата авторка:

В шест изречения:

Предстои ми да те обичам.

Заради добрите ти ръце.

Но любовта е война на две гордости.

Значи - предстои ми още

да те мразя.

Заради разплаканата гордост.

Но то си е за мен.

Мисля дори, че последният стих е излишен.

Станоева има остро съвременно чувство, т.е., чувство за съвременност. Ето един пример:

Видях заспалата земя

Видях креватите с пружини

Видях фланелките Марлборо върху стола

Видях готовите за утре думи в микрофоните…

Струва ми се, че Теодора е станала малко по-многословна. Това впечатление остави у мен първият й цикъл „Дневници”, който всъщност е една поема. Този цикъл се нуждае от изчистване и прецизиране. И неговото място според мен е в началото на ръкописа, защото го затлачва, не му дава простор и свобода. Теодора Станоева е може би най-експериментиращият автор от представените. Това показва и цикълът й „Без точка”, който отначало ме подразни с липсата на пунктуация. Но се убедих, че това не е маниерно, а просто органично се налага от вътрешното съдържание на стихотворенията й. Друг е въпросът как едно издателство ще погледне на експеримента й. Несполучливо е заглавието „Разни думи” на третия й цикъл, който може би трябва да бъде в началото на ръкописа. Не, толкова не са „Разни думи”, а много човечни, топли или скептични стихове. В крайна сметка ръкописът на Теодора Станоева се нуждае от прекомпозиране, от избистряне на основния мотив в цикъла или поемата „Дневници” и от отстраняване на някои несполучливи стихотворения като „След днес”, например.

И накрая Цанко Лалев - „Клетка за птици”. Ето едно наистина сполучливо, премислено заглавие на ръкопис със свой облик. За Цанко Лалев стихът не представлява особена трудност. Той борави с лекота с класическия стих. Но едновременно с това той знае, че тази лекота може да го увлече и затова се стреми да уплътни преди всичко съдържанието на творбите си. Ето един пример:

Войникът беше млад и весел,

завръщаше се от учение

и най-безгрижно бе понесъл

надупчената си мишена.

Една подмамваща лекота на стиха. И по-нататък:

Внезапно пътят се изопна,

застина пясъчният сипей.

Пробягна мисъл за окопи

през корените на тревите.

Ето, от тази мисъл за окопи, пронизала дори корените на тревите, започва истинската поезия и Цанко Лалев добре знае това. Сравнен с Теодора и Николай, Цанко изглежда може би малко по-старомоден, по-несъвременен. Но това е само привидно. Защото за Цанко Лалев пътят към света, преминава винаги през сърцето. А сърцето не може да обхване изведнъж целия свят, то постепенно разбира неговите надежди и тревоги, учи се да живее с тях. Поезията освен всичко друго е и натрупване на качества на личността. И ето, когато личността придобие тези качества, се ражда поема като „Кървящи луни”. Нека заглавието не ви подвежда, това е една остро съвременна и същевременно преживяна творба. Правилно тя е в края на ръкописа, защото придава една мащабност на търсенията на автора, обещание е за бъдещо развитие. Според мен на Цанко Лалев остава много малко работа, за да предложи ръкописа си в издателството. Може би още няколко силни стихотворения, може би още по-силно психологическо вглъбяване и приземяване, за да се откъсне от литературността на стихове като:

Сигурно се смеят боговете,

разтърсвайки облачни къдри.

Във окото ти розата свети

с великолепно безсмъртие.

Цанко Лалев дори знае в какво е безсмъртието на истинсакта поезия. То е в „един убит” на Дебелянов, в „История” на Вапцаров. Пожелавам му да слуша само гласа на сърцето си и да работи.

БАНКО П. БАНКОВ - консултант-ръководител на секция „Драматургия”: Част от представените творби разкриват безспорни умения на авторите да строят драматична ситуация, да намират точни задачи на персонажа, да градят действен, често пъти афористичен диалог. Налице е радващо желание да се взима отношение по едни или други обществени или морално етични проблеми, да се идентифицира злото и носителите му, да се търси „рецепта” за утрешно съвършенство. Добро впечатление оставя и търсенето на разнообразни форми, любопитството към възможностите на жанра, което подтиква младите творци да опитват и в областта на много активната психологическа пиеса, на пиесата-приказка, на театралния сценарии и пантомима, на кратката жанрова сцена.

Заедно с това, налице са и всички познати „болежки” на растежа - неовладяна композиция, разпиляност на средствата, желание да се каже много, често пъти всичко, което авторът знае, при това - за всички възможни проблеми. Изобилстват пространни, често пъти непроизносими монолози, междуметия, тук и там - албумна сантименталност, неточно усещане на думите, а на места и лоша осведоменост.

Най-цялостни и благоприятни впечатления остават творбите на Детелин Вълков. В едноактната пиеса „Вратата” ни изненадва стегнатата композиция, ефектната завръзка и степенувано разплитане на интригата, поддържането на напрежението с неочакваните обрати в поведението на героите, леки овладени диалози, сладкодумието на героите. Налице е безспорна езикова и „психо-драматургична” култура. Необходимо е да се преодолее разностилието в подхода към отделни герои, форсираната конфликтност, достигаща на места до директна плакатност. Може би творба на по-висока тема ще открои още по-добре качествата на Вълков.

Хубави думи заслужава и творбата от същия автор „Конче с топче” - пиеса-приказка. Намерен е ключ за творба в друга тоналност, за друга аудитория, приказните герои са ярко индивидуализирани, запомнят се при това са донякъде необичайни, отново ни изненадва хубав, театрален, но заедно с това внушаващ усещане за достоверност, език. Сценичното напрежение обаче се снижава от незабелязаната навреме от автора „неуязвимост” на героите (макара, игла и две копчета), които очевидно няма от какво да се боят при срещата си с мишока.

Пламен Дойнов предлага три различни по жанр творби. Криминалната пиеса „Разследването ще приключи в петък” го представя в най-благоприятна светлина. Налице е интригуваща завръзка, незабележимо „внедряване” на героя следовател, добро фабулиране, овладян диалог. Част от действащите лица обаче нямат действено присъствие, към края на пиесата напрежението почва да спада, все повече се разказва, вместо да се действа. В „Отвличането на Ники” Пламен Дойнов показва, че може да пише занимателно и за детска аудитория, при това отново в стилистиката на пиеса-следствие. Част от героите са добре охарактеризирани и  се помнят, но отрицателният персонаж е без своя „философия”. Торбалан и Черният човек имат покриващо се поведение. Монопиесата „Силвия, която си отиде” е под възможностите на автора.

В „Приказки по телефона” по Джани Родари Румен Шивачев показва литературна осведоменост и желание за „Интегрален” спектакъл, но чуждите теми, многодумието, непреодолимите трудности при използването на избраната форма - пиеса в стихове, езиковата небрежност, предопределят несполуката му.

Владимир Петров в „Дело №…”, показва добре проучена натура, вкус към житейската проза, към драма на документалната достоверност, но все още е далече от литературното осмисляне и извисяване на факта, словото е неудържимо разлято, героите са досадливо многозначителни и сентенциозни, композицита е неловка и много от действащите лица изобщо не контактуват и не конфликтуват.

1985 година

ВАЛЕНТИН ДАНЕВСКИ - консултант-ръководител на секция „Белетристика”: Прочетените пет ръкописа са интересни не само с младостта на авторите и младостта на техните разсъждения - нещо повече, те дават възможност да се погледне върху поколението на сегашните двадесетгодишни хора. Онова, което прави най-силно впечатление е тяхната засилена чувствителност, която доста често стига до болезненост в осмислянето и тълкуването на някои неща като приятелството, любовта, семейството и т.н. От една страна, това е характерно за възрастта на авторите, но онова, което се налага като общ извод е, че с много малки изключения те не виждат изход, че са песимистично настроени, че не искат да видят и да потърсят доброто, положителното разрешение, а се задоволяват с  констатациите, анализират душевните си и нравствени травми, героите им се затварят в себе си, анализират се, и в крайна сметка, остават пасивни.

По-ярко се отличава ръкописът на Петър Батев „Ваканция”, който предлагам за награда. Трите неголеми по обем новели на пръв поглед не са свързани с общи герои, но могат да се приемат и като едно цяло, заради общите идеи и намерения на автора. Петър Батев се интересува от важни и значими проблеми, които се опитва да разработва на границата на фантазното и философското. „Негови” теми са осмислянето на човешкия живот в неговите взаимовръзки с природата, с миналото, с бъдещето, нуждата от обич и разбиране между хората, неизяснените и странни понякога способности на отделната личност, нейният стремеж да опознае и изясни тайнствата на съществуването. Именно с тези теми Батев най-силно се различава от останалите свои връстници, които повече описват собствените си преживявания и несполуки, не успяват да ги надскочат и да потърсят обобщение. Батев има добра литературна култура и подготовка, личи способността му умело да си служи с думите. Смятам, че неговите новели, с малка литературна обработка и стилистична редакция, могат да бъдат предложени в някое от литературните списания за печат. Смятам също така, че ако авторът се отърси от желанието на всяка цена да описва героите си в болезнени ситуации, ако се задълбочи повече върху философското, а не върху фантазното, той би постигнал наистина успех.

Ръкописът на Станчо Пенчев „Късна жена” показва преди всичко способността на автора да наблюдава дребните неща около себе си, да ги описва увлекателно и сравнително точно като ненатрапчиво се стреми от детайла да доведе читателя до  обобщението. Все още не му достига и житейски, и литературен опит, но някои разкази като „Белите ивици”, „Сутрешна прожекция” и „Дълги дни за скръб” дават надежда за добро развитие. Това развитие виждам в желанието на Станчо Пенчев да не дава лесни разрешения, а по-скоро да подхвърля своите наблюдения за размисъл у читателя. За да постигне добър резултат е необходимо да работи повече върху пластичността на рисунъка, върху езика, който в момента е повече информативен, да показва героите и ситуациите в развитие, а не само като даденост.

Добри думи могат да се кажат и за разказите на Деян Енев от ръкописа му „Четиво за нощен влак”. Те са като че ли най-професионално направени - т.е. в тях могат да се открият всички необходими съставки, характерни за жанра - интересна история, която е показана чрез случка, динамика на действието, обобщение. Разказите на Деян Енев са доста анекдотично разработени и това е нещо, което той трябва да преодолее. С други думи - да не се задоволява само с разказването на случката, а да се опита да я осмисли чрез героите, чрез думите, чрез собственото си отношение към тях. Доста от разказите му представляват добро описание на едно състояние, част от тях се занимават с дребни теми - онова, което обикновено трябва да бъде детайл в разказа, Деян Енев превръща в отделен, самостоятелен разказ. Това е неизбежен етап от ученето на занаята, но авторът трябва навреме да го осъзнае, иначе остава опасността бъдещите му работи да останат на същото ниво. Вярвам в развитието на Деян Енев като разказвач преди всичко, защото от прочетеното личи характер и сериозно отношение към литературата, обич към нея и желание да се овладеят тайните й.

„Изгревът си има залез, нали” от Анри Кисиленко показва автор, който има определено предпочитание към тъй наречените градски теми, към човека от големия град, към неговите вълнения, компромиси, проблеми, травми, размисли. Кисиленко умее да разказва увлекателно различни истории. Онова, което му отбягва е намирането на свой ъгъл, на свои открития в темата. Героите му засега са много еднакви, занимава ги едно и също нещо, по един и същи начин са показани техните колебания и страдания. Намирам за важна темата за колебанията на съвременния човек и в това отношение приветствам намерението на Кисиленко да се занимава с тях. Но и той не отива по-далеч от описанието, от констатациите. Повече от героите му имат еднакви социални характеристики, което подсказва, че авторът има по-тесен периметър от наблюдения. Разширяването на този периметър би го обогатило и житейски, и творчески.

„Земетресения в събота” показва автора си Недялко Делчев като човек, който търси. Различни по теми, по стилистика, по разработка, са разказите от ръкописа му. В някои от тях се забелязва увлечение по гротеската, в други - придържане към традициите на българския реалистичен разказ. Това търсене подсказва, че Недялко Делчев има какво да разкаже. Формата той ще намери, както ще намери и най-добрите думи, в които да я облече. Трябва да обърне по-голямо внимание на езика, на композицията и успехите няма да закъснеят.

ИВАН ГРАНИТСКИ - консултант-ръководител на секция „Критика”: Представените произведения на Алексения Димитрова, Николай Дойнов, Маргарита Илчева и Галин Тиханов, загатват за бъдещите творчески търсения на авторите. Засега, в повечето случаи, това са само наброски, етюди, зарисовки към бъдещи по-организирани и осмислени творби. Но нека се спрем накратко на всеки един от тези автори.

Несъмнено най-открояващ се сред тях е Галин Тиханов. Той се представя с две разработки за Цветан Спасов и Христо Кърпачев. Най-интересното тук са небаналните паралели с творчеството на Христо Смирненски и Никола Вапцаров. Сравнително добре са показани революционните измерения на тяхната поезия, пълното единство у тях на дело и творчество.

От друга страна обаче, съзираме известно откъсване на тясно литературния анализ от социалната картина на времето, в което са творили Цветан Спасов и Христо Кърпачев. На отделни места авторът се плъзва по лековатия преразказ, по школското разгръщане на темата. Независимо от слабостите обаче - естествени за първи творби - предложените текстове на Галин Тиханов показват, че той има критически усет и, че от него може да се очаква интересно развитие.

Другата авторка, която се представя с критика е Маргарита Илчева. Тя е предложила няколко рецензии - за Ивайло Балабанов, Здравко Попов, Магдалена Шумарова, Красимир Обретенов, както и два фрагмента за Рей Бредбъри и съвременни чешки поети. Добрите страни от критическите текстове на Маргарита Илчева са: ерудицията, опитите за многопосочен анализ на конкретните поетически произведения и интересните наблюдения над поетиката. Но твърде често авторката се ограничава в тесните рамки на структуралоподобния анализ. Изпада в терминологична неяснота, сухота и прекалена затвореност на анализа.

Николай Дойнов е известен повече с опитите си в поезията, където има определени сполуки. Сега той ни представя фрагменти и миниатюри под заглавието „Предградия на мисълта”. В по-голямата си част тези фрагменти действително са останали предградия на мисълта - те са банални, претенциозни, изкуствени. В добрите случаи пък са пeрифрази на фрагменти и афоризми от известни майстори на перото. Очевидно засега фрагментите не са територията на Николай Дойнов.

Алексения Димитрова предлага една подборка с публицистика - репортажи, есета, размишления на социално-нравствени теми и пр. Тя поставя някои важни проблеми, които тревожат съвременника като: отчуждението, дехуманизацията, бюрокрацията, социалната демагогия, корупцията и пр., но се впуска в прекалено многословие, белетризации и общи разсъждения, които удавят същността на въпроса. Освен това твърде много сантиментализъм има в нейните публицистични и есеистични откъси.

ЙОРДАН ГАНЧОВСКИ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Във връзка с провеждането на Националната студентска конференция прегледах шест поетични ръкописа: на Балчо Балчев, Пламен Иванов, Румен Шивачев, Светлана Драгостинова, Цвета Делчева и Янчо Михайлов. С изключение на Светлана Драгостинова, всички автори ми бяха известни с цялостното си творчество. За някакви изненади в буквалния смисъл не може да се говори. Художественото ниво е около средното, познато на читателя от периодичния печат, а с отделни творби то се надвишава. По отношение на творчеството на членовете на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” прегледаните ръкописи мога да определя като добри.

