БЕЗДОМНИЦА

Светлана Йонкова

Из „Слънце преди изгрева” (2022)

БЕЗДОМНИЦА

Тя живее под стълбите с няколко тежки вързопа,
с два добри помияра, с бълхите и с хорската милост.
Всеки ден по вратите на Господ отчаяно хлопа,
а пък нощем се влачат минутите бавно, насила.
И се пита дали е сънувала малката гостна
с избеляло килимче, бюрце и вълшебно пиано -
или само си прави шегички главата й проста,
или вече живее отвъд, или пак е пияна…
Ах, къде сте деца, запилени отвъд океана?
Тя си няма адрес - и по вятъра идат писмата:
късни есенни листи… И всеки е огнена рана.
А са толкова неми и пълни със студ небесата!
Утре яростен скреж ще захапе дървета и пейки,
ще завият смразяващо двете настръхнали псета.
„Ало, 112? Веднага пратете линейка!” -
Но уви. Телефонът ще пиука: заето… заето…
Заето.


БЕЗУМИЕ

Като пропасти зеят в краката й кофите.
Би градушка. А ореха гръм го посече.
Порази колорадският бръмбар картофите,
а каквото остана - порой го завлече.
После жеги дойдоха. И мъка ли, лудост ли -
нещо взе да я стяга и взе да я втриса.
За чужбина застяга се нейният хубостник
уж пари да спечели - пък ей го, пропи се…
Но децата не чакат и питат за своето -
хляб, обувчици, дрехи… о, Господи, спри се!
На бедняка от люлка са черни повоите,
кой човека да бъде мъртвец е орисал?!
… Ала нещо я сепва. Оглежда се. Тихо е.
Няма хора, а влакът ще мине след малко.
По безкрайните релси - две струни усмихнати -
ще запее спасителната катафалка!
Ще се кръстят набожно: „Децата зарязала…” -
ала нощем плачът й отвъд ще отеква,
за да стряска безгрешните, вечно помазани,
като страшна прокоба и майчина клетва.


АГОНИЯ

Неплатените сметки. Хладилникът празен. Студът.
Коленете не слушат. Но трябва да се преживее!
… Тя излиза навън, а наоколо бърза градът
и светът - равнодушният призрачен свят! - леденее.
Там, на подлеза… спира старицата, пламва от свян
и протяга ръка, но потокът от хора не спира.
Всеки, в себе си здраво зазидан, без капчица срам
се превръща за нея в печален дръвник и секира.
Но запява женицата, въздухът реже дъха,
а гърдите й болни от напън след миг ще се пръснат!
Пее, пее хрипливо, но вместо стотинки смехът
на доволните звънка - и Господ душата си къса.
И така докога? Дълга зима и дълга борба,
ала не за живот, за агония - битка безславна!
Цял живот да умираш и все да висиш на ръба!
Плаче зимата, пее жената - и Господ я грабва.


МОМИЧЕТО ОТ ЛЪВОВ МОСТ

Тя целуваше всеки добър господин
срещу чаша кафе и цигара.
Но измръзна да чака вълшебния принц
като статуя на тротоара…
От червилото лепнеха капчици кръв
върху мъжките грапави бузи.
Ням свидетел бе гордият каменен лъв
как срама като рокля изхлузи.
Като жълти монети блестяха звезди
и потъваха с плясък в канала.
И звънтеше в нощта катинарът разбит
на световния ред и морала.
Детронирани принцове плачеха в хор,
ала хорът не беше небесен.
А рекламите шарени бяха декор
и от моста дъхтеше на плесен.
Сутеньорът от село бе хитър копой,
полицаите - букви безгласни.
А на моста стоеше един часовой -
безпаричният весел парясник.
Пеперудата беше забодена там -
на поредната ледена плочка,
а на майка си пишеше: „В офис голям
тези дни може би ще започна…”
Лъвов мост знае тайни, но вечно мълчи
и се прави, че нищо не чува…
И танцуват отгоре пак звездни лъчи,
а смъртта на живот се преструва.


