Боряна Желева

Из „Кажи, дали в една прекрасна вечер…” (2021)

* * *

Какво е пролетта?
Поле с накъсан сняг,
изметен спомен - януарска буря.

Какво е пролетта?
Небе седефено по залез,
отблясък розов зад гърба на планината.

Какво е пролетта?
Реката долу - в ниското,
дърветата с очакващите клони

и също удивление, че искаме
отново и отново, и отново
познатото от цял живот да се повтори.

* * *

Животът не прави подаръци.
Първо отнема ни ръста.
После променя ни пръстите,
нежните, детските пръсти.

Леко размива лицата ни.
Грижи отнасят косите.
Само очите остават -
за да се разпознаваме.

ТИ

Далече, далече,
далече.

И толкова близо -
в сърцето ми.

* * *

Надявам се,
когато се събудиш
светът да бъде
много по-различен.
Направо друг!

По-смислен, справедлив,
дори с излишъци
от чиста доброта,
която няма да поляризира в злоба.

Не искам никога
тъга да те докосне,
да те боли,
да си сломен от неразбирне,
от безразличие,
от нелечима рана.

Ти спиш.
Целувам те за лека нощ.

* * *

Изгониха го
за поредно -

той беше
повече от странен,

счетоводителя
от склад за платове.

Пристигаше на работа
под час.

Не вдигаше глава,
не се разсейваше,

не пиеше кафе,
описваше дори

кочаните
с фактурите.

А после
там откриха стихове!

Не бил прилежен,
трудел се нехайно.

Наричаха го,
помня, ХАЙРНИХ.
ХАЙНЕ..

* * *

Препълнена догоре -
до ръба,
звънливата кристална чаша
на смеха
се пръсна.

Отекна залп,
простена гръм
и ехо като весел дъжд
изми прозорците
на моята и твоята душа,
дете невръстно.

ПЕЙЗАЖ

Тиха сянка на облак.
Зид,
дървета
в цъфналата градина.

Проблясък слънчев.

Кротък дъжд.
Зимата си отива.

ПЕСНИЧКА ЗА ИЗ ПЪТ

Не ми харесват вече тези стихове -
износени са като стари дрехи,
надиплени в сандъците на времето.

Един най-прост чаршаф,
голям и бял,
ще свърши работа -
ще се загърна с него като с тога
и ще застана като статуя, в пустинята.

В пустинята, сред пясъци от думи.

На рамото ми ще подскача слънцето.

Небето си поема дъх,
по-леко диша,
а някъде съвсем далеч,
морето
за сбогом маха
с кърпа изумрудена.

ЕПИТАФИЯ

Заклех се, че дори да остарея
ще бъда и щастлива, и богата.

Вместо портрет внушителен,
съдбата подари ми
строшено огледало…

* * *

Живееха
в едно гнездо
две думи -
отлетяха.