Стихотворенията от Балчо Балчев се отличават с голям  експресивен заряд, който започва още от стила и лексиката, върху които са построени творбите. Неговата привързаност към родното начало, към корена, създават средата на голяма част от стихотворенията. Със споменатите особености се преплитат релефно очертани социални и граждански мотиви. На някои места ще забележим натуралистични фрази и думи, които обаче стоят „по мярка” на идеята и нейната реализация. Има и стихотворения, не дотам изпипани - например последната строфа на „Равноденствие” е несполучлива. В „Хвърчилото” ще срещнем несполучливи рими, а освен това е необходимо и прецизно изчистване. Балчо Балчев трябва да работи още над свободния стих. Въпреки тези забележки, една трета от всички предложени творби, могат да бъдат включени в една бъдеща книга.

За Пламен Иванов е характерен изповедния тон, търсещ най-често чрез вътрешен монолог следите на истината, на доброто, на честната позиция, на ролята и смисъла на творчеството. За съжаление това са рамките, а вътре има много несъвършени неща. Директният изказ натежава. Неоправдани са изрази като „За кой дявол пишем, поете?” В повече от половината стихотворения срещнах думите поезия, поети, стих, ритъм и пр. В „На светло” е нарушен ритъма, а „Предимство” е регистрация на римувани преживявания. Налице са и някои банални изводи - например в стихотворенията „Неделя”, „Светът не е дотам съвършен”. Като най-добри творби ще посоча „Съмнение”, „Преди да бъдем”, „Предчувствие”, „Вест за утре”.

Преди една година се запознах обстойно със стихотворенията на Румен Шивачев. След всичко, което му казах тогава няма много неща за добавяне. Хиперболизираните ситуации, незавършеност на художествената плът, неизведени, неубедителни изводи. Понякога се срещат добре намерени образи, но те далеч не са достатъчни за защита на творбите.

Светлана Драгостинова се е представила с ръкопис, в който като че ли всички стихотворения са части от една поема. В нея ще видим доста добре херметизация на емоциите, жажда за чистота, интровертност, стремеж към търсене на собствен ъгъл за поглед към света. По-интересно за мен, пък и за читателите ще бъде да видим следващите поетични стъпки на младата авторка.

Като добри могат да се определят стихотворенията на Цвета Делчева. Въпреки това съвсем няма да бъдат излишни следните препоръки: по-голяма взискателност при използване на отделната дума, прецизност в логическо отношение при изграждане, както на метафората, така и на алегоричния изказ. Бих й препоръчал да разшири тематичния диапазон.

Несполучливо е заглавието на ръкописа на Янчо Михайлов „Ден за надзъртане”. На много места се повтаря думата надзъртам. Несполучливи образи - „нишка от кръвта му”. „Реплика” има добър край, но не е издържано. Синтез на мисълта в кратките форми, която граничи със сентенцийност.

ВЕНКО ХРИСТОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Шестимата млади автори, които ми бяха предоставени са безспорно ерудирани студенти, с усет към поезията и красивото. Те носят в себе си искрица от светлинка на първооткривателството, вървят по спиралата на едно все още неясно поетично пътуване, разкриват ни свои болки и радости.

Характерно и обединяващо всичките шестима млади поети е дръзновението, оная птица, която излита от допира на молива до белия лист, за да набере висина заедно с мислите и понесена от техните ветрове, да търси, ако не бели полета, то поне своята бяла точка в литературата.

Сами по себе си разбира се, всички носят свой, макар и още неукрепнал почерк на автори със свои виждания и представи.

Ася Асенова, която предлагам за награда за поезия, не е непознато име за читателската аудитория. Нейни стихове, публикувани на страниците на „Пулс”, „Студентска трибуна” и другаде, вече са сериозна заявка за поетическо бъдеще, стига обаче авторката да остане вярна на себе си, да разширява своята творческа палитра, да търси нови свои истини, и то точно там, където всичко е казано и познато. Особено ми допаднаха нейните творби: „Рожден ден”, „На добър час”, „Кокиче” и др. Те носят искрена и неподправена свежест на усещанията, издържани са като форма и определено спечелват от пръв прочит доверието на читателя.

Разбира се в ръкописа се срещат и съвсем неравностойни творби като „Признание”, „Диалектика” и др., които нарушават художественото звучене на книгата и доказват, че до нейното раждане, тоест, издаване, авторката има да извърви още дълъг път.

Галина Енчева в ръкописа си „Разсъмване” също дава някои сериозни заявки за литературно развитие. Редица свежи поетически хрумвания носят белега на истинска находка, присъстват като ярки и запомнящи се образи. За съжаление обаче при този ръкопис твърде много трябва да се отсява зърното от плявата, в него има значителен словесен баласт.

Същите думи могат да се отнесат и за произведенията  на Росица Якимова и Николай Йончев. От техните ръкописи бих отделил по едно наистина много хубаво стихотворение: „Сватба” и „Специално универсално”. Останалото, в огромното си болшинство, носи белегът на шаблона, на познатото.

Отделни сполуки имат и ръкописите на Владимир Павлов и Борислав Минев, но това са само сполучливи фрагменти, без да са завършени като цяло. Почти публицистичната форма на словесния изказ има при Борислав Минев. Твърде много натежава и изобилства с декларативни моменти. Авторът като че ли се отпуска да го носи потокът на словото без сам да му определи посоката. Незавършени художествено са и някои негови добри като идейно политическа насоченост, творби.

Владимир Павлов също има проблеми с формата на стиха. Тя също носи в голяма степен чисто публицистични нотки и по този начин свежда съвсем ниско качеството на предложените стихотворения. Все пак, в известна степен бихме дали по-висока оценка за „Ветераните” и „Несебър”, и то главно, заради тяхното съдържание, и донякъде, простотата на изказа.

В заключение бих искал да изтъкна, че подходих към произведенията на младите автори-студенти в известна степен със завишени изисквания, но така или иначе, оценка „среден” или „добър” в поезията е недопустима.

НИКОЛАЙ ПЕТЕВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Валери Илиев се представя с ръкописа „Допир”. В него откриваме сполуки като стихотворенията „Рицар без броня”,  „Талант”, „Болка”, „Рецидивист”. Добро впечатление прави емоционалната сгъстеност в стиховете на младия автор. В тези страници откриваме и ясна идейна позиция. Струва ми се, обаче, че авторът би трябвало да обърне особено внимание на отсъствието на многословност. Пренебрегната е в много от стихотворенията значимостта на думата. По този начин в читателското съзнание се създават разнопосочни асоциации.

Георги Георгиев с представения ръкопис има заявки за интересни попадения. Сред тях бихме могли да отделим „Сън”, „Сутрин”, „В едно изречение”. Липсва обаче най-важното - оформянето на собствен стил. Стихотворенията му твърде много приличат на познати образци. Авторът би трябвало да търси своята изобразителна система.

„Питомни паметници” е един от най-сполучливите ръкописи. Любомир Русанов не е непознато име. Считам че тези двадесет и осем стихотворения трябва да се отправят към издателство „Народна младеж”.

„Думи за обич” на Надежда Искрова ни печели с искреността си, с безхитростното изображение на делника, с плътното навлизане в душевните движения на съвременния човек. И все пак, наивитетът в някои стихотворения, като „Защо ме будиш”, „От любов”, „Тракийско” пречи на авторката да достигне до по-дълбоки обобщения. Тя остава на равнището на предварителния тезис.

Юлия Димова, с чиито стихотворения се срещам за първи път, е автор от когото може да се очаква. Стихотворението „Понеделник” и неговият финал:

Господи, толкова много бъдеще

има в спомените на бащите ни.

ни радва не само с мащабното социално обобщение, но и с наличието на диалектическо разбиране на живота, с присъствието  на исторически оптимизъм, като начин на изразяване. В „Уязвимост” има творби, които би трябвало да отпаднат. Сред тях са „Созопол”, „Безкрайност, спираща дъха ти”, „Не те познавам, поете”, „Атеистично”.

Представените ръкописи отразяват състоянието на най-младата ни поезия. Би трябвало да бъдем по-взискателни към идейната ангажираност на младите литератори.

ДИМИТЪР ПАУНОВ - консултант-ръководител на секция „Белетристика”: По древна традиция сме снизходителни към младия автор, оценяваме текстовете му с общи приказки за образи и художественост, даваме му общи съвети как да държи писалката и да обобщава философски, обясняваме му, че го очаква дълъг и криволичещ път. И този път авторът трябва непременно да извърви.

В случая, рецензентът няма да се отклони от традицията. Ще се опита единствено да бъде по-конкретен при оценката на отделните текстове - не разкази, защото болшинството от представените ръкописи не са стигнали дотам - и да не бъде толкова снизходителен, сякаш се отнася не до студенти-литератори, а до олигофрени.

И така: Алек Попов е напълнил дебела папка с разкази и новели под наслов „Лунапарк”. Че авторът е неопитен, това не е беда. Бедата е там, че персонажите му нито веднъж не стигат по-далеч в желанията си от това да имат пет лева в джоба и да седнат в ресторант. И у рецензента се прокрадва съмнението, че това вероятно е и тавана на авторските въжделения - няма дистанция между него и мечтите на героите му, няма оценка и самооценка, няма ирония. Текстовете са твърде сурови и като литература, и като мислене. Не е зле също, Попов да поправя печатните грешки, когато представя ръкопис и да слага пълен брой страници.

Конкретно в представените разкази и новели: „Подаряваме ви” е история, където авторът се опитва да изведе образа на света и накрая го извисява над тривиалното, само че извисяването е художествено неубедително. „Ще ви върна пролетта” - Попов остава като мислене до наивитета на персонажа си. „Викач” - прологът е ужасно приповдигнат, средата е безизразна, във финала е същата недоизведеност, както в „Подаряваме ви”. „Колективно” е на средношколско равнище. „Да не лъжа” - ненамерена изповедна форма. „Думите долитат от сцената” е най-доброто в папката. Там за първи и последен път се среща намерен и реализиран художествен детайл и той звучи така органично, както би било редно да е навсякъде. Става дума за момчето, което се навежда да целуне госпожицата и… си завързва обувката. „Улица в края на нощта” - наивен финал. „Състарявате ме” - просто е слаб. „Голи раци”, няма история. „Чакалнята е на гарата” - само състояние. „Момичето още плаче” - наивен паралел между лентяй и работници. „Дънковият ангел” - познатият у всички млади автори разказ за млад автор. „Глупави неща” е прилично разказан, но е тривиален като сюжет. „Кафеени съдби” - това е слаба история за слаб поет, същото се отнася и до следващите две миниатюри. В „Клетъчни структури”, „Вдън земя” и „Нощта на падащите звезди” срещаме крайно непознаване на материала, който авторът използва за разказите си. „Лунапарк” - само началото е интригуващо. „Гнила шума” пък е неубедителен в завръзката и в самоубийството накрая не е намерен верен тон.

Това са общо взето горчиви оценки, но рецензентът смята, че потупването по рамото е работа на роднините, не на рецензентите. И когато говорим за потупване, трябва веднага да се добави, че следващата папка в купчината всява надежди „Проскубано слънце”, сборник разкази от Мария Митева.

Авторката има чувство към точното изречение, има точно око за наблюдаване. Като начало тези неща стигат - а липсата на художествено осмисляне и завършеност на историите, които разказва, трябва тепърва да се постига. Тези неща, вероятно, са въпрос на липсващия духовен и професионален опит. И искам веднага да съобщя, че входните изречения на болшинството разкази са респектиращи - излиза, че авторката е усетила значението на първата дума. А това вече е нещо!

По-конкретно: „Ритуалистът” е грамотно построена история, но наличието на твърде много просяци я разрушават, усеща се преиграност. „Хамалка на гарата” - добро начало, неубедителен финал. „Проскубано слънце” - познатото вече добро начало, следва тривиална ситуация с вътрешни монолози. „До тях съседът”, е добре замислен, но ненаправен разказ. „Пазете ми чадъра” е слаб, неубедителен фейлетон. „Дърво без сянка” и „Пауново перо” са просто слаби. „Не хвърляй камък” - диалогична форма - не се е получила. „Копче за ръкавели” - блестящо първо изречение рисуващо лаконично цялата ситуация, самата история е интересна, но елементарният диалог разваля всичко. „Блуждаещ огън” не е станало история. „По-полека, граждани” - има лековат финал. В „Честит осми март, скъпи” и „Черна мида” - историята не надхвърля сюжета, нещата са още по-слаби в „Своеволие”, който направо не е станал. „Крадецът” е един от най-добрите в папката, описанието на жените в самолета е отлично, от вица - в литературния смисъл на това понятие! - може да излезе добър разказ. „Чаената дама” е с интересен финал, където друг поема вината за убийството. „Никаква” - диалогичният разказ изисква друг диалог. „Какъв скандал” е фейлетон. „Поне една мръсна думичка” остава единствено с интригуващото си заглавие. Двата последни текста „Александра” и „Здрачава се” са най-сериозните като замисъл и концепция, но им липсва артистичност, стресната от сериозността им, авторката става дидактична и скована.

Тодор Костадинов изглежда най-опитен и най-плодовит от тримата автори. Усеща се сигурност, дори професионализъм, за съжаление обаче авторът си остава журналист. И журналистическата обиграност му прави лоша услуга. Разказите му и целият роман „Софийско жителство” приличат на дневници с дидактични авторски монолози - няма белетристика, няма внушение, полусенки също няма. Романът „Софийско жителство” е доста дебел за млад автор, и както може да се сетим, в него срещаме момчето от провинцията дошло да превземе София. И както пак ще се сетим, героят накрая се завръща в родния си град.

По-конкретно: още първата среща на героя с друг персонаж, корейски студент, е изпълнено с вестникарски монолози на автора (стр. 11). Следващата му среща, с бившата любима Мариана, е като всяка среща от този вид, Костадинов не е намерил нищо свое да добави към ситуацията или диалога (стр. 18). А още първият контакт на провинциалното момче с европейския стандарт, ни убеждава в духовната му ограниченост (стр. 28). Рецензентът просто не може да разбере, как момчето с подобен потенциал, лишено абсолютно от обаяние - поне в текста такова не личи! - може да има подобен успех сред жените. Те просто рухват, когато го срещнат и чуят пет от крайно обикновените му размишления.

Трябва веднага да добавя, че първата част на романа има и сполучливи сцени: двамата заключени в библиотеката е отлична находка, провалена от безконечния диалог и липса на какъвто и да било драматизъм (стр. 37-48). Сцената с кражбата на суджука (стр. 70) и рестото за кафе в НДК, са също отлични (стр. 80). Но авторът не ги осмисля достатъчно като белетристика, не използва възможностите им да развива героя си като характер - героят му през целия роман остава сякаш един и същ на ръст. И разказва предимно несбъднатите копнежи на автора за руси хубавици с автомобили волво (стр. 53-59), и богати вдовици със собствен апартамент и малко име Петя (стр. 103-108). Повтарям, цялата първа част прилича на дневник, в който на една разказна плоскост са реалните преживявания на автора и неговите съновидения.

Основата на романа обаче е другаде - любовната история на авторовия двойник и най-богатата и красивата сред участничките - Силвия. Тя разполага със ситроен и говори френски, и живее край Докторската градина. Две трети от текста са разговорите на младите влюбени, но рецензентът отказва да разбере, какво тази фемина харесва у героя. Той обяснява познати неща по познат начин и в най-неподходящ момент. А сцената със смъртта на Силвия (стр. 273) просто не е станала!