НАРКОМАНКА

Едно момиче със смъртта танцува,
а не с живота, грубия циник…
И залезът на изгрев се преструва,
на вечност - непохарченият миг.
Изгубено сред хорските вселени,
момичето с трепереща ръка
превърна в струни огнените вени,
опънати на тънката игла.
Спринцовка, тик - и в слънчевата стая
нахлуват хляб, бонбони и лъчи,
каквито, казват, Бог раздавал в рая…
Тийнейджърка със стъклени очи!
…Разбира се, не искам да ви стряскам,
любезни дами, скъпи господа -
момичето в небесната каляска
не е любимата ви дъщеря!
Това се случва винаги на други -
и майка й си мислеше така!
Забрадка като черна пеперуда
трепти на смазаната й глава.
Мълчанието е зловеща сянка,
която за барута е искра!
Нали и следващата наркоманка
е нечия любима дъщеря…


ЖИЛО

Тук бе пчелното царство. На дядо каручката писана
трополеше край Камчия. Правехме стан под върбите.
По тревата блестяха поръсени утринни бисери,
а пък слънцето в синята вис беше медена пита.
Пчелояди се стрелкаха, дребни цветчета пъстрееха -
и кипеше животът от мирис, жужене и песни.
Като гъби в зеленото малките кошери грееха -
и повярвах, че да се живее, е просто чудесно!
Аз растях сред пчели - и научих от тях, че животът е
много труд и търпение, жило и мед, и надежда…
Но магията свърши. Надеждите вдигнаха котвите.
Тихо Камчия плаче и като за мъртви нарежда.
Де е онзи пчелин, дето медени песни разливаше?
Сякаш черна магия целуна земята ни щедра!
Опустяха селата. Горите изсякоха. Нивите
буренясаха. Клаха добитъка. Да им преседне!
Кой пчелите отрови! Кой търтей нахален сред хората
наготово открадна меда им, а тях ги погуби!
Гинат кошер след кошер, приличат на яма просторите,
а земята сънува как дядо на нея се труди.
Зачервеното слънце изпраща лъчите си палещи…
О, Венец на природата, само че трънен, когато
сменяш мед за отрова, спомни си, че тъмните халища
на пръстта ще прегърнат и теб - да ти скрият рогата.


АПОКАЛИПТИЧНО

Когато бях малка и лятото яхнеше коня си,
когато от всичко най-много желаех морето,
напълваше куфара мама с хавлии и пояси -
и шумно нахлувахме с радостни песни в купето.
А влакът - добрият магьосник! - менеше картините:
тук - бели стада, там - пшеници и макове едри,
прелитаха къщички, кимаха гордо гергините
и малки дечица ни махаха с погледи ведри.
… Днес влакът изгуби вълшебството. Пътят е същият,
но де е животът? Редят се печални картини…
Полуразрушени, зарязани, нижат се къщите
и бурен превзема дворовете с китни градини.
Прозорците - счупени. Гледат ме, сякаш са черепи,
които зловещо мълвят с кухините си очни!
А влакът измъчен въздиша и гони химерите
на синьото бъдеще, дето не иска да почне.
И нещо ме кара да сляза на някоя станция
и свещ да запаля - не зная защо, но ме кара -
преди да отрежат последната моя квитанция
на някоя българска, ала без българи гара.


