Васил Иванов

ЕТЮД ЗА КАВАЛ И ОВЦА

На замъка, в най-източната кула,
Принцесата държи бинокъл стар.
Използва го, откакто бе дочула
тя медния кавал на млад овчар.

Очите й, вторачени и двете,
от месец неотлъчно го следят,
как всеки ден изкарва той овцете,
строявайки ги бодро да пасат.

Ухажвана от знатните ергени,
отблъснала бе не един от тях,
На фръцлата изобщо не й дреме.
С овчари връзката е тежък грях.

Преглътна гордостта си на девойка,
в писмо изля си чувствата - пожар.
Към него припна вярната й дойка,
тук в ролята на таен емисар.

,,Любими мой, - започваше писмото. -
навярно ще ме сметнеш за нахал!
Безумно влюбена съм в теб, защото
плени ме ти с вълшебния кавал!

Когато те съзрях през окуляра,
сърцето ми направи пирует.
Устата ми пресъхна кат Сахара.
Дори се скъса тесният корсет.

Прекрасен повелител на овцете,
ах, как мечтая да ме утешиш!
Любовно да ме приютят ръцете,
с които вечер млякото доиш…”

И цели страници, тридесетина,
Принцесата изписа в този дух.
Хартията бе розова и фина,
дори прозрачна колкото тензух.

Изпусна си късмета и не свари
да стане, значи, следващия цар…
С хартията си свиваше цигари
доволен неграмотният овчар.

ЖЪЛТ КАРТОН

Завърнал се изкалян, мокър, гладен,
пребродил с пушка сума пущинак,
съседът Кирчо, мечешки грамаден,
прекрачи през семейния си праг.

Под вежди го фиксира кака Мича,
а погледът й дупчеше бетон:
- То, твоето, на нищо не прилича! -
проскърца тя през зъби с леден тон. -

Къде се губиш, трети ден те няма?!
Извадих, рекох си, и аз късмет.
Помислих, паднал си във вълча яма.
Приготвих си и черен тоалет.

Ловците носят зайци и фазани.
Лисича кожа - чакам я с копнеж!
А гледам, че виси ти от колана,
един нещастен, скапан таралеж.

- Намери да врещиш сега пък точно! -
отръска Кирчо калните крака. -
За майка ти утрепах го нарочно.
Прекрасно ще й служи за яка!

НЕЗАМЕНИМ

За селото ни беше Божи дар.
До двайсет даже можеше да смята.
Панкрати - най-коравият пъдар,
владетел на бахчите и лозята.

Той кучетата биеше по нюх.
Усещаше къде ще се тараши.
Придвижваше се тихо, като дух,
и сгащваше каръците апаши.

Там всички се подмокряха от страх,
(бе много як и справяше се соло)
че следваше дежурният пердах -
по двайсет мокри пръчки там… на голо.

Не водеше при кмета заловен,
,,присъдата” на място щом приложи.
Узнавахме го следващия ден,
че пъшкаше загънат в овчи кожи.

А в кръчмата бе почетният гост.
Тук виното се пиеше с паници.
И следваха до късно тост след тост,
мезета блажни, песни, ръченици…

На поста си Панкрати бе велик!
Той, символът на мощ, първична, мъжка,
единствено в едно се провали -
жена си не уварди, да не кръшка.

ОТНОСНО САПУНКИТЕ

В един Хладилник - строен, лъскав, бял,
бе влюбена отрудената Печка.
За нея бе кумир и идеал,
но айсбергът я гледаше с насмешка.

По нея имаше ръжда, петна
и тенджери потропваха с капаци.
Такава беше… трътлеста една.
За ниско потекло все явни знаци.

Пералнята му хващаше око.
Как само си въртеше барабана!
А с тази центрофуга… сто на сто
фреонът му подскочи до тавана.

Но тя не му отвърна ни веднъж.
Какъв позьор с магнитчета рекламни!
Защо ли й се прави тук на мъж?!
Търбух за зарзавати и салами.

Да бъбри, бе готова до зори
с любезната добра Прахосмукачка.
От нея, значи, нищичко не скри
клюкарката прислужница чистачка.

Тя опит притежаваше богат,
готова с информация да смае.
Широкия видяла беше свят -
свободно шеташе из всички стаи.

Хладилникът душевно бе разбит.
Компресорът му гръмна като мина.
Изскочи там фатално важен нит
и ето, че горкичкият загина.

А Печката направо побесня.
Чак фурната й страшно взе да пуши
и с кабела си, истинска змия,
Пералнята понечи да удуши.

Накъсо нещо даде в този миг
и изгоряха всичките котлони.
Любимия си, след последен тик,
в небитието скоростно догони.

- Това си е готов сценарий цял! -
усети Телевизорът изгода. -
Почти по Шекспир! Хитов сериал!
И с минимум хиляда епизода!

ПОМЪДРЯВАНЕ

Когато е зелен мъжът и млад,
се бори със словесен водопад.
Главата си над него да надига,
с желание консенсус да постига.

Какъв наивник милият е той,
че пуска се в неравния двубой!
Ушите му геройски са поели
от хилядите мощни децибели.

Излишен става тук в един момент
поредният железен аргумент.
Без логика жената да подири,
на нервите му тънки тя си свири.

И чак след време - стар и побелял,
от битките жестоки помъдрял,
нирвана ще достигне, нерви здрави,
на ням и глух когато се направи.