С една дума: за автора романната форма е още далечна, развиването на характери и ситуации не му се отдава. По-тревожното е, че в разказите проблемът на Костадинов остава същия: „Пред оградата…” има финал на вестникарска статия. „Слово за баща ми” е журналистика, там липсва каквото и да било лично чувство. „Миг”, въпреки посвещението на Добри Жотев, остава гола декларативност. „Добре дошъл…” - неубедителна художествена история. „Какво става с ръцете ти…?” - позната казармена история, но най-добрата от представените. „Моята вечна улица” е спомен, не разказ. „Писмо до жена ми” и „Нова година” не вълнуват никого.

От тримата представени за рецензиране автори, рецензентът отдава предпочитанията си на непознатата Мария Митева. Според него Митева има око за света и за думите, което вече е нещо.

РУМЕН БАЛАБАНОВ - консултант-ръководител на секция „Хумор и сатира”: Стиховете на Силвия Михайлова са далече от традиционните съвременни образци на сатиричната поезия. По-скоро това е лирика с дискретни иронично-сатирични полутонове. В това отношение най-добри са стихотворенията „Въпрос”, „Тръгване”, „На Петя” и „Фрагмент”. Не е задължително авторката да върви по пътя на сатиричните внушения и метафори и без това нейната сила е като че ли в „драматичната” поезия, но усетът й към ироничното неминуемо ще й помага, ще бъде ключ за читателя при дешифриране на поетичните послания.

Пламен Миронов се е захванал с трудна задача. Към хилядите остроумни и мъдри „мисли” да прибави и свои. В повечето от предложените „Изречения” авторът е успял. Особено в раздела „Времена, нрави, жени”. Съвсем нормално е разбира се, в този вид творчеството да има неравностойни моменти. Така е и в представените „изречения”. Но авторът има сили за още по-голяма прецизност, която е абсолютно задължителна в тези кратки форми. Бих му препоръчал по-често да минава през „редакторското” сито на ежедневниците и списанията.

Стиховете на Жасмина Цокова са 19, подредени в две части. По-близо до жанра лирико-сатира са стихотворенията от първата част - „Малка истина”, „Епитафия”, „Театър”, „Почистване на сърцето”. В останалите произведения надделява малко претенциозното желание за мъдрост и поучение. Жасмина Цокова има усет към ироничното и не трябва да бяга от него в стиховете си. Това чувство само ще й помага в разкриване сложната душевност на съвременния човек - тема, която видимо й е близка.

Емил Николов предлага епиграми и изречения. За раздела „Дума-хума” няма да говоря, тъй като за мен това „словотворчество” засега се е изчерпало с опитите на Радой Ралин. Емил Николов има успехи. Трябва да бяга от констатацията лишена от остроумие и парадоксалност. („Съкращаване на срока” - „Всяко чудо за три дни - от ден до пладне”). Определени попадения има и в раздела „Пародии по автори”. И на него бих му препоръчал по-чест контакт с редакциите.

Повечето от стихотворенията на Людмила Джонева издават пристрастие към иронично-сатиричното като начин на възприемане на света. „Ателието на делника”, „Ритуал”, „Произшествие”, „Метаморфоза”, „Признание”, „Нещо като изповед”. Там, където поезията й е лишена от ирония и парадокс, мисълта й веднага се оголва и става тезисна - „Алтернатива”.

Никола Кицевски предлага опит за комплектуване на разкази под заглавие „Средство против косопад” (нещо като рамка на събраните разкази). Тук не е успял. Успехите му са в разказите, в овладяното на много места чувство за значимост на таланта, за изненада и обрат.

Такива са фейлетоните „За хляба”, „Облагородяване”, „За магаретата”, „Царски работи”, „Прираст” (които, според мен, са годни за печат). Дори в „учрежденския” си фейлетон „Съдба” той намира финал, който спасява иначе многословния „сюжет”. Там, където авторът затлачва с думи идеята си и успехът е по-малък - „Велосипедът”. Авторът би трябвало да продължи търсенето в парадоксалното („Кражба”), където, струва ми се, го чакат успехи.

В автора има много потенциални възможности и мисля, че е време активно да печати (или поне да предлага своите произведения), за да може те да застанат пред съда на масовия читател, а може би и на литературната критика.

В областта на поезията, предложените стихотворения показват плахи опити за използване на ироничното и сатиричното, едва ли не като подправки в творческата кухня на авторите. Това все още не са произведения, които заявяват категоричното присъствие на авторите към такъв начин на мислене.

В областта на епиграмата и афоризма авторите показват видими постижения. Останалото е много работа и творчески находки.

В прозата Никола Кицевски, лично за мен, е едно откритие, на което се радвам, и му пожелавам близки успехи.

БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Общото впечатление от разгледаните седем ръкописа е, че авторите им притежават поетично чувство, но все още тематичните и проблемните търсения са в областта на строго личното. С малки изключения - Пламен Мавров и Стефан Кулев - все още не успяват да се домогнат до по-значителни обобщения. Липсва им определено социален и нравствен патос. Стихотворенията са претрупани с метафори - и където трябва, и където не трябва - утежнени словесно и все още доста неизгладени, както външно, така и вътрешно. Младите поети - в представените ръкописи - страдат непрекъснато, те са страшно, убийствено самотни и много често желаят смъртта. Мисля че със самотата и смъртта малко се прекалява. Рисуват се страшни, почти апокалиптични картини и човек с по-слаби нерви може и да затвори ръкописа. Като типичен пример мога да посоча стихотворението на Иван Кръстев „Принцеса Брамбила”. Най-подплатени социално според мен (и в по-обобщен план) с повече житейска и художествена правдивост са стихотворенията от втората половина от стихосбирката на Иван Кръстев - „Романс”, „Ослепяха иконите”, „Вечер в стара созополска кръчма”, „Момичето се спускаше”, „Носталгично” и др., но авторът им все още трябва да работи сериозно върху вътрешната структура на стиха и език.

Елена Алекова е включила в ръкописа си малки лирични „импресии” свързани с природата и интимни преживявания. Между тях се срещат и по-сполучливи работи - „Щурците опъват слънчевия лък”, „Прегръщат се тревите”, „Дърветата улавят всеки звук”, „Дочу се рев”, „До купчина цветя”, „Обади се глухар”, „От иконите” и др., но по-голямата част от тези импресии звучат като сентенции, а не като поезия. Младата авторка явно има усет към една по-сгъстена образност. Липсва й все още пластичност и вътрешен ритъм на словото, още по-голяма тематична широта и проблемност.

Цвета Софрониева плаща данък на известна маниерност, съжденията й почти винаги са категорични, без полутонове, бих препоръчала на младата авторка в бъдеще да избягва всякаква показност. И нейните проблеми са чисто лични, предимно любовни. В отделни стихотворения се срещат и хубави идеи и образи - например „Земята протестира” или поемата „Зачеваща памет”, но те са удавени в многословие, пресъздаващи картини изпълнени с ужаси, самота, смърт. Както е впрочем и в другите ръкописи с изключение на Пламен Мавров, Елена Алекова и отчасти Стефан Кулев.

Мария Анастасова според мен, има поетични сетива, но мисълта  й за съжаление не може да се концентрира достатъчно. Имам чувството, че често пъти тя самата не е наясно какво точно иска да каже. Общото настроение на нейния сборник е мрачно, най-често срещан е образът на смъртта, не може да излезе от рамките на личните си вълнения и преживявания. Авторката обикновено започва стихотворенията си с интересен поетичен образ, а после го разпилява, загубва го в потока на думите или не знае какво повече да прави с него и набързо го тиква в лапите на смъртта или самотата, долавят се отделни нотки на хленч и оплакване. Срещат се разбира се и по-сполучливи творби - „И пада нощ”, „Пътуване”, „Надежда” и др., но те съвсем не са достатъчни.

И при Ирена Теодосиева по-голямата част от стихотворенията са изградени върху любовните преживявания на лирическата героиня. Авторката има усет за метафора, за по-избистрена образност и там, където е искрена, се е получило сполучливо произведение - „Последните усмивки бавно гаснат”, „Подай ръка”, „Тази нощ остани” и др. И тя, за съжаление като повечето от разглежданите автори, е в плен на ужаса и болките. Просто да се чуди човек откъде тези  хора набраха толкова много и толкова непоносими болки, кошмари и ужаси, човек би помислил, че живеят в предизподнята. Без страдание, разбира се, не би могло да съществува поезия, но и то, както и всичко друго, трябва да е истинско, да е изведено от строго личното, да е далеч от маниерността, подражанието, от литературщината.

От разгледаните седем ръкописа с поезия мога да отделя два с по-високи идейно-художествени качества, ръкописи, които представят авторите си в една добра светлина. Това са ръкописите на Стефан Кулев и Пламен Мавров. И двата са излезли от личните си преживявания и в известна степен са достигнали до някои социални, нравствени и общочовешки обобщения.

Стефан Кулев има интересни идеи, граждански позиции, способност да гради образи, да създава атмосфера в творбите си, но все още трябва да избягва всякаква декларативност - прокрадваща се тук-таме в отделни стихотворения - „Тема за стихотворение”, „Венера и Марс”. Струва ми се още, че стихът е доста претрупан, а езикът се нуждае от прецизиране. Ръкописът „Нощна смяна” прави много добро впечатление и още малко усилия са нужни, за да добие едно добро равнище.

Според мен най-завършен (разбира се, с някои допълнителни преработки, главно в художествено отношение) е ръкописът на Пламен Мавров „Изкачване по вода” (струва ми се, че в заглавието се прокрадва известна маниерност). Младият автор има сетива, както за социалните, така и за по-интимните проблеми на човешкото битие. Стихът му, там където не е усложнен, се отличава с вътрешен ритъм и пластичност, метафоричността му не е самоцелна, както у повечето от разглежданите автори. Поетическите му  качества в широтата на проблемите залегнали в отделните творби, издигат идейно-художественото му равнище. Препоръчвам го за награда.

ВЕСЕЛА ЛЮЦКАНОВА - консултант-ръководител на секция „Белетристика”: От четирите ръкописа на четиримата студенти, представени ми за рецензиране, открих един завършен ръкопис, готов за печат - на Васил Люцканов. Приятна е изненадата от новото име - Пламен Дойнов, от новите срещи с разказите на Детелин Вълков и Румен Йонков. Общото в тях е зрелостта и пластиката на изказа, образността на езика, въображението и стегнатата композиция, на места находчив диалог и умение за фабулиране. Търсените и намерени проблеми в прозата им са от тяхното житие - по-малко или повече, е застъпена отговорността на младия човек в обществото, установяване на една нова нравственост, стремеж за разграничаване на вплетените едно в друго добро и зло, избор на пътищата за себеутвърждаване, иронична себеоценка на постъпките, заклеймяване на еснафството и равнодушието. Художественото претворяване във всеки от разказите повече или по-малко свидетелства за наблюдателност, психологизъм, познаване на детайла, за търсене на свой ъгъл, за по-сложно или по-просто разкриване на човешката същност. Онова, което не достига е изясняване на гражданската позиция.

Като най-зрял и най-социален от четиримата автори се откроява Васил Люцканов. В неговия сборник от разкази и новели, става дума за онези синини - обиди, грубости и огорчения, които си нанасяме понякога без да се замисляме. Младостта като че ли по-леко съхранява оптимизма и доброто в себе си, убеждава ни авторът, но най-неочаквано допълва, че горчилката от младите години не се е разнесла, напротив, тя се е всмукала, незабелязано е рязала нещо, излязъл е оток, станала е синина. И човек го заболява и всичко отново се изпречва пред него - и лошото, което е получил, и лошото, което е сторил. На крехките везни на тази морална дилема, героите претеглят своя бъдещ оптимизъм, своята отговорност и честно отношение към живота и хората.

За разказите на Пламен Дойнов, освен поетиката, която грабва веднага, най-характерното е, че са завършени и се запомнят с неуловимата деликатност на преживяванията на героите. „Танцувай, когато вали” е от най-хубавите. Много добри разкази са и „Раздвоението”, „Сто хилядите жени на Рачо”, „Така правят хората”, „Не са същите”. Авторът умее да изгражда характери, да създава атмосфера, да улавя състояния. Да ни развълнува, да ни убеждава, че героите му са живи хора с истинско човешко поведение и пориви към чистотата и красивото. При прочита на ръкописа му се осъществява срещата ни с дарование, което след време ще ни изненада с тънък психологизъм и майсторство.

Детелин Вълков продължава да пише непретенциозно, искрено, спонтанно. Той е мечтател, тъжен от заобикалящата го действителност, която непременно ще поиска да промени. От първата ми среща с негови творби си спомням разказите „Златната рибка”, „Зелено № 4″ и „Залези в четвъртък”. Сега се налагат „Играта”, „Две гъвкави пантери по тротоара”, „Таксиметър”, „Кучето”. „Крачка до върха” е най-завършеният, най-силният разказ, докато в другите все още се забелязва някаква ескизност, улавяне на едно определено състояние, често граничещо до сантимента, но не сантимент, образи, предадени с няколко щриха, все едно от ръката на художник, с усмивката или тъгата им, картини, отразени сякаш във вода, приглушена болка. Кратки и неуловими мигове от живота на хора, с които авторът се среща и разминава. Има още какво да се пожелае, но втората среща е по-силна от първата, по-категорична, а това е вече развитие.

Втора е срещата и с Румен Йонков с неговия „Нощен крал”. При този млад автор въображението владее изказа, а философията оцветява прозата му. Той умее да се дистанцира от жизнения материал. Има няколко напълно завършени разкази, докато в другите не е намерил опора, люшка се между есето, уловения миг, изблика на неовладяната докрай идея. Но заявката му в прозата е сериозна и убедителна. От първата среща помня „Нощен крал”, „Галоп в телефонната будка”, „Часовников механизъм”, „Следа нагоре”, „Червено, жълто, зелено”, разговаряли сме за тях. Навярно авторът ги е преработил. Те пак се открояват, допълнени вече от разказите „Вещица в началото на зимата”, „Тогава го стиснах за гушата”, „Кръговрат” и „Помен”, по останалите има още да се работи. Румен Йонков си служи с много метафори, пластичен и неочакван е дори в несполучените „разкази”. Владее иронията, иносказателен е, предизвикателен е. А това е обещание за бъдеще.

От четиримата автори като най-цялостен и най-завършен предлагам за награда Васил Люцканов.

1986 година

ВЕНКО ХРИСТОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Общото впечатление от представените творби е твърде противоречиво. От една страна сме свидетели на завидна поетическа култура, на умение за организация на художествената идея, а от друга - на общо взето маломащабност на тези художествени идеи, на снижено гражданско самочувствие. Разбира се, петимата представени поети са твърде различни - и като натюрел и като темперамент, пък и в тематичните си и стилови предпочитания. Но това не може да потули онази неудовлетвореност на читателя, който не вижда в идващото поколение онези ярки платформи, които характеризираха някогашните студентски набори, и които оплодиха пътя на съвременната българска поезия.

Може би, най-далеч от тази обща характеристика е Орлин Дянков. И в случая нямам предвид само тематично насочени към определена социална ангажираност стихотворения като „Умори ли се вече?…”, „Музикант”, „Господа, комедията свърши”, „Аутопсия”, „Разминаване”, „Евангелско” и др. Една гражданска развълнуваност прозира и в другите негови творби, обърнати към философско-мирогледни размисли или пък към трепетите на интимния свят. Орлин Дянков пише в рамките на класическата строфа - четиристишия. Строгата форма е своеобразно изпитание за дебютната, но нерядко тя се превръща в бариера за развитие на образа или идеята. Затова и ставаме свидетели на банални рими, на недоизведена образност, на еднообразие в ритъма и стъпката. В този смисъл Дянков не реализира докрай своите възможности, вмества се в щампата и някои сполучливи находки не намират своята цялостна реализация. Поетът все още не умее да си служи с онази многозначност на думите и образите, която е необходимо условие за многопластовостта на лириката, за нейното богатство. Дори спонтанността понякога е скромна от търсената и намерена, но неограничена дума, която разкрива мисълта, но не я отстоява  поетически. Според мен, този поет има твърде много да работи, за да стигне до стадия, когато функционалността на поетическото слово, както и на единната образна система, ще отстояват освободено и непринудено поетическата му инвенция.