ПРЕДПРОЛЕТНО

Пролет моя, моя бяла пролет…
Н. Й. Вапцаров

Изморена е бялата пролет от празни надежди -
уж е слънце, а дреме в душите арктически студ.
И макар че с живота се гледаме строго под вежди,
както казва поетът, гласът ми остава нечут.
Пак кръжат лешояди, небето е дрипа коприна
и слънца са стотинките жалки, но топлят ли те?
Ботев пак би написал една „Политическа зима”,
би подкарал Бенковски безумните свои коне!
Пролет моя… Но как ще си моя, когато те губя?!
Емигрантите щъркели другаде носят деца.
С изгорени крилца на попаднала в свещ пеперуда
си отива животът, а кладите нямат сърца.
Пролет моя… къде ти е бялото, щом като черна
е забрадката, скрили очите, подути от жал!
Ти си мартенска работа - пламенна, хладна, неверна -
уж с кокиче ме кичиш, а гърлото стягаш със шал!
Необятна, мъглата ме дави в надеждите слепи -
светло бъдеще в тежките сънища смътно кръжи.
Пролет мила, понесла глухарчета в своите шепи,
как ще стигнеш до мен по килима от страх и лъжи?


ЛЕТАРГИЯ

Народът кротко се прозява. Безмълвно Шуменското плато
падението наблюдава… Царете тук са експонати!
И само Мадарският конник между небето и земята
чертае с копие пътека по звездните координати.
Но няма ек от конски тропот. Днес мечовете са изгнили.
Преслав и Плиска сладко дремят. По уличките никне троскот.
И в дрипавата ни държава, наречена РОДИНА МИЛА,
набожно всички политици играят ролята на Господ.
Аз знам, че Видовден ще дойде, но оправдава ли цената,
която ще платим за него… А може би си заслужава,
защото българската мъка пречиства през сълзи душата -
и няма как да не пречисти и смачканата ни държава!
… Пак ще тече вода, където е текла някога. Съдбата
не гали наготово - тя е капризна и ни наблюдава.
И само ако сме съгласни да изгорим за свободата,
отново майка ще ни стане разсипаната ни държава…


СПАСЕНИЕ

Водата реве. От пробойните адът нахлува.
Пълчища от плъхове кораба първи напускат.
Какви ли сирени коварни сред грохота чуват,
щом бързат да скочат, лишени от родово чувство?

Вилнее небето. А слънцето - просто го няма.
Свисти такелажът, обесил надеждите страшни.
А бордът трещи и крещи като звяр капитанът
и само на Господ сигнални ракети изпраща.

А трюмът тежи. И носът се накланя опасно.
Страхът безнадежден спасителен пояс приготвя.
И няколко лодки изчезват, небето угасва
и жадната бездна засмуква ненужната котва.

Момчетата вече офейкаха: някои - в рая,
а някои - още отчаяно с ада се борят.
На борда останаха шепа безумци накрая,
които не знаят какво със смъртта си говорят.

И кучето - също. Какво, че умее да плува?
Очите му гледат с човешки очи капитана…
Без кораб морето пробита монета не струва,
без жертви морето ревниво е зейнала яма.

А корабът, килнат и смачкан, съдбовно се люшка.
Без него и тях по-добре на света да ги няма -
защото по чуждите кораби гости послушни
ще могат ли някога морските вълци да станат?

…Компасът беснее. А родният флаг като дрипа
свисти - и зад борда акулите чакат спокойно.
И ти ли, Българийо, плуваш с пробито корито,
затиснала с голо сърце всички черни пробойни?

Окото на Господ е фар - и макар че небето
в морето е слязло, а дъното горе се качва,
напред, капитане! Две риби в тъмата ти светят
и копие, в щорма забито, е старата мачта!


ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Животът е скръндза. Животът по право не глези.
И пак свободата е вързано бебе с повои…
Какво да говорим за Ботев?! - той няма да слезе
да рони сълзи крокодилски, защото е воин.
Защото забравени, костите бели проклинат.
Защото откраднат, бедняшкият хлебец е кървав.
Защото продаден, гласът ни е глас сред пустиня.
Защото отминал, грехът се изплаща тепърва.
Защо да говорим за Ботев… Защо да се правим
на много добри и на съвестни, щом мълчаливо
навеждаме поглед, когато светът се лигави
и рови с безчувствени пръсти във раната жива!
… Но святка. Сгъстява се въздухът. Нещо отгоре
набъбва, боботи, надига се, бръсне, помита…
Аз пия за Ботев. Защото небето говори
на много езици, когато се раждат комити.