ЛИРИЧЕН СВЯТ
Из „Лиричен свят” (2004)
***
Дихание като красива бяла фея.
Докосва ме, шепти ми бяла тишина
и ме обгръща в своите обятия.
Бялото па щастието ме пленява.
Задъхана, аз бързам да го стигна -
за мен да бъде то.
Бяла тишина цари наоколо.
Не искам да я наруша.
Но несигурна се спъвам
в невидими коси.
Те забулват погледа ми -
аз не виждам, оплитам се
в прозрачните вълни.
Усмихват ми се те
с усмивки бели, но студени.
Как искам да ги стопля
като мъничка искрица.
1993
КОПНЕЖ
Целувам въздуха, звездите,
небето синьо и безбрежно.
Откъсвам късче от луната -
обляно в ласкав звън.
В сърцето си копнеещо го чувствам,
как безкрайно аз политам
на невидим слънчев блян -
протегнала ръце нагоре към простора,
затворила очи във жаден плам.
Копнея за Живота аз,
да го погаля с длан.
Усещам и дъха си в синьото безбрежно,
как лети, разпръсквайки се,
като златния прашец вълшебен
на моето щастие.
1994
***
На Дони
Нежни, цъфнали като памук
облаци се нижат по небето
и променят формите си те
някак неусетно.
В тях живее странна музика -
невидима за хора от земята,
която пръска своите звуци шарено
и всичко процъфтява.
Небето сякаш пее. Ти със него.
И приказки със песните разказва,
а вятър непременно ги донася и до мен.
Чувам ги сега.
Аз там живея също в синевата,
сред цъфналите рози на небето -
единствени със мириса на дъжд.
Искаш ли да дойдеш да ги видиш?
1995
***
Измръзнал в студените длани на зимата,
роди се денят побелял.
Очаквал е слънце да сгрее сърцето му,
превърнато в късче от лед.
Студено и пусто е вече…
Неочаквано падна снегът.
Погуби той плана за много неща.
Чисто, кристално е всичко край мене,
нестъпкано още от хора…
Гледам през прозореца тази земя,
в страх да не изцапам аз бялото.
Най-красиво е,
когато е девствен света
и само цветна музика витае наоколо,
разбуждайки го бавно от сън.
Величие остава си бялото тук,
а поетът мечтае с него…
И стих ефирен създава отново
за неочаквана зима…
1995
***
Студено ми е.
А този студ ме изтощава…
И виждам в белотата на снега
моята простреляна илюзия
за дълго лято.
Мъчно ми е…
Лятото сега е само спомен,
изстинало във ледени прегръдки.
Един полуизтрит контур
на отминали щастливи мигове…
Едва успяват дъх да съберат,
подгонени от побеснели ветрове…
За да избягат…
Но сякаш не успяват…
Дърветата пак стърчат самотни,
очаквайки вече нощта,
и мъка таи се в душите им,
несподелена с никой до днес…
Как за сетен път светът се променя,
а съвършенство отново не стига…
1995
***
Мечтите ме следват,
вместо аз да следвам мечтите си.
Светът останал зад мен -
остарял и нищожен сега е,
а толкова хилав се перчи…
Дали слънце ще грейне отново?!
Ще стопли ли някога тази пуста земя?!
И теб отдавна те няма -
ти си в отвъдното.
Какво правя тука сама?!
Студени зеници срещат очите ми.
Безлични, безмълвни, пронизват нощта.
И пият от нейната сила безчувствено…
От моята също…
Но аз упорито търпя.
Не искам да чакам
толкова бързо смъртта.
Аз просто живея… сама…!
1995
ЛЮБОПИТСТВО
Моята вяра за вечност прогни,
когато небето стана оловно
и позлатата на всички звезди
се превърна в бронз изведнъж.
Те натежават…
Бавно падат една по една…
Всеки момент очаквам небето да рухне…
Всъщност, какво ли има зад него?
Така ми се иска да видя…
1995
***
На Красимир Панайотов
… и ти пак си потънал във мисли.
Ето нощта за пореден път
побеждава в двубой
светлия ден…
Сега господарката тя е.
И властва над всички.
Но не всичко е черно напълно…
Цветове прозират загадъчно там,
под тъмното було на мрака,
където седиш замечтан,
огрян от лика на луната.
Едно изморено съзнание
в пространство се рее едва,
изтощено до смърт
в своя полет тъй дълъг…
Картини се сменят на кадри
пред погледа - филмова лента…
Светът, изморил се да диша,
жадува за дълга почивка…
Как иска да си отдъхне от хората.
1995
***
Прекрасно е да виждаш
как мъдра музика
разлива се ефирно по едно лице…
И търся красотата във портрета.
Лирични цветове…
И нежна светлина…
По-прекрасна и сияйна от доброто,
ще бъде вечна тя,
изваяна в портрета на модела…
1995
***
… и рисувам най-красивото лице.
А художникът, поетът, въплътени в него,
извират под кристално чиста красота.
Пред погледа ми се издига съвършенство,
единствено в един портрет видяно…
1995
***
Когато всичко загуби реалния смисъл
и моята стая единствена свети във мрака,
луната показва ми пътя един
в безмълвната тишина на нощта.
Аз тръгвам по него и влизам
в света на поезията.
1996
***
„Ако си отида някой ден,
остани в морето от фантазия.
То ще бъде път към мен,
всяка нощ преди да заспиш.”
Афазия
Може би минаха много години -
милиарди, откакто дойдох,
но светът остана вечно красив -
така както искаше ти…
Другият свят - отдавна забравен,
агонизира в тъжен порой.
Полетът сега е опасен и смешен
на този увехнал живот…
Моят свят от извираща обич,
с красотата роден в един ден.
Аз вярвам в него и ще го пазя -
завинаги останала тук,
в едно море от фантазия.
Ти си далече, но мисля за теб.
Скоро студено ще стане.