Доста по-различен е Валери Димитров. При него е налице стремежът за изграждане на своя метафорично образна система, която не е ограничена от строга строфа - пише в свободен стих. (Малкото изключения като „До всички адреси” и др., остават до известна степен нетипични за поезията му). Интересът на поета е към философско обхващане на актуалните екзистенциални проблеми. И той има свои находки в това отношение. За жалост, нееднократно се чувства, че идеята, която третира, е над силите му - и като концепция, и като реализация. За сметка на това Валери Димитров се очертава като роден пейзажист, който осмисля цветовата гама в своите стихове, макар и още да се чувства известна несръчност. Засега е по-силен в импресията - „Нечакана”, „Носачи на усмивки”, „Листопад”. Там той е по-органичен и по-изведен, поетическата му система разкрива автентичен, неподправен поет. От друга страна е хубаво, че той търси своето истинско „аз” в една гражданска насоченост, макар че още е пред стадия на себеоткритието. И именно в тази палитра най-ярко изпъкват неравномерностите на осъществяването. Но във всеки случай Валери Димитров е надеждно дарование, още повече, че най-последните му творби говорят за едно правилно и перспективно развитие.

Жасмина Цокова ни се представя с два цикъла - единият е интимно-лиричен с тенденция към философско извисяване („Нишка”), а другият - сатиричен („Песничка”).  В първия цикъл интересното е емоционалното богатство, умението да прелива от интимна нежност към себеирония, от размисъл към чувство. Образността е оригинална и в нея откриваме интересни поетически находки, усетът за парадокс е автентичен. И все пак, такъв вид сложна поезия все още не е по силите на Цокова. Тя има тепърва да избистря и организира метафорично образната си система, да обогатява конструкцията на стихотворението и да уплътнява интересната поетическа идея. Недоизползвани остават възможностите и за музикално ритмово осмисляне на тази идея. Онова, което досега показва, е все пак добра основа. Колкото до сатирата й, тя засега е твърде неравномерна. Поетесата все още се лута между условната сюжетност и пародийността. Няма място за съмнение, че има усет, (който на моменти е намерил и своя реализация) например в „Театър”. Но и тук е още на стадия на търсенето, независимо, че и то е интересно („Вариации”).

Диана Алдинова е още на кръстопът - между спонтанно-ученическото и интелектуалното, (в което, за жалост се промъкват и някои книжно-литературни примеси). Интересното при нея е възможността да предава сензитивното на читателя. Но това очевидно още не е достатъчно, защото все още й липсва концептуална цялост, а и образна система, които са предпоставки за организация на художествената идея. Бих я посъветвал да поработи още малко в сферата на импресията, за да овладее своята автентичност, а едва тогава да премине към философско-мирогледни обобщения. Защото нейната сила е в спонтанността и на нея следва да се довери.

Мария Каро в своята стихосбирка-ръкопис „Дневна луна” е също така недостатъчно равномерна, макар че при нея има по-изработен личен почерк в поезията. Това личи особено там, където тя търси идеята в литературен първоизточник (посвещенията на Хосе, на Хайдегер и др.). Там именно забелязваме възможностите й да претворява с поетическа простота сложността на идеите си, да им намира художествен еквивалент. Но нерядко се увлича в многословност, понякога дори напластява образи, които се повтарят и дават постигнатото. В най-добрите работи поетическата култура е претопена в индивидуалната самобитност, но понякога и тя плаща данък на книжността (например „Дневна луна”). Мария Каро трябва да работи на основата на концентрираните си находки (например „Жена”), а да не се подлъгва от многозначните възможности на чужди образи. Иначе по отношение на формата, вече е достатъчно овладяна.

Валентина Йотова е твърде различна от всички останали (а и от болшинството млади поети) със своята изключителна виталност, с неподправеността на емоционалните изблици, със смелостта да извежда изповедно своите чувствени вълнения. Именно този неприкрит хедонизъм, съчетан с болката на нарушената хармония, на несъразмерностите, подкопаващи красотата, обединяват двата й цикъла „Жена на прозореца” и „Пепел от рози”. Кипящият живот на цялата й поезия компенсира отсъствието на значими граждански и социални теми. В тази си изява Валентина Йотова е единна и завършена. Художествената й система е плътна, разкрива се неподправеността на едно младо дарование, което впечатлява. Това не означава, че всичките й стихотворения са равностойни, някои дори поставят под съмнение своето място (например „Носталгия”). Но във всеки случай това е единственият от петте ръкописа, който е вече стабилна основа за книга и следва да бъде предложен на вниманието на издателите.

Именно тези съображения ме карат да предложа на вниманието на журито ръкописа „До поискване” от Валентина Йотова, като конкурентноспособен за голямата награда на Прегледа. Независимо от някои недоосъществявания и сравнително едноплановостта в идейно отношение.

Конкретните си забележки по отделните ръкописи ще изложа устно, по време на консултацията с петимата поети. В случая съм длъжен да отчета, че представените им ръкописи, независимо от уговорките по тях, показват наличие на дарование и поетическа култура, така че сред тях не открих безнадежден случай. Главните ми възражения са глобални - повече гражданска активност.

ПЕТЪР АНДАСАРОВ - консултант-ръководител на секция „Поезия”: Трябва веднага да призная - с радост пристъпих към запознанството си с поетическите творби на тези млади хора. Запознанство донякъде, защото автори като Георги Горов и Маргарит Жеков са ми известни още от семинарните занятия през лятото в Равда, както и от публикуваните им в печата творби. И да добавя, че лично аз, привлечен от най-характерните добри страни на стихотворенията на Георги Горов, го представих със стихотворение в най-авторитетната страница, посветена на поезията в навечерието на празника на поезията - вестник „Народна младеж”. Консултирах с автора доста негови творби през летния семинар в Равда, запознах се допълнително с други негови творби и смея убедено,  и смело да заявя, че това е един интересен млад творец, който стъпва уверено в кътчетата своя територия, носи свои теми и вълнения, търси свои поетически изразни средства. Хубаво е това, че в по-голямата част от стиховете му присъства и авторът с неговите тревоги и възторзи, но и нашият съвременник с неговите проблеми и душевни дълбочини. Това е един факт, който за съжаление не може да се отбележи при мнозина от най-младите. Донякъде е естествено, защото младият човек търси преди всичко измеренията на собствения си духовен ръст, на своите търсения в движението си по кривите на всекидневието, а после, по-късно, със узряването си, се вглежда по-надалече и по-съсредоточено в хората. На Георги Горов му предстои дълго пътуване, според мен с интересни находки и свои творчески открития и пристани. Защото при него определено присъства творческият огън и заостреният поглед към нещата от живота и към човека на днешния ден. На Георги Горов му предстои едно само, но то е от най-важно естество в творческото пътуване на всеки творец - да овладява „инструментариума” на словотворчеството, да открива нови страни от съдбата на нашия съвременник и да овладява твърдо собствената творческа територия. Всичко това извежда един ден всеки творец на широкия друм на неизвестността, на успеха. Не се съмнявам, че до него Горов ще стигне късно, ако спре само. А такива симптоми изобщо не се забелязват при него. Той е скромен човек, етично и задълбочено работи под белите бездни на листа, върви изправен с цял ръст през света и често гледа в очи работата си и своите колеги редактори. Вярвам в доброто бъдеще на този млад творец, който сам воюва за него с почтени средства и с творческо усърдие.

Другото име, което ми е известно от по-рано, и което се надявам скоро да се открои сред многото кандидати „за славата” на поетическото изкуство, е Маргарит Жеков. И с него съм имал вече срещи, както и с негови творби, и негов ръкопис мина през ръцете и през погледа ми по време на летния семинар в Равда. В двата часа на консултация дадох подробни насоки - мои виждания за стиховете му и за бъдещото му развитие, така че сега нямам намерение да се спирам на тях. Повечето от творбите ми са познати. Искам обаче при всички случаи да подчертая характерното за този млад творец - мисловна, сгъстена вглъбеност, концентрация на асоциациите и тематичните акценти, синтезиран изказ, верен, точен подход към темата. Това са неговите атрибути, собствените му черти от творческата физиономия, която ние откриваме (аз ясно виждам). Може би, в бъдещите си творби трябва малко да се поразкрепости, да се поогледа и по-нашироко, а не само да търси до дъно стойности и несъвършенства в човека, което само за себе си е плюс и достойнство в творческите дирения и усъвършенствания на всеки творец. Интересно звучи, носи интересен смисъл и е като една цялостна метафора самото заглавие на ръкописа, който е представил Маргарит Жеков „В задния двор на мечтата”. Вярвам че и със следващите си нови творби той ще ни изненадва с интересните си търсения и намирания на поетически откъслеци, думи и изрази - белези на истинската поезия.

Интересни неща се наблюдават в стихотворенията от ръкописа на Полина Лазарова. Стройна композиция, в повечето  случаи спазени навсякъде основните изисквания на стихосложението, впечатляващи, запомнящи се отделни находки и цели творби със знака на хубавата, на смислената, на готовата за предлагане за печат, поезия. За съжаление - неравностойни са като цяло - има и много добри отделни творби, и по-посредствени, и даже незавършени. Всичко това смущава, не ми дава право да откликна, преди да затворя папката, както само при отделни стихотворения като „Очакване”, „Неосъществено”, „Две чертички тъй печални…” и други. Навярно и в тази посока ще е бъдещото й развитие. Има много светли неща, интересни - ще повторя - находки, едно по женски емоционално възприемане и пресъздаване на света. Но, също ще повторя, само в отделни стихотворения. А в други като „Тежка порта отварям”, „Дъждовно”, „Гротеска”, „Песен”, има само една игра на думи, търсене на фолклорното начало в личното стихотворение, но неуспешно. Характерът на авторката като човек, като жена и творец издават стихотворения като „Орисия”, „Предчувствие” и други. Изпълнен съм с вяра, четейки творбите на Полина Лазарова. И тъкмо заради това бих искал да обърне сериозно внимание на работата си над стиха, на композицията и тематичното си разнообразие в бъдеще.

Почти такива са ми впечатленията и от папката със стихове на Галина Енчева. И тя борави сполучливо, на места чудесно, със средствата на римувания класически стих. Има отделни много добри стихотворения, които даже ми звучат познато „Това, което няма да ви кажа”, „Неделя”, „Стъпка сторена”, „На осемнадесетгодишните” и други. Звучат ми  познато в смисъл на известни за читателите стихотворения. Има, има хляб в тези стихове. Авторката е твърде чувствителна към света, измъчват я доста неща у хората и в живота, и тези мъки намират словесни съответствия в мерена реч. Но и у нея се срещат несполуки, което е естествено, по-бледички творби. Значи - трябва да се вдига летвата пред собствените си творчески опити, да се повиши самовзискателността. Знам - това тя ще стори сама, за да е дълго и по-успешно пътуването й.

Още едно име на поетеса - Радосветла Винчева - съвсем непознато за мен. И нейните стихове прочетох непредубедено като към неизвестна авторка, а със светлото очакване за среща с нов творец. Ето и впечатленията ми - какъв хубав куплет: „Ако възторга образ има,/ то беше твоя в онзи миг./ Крадец да бъда лято и зима,/ проби на дявола ухото моят вик”. Това е последният куплет на стихотворението й „Детско стихотворение за възрастни”. Такива неща има доста в ръкописа. Но само отделни неща. Доста неравностойни са не отделните стихотворения, а отделните стихове и куплети в отделните стихотворения. И, нещо което малко дразни - по мъжки, даже бих казал по мъжкарски звучат повечето от стихотворенията на Винчева. Имаме и такива представителки в днешната млада и не съвсем млада поезия - Ваня Петкова, Миряна Башева, Маргарита Петкова. Но тя е поезия с характер, характер, който има и поетически, словесни съответствия. А тук - тук нещата в много случаи са „извън петолинието” на женската чувствителност, на женското право за боравене с думите. Освен това - доста обстоятелственост, условности, разказване, пилеене на словесност. Със всичко това авторката трябва да се пребори и да потърси по-точни, по-съвършени посоки за осъществяване на своите теми. Иначе - има поетическо усещане, усет за поетическо творчество. В това категорично ни уверява стихотворението „Пролетни сълзи”, което е просто изваяно!

Съвсем не познавам и Борислав Милев. Изглежда този млад човек е устроен със закваската на философ. Твърде привлекателни, стари и нови мисли откривам в доста редове на неговите творби. Да, редове. Но не мога да ги нарека стихове. Само философски дирения и обличането им в думи, както ти попаднат, не стигат, за да се каже, че това е поезия. Тук-там има проблясъци и отблясъци на малко поезия, точно както проблясва оскъдно слънце сред обилни облаци. Няма я, не присъства, поетическата мисъл в този ръкопис. По този начин стихотворенията на Милев уморяват, думите, толкова много, те препъват и ти се чувстваш като в непроходими храсталаци. Много работа му предстои на този автор. Аз не отричам такова творчество, щом има претенцията за поезия. Надявам се, че авторът сам ще стигне до тези изводи. Иначе - той е умен, явно е това.

Ако интересните находки, метафорични късове и думи, оригиналният подход бяха организирани и всичко композиционно изведено като в стихотворение, творбите на Руси Иванов биха били добра, много добра поезия. В повечето случаи отделните стихотворения имат само претенцията да са стихотворения. От диренето на оригинални неща и оригинални мисли, даже се стига до словесни сплитания и оплитания, в които се губи  всякаква емоционалност, изслушва се и тук-там намерения поетически изблик. И - много обяснения! А от другата страна - елементарен, по-обикновен подход с по-обикновени и елементарни поетически средства - „България”, например. Сериозно трябва да работи този автор, у когото също откривам присъствие на творческо начало.

Без да се разделям с останалите, предлагам за награда Георги Горов и Маргарит Жеков. Благодаря на авторите за срещата ни. И им пожелавам от сърце радости под поетическото небе.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Аз не мога да ви науча как да живеете!

Аз не мога да ви науча как да мислите!

Аз не мога да ви науча как да пишете!

Аз мога да ви науча как да не живеете!

Аз мога да ви науча как да не мислите!

Аз мога да ви науча как да не пишете!

Г. Черняков

Няколко пъти стигах до вратата на втория етаж на Централния студентски дом на културата, който се намира на площад „Народно събрание” 10, с табелка, на която пишеше: „Кабинет на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” - ръководител - Георги Черняков” и не смеех да вляза. Сякаш тя беше бариера към друг свят и само една крачка бе нужна, за да пропадна отвъд невидимата линия. Застанала пред вратата дочувах отвътре гласове, музика, смях, движение на хора. Точно това ме вълнуваше. За мен всички те бяха непознати. Дали щях да намеря там най-после някой, който да ме разбере? Някой, на когото да мога да се доверя?

Една вечер, трябва да е било в четвъртък, тъй като всеки четвъртък имаше сбирки, най-сетне се престраших и влязох заедно с мой колега - фотограф, който ми беше обещал да ме запознае с ръководителя на клуба - били приятели.