ПРИЗРАК

Обрасла с мрачна слава и бръшлян
стърчи порутената воденица -
един отдавна грохнал великан,
достоен дом за вещица змеица.

Разказват, вечер призрак броди там.
Към пълна месечина горко вие.
Ако ли пътник озове се сам,
със сигурност кръвта му ще изпие.

Преди години, с няколко коли,
отишли селяни да мелят жито.
Заспали, уморени са били,
под топлото небесно звездно сито.

Луна блестяла пълна - меден грош.
Светулки гонели се из простора,
когато някъде към полунощ
гробовен стон събудил всички хора.

Над яза воденичен призрак бял
надавал грозен вой, ръце протягал,
а после към водата полетял…
И в ужас див народът се разбягал.

Фалирал мелничарят. Няма как!
Сдобил се, все едно, с английски замък.
Не стъпил вече там човешки крак.
Бръшлян и мъх превзели всеки камък.

Не знаел, значи, простият народ,
че призракът менте е бил, защото
Калинчо, местен селски идиот,
онази нощ търкалял се в брашното.

СЛЕД АТОМА

Земята. Минали са десет века.
Пустиня е след ядрена война.
Причината?! Търсете я в човека!
Сълзите рони призрачна луна.

Но ето, че зад Марс, съвсем внезапно,
изскача доста пъргав звездолет.
Крещи кормчията: - Невероятно!
Извадихме накрая щур късмет!

С очите десет пули се щастливо,
планетата ни сочи с пети крак:
- Там щъка, вярвайте ми, нещо живо,
защото мярнах някакъв маяк.

И кацат те в земя на нестинарки.
Вирее още тук народ корав.
По-жилав е от гадните хлебарки,
дори от плъховете с подъл нрав.

Примигва, като болна от склероза,
соларна лампа… за екстериор.
Туземец си припява „Бяла роза”.
Плющи на клон завързан трикольор.

Изважда да почерпи той с ракия:
- Пред атома не сме превили врат.
В България не ни минават тия!
Ей, вижте, оцеляхме на инат!

СТАРИ РАНИ

В селцето пуши тук-таме комин,
че има само баби десетина.
Отдавна млади няма ни един.
Заминаха в града или в чужбина.

А дядо Вичо е единствен мъж.
С магарето Стоил са всъщност двама.
Той слаб и жилав е като камъш.
Перчемът му е снопче бяла слама.

Бе някога известен хубавец,
откраднал от момите доста китки,
въздишали по този гиздавец,
когато мятали са черни плитки.

Остават тъжни спомени и прах
за тези времена от век отминал.
Щом срещнат го, една искрица грях
проблясва в миг във въглен, уж изстинал.

Пристига тук с очукан Ситроен,
че от лекарства всички имат нужда,
веднъж през месеца в нарочен ден,
аптекарка народа да обслужва.

Събраха тайно бабите пари,
че идва скоро Новата Година.
За тази цел те влязоха дори
в съюз с аптекарката Ивелина.

На дядо Вичо имали мерак.
Подготвиха подарък изненада.
Жените са хитруши, няма как!
Поръчаха му към кило виагра.

ТВОРЕЦ

Тук в селото съм майсторът грънчар.
Душата влагам в лепкавата глина.
Той, този занаят, е доста стар.
Спомнете си за Райската градина!

Безкрайно колелото се върти.
До лактите оплескан нещо вая.
Идеята оформя се… почти.
Ще видим резултата най-накрая.

Не е конвейер в някакъв завод.
Творец съм. На изкуството в реките
аз ден и нощ отчаян диря брод.
Позират ми за тази цел жените.

Какво се случи, казвам, онзи ден:
Поръчала ми с много шарки стомна,
да бъда мотивиран, вдъхновен,
от раз захвърли дрехи булка скромна.

А как ме радва кръшен, весел смях!
Чиния правя ли или паничка,
(Не влагам, вярвайте ми, капка грях.)
пред мен се фръцка палава момичка.

Направих скоро делва за рачел.
(Не пазят, значи, никаква диета.)
Коя се изтипоса за модел?!
Познахте, беше булката на кмета.

Поиска ми и ваза за цветя
постъпилата нова даскалица.
С най-фини форми, казвам ви, е тя.
Написах й заслужена шестица.

Отиде глина, мисля, цял кубик
за тази там голямата саксия.
Недейте се съмнява и за миг!
Пред мен разля се баба попадия.

А снощи ме преби ревнив кретен.
Главата ми е в лепенки и рани.
Съчувствал би колегата Роден.
Великите творци сме неразбрани.

ТВЪРДЕ ЛИЧНО

Не съм ви графът Монте Кристо аз,
ни замък Иф е моята килия.
Еднаквата ни орис в този час
ме кара чувствата си да разкрия.

Отглеждат ме от мъничко прасе.
Ухажват ме с усмивки лицемерни.
Но аз не съм им глупаво гъсе,
не се ловя на думите им скверни.

Подготвят ме за кървав ритуал,
от древност свързан с мании касапски.
Че колят се свине без капка жал,
съвсем не са, уви, легенди градски.

Край мен по тъмно духове квичат,
на смъртниците паднали в борбата.
Посочват ми единствения път,
по който да достигна свободата.

Избих една от гнилите греди.
Разхвърлих счупените керемиди.
Не ще похапват пушени гърди!
От мен осмянка няма кой да види!

Не искам да ме тъпчат на суджук!
Аз личност съм, това го разберете!
И гордо име - Гошо нося тук!
Я, зелето си постно да ядете!