ВИСОКО

Петя Цолова

ВИСОКО

Трудни времена настанаха:
трудови хора трябва да стават войници,
мирни хора - военни герои.
Хора на словото, спътници в живота ми,
единомишленици! Единолудци мои…
Ние оръжие за убиване не можем
в ръцете си да държим. Накъде сега?
Накъде! Дано пак до един сме в една посока -
в посоката на мира, на истината
и на доброто. И нататък пак заедно
и докрай да вървим.
И душите си да държим високо -
при справедливостта! Амин.


ЗАЩО?

И защо с малодушна надежда ние, хората,
отлагаме най-справедливия съд за делата и душите ни
все за после, за накрая, за пред вратите на ада и рая?
Защо все на Господ възлагаме справедливост да въздаде,
правда да въдвори, а ние продължаваме да вървим
препъвайки се и набързо прескачайки
толкова много грехове непростими и дела,
отровно несправедливи, по тази наша
от памтивека оставаща си все така грешна, Земя.
И се утешаваме мимоходом с мисълта,
че има кой да отсъжда, осъжда и наказва.
Има кой истината да казва, има кой да решава
кому се полага и нему да дава на богатството непомерно
коварния златен плод. И така сами се наказваме
с безличия и нещастия - век след век, живот след живот.


ЕСЕННО ПРИЗНАНИЕ

Гората пак започна да става красива -
тихи, меки пътеки, дълги, коси лъчи,
жена същинска, знае всичко си отива,
най-бързо това, дето сладко горчи…
Но къде е ръката ти да ме поведе
по пътеките стари
на онази, есенна наша гора?
Отсвистяха цъфтежи, превали, пожари,
а под стъпките шепнат неумрели листа…
И какво, че лицето ми неусетно е потъмняло,
че е отслабнала твойта ръка,
щом сърцето ми трепва, пак пожелало
с тебе да тръгнем отново пеша
по онази пътечка незабравена, стара, вдън гори тилилейски…
Всъщност в някогашната наша
и до днес неизтляла, омагьосана от любов гора.


* * *

Горят тополите, усетили голямата раздяла с лятото.
Трептят със всяка жилка на покрусените си листа.
Заесенялото небе високите им върхове люлее в своите обятия
а те печал и светлина доливат сякаш
в бездънната му синева.
И ме пронизва чувство неизповедимо
от тази съвършенна и нетрайна красота.
О, Господи, защо е толкова красив
и тъй непрежалим и свиден,
а за човека - кратък толкова, Света?


ДИПТИХ ЗА ЛЮБОВТА

ТОГАВА

…А тогава бяхме толкова близо до Рая,
че през оградата му, пазена завистливо
от погледи коси,
прескачахме вътре, без да му мислим,
и боси, нагазвахме в медената река.
А Господ само въздъхваше сякаш,
поклащаше мълчаливо побеляла глава
и вдигаше над нас опрощаваше
всемогъщата си ръка…

СЕГА

Населихме със тебе тази къща в планината
с целувките ни, със тъгата ни,
и с шепота ни мек.
И ето, пълна е и днес догоре тишината й.
А от нетрайните ни часове,
тук приютявани закратко някога
и досега се внизва в душата
един като рапира тънък ек.

——————————

ОТРОНЧЕТА

——————————

* * *
Към какво вървиш, днешно човечество?
Кога и ще дойде ли някога времето,
Светът ни човешки по-слънчев да стане?
Земята под Слънцето да засвети:
за всички земни хора - безценно едничка,
еднакво топла и щедра за всички?


* * *
Дали възхитително удивителен,
или тревожно предупредителен,
към всеки днешен човек
е този, третият знак, сурово изправен
в изписването на нашия XXI-ви век?


* * *

…И продължавам все така да изпращам
моите книжни лястовици по въздуха.
Само дано са достатъчно силни и бели,
за да могат надежда да вдъхнат те
и на хора обезверени. Мирна трева
да засеят над стари траншеи.
Че има живот и любов да напомнят
на души опустели.


* * *

Дори и най-страшната болест на този свят -
отчаянието, се лекува и в нашия ден, модерен и нов,
пак с онова лекарство прастаро,
наричано обич. Или любов.


* * *

От този свят всеки си тръгва
без нищо - с празни ръце.
Но едни оставят след себе си
много на живите.
Други, дори спомен за себе си - не.


* * *

Поезийо, ти си единствената територия, в която
лъжата никога да пусне корен не успява,
защото там тя като плевел,
пръкнал се сред цветя, проличава.
А онзи, който без талант иска
да яхне стиха като кон крилат,
за да го възнесе този кон към известност и слава,
неизбежно завинаги той в най-ниското долу,
сред крайпътния буренак си остава.


* * *

Добрите мъже
се превръщат накрая отново в момчета.
И във всяка жена
започват майка си сякаш да виждат.
А лошите стават накрая още по-лоши
и започват първо жените, а после
и целия свят да ненавиждат.


* * *

Часовникът на битието ни
неспирно, безразлично трака и е готов
със сивота да ни затрупа като с пясък,
ако по пътя си във стъпките на обичта
не стъпим и по пътеката й трудна,
пареща и свята, докрая не вървим.
А може би и по-нататък?
Зад онзи неизбежен праг
между небето и земята. Праг,
който цял живот ни чака - неразгадан.
Непредвидим.


* * *

С късмет родена съм навярно.
От своите родители научих рано,
че ако хлябът си със собствен труд изкарваш
няма никога той да ти загорчи.


* * *

Тази моя душа! Започна и тя,
да ми мърмори понякога,
че била вече тъй уморена.
Но, слава Богу, не мога да й повярвам аз,
щом си остава все така - непримирима.
Непримирена!