Първото нещо, което ми направи силно впечатление беше стая изпълнена с цигарен дим. Все едно изведнъж потънах в гъста мъгла. По средата стояха 7-8 души и нещо разпалено коментираха. В дъното беше сложено, напречно на стаята, огромно бюро, което почти стигаше от единия край до другия. Върху него имаше купища разхвърляни папки, свитъци, писма, листове, пликове, кутии, пакети и какво ли още не, които почти закриваха мъжа, изправен зад него, който разговаряше с някакво момиче. Юлиян ме представи и веднага си тръгна.

Изчаках търпеливо да свърши разговорът. След това Черняков се обърна към мен с извинение. Набързо му обясних къде работя, какво уча, от къде съм и прочие. Тогава той ме попита: „Много добре, а какво пишете?” Вълнувах се да му призная сред толкова много хора, които можеха да ме чуят и тихо казах: „Стихове и публицистика”. „А носите ли нещо?”. „Не, но мога да донеса”. „Добре. Трябва обаче да се запишете при една от двете ми сътруднички - Нина или Ваня, а на мен ще дадете всичко, което досега сте написала. Когато чета първият път, изчитам всички творби, за да добия представа за светоусещането на човека, за неговия духовен свят. От едно-две стихотворения трудно може да се разбере неговото развитие. След това ще отделим най-добрите, върху които ще работим. Да видя първо какво ще ми донесете. По-нататък може да помислим и за  приемане в Кабинета. А сега, ако желаете, може да останете, за да добиете представа как става това. Тази вечер ще приемаме поет, белетрист, критик и преводач. След малко започваме.” С това разговорът ни приключи.

Новата обстановка, суетнята, притеснението на бъдещите нови членове, младите хора, които постоянно влизаха и изпълваха малката заличка, мъкнеха столове, пушеха, четяха копия от материали, ме изпълни с нови усещания и ме зашемети. Никого не познавах и се чувствах чужда и излишна. Повъртях се, погледах през прозореца, приемането се бавеше, никой не ми обърна внимание и реших да си тръгна. Знаех че отново щях да дойда в другия четвъртък.

Повече от половин година посещавах редовно всяка сбирка на Кабинета, докато един ден Черняков ми предложи да му стана сътрудничка, за да му помагам в работата. Ваня Шиндарова завършвала образованието си и заминавала за Плевен. А Нина Пройкова се прибирала в Пловдив. Съгласих се.

Така започнах - като извънщатен сътрудник. С надежда Студентският дом да ми даде и хонорар. Черняков полагаше големи усилия да убеди директора Семерджиев да отпусне бройка за сътрудник. Подозирах, че и той самият не получава  никакво заплащане. Не ми беше удобно да го питам. Затова си мълчах и не го притеснявах. Когато стане. И ако стане. Ако пък не стане, бях готова да работя и без пари. Работата ми харесваше. Бях попаднала на мястото си.

В Кабинета ходех сутрин докъм обед и след работно време, тъй като все още работех в списание „Обзор” и бях ангажирана от 13-18 часа там. Мина известно време и се отвори възможност да  кандидатствам за художествен ръководител на клуб. Имаше курсове за служители от системата за придобиване на документ за преквалификация. Явих се в Центъра за художествена самодейност, където се провеждаха. Издържах изпита и ми издадоха документ, че имам право да бъда художествен ръководител и да водя литературен клуб. Този документ ме легитимира по-късно на VI републикански фестивал на художествената самодейност, в събитията, които последваха по време на провеждането му.

Всички, които искаха да участват в работата на Кабинета „Димчо Дебелянов” или да станат негови членове, първо трябваше да дойдат при мен. Посрещах ги, записвах ги в картотеката, разговарях с тях, приемах им творбите, понякога искаха съвета ми за написаното и четяхме заедно, подбирахме заедно какво да представим, записвах ги в списъка за кандидати за приемане и ги подготвях за среща с художествения ръководител Георги Черняков.

Започнах да навлизам в дълбочината на идея, която ми допадна и, която беше много полезна за такива отчаяни, объркани, обезверени, самотни млади хора като мен. Поне така се чувствах тогава и си мислех, че и другите са така. Тази система беше като един малък спасителен остров сред бездната, която безмилостно поглъща, като малък оазис сред пустинята, където душата може да отдъхне преди да продължи през зноя на годините.

Много са българските писатели, които помнят и до днес специализираната бригада-семинар на студентите - литературни творци, членове  на студентски литературни клубове, които идваха с нас, заедно със своите художествени ръководители. Няколко години, през есента, студентският лагер „Христо Ботев” в Несебър, се превръщаше в творческа площадка за размисли, идеи, нови запознанства. Във времето, когато вузовете изискваха задължителен документ, че студентът е бил на бригада, Централният студентския дом на културата и Кабинетът на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”, успяха да издействат от ЦК на ДКМС нашите студенти да участват цял месец в специализирана студентска бригада-семинар с намален работен ден. А издадените им служебни бележки, да се зачитат пред ръководствата на ВУЗ-овете, за да продължат образованието си.

Тук е мястото да кажа, че по мое време, на бригади сме ходили не само в Равда, но и в Силистра, Димитровград, Плиска, Дебелт. Те бяха, ако мога така да ги нарека, „чисти” бригади. Работи се през деня на обекта, а вечерта е свободна и всеки със своите планове. Ако някой иска да прочете нещо пред всички, посвещава се вечерта на творчеството му. В повечето случаи студентите импровизираха. На тези бригади с Черняков не стояхме през цялото време. Отвеждахме ги, настанявахме ги и след това се връщахме в София. Когато свършваше бригадата отивахме няколко дни преди края, за да я приключим документално и да раздадем на студентите пари,  да се приберат по домовете си.

В Равда  не беше така. Беше различно. Оставахме през цялото време, тъй като системата на бригадата вече беше друга. Беше бригада-семинар  с проекто-ръкописи, с консултант-ръководители - професионални писатели, с лектори и лекции, с чуждестранни гости… Те идваха с нас, разчитаха на нас и ние бяхме длъжни да ги настаним, да ги обгрижваме, да им разпределяме задачите и пр., и пр. Едни идваха, други си отиваха. Някои идваха за по няколко дни, други - за целия период. Организацията беше голяма, сложна и напрегната. Ангажиментите нямаха край. Възникналите проблеми и недоразумения трябваше да се решават на място и веднага. Отделно програмата по семинари със студентите, отделно ходенето до обяд на полето… Това налагаше да стоим там  до края. Дори 3-4 дни след това, за да издадем бунгалата и да приключим със сметките в АПК-то.

Новата система беше следната: в продължение на цял месец, толкова беше продължителността на бригадата, ни извозваха с камиони или автобуси на полето от ранни зори, горе-долу до 12-13 часа. Според това, дали сме си изпълнили нормата. Беряхме чушки, грозде, домати, бадеми - каквото ни кажат. Събирахме продукцията в чували или щайги и ги товарехме на ремаркета. За всеки студент имаше определена норма и докато не я изпълни, нямахме право да си тръгнем от обекта. Прибирахме се. Обядвахме в огромния стол на студентския лагер и до 17 часа бяхме свободни.

От 17 часа, започваха творческите занимания по предварително подготвена, организирана и синхронизирана с  културния отдел на Градския съвет в Несебър, специална програма. В църквите и по площадчетата на древния  град откривахме изложби на студенти от Художествената академия, (канехме да участват в работата ни по няколко от Академията и от ВИТИЗ), изнасяха спектакли студенти от Театралната академия, четяха се стихове. А след това се връщахме в лагера и продължавахме рециталите до късно вечерта, на брега на морето, на огромната тераса на централната сграда в лагера или на поляната между бунгалата.

В програмата ни бяха включени и семинари с консултант-ръководители върху проекто-ръкописи по жанрове. Разпределени по бунгала, групите се усамотяваха и обсъждаха представеното творчество. Тези семинари бяха единствени по рода си и бяха свързани с политиката на Съюза на българските писатели и издателство „Народна младеж” за подпомагане на младите литературни творци в България. На тях идваха лектори от Съюза на писателите. И Николай Петев е изнасял лекция в Равда. Тогава той беше секретар на СБП и директор на издателство „Народна младеж”. Почти всяка година или епизодично, с нас идваха като консултант-ръководители по жанрове писателите Весела Люцканова, Банко П. Банков, Петър Андасаров, Георги Христов, Румен Балабанов, Венко Христов, Бойко Ламбовски, Йордан Ганчовски и много други.

Когато задължителните бригади отпаднаха, Черняков предложи на ръководството на Централния студентски дом, срещата в Несебър, за 15 дни, да се превърне изцяло в литературно-творчески семинар. По-късно, пак по негова идея, този семинар прерасна в Международна студентска литературна академия „Аудитория”.  Той често, полушеговито-полусериозно, я наричаше - Студентско литературно килийно училище „Аудитория”, Подписа се договор с Литературния институт „Максим Горки”, в който на реципрочни начала студенти от там, вземаха участие в работата на нашата Студентска литературна академия в Радва, а български студенти  присъстваха на семинари в „Максим Горки”. През 1988 г. в Равда сме посрещали Евгений Сидоров, литературен критик и учен, тогавашен ректор на Литературния институт „Максим Горки”  в Москва. Първите чуждестранни участници в Международната студентска литературна академия „Аудитория” бяха Вадим Степанцов, Денис Новиков, Виктор Кулле, Модрис Аузинш и др. Въз основа на подписания двустранен договор през май-юни 1990 г., 12 дебеляновци участваха в семинари и литературни четения в Москва и Мурманск. Те заминаха с техните ръководители Георги Христов, Банко П. Банков и Бойко Ламбовски, като в нея влизаха студентите Владимир Старирадев и Анатоли Илиев - белетристи и литературни критици, Ивайло Кицов - журналист, поетите - Елена Грозданова, Магдалена Костова, Мария Гюрова, Аксиния Михайлова, Валери Димитров и Нели Кръстева - фотограф-художник.

На следващата година започна партньорството на Дебеляновското общество с младата литературна смяна на Македония. В поетичната среща „Млада Струга” участваха Анатоли Илиев, Елена Грозданова, Валери Димитров, а след това в Равда дойдоха Гордана Стойковска, белетрист, председател на „Книжевна младина” на Македония, заедно с поетите Сашо Гигов и Сузана Фиданова, Трайче Кацаров, поет и белетрист, драматург на театъра в град Щип, Тодор Йовчевски, поет и белетрист от Битоля, Борис Чавковски, поет и телевизионен водещ, проф. Венко Андоновски, литературен критик, преподавател в университета в Скопие и др. На пҐ другата година повече от 20 млади автори от Македония са участвали в семинари и литературни четения в Равда, Несебър, София, Копривщица и т.н.

Докато съществуваше Международната литературната академия „Аудитория”, в семинарните занятия са участвали с творчеството си общо около 50 чуждестранни студенти, заедно с техните ръководители, и над 20 изтъкнати български писатели - членове на Съюза на писателите като консултанти.

Едва ли бих могла да изброя всичко, което през тези години, в които работех с Черняков, успяхме да направим. Ще спомена само шестте студентски творчески общества, които учредихме и регистрирахме в съда като студентски сдружения с идеална цел. Това бяха: Български студентски писателски съюз, Студентски преводачески съюз, Студентска агенция за журналистическа информация и реклама, Студентско дружество за екология, изкуство и фантастика, Студентско дружество за история, етнос и  култура,  както и Клуба на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов” (като юридическо лице). Тези шест т.нар. „съдружници” бяха обединени в Студентска къща „Аудитория” - дружество, регистрирано по Търговския закон и, които имаха намерение да издават свой алманах „Аудитория”.

През 1983 година за първи път се запознах с Георги Христов - тогавашен организационен секретар на СБП. Беше времето преди Семинара на младите литературни работници в Кюстендил. Той покани Черняков да им помогне за картотекиране на участниците и за други организационни дейности по семинара. Черняков ме препоръча пред  Георги Христов да им помагам и аз. Три дни в салона на СБП посрещахме хора от цяла България. После заминахме за Кюстендил. Там Георги Христов бе ръководител на Щаба на семинара, а аз бях една от неговите помощници.

Беше висок, елегантен мъж, пушеше лула с прекрасен ароматен тютюн. Високоинтелигентен. Пишеше стихове. Бивш дипломат. Бил е завеждащ Консулска служба в САЩ. Владееше перфектно английски език. В негов превод от английски през 1982 година излязоха стиховете на Амрита Притам, събрани в книгата „Капки светлина”. Работил е в Софийски окръжен съд, в Министерство на външната търговия, в Министерския съвет, в Министерството на външните работи. Преди да дойде при нас е бил отговорен секретар на в. „Литературен фронт”, главен редактор на главна редакция „Международна дейност” и на програма „Орфей” към Комитета за радио и телевизия, главен редактор на в. „Знаме на мира”. Знаеше всичко за всички, които работеха и идваха в Съюза на българските писатели. Дясната ръка на Левчев. Винаги бе спокоен, сдържан, умерен, уверен. Увлекателно разказваше най-различни интересни спомени, истории и случки, които е преживял, докато е пътувал по света. Обичах да го слушам. Към мен бе много добре разположен. Когато влизахме в кабинета му в Съюза, винаги ми целуваше ръка.

Веднъж  с Черняков пак отидохме по работа при него. Както винаги, настанихме се удобно на канапето. Беше станало нещо като традиция, когато отивахме там, преди да започнем да говорим по същество, Георги Христов вдигаше телефона и поръчваше от кафенето на Съюза да донесат кафе и бял ром. Този ден не беше по-различно, но усещах някакво приповдигнато, притаено настроение у него. Само след няколко минути сподели, че току-що са му донесли сигналния брой на сборника „Поезия”. Показа ни го и ни  прочете  много изразително, стихотворението на Левчев „Мъгла”. Страшно много му харесваше. И наистина бе хубаво. Каза че Левчев е голям поет и това стихотворение е нов етап в неговата поезия - още по-дълбоко, още по-всеобхватно. Разказа ни, че в САЩ изследвали 40 души, които лекарите възстановили от клинична смърт и ги разпитвали какво са чувствали, когато изпадали в кома, и когато се възвръщали към живота. Всички разказвали едно и също. Чувствали, усещали, сякаш със страховита скорост пътували в тъмен тунел и тук-там проблясвали в тъмнината светлинки. А след това, със същата космическа скорост, се движели обратно. Според него това е основата, върху която е стъпил поетът, за да напише стихотворението „Мъгла”. Черняков пък отвори сборника на стихотворението на Георги Христов и го прочете. Каза му, че е свалил температурата в него. Георги Христов спокойно му отвърна, че щом чувства, че е така, значи е така.

Оттогава Георги Христов стана наш приятел и редовен консултант-ръководител в бригадите-семинари за проекто-ръкописи в жанровете поезия и превод. Идваше с нас в студентския лагер „Христо Ботев” в Несебър, докато имаше такива бригади и семинари. Самият той беше роден в Несебър. Там, между бунгалата, срещна и бъдещата си съпруга, с която го запознах лично, тъй като беше в неговия семинар. Винаги с готовност се съгласяваше да бъде и консултант-ръководител в Националните студентски литературни конференции в София. Ръководеше студиото за  „Художествен превод” към Кабинета „Димчо Дебелянов”. За съжаление Георги Христов почина през май 2001 г.

Повечето от студентите, които посещаваха „Димчо Дебелянов” виждаха моята къртовска работа, но не се интересуваха и впечатляваха кой знае колко. Мислеха че затова ми плащат. Напротив. Истината бе, че Студентският дом, в първите години, не ми плащаше никакъв хонорар. Работех без пари, на доброволни начала. От 13-те години, в които бях там, само за 5 години ми издадоха документ, за признаване на трудов стаж. Останалото е било без пари, на епизодични хонорари. След години това ми се отрази негативно при формиране размера на пенсията ми. Изгубих 8 години трудов стаж. Но тогава не мислех за това.

В края на всяка година с Черняков организирахме Национална конференция на студентските литературни клубове от София и страната, която завършваше с тържествен прием в ресторанта на Съюза на писателите, на ул. „Ангел Кънчев” 5, по случай 8 декември - международния студентски празник. На тези творчески срещи  канехме не само цялото ръководство на Съюза на писателите, но и ръководството на Софийския университет „Климент Охридски”, ректори на други висши учебни заведения от страната, декани, професори, преподаватели, известни личности, служебни лица от ЦК на ДКМС, директорът на Студентския дом, организационни работници и пр. Това събитие се беше превърнало в традиция. Винаги срещите започваха с встъпително слово на председателя на Съюза към студентите, а завършваха с голямо литературно четене на младите писатели като поздрав към ръководствата. Понякога накрая имаше и танци.

В „Бележник” № 1 съм си водила бележки  във връзка с конкретен празник на студентите. Може би съм го записала,  заради едно много важно събитие, което се е случило в тази вечер. Струва си да го споделя.

„4.12.1983 г.

Днес от 19 часа ще се състои традиционната среща в Съюза на българските писатели по случай 8 декември - празника на студентите.

В 17,30 часа бях там, защото Черняков ми беше казал да отида по-рано. Него го нямаше. Управителят на ресторанта на Съюза отключи входната врата и заедно с Васил Ангелов, студент от Пловдив, който беше пристигнал по-рано, влязохме вътре. Черняков до 18 часа не дойде. С Миньо (управителя) започнахме да пускаме по списък прииждащите пред сградата студенти. Черняков дойде и събра ръководството на Кабинета да им даде задачи за вечерта. Мен ме сложи на един стол и каза да не мърдам от там. Чакахме до 19,30 часа, когато се появиха и официалните гости. Салонният управител по протокола беше разпределил местата на гостите, кой къде да седне, но Левчев в последния момент ги размести и седна от страната на комсомолските работници. До себе си сложи Черняков, който водеше вечерта,  а до него - Станка Шопова. От нея нататък - Близнаков, Вера Мутафчиева, Лъчезар Еленков, Попиванов, двама професори от Софийския университет, доценти, преподаватели, писатели, членове на Кабинета на младия писател към Съюза на писателите, членове на Клуб „Васил Воденичарски”, художествени ръководители от страната и пр.

За първи път виждах отблизо Станка Шопова. Има гладко лице, тъмна коса и черни очи, с дълбок поглед. Няколко пъти погледите ни се срещаха и винаги леко й се усмихвах, за да ме запомни поне по физиономия. Черняков ми беше казал, че искала да се срещне с ръководствата на Кабинета. Дадоха й думата. Тя говори за срещата, за Х-ата конференция на младите писатели-студенти, спомена за новия директор на Централния студентски дом на културата - Генадиев. После започна да говори за Черняков, за неговата дългогодишна и всеотдайна работа с младите. Накрая обяви наградата „Кирил и Методий - Първа степен”, която му се присъжда, като прочете Указ на Държавния съвет за награждаването му, подписан от Тодор Живков. Закачи му ордена с голямо уважение и радост.

После говори Черняков, благодари за голямата награда на правителството, благодари на Станка Шопова, като подчерта своята радост от факта, че някога, като ученичка, той й е връчвал награда за  поезия по време на Литературните празници в Сливен, а сега, след толкова години, има честта от свой възпитаник да получи такава голяма награда.

После стана Левчев - и той също като Станка Шопова се развълнува, говори за положителния герой в съвременната литература, даде пример с героя на социалистическия труд, построил 150-метров комин (Георги Карауланов), и понеже с още няколко работници не го завършили за Нова година, останалите членове на бригадата им изпратили бутилка шампанско на върха, защото те там я посрещнали - работейки. После премина към Черняков като също го посочи за пример на положителен  герой, който мълчаливо, трудолюбиво и всеотдайно 30 години работи с младите, помага им в тяхното поприще. Говори за Владимир Башев, за времето, когато са били тримата приятели още от Русе и спомена, че ако той  (Башев) беше още жив, сигурно щеше сега да е председателят на СБП, а не той. Нарече Черняков „рецидивист”, в добрия смисъл на думата, защото никога не е мислил за себе си. Навлизал е винаги в най-трудните битки с живота, сякаш сам ги търси. Спомни си, че преди години се оплаквал от болно сърце. Отишъл да се прегледа в Правителствената болница. Когато минавал по коридора, на дъното му забелязал Черняков, който лъскал с голяма, мощна машина новата мазилка. Тогава скъсал изследванията на докторите и си казал: „Не си болен, Любо, отивай да работиш!” Спомни си и, когато едно време, в Русе, са започнали заедно своята литературна дейност.

Когато привърши, за голяма изненада на Черняков, Левчев извади от джоба си и му връчи ордена „Никола Йонков Вапцаров”. Тогава Черняков едва можа да стане от стола и да се задържи на краката си. Беше пребледнял от изненада и гледаше непрекъснато надолу. Връчиха му и статуята на „Нике”, излята от гилзи на куршуми. Левчев продължи като каза, че преди два дни са се върнали с Лъчезар Еленков от среща с писателя Янос Рицос, на когото също са връчили наградата „Вапцаров”. И понеже Рицос не бил добре, не можел да ходи и трудно говорел, с мъка изказал благодарността, че му дават такова високо отличие с лика на неговия брат по душа, неговият велик пример - Вапцаров. И се разплакал. След тези думи на Левчев проф. Иван Попиванов се обади: „Да, ама Черняков не се разплака”. Видях как Станка Шопова стисна ръката на Черняков и му каза: „Моля ви, не отговаряйте”. Явно фланга на професорите също беше изненадан от това отличие и не закъсняха провокациите.

Последва много дълго литературно четене на възпитаниците на Кабинета „Димчо Дебелянов” и Клуба „Васил Воденичаски”. Чак до един през нощта. Срещу Левчев седеше Надежда Караджова от Благоевград, която започна да го напада по женски. Горкият, едва издържаше. Георги Христов дойде да ме попита коя е тя. После отиде и му пошушна нещо на ухото. Последваха танци. Много от студентките мечтаеха да потанцуват с Левчев.

И така, в един през нощта, приключихме. Всички се изнизаха много бързо. Останахме последни с Черняков. Той отиде да си вземе палтото, а аз трябваше да прибера всички неща: списъци, списания, статуетката „Нике”… Някой я беше преместил на крайната маса в ресторанта, до вратата. Взех я, но тя тежеше повече от 10 килограма. Помислих си как ли ще я отнесем с останалия багаж. Черняков дойде и му казах да внимава да не я изпусне, че е тежка. Беше пил много малко тази вечер, но от всичко, което му се случи, беше като пиян. Върнахме се да благодарим на персонала и да им кажем довиждане. Излязохме. Навън вече нямаше никой. Тръгнахме към „Граф Игнатиев” с надежда да хвана такси, но той се върна да провери, дали свети кабинетът на Левчев в Съюза. Явно очакваше да го види и да му каже нещо насаме. Нямаше никой. Навсякъде беше тъмно. Имах чувството, че е употребен и изоставен. Поне можеше Левчев,  в тази паметна за Черняков вечер, да го покани за малко в кабинета си или да го откара със служебната кола до тях. Нали са приятели? Спряхме такси и той ме изпрати до вкъщи.

Така завърши нощта на награждаването и празникът на студентите, през 1983 година.

Всеобхватна и трудна за организация беше и работата по реализацията на годишната Национална литературна конференция. От ранни зори до късни вечери с Черняков съставяхме планове; концепции; финансови искания за подкрепа от държавни институции; пишехме писма до художествените ръководители на студентските литературни клубове от страната; писма до Окръжните комитети за отпускане на средства на техни представители; покани до официални лица; съставяхме многобройни варианти на списъци на студенти за четенето, на художествени ръководители, на писатели; варианти на програми; обмисляхме кого, откъде и как да поканим; на тези, които идваха от провинцията уреждахме настаняването им в  Студентски град; командировъчни  и хиляди други малки и големи задължителни подробности.

През 1984 г. трябваше да се състои VI републикански фестивал на художествената самодейност. По този повод в „Бележник № 1″ от  23.05.1984 г. съм записала:

„Много пъти съм си мислила, че за Черняков буквално важат думите от стихотворението „Жив съм” на Веселин Ханчев „нажежено е до бяло, всичко в мен”. Впрочем, той често го цитира в разговорите с други хора. И не само него. Цитира и Вапцаров, и Дебелянов. Но… този ден, сутринта, Черняков замина за Плевен. Понеже има изключително чувство за отговорност, общественост и дълг, не можа да откаже на Хинко Георгиев, когато му се обади по телефона и го помоли да отиде до Плевен, тъй като имали среща с Петко Братинов и те искали той да го представи. Петко Братинов Черняков познава, както той казва, от преди 18 години. Приятели са. Следи развитието му като поет. Освен първата рецензия, която е била от 34 реда, Черняков си е записвал и своите наблюдения от негови стихове и след това. Оказва се, че това, което му е казвал тогава, с времето се е потвърдило. Предишният ден минахме по книжарниците, за да потърсим стихосбирките на Петко. Трябваше да ги изчете и да си направи рецензиите за представянето. Намерихме ги в книжарницата на „Български писател” - „Привлечен от свещта”, 1982 г., на издателство „Български писател”  и „Насаме с далечината”, 1983 г., на издателство „Народна младеж”.

Имахме много големи проблеми и опасни положения за провал, свързани със Шестия републикански фестивал на художествената самодейност. Това е преглед на литературното творчество на членове от литературните клубове в страната четири години назад. От фестивал до фестивал. Проблемите за провеждането на този огромен литературен форум бяха свързани по-специално с ръководството на Центъра за художествена самодейност, което искаше да си измие ръцете като покани всички наградени по жанрове, заедно с писателските журита, в зала „Фестивална”. Набързо да се изчетат докладите и на другия ден до обед да се приключи. Така щяха да се избегнат разправиите с отделните недоволни творци. За ръководството на Центъра, е безсмислено да се правят семинари с участници и с писатели.

Оказа се, че няма достатъчно пари за заплащане на хонорарите на журитата. Освен това, когато Черняков предложи на Теодосиев (служител и отговорник за фестивала от страна на Центъра за художествена самодейност) да чете като консултант публицистиката, той махна с ръка и каза: „А бе, виж там, ти знаеш, нали познаваш хората, драсни няколко реда вместо мен”. Цялата работа е Черняков да свърши черната работа, да изчете публицистиката, да му я журира, да поеме отговорността пред хората, които са дали творбите си, да се обяснява с тях, след това да му напише рецензията, и накрая да му плати 300 лева за работата, която той уж е свършил. Освен това, когато говориха с Черняков за семинарните занятия на другия ден  от фестивала и Черняков се изпоти да му обяснява няколко пъти каква е ползата и смисълът на тази среща - между участниците и писателите, които са им журирали творбите, - той каза, че нямало помещения за такива семинари. Нямало пари за хотели, командировки, дневни и т.н., освен това не можело за писателите да се прави изключение, тъй като и другите колективи също имали развити системи и щели да се обидят. Въпреки огромната енергия, която изразходи Черняков в този труден и сложен разговор с Теодосиев, не се достигна до никакъв резултат. Тогава реши все пак да покани писателите на среща с участниците в Студентския дом. Трябваше да пита Генади Генадиев. Трябваше писма за наеми, за прехвърляне на средствата от Центъра  - за журита, да се изплащат от счетоводството на Дома. Едновременно с това, търси консултант-писателите, които вече си бяха определили наградените. Притесняваше се, че Николай Петев все още не се е върнал от чужбина и няма неговата класация. Обясняваше на всеки писател поотделно какви са изискванията за рецензиите, до кога да ги предадат и пр., и пр. подробности. Беше полудял. Страх го беше да не се провали фестивалът, макар че това беше работа по обем за цял институт, и не можеше да се свърши само от трима души - Боряна Правдева - зам.-секция „Литература” към Центъра, Георги Черняков - организационен секретар и аз - технически секретар.

Материалите бяха много. Над 2000 души се представяха със свои творби. Още не сме направили сводката по жанрове и страници (не зная дали ще имаме време за това). Обемът беше огромен. Притеснението на Черняков идваше и от друго. Много от хората по окръзи не бяха си изпратили нещата. Имаше имена, които са с ръкописи и книги, а не фигурираха в протоколите. Имаше хора, които той е чел с чудесни произведения, а бяха изпратени сякаш нарочно - най-слабите. Никой не беше спазил регламента. Никой не беше пратил по 3 пълни екземпляра. Оставаха сборници и не изчетени материали в доста жанрове. Като прибавим и положението на Боряна Правдева след смъртта на Янаки Русев (нейният любим), което й блокираше работоспособността; това, че Черняков трябваше да изчете и своите материали за журиране на Представителен кабинет „9-ти септември” - на Христо Ганов; плюс публицистиката на Теодосиев; плюс сборници и останали материали като папката на Разград - „Творчество за деца”; като се има предвид и хората от Кремиковския клуб, които го преследват навсякъде и няма мира денонощно от тях (особено от Тодор Добрев и Капчин), понеже, освен фестивала, от Центъра му натрапиха да им оправя батаците и да ги спасява от дългогодишните им травми и раздори; да пише рецензии; да подготви на Боряна Правдева доклада; да направи разбивките на хонорарите за журитата срещу всяко име - какво количество е изчетено, колко рецензии, колко страници, по коя точка от тарифата и т.н., и т.н., си мислех, че толкова много неща не могат да се свършат от обикновен човешки мозък, без да прегрее.

Забелязала съм, че навсякъде му изстискват мозъка и енергията. Така е било и при директора на Студентския дом - Семерджиев. Въз основа на Черняковата концепция, той си е направил разработка и предложение за естетическо възпитание на младежта и го е подписал със собственото си име.

Ивайло Билярски, другият директор на Дома, също му изтиска мозъка до максимум в продължение на две години. Открадна му идеите и като го преместиха в МНП, отдел учащи, започна да предлага неговите концепции адаптирани за училищната сфера. Освен това, с цялото си нахалство, предлага как да бъде реконструиран Домът, с думите на Черняков, само че сега излизат „уж от неговия мозък като негово предложение”. И продължава да идва в Студентския дом, да слухти и да се интересува, какво става с Кабинета, да предлага познати и на двама ни с Черняков неща, уж се ядосва, че все още нищо не е направено… Ама че дебелокожие! Ако ли не и нещо друго.

Докато Черняков работеше в списание „Художествена самодейност” като зам.-главен редактор, главният редактор Димитър Гонов му е искал предложения за разширяване и ново конструиране на списанието. После отделни неща е започнал да пробутва от негово име. Добре, че Черняков се е усетил навреме и е престанал да настоява и да дава идеи. Сега, след като е напуснал списанието, всичко онова, което е казвал някога да се направи, Гонов го прави от свое име и държи то да му бъде признато.

Генади Генадиев - нищо че му е възпитаник - също изстисква мозъка му. Не само за конструиране на Клуба, но и за цялостната структура на Студентския дом. Колко разработки, колко предложения, колко варианти на структура на Дома и на новото национално обединение, което включва всички съществуващи сега и до сега Кабинети и клубове на студенти, разработки и на другите жанрове на художествената самодейност в Дома - хора, ръководители, отношения, дипломатически ходове, и всичко това във вид на стотици, а може би и на хиляди страници, събрани в многобройни папки, съм преписвала многократно на пишещата машина от ранна сутрин до късна вечер, без да ми се плати нито един лев. Впрочем, това ми беше познато още от времето на Лиляна Стефанова, която, без една стотинка, осем години ме караше да й преписвам всички книги (по няколко пъти, заради многобройните й поправки), за времето, когато работех в списание „Обзор”. Явно това е някаква безнаказана мания на некоректните началници, да експлоатират по-слабите и беззащитни техни служители, които не могат да се защитят и да нададат глас, понеже много лесно може да им се отнеме хляба като бъдат уволнени.

Тези неща са „дребни”, но когато имат значение за потърпевшия човек, се помнят и споменават дълго. Дори  цял живот.

В тази сложна плетеница от хора и отношения, ние, с Черняков, сме сами. И двамата имаме трудни и тежки семейства. И двамата сме без работа. Аз напуснах списание „Обзор”, той напусна списание „Художествена самодейност”. Но всички хора, които ни експлоатират от сутрин до вечер и ни ангажират съзнанието да мислим как да се измъкнем, за да не попаднем в техните клопки, не ни питат с какво се прехранваме, от какво имаме нужда. Гонят единствено собствените си интереси. Примерът е пресен - повикването му в Плевен - по спешност. Да. Но защо не му плащат пътя? Освен това го притесняват една седмица предварително да не би да не отиде, защото това е Петко Братинов. Като добавим малкото оставащо време до откриването на фестивала и огромната работа, която го чака, изпадаме в ужас, че ще се провалим и няма да се справим. От друга страна Черняков знае колко Братинов е честолюбив, и че ще му се разсърди, без да приеме каквото и да било обяснение. Накрая се оказа, че те всъщност не го викат чак толкова заради Петко Братинов, а да отиде при тях, за да си говорят за фестивала - да му кажат да ги направи „Представителни”. От ОК им били дали къща за Клуба. Трябвало да защитят доверието им. Как ще стане това? Нямат развити клубове по жанрове, нямат достатъчно материали. Тези, които са получени в Центъра са малко, не дават представа за клуба им. Писателите, които са журирали техните материали, не са им дали нито една награда. Това значи, че изобщо не могат да се класират камо ли да вземат категория „Представителен клуб”.

Все пак, Черняков успял да пристигне навреме на срещата с Петко Братинов.

Като се върна се видяхме и той въодушевено ми заразказва за нея. Извади от куфара си тефтерче на нашия Кабинет. Донка Ганева, организационен работник в Дома, ни направи няколкостотин бройки елегантни тефтерчета, заедно с красиви сини папки, отвътре с образа на Димчо Дебелянов и подписи на писатели, учредители и членове на КМПС, за 25-годишния юбилей, който се отложи. Та… вади тефтерчето и ми чете бележките, които си е водил докато е чел  книгите на Петко Братинов във влака. Беше доволен, че ги е направил. „Аз си пиша книга за Петко. - каза ми той. - От това, което съм му казал някога, няма да се откажа. Голям поет е. Виж, отгърни само тази книга”. Вземам несмело и отгръщам първата страница. Виждам листче с молив и негов почерк „Насаме с далечината” или „носталгия по пламъка”. „Но това „носталгия по пламъка” е много хубаво, направо е заглавие на стихосбирка”. - казвам. - „Той го има вътре като стихотворение, - отвръща ми Черняков. - Отгръщай навътре. Виж!” Чувствам че иска да разбере моята реакция от това, което е направил вътре. „По-навътре” - ме подканя. Отварям по-навътре и виждам - книгата е нашарена с неговия молив, все едно, че е правил лабораторна работа на някой студент върху ръкопис. Поглеждам го въпросително, а той се смее. Зачервените му, подпухнали от преумора очи, заискряват: „Не посмях да му искам автограф на тази книга. Щеше да види бележките ми. Щях да го обидя”. Спирам на стихотворението „Горчиви облаци над мен”. На едно място Петко Братинов казва: „Трябва сам да препусна към края!…” Черняков го е извел с молива и е написал на бялото поле: „писателски (артистичен) нимфоманизъм!” На следващото е оградил и зачертал с молив като ненужно, излишно „Обичам тялото ти гъвкаво/но тялото не стига./ Ти можеш да танцуваш в храма,/ но не можеш да останеш. /Завинаги не можеш да останеш/ пред иконите на моята обреченост”. Пак е сложил на бялото поле „артистичен  нимфоманизъм”. На „Не мога да те мразя аз” е написал - „Аз”-ът на поета е толкова силен, че е излишно местоимението „аз”. Тук си вдигам главата и се засмивам: „Точно така учиш и студентите. Къде са студентите - къде е Петко Братинов?”. „Чети, чети по-нататък”. По-нататък: „Но аз ще ти простя!”… - зачертал удивителната и продължил с молив „защото”, вместо думата, която е сложил Братинов - „потъвам” в стиха „И аз потъвам в нея”, той е сложил „И аз живея в нея”. На стихотворението „Изящен лъч през есента” на стиха „Но жалкото е само, че не вярвам във Христа”, е заменил и станало „Без да подозират, че не вярвам във Христа”. По-нататък в „Свидетели на преживяното” вместо „Заспиват старите елини”, го е поправил на „Заспиват мъдрите елини”. В поемата „Синът ми по следата на кръвта” е направил също няколко поправки. Вместо „Видните нищожества” е сложил „всякакви нищожества”. Към края поемата е почти цялата нашарена. Отстрани на стиха „Лъвът не се привежда от безсилие”, е сложил дообяснение със стрелка „когато се привежда - също може да не е от сила”. На „И не от смелост лае/ всеки пес”, е сложил дообяснение със стрелка, (когато не лае, също може да не е от: смелост, страх, безсилие).

Най-много ми говори за последната поправка. Тя му е направила най-дълбоко впечатление: „Плакал съм/ над мъртвото врабче върху дланта си.” - сложил е: „Но убиваш птицата и я гледаш в очите - природна диалектика, хармония или атавистична недостатъчност?!”

„Убива птицата - казва Черняков, като ме гледа в очите, - но сигурен ли е, че птицата, когато се прицелва в нея, го гледа в очите? И защо трябва да убива птицата, за да разговаря с нея? Той може да разговаря с нея докато лети, вместо да я убива. Аз съм за определението атавистична недостатъчност”. „И аз мисля така” - казах. Беше доволен, че сме на едно мнение.

Посягам към книгата „Привлечен от свещта”. „За тази се оказа, че не трябва да говоря - каза Черняков. - Само дето се изнервих да пиша рецензия в редакцията на Хинко, на една счупена допотопна машина. Трябваше да се съсредоточа, защото бях преуморен, не бях спал две нощи. Хинко ми говори над главата за фестивала и неговите проблеми, отвън служебната кола надува клаксона, вече сме закъснявали. „Хайде бе, братче. Тоя, мой зет няма да ни остави на мира, много е нервен. Ангажирал съм го за шофьор този ден”. Ужас, лудница, - хваща се за главата Черняков и се смее. - Вземи ги прочети  - посочва към рецензиите. - Виж там, може да съм пропуснал някои запетаи и тирета, но много беше напрегнато. За цялата тази лудница ми платиха 14 лева и ми откраднаха третия екземпляр, за да го пуснат при тях. Става дума за втората книга. Там казвам някои неща за Петко като го съпоставям като асоциация с Вапцаров, Ханчев, Левчев, който казва, тръгвайки от Вапцаров, че него няма да го вземат на ракетата, като дава чудесно описание на света оттатък, утрешният космически свят на човека. Петко Братинов обаче има свое продължение на тези мисли. Според Черняков, лиричният му герой не чака промяна. Корабът от златната планета никога няма да дойде да го вземе, защото някъде, в пространството, той вече е взривен и звездните поети са взривени на борда му. Всичко е безнадеждно. Няма нужда вече да разчита на „спешно повикване”. Останах потресена от това, което ми каза. Черняков е много умен и талантлив литературен критик. Как е тръгнал от асоциацията за тримата поети и е извел идеята на Братинов. Като чул анализа, Братинов възкликнал възторжено: „Това е откритие! Черняк, ти винаги си ни откривал! За нас ти си едно и също време. Ние идваме при тебе, получаваме от каквото имаме  нужда, ти ни разбираш и ни го даваш. Учиш ни как да живеем, а не как да пишем, защото казваш - „това ви учат в университетите. Аз не създавам таланти, нито писатели, аз само им помагам да повярват в себе си, давам им сили да се борят, да не се отказват, да не се отчайват”. След това се разпръскваме в пространството, - продължил развълнувано Петко - изменяме се, влизаме в борби и ни завладяват страсти, а когато след дългите пътища те срещнеме отново, те виждаме такъв, какъвто те помним и си бил винаги. Непомръднал. Непроменен, и това, което тогава си ни казвал, след толкова години, удивително точно и същото, го казваш отново. Ето, познаваме се от 20 години”… „А, не, Петко - обадил се Черняков - Имаш малка грешка. 1966 година за първи път написах рецензия за тебе. След две години ще станат 20, сега са 18.” „Ти с твоята точна памет само ни объркваш” - му казал Петко. „Вземи, прочети да видиш какво съм написал” - казал му Черняков…”

И Петко Братинов, и Георги Черняков, вече са преминали в отвъдното, но щом сега си мисля и пиша за тях, значи от духовна гледна точка, така трябва да бъде. Много по-късно, през 2000  година, когато започнах работа в Съюза на българските писатели и по-точно в съюзния вестник „Български писател”, с Петко Братинов станахме колеги. Беше председател на Творческия фонд на СБП. За съжаление той  почина през юни 2019 година.

Малко се отдалечих от разказа за VI републикански фестивал, но заминаването на Черняков за Плевен, се случваше точно във времето, когато след няколко дни предстоеше да се проведе фестивалът и беше важно за предаване на напрегнатата, нервна  атмосфера по подготовката му.

Благодарна съм на Бог, че ми е влял акъл в главата тогава, да отбележа в „Бележник” № 1, толкова  важно събитие като Шестия републикански фестивал на художествената самодейност. Сега паметта ми нямаше да може да разкаже всичко това с такива подробности:

„25.05.1984 г.

Бързах към дома на Черняков. Александра - дъщеря му - ми отвори и каза, че го боли крак и не може да ходи. Качих се да го видя. Беше заспал. Аля го събуди. „Какво ти е?” - питам. - „Много ме боли кракът. Пък и тази нощ до 4 часа съм правил справки и съм писал за фестивала материали. Тази сутрин навих часовниците да звънят на 7,30 и продължих да работя. Този фестивал ще ме съсипе. Слез долу, ще дойда след малко.” Долу, вратата на ателието беше отворена. Светлината, която падаше вътре, беше достатъчна,  колкото да създаде атмосфера на покой и размисъл. След малко чух стъпките му. Слизаше по стъпалата. Беше малко приведен и ходеше като замаян. Седна на миндера. Мълчахме. Чаках да дойде на себе си. Очите му пак бяха до кръв зачервени. „Вчера сутринта е била пресконференцията за фестивала. Трябва да се обадим на Боряна, за да разберем как е минала. Намалили са хонорарите за журитата. Ще се изложим пред писателите. Не можем да им платим, както им се полага. Не мога да успокоя Боряна. Викам й, отиди из стаите да потърсиш синята папка с таблиците за изплащане на хонорари. Тя мълчи. Няма да им се плаща на страници, а на рецензии - продължавам. - Доклади няма да има - ще има обзори. Всяко нещо се плаща по различен начин. За кола е едно, за рецензия е друго. Ние ще искаме да им се плати с представени от тях рецензии. Аз съм им изчислил всичко. Не се притеснявай, - й казвам, - намери книжката с таблиците да видим точките и точните суми. Има писатели, които ще напишат по 6-7 рецензии. Това са от 30-100 лева. Средното да им дадем - това значи по 50-60 лева. Заслужават. Изкарали са ги със собствен труд. Никак не е лесно да изчетеш 9-10 дебели папки с материали и да направиш оценка, да класираш. Това е много отговорна работа. Човешки съдби са вътре. И писателите го знаят.”

Боряна вече беше изпратила писмата по окръзите. Оттам трябва да определят по 7 души от наградените със златен медал да дойдат на откриването. „В неделя ми се обадиха от…  - продължава той. - „Черняк, моля те, поканете другарката… Разбираш ли, тя е в Окръжния съвет. Всички знаят, че не е никаква поетеса. Но е манячка, ще ни изпобие. Всичко ни зависи от нея. Ако не я наградите, няма да имаме средства и закрила от никъде. Какво да правя?” - Черняков трие лицето си с длани. - „Как да кажа на Тодор Янчев, например, промени това име или не давай на този клуб бронзов, а му дай златен медал? Ще се изпобият вътре в клубовете. Например от Кюстендил кандидатстват трима средношколци. Бяха в Кюстендил на Семинара на младите литературни работници. Ти ги знаеш - с Лилкина имаше още две момичета и едно момче. Ходеха заедно”. „Да, спомням си ги” - казвам, и действително си ги спомних. Все седяха на масата до входа, когато се хранеха в ресторанта и страняха от другите. Почти не създаваха контакти с писатели. Към края някъде изчезнаха. Черняков ме гледа дали си спомням наистина. Вдигам очи и му потвърждавам и с поглед. „Тези средношколци сега се явяват при големите и то конкурират учителката си, която също кандидатства със стихове - продължава той. - Получава се неудобно. Те вече наистина не са средношколци, завършили са, но по-добре е да се представят при средношколците, отколкото при големите, тъй като през тези четири години са били такива. Макар че от миналата година не са. Получава се конфузно положение, вътрешни обиди и неудобства между самите членове на клубовете. Разбираш ли?

Ходих при Генади онзи ден за писмото. Беше и Весела Христова там. (орг.-работник в Дома). Исках да го взема. Тя пак навива старото: „Защо им е писмо? След като  са служебни лица може да се вдигне винаги телефона и да се потвърди устно на Коралов, че е съгласен да участва”. „Да, може, казвам, ти си права, обаче нали там, долу, за да се преведат парите трябва в писмото да се напише банковата сметка и сумата, за да знаят къде да ги преведат. Освен това, Коралов, въз основа на това писмо-потвърждение, ще трябва да изготви заповед, че нарежда да се приведат парите на Студентския дом по еди коя си сметка.” „А, вярно”, - казва Весела. „А Генади е прав. Нали трябва да пусне заповед да изпрати човек до Центъра за художествена самодейност, за да плаща парите на място”. „Добре, - казва Весела, - Черняк, ела следобед ще го направим”. А Генади ми вика, „Черняк ела за малко в моя кабинет”. Влизаме. „Черняк, „онези” приятели пак идваха. И знаеш ли какъв въпрос ми зададоха: „Другарю Генадиев, имате ли представа, кой от служителите на Дома може да пише доноси срещу вас?” Аз изтръпнах и в първия момент не отговорих. После казвам: „Ами, всеки, който е след мен може да напише донос”. После се усетих и им викам: „Не, шегувам се. Това е работа може би на някой от обслужващия персонал.” „А не допускате ли, че може да го прави някой от вашите заместници?” „А, в никакъв случай! Те са номенклатура на ЦК. Знаят как трябва да се постъпи в такива случаи. Аз не мога да ги подозирам, даже и да е така”.

…

Тръгваме към Боряна в Центъра за художествена самодейност на бул. „Руски”. Тъкмо се чудехме дали да се качим или да я извикаме по телефона да слезе и тя излиза от Унгарския център. „Хайде бе, не ме ли виждате? Махам-махам. Закъснявате.” Сядаме в кафенето, а тя бърза да ни предупреди, че ще ни почерпи с кафе. Тъкмо се нагласихме и, хоп - Теодосиев. Влиза с материали под мишницата. „Черняк, нали ще дойдете с момичето на коктейла след започване на официалната част на фестивала?” „Да, ще бъдем, но да видим как ще се оправим с хората.” „Защо?” - пита Теодосиев. - „Ами защото първо трябва да видим с хонорарите какво ще правим. Сумата, която сте отпуснали, не стига за този обем, който имаме в действителност. Не мога да накарам един писател да прочете 15 пиеси и да му платя като за една пиеса - 15 лева. Това са обемни и трудни материали. Той може да ни осъди.” „Добре де, каква сума искаш? - пита Теодосиев. - „Аз не искам, - казва Черняков. - Направил съм поименно разбивки, кой колко е прочел. Накарал съм ги да напишат рецензии.” „Добре - казва Теодосиев, - ще видим как да изплатим още допълнително средства. Но за доклади се дава малко.” „Няма да има доклади - казва Черняков. - Само на Боряна, организационно-методически доклад ще има. Другите ще бъдат обзори. Например, Матей Шопкин ще направи обзор на поезията. Той познава повечето хора. Ще му избера по няколко неща от всички окръзи - около 30-40, да ги прочете и да напише обзор за развитието на поетичната мисъл в периода между двата фестивала. Или нещо подобно. Сам да си определи темата. Ще му платим за обзор, а не за доклад. Ще накарам например Димитър Паунов да направи обзор на белетристиката и така и за другите жанрове. И трябва да ти кажа, Теодосиев, че ако не успеете да намерите пари, аз лично ще отида и ще разговарям с Андрей Коралов за това”. „А, ще измислим нещо. Ще се намерят пари за това, ама ние какво ще дадем на хората? Утре, в други ден, Боряна ще се премести, ще стане драматург, а ние с тебе ще останем. Издание трябва, издание! - с един редактор, който да е и същевременно методист. Да ходи по окръзите. Да координира и да знае, какво става. Трябва и статут. Сега какво ще им кажеме на хората? Нищо уредено няма. Даже и средствата за такъв фестивал трябва да се поискат от Центъра. Да се направи изданието, да се публикуват най-добрите неща след фестивала, да им дадем методическа помощ, за да знаят как се движат нещата тук и обратно, ние да знаем какво става при тях. А сега връзката е прекъсната. Предишната директорка на Центъра, Ана Тричкова, нищо не правеше за литературната секция. Защото не й беше престижна. За празник и за други официални събития ще излезе някой хор или танцьори, или някоя театрална сценка ще се разиграе, а писателите? Какъв престиж могат да донесат те? Никакъв. Най-много някоя беля да направят. Каквито маняци има.” „Така е - казва Черняков, защото нищо досега в този Център не е направено за хората. И дали ще дойдат писателите? Как няма да дойдат! Като им кажем, че ще им платим. С Христо Ганов се уточнихме да издейства Синия салон в Съюза на писателите и по 10 лева на човек за кафе и коняче. Ще отидем в Съюза на заседание и там всеки ще се изкаже. Ако бъде и Левчев, ще е най-добре, но ти знаеш неговото отношение към самодейността. Тогава ще си изясним нещата и ще разберете с какви обеми се е работило и колко всичко това е отговорно…”

„29.05.1984 г.

Днес, в 17 часа, се открива фестивалът в зала „Универсиада”. Сутринта отидох в дома на Черняков. Той вече работеше. Смяташе медалите. Оплака ми се, че цяла нощ не бил спал и с всички тези клубове и произведения на автори не можел да се оправи. Дори имало все още непрочетени материали. Трябвало да ги чете. Не беше направил докладите на себе си и на Боряна. Надяваше се да приключи докъм четири часа следобед. Седнах срещу него и започнахме да смятаме заедно всеки отделен клуб - по медали, за всеки окръг - златен, сребърен и бронзов. В стаята беше така разхвърляно с книги, папки, хвърчащи листа и листчета, кламери, моливи и какво ли не още, сякаш бе минала някаква хала през нея. Седим и работим. Върви много бавно. Налага се да ровим в протоколите. Няма да успеем. Притесняваме се. До 14 часа трябваше най-късно да свърша, за да имам време да отида до вкъщи и да се преоблека официално за откриването. Бързаме, ядосваме се за всичко. Обстановката е  нервна. Тръгвам си. Връщам се след два часа и го сварвам бесен. Нищо не сме направили. Всичко по протоколите е объркано и неправилно. До последно проверяваме и поправяме…

Бързаме за откриването натоварени с торби материали, изтощени и влудени от напрежение, нерви и преумора.”

Организационната работа е неблагодарна, трудоемка и всепоглъщаща. Изпива времето и силите на човека. Изстисква го до краен предел. Тя е пагубна за поета, защото изтощава ума му. За 13 години напрегната усилена работа много пъти съм била на предела на силите си и ми се е искало да се махна. Да погледна себе си отстрани и да видя какво ми се случва. Докато работех за реализацията на другите и гледах как вървят напред, години наред бях в застой спрямо личното си творчество. Самата аз бях във възрастта за реализация, но поради непрестанната си заетост и с препълнен с организационни мисли ум, престанах да пиша. Работата изсмукваше вдъхновението ми, умората притъпяваше въображението ми и не ми оставаха сили и време да пиша стихове. Един поет не е поет, ако няма въображение. Ако вдъхновението не е освободило духа и ума му от ежедневието. Как ще напише стихотворение, ако няма въображение и вдъхновение?

Разбирах, че времето, което ми бе дадено за реализиране, изтича като пясък между пръстите и никога няма да се върне. Че изоставам от връстниците си. Това ме съсипваше отвътре. Имах възможности, които позицията ми позволяваше да използвам  за друг вид реализация, но и това не направих. Отказвах. Останах вярна на идеята, за която работех. Тя беше по-силна от мен и от личните ми планове. Тук душата ми плуваше в свои води. Тук бях необходима. Тук бях полезна за другите. Тук бях значима и уважавана, въпреки трудностите. Тук бях на мястото си. Тук кипеше живот. И то литературен живот. Такъв, какъвто дълбоко ме вълнуваше. Наистина, не се изкачвах по кариерната стълба, но духовно бях удовлетворена. Общувах с млади, ентусиазирани, талантливи хора, изпълнени с жизнена енергия и жажда за живот.  Работата ме свързваше с известни писатели, учени, преподаватели, държавни и обществени личности, художествени ръководители от цялата страна, с които контактувах по време на подготовката на многобройните разнообразни студентски дейности. Пътувах из страната…

Тези мисли и действия ми помагаха да превъзмогна вътрешната си криза, да подтисна тревогата, да остана и да продължа. Никой не знаеше истината за това, какво става в душата ми. Това беше моята най-съкровена, най-дълбока и несподелена с никого тайна.

Но да се върна отново към прочутите творчески семинари с проекто-ръкописи, които се обсъждаха на ежегодните конференции в София. От 1984 година, по предложение на Черняков, започнахме да събираме проекто-ръкописи за първи книги на студенти. На тези семинари, които се провеждаха в Студентския дом, канехме като консултант-ръководители по жанрове известни писатели, членове на СБП. Така те откриваха нови таланти и помагаха на най-добрите да издадат първите си книги в Библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”.

Поради масовия характер много скоро конференцията се превърна в национална. Черняков я нарече „Съвременност и студентско литературно творчество”. По време на нея, освен творческите семинари по жанрове с консултант-ръководители се раздаваха награди за първа книга на студент издадена от Библиотека „Смяна”. Разглеждаха се книги и на завършили вече, но редовни членове на студентски литературен клуб. Провеждаха се литературни четения в 65-та аудитория на Софийския университет. Въведе се годишен конкурс за най-добри студентски творби във всички литературни жанрове.

Навярно можете да си представите каква непосилна за двама човека работа вършехме. Разбира се, през годините, епизодично ни помагаха и студенти, както и помощник-ръководители - всяка помощ бе добре дошла.  Но студентите  бяха много заети с лекциите и не винаги, когато имаше много работа, можехме да разчитаме на тях.

Казвам помощник-ръководители, защото имаше периоди, в които Централният студентски дом хоноруваше помощник-ръководители в „Димчо Дебелянов”. По мое време участници в литературната работа със студентите такива бяха Любен Отов, след него дойде Бранимир Даскалов, после Руси Русев и накрая Красимир Петров. За жалост тези периоди свършваха бързо, тъй като много често се сменяха директорите. Поради тази причина ту имаше хонорари, ту нямаше. Несигурността в заплащането и неуредиците, помагаха те да се отказват.

Много от талантливите и известни писатели днес като студенти са минали през Кабинета и още помнят колко полезна бе тази добре организирана и работеща в полза на начинаещите студенти-писатели система, в която средната възраст на участниците беше 21-22 години. Възраст, която най-трудно се поддава на организация, която е почти невъзможно да се променя, убеждава и управлява отвън.

Голямо значение за намирането на нови таланти и за израстването им като писатели изиграха литературните конкурси в Шумен (за поезия, белетристика, критика); конкурсът за хумор и сатира „Щастливецът” в Свищов; биеналето на студентите-сатирици в Габрово (за литература, карикатура, фотоси, естрадни песни, театрални етюди); конкурсът „Жар” на литературното обединение „Васил Воденичарски” при Софийския университет с художествени ръководители тогава Здравко Чолаков и Боян Биолчев. В резултат на него се появи и сборникът „Жар”. Свое издание имаше и Шумен - „Следи от ято”. Успешно се реализираше и „Фоайе на студентите-сатирици” към Централния студентски дом на културата. Голяма роля изиграха и Дните на студентското творчество по фантастика, прогностика и урбанистика в Пловдив под патронажа на Пловдивския университет,  Мелнишките дни на поезията под патронажа на Югозападния университет - Благоевград; годишният конкурс за стихотворение на студент на патриотична тема на в. „Студентска трибуна”; ежегодният конкурс в Копривщица на името на поета Димчо Дебелянов за студенти. Повечето от участниците и наградените в други национални младежки литературни празници като „Цветан Зангов”, „Сливенски огньове”, „Пеньо Пенев” - Димитровград, „Младежки усмивки - Пауталия” в Кюстендил, в Севлиево, както и такива във Велико Търново, Харманли и др., бяха имена на студенти или възпитаници на студентските литературни клубове.

Във всички тези конкурси и издания участваха и писатели-студенти от „Димчо Дебелянов”. Студентският дом беше поделение на ЦК на ДКМС и по онова време разполагаше с автобус, който му беше зачислен, за да обслужва всички студентски състави в Дома. От театралния състав „Студентина”, до студентския танцов състав, който пътуваше по света с него и печелеше международни награди. И ние го ползвахме, за да пътуваме из страната и да участваме в младежки конкурси и фестивали. Нерядко сме се връщали от тях с награди. Със същия автобус пътувахме и до Студентски лагер „Христо Ботев” - Равда, за годишните бригади…

Не без значение бе участието и подкрепата на Кабинета на младия писател към Съюза на българските писатели, както и на Клуба на младата художественотворческа интелигенция в многообразния литературен живот. Много често координационната ни дейност бе свързана с художественотворческата работа на Съюза на българските писатели с подрастващото поколение литератори. А цялата работа по организацията за реализирането на тези събития, минаваше винаги през умовете, очите, ръцете на Георги Черняков и на мен.

Другото, с което се занимавахме и организирахме, бе индивидуалната творческа лабораторна работа. Всеки, който искаше да стане член на „Димчо Дебелянов”, трябваше да донесе творбите си при мен и след като съм подготвила имената и творчеството на желаещите кандидати, ги предавах на Георги Черняков. Той изчиташе всичко, което студентът е написал и в определен ден и час го канеше на специален разговор-консултация върху текстовете му. Обикновено това ставаше в някое уютно и тихо кафене около пл. „Народно събрание” или слизаха долу, в мазето на Студентския дом, където се помещаваше студентския Клуб-дискотека на Дома. През деня работеше като кафене, в което можеше да се провеждат и културни събития или срещи с приятели. Така кандидат-членът на „Димчо Дебелянов” и художественият му ръководител, часове наред говореха, разглеждаха материалите, кандидатът изслушваше анализа на Черняков, и накрая заедно уточняваха и решаваха с какво ще се представи на вечерта наречена „Приемане на нови членове”. Тя се провеждаше в четвъртък вечер, веднъж месечно. И мен така са ме приемали. Беше ме срам и страх да не ми се присмеят и да не одобрят стиховете ми. Кандидатите по принцип сядаха зад дълга маса покрита със зелена плюшена покривка с ресни. От притеснение изплетох доста плитки от тези зелени реснички, докато чаках да дойде моят ред. Никога няма да забравя преживяното вълнение през тази неповторима емоционална вечер.

С Черняков определяхме рецензент от вече утвърден член на Кабинета, който да защити творчеството на кандидата пред аудиторията, прочитайки своя критически анализ или споделяйки своите размисли и впечатления от представеното творчество. Текстовете по приемането размножавах и поставях по един екземпляр на всеки стол в залата. Така преди да започне вечерта, присъстващите имаха възможност предварително да ги прочетат, за да бъдат компетентни в изказванията си. След това имаше обсъждане, спорове, защита и гласуване. В залата присъстваха не само редовните членове, но и членове на Семинара, който съществуваше към „Димчо Дебелянов”, приятели, приятелки, приятели на приятелите, родители, роднини, непознати почитатели на словото, известни писатели. Ако в залата присъстваше някой утвърден писател (много често идваха бивши членове на КМПС, вече известни имена в литературата), Черняков винаги обявяваше уважително присъствието им като много важни гости на вечерта. Гласуваха обаче само редовните членове. В претъпканата зала № 1 на първия етаж на Дома, дебатите продължаваха след 12 часа през нощта и почти всеки път портиерът идваше да ни гони. Затова все се намираше някой, който събираше в шапка стотинки, купуваше бутилка вино и му я подаряваше, за да го омилостивим. Водещ на вечерта винаги беше Георги Черняков.

Работех неуморно, от сутрин до вечер, не само заради това, че в началото дадох дума на Черняков, да му помагам (винаги държа на думата си), но и заради грандиозната идея. А да работиш за идея значи да се посветиш изцяло на нея. Черняков въплъщаваше тази идея. Бореше се за нея, а аз го следвах и му помагах, доколкото имах сили, за да я реализира.

Вече знам какво значи да посветиш живота си на обществено полезна и значима кауза. За мен тя бе жива почти 13 години. Домашните ми не разбираха защо го правя. Семейство, работа, деца, майка, съпруг, дом, лична творческа реализация, кариера - всичко беше на втори план. Номер едно в живота ми беше Кабинетът „Димчо Дебелянов”. И платих скъпо и прескъпо заради това. С личния си живот и време. Дано Бог ми прости този грях към най-близките ми.

Знам че това, което се случва на всеки от нас в този живот е предопределено. Знам че щом всяко нещо има начало, ще има и край. Човешкият живот - също. Остава само споменът. Докато един ден и споменът ще изтече като пясък, и ще потъне в забравата. А забравата?… Тя е по-страшна от смъртта.

ПП: Книгата е създадена по време на извънредното положение обявено от правителството, заради пандемията KOVID-19, 2020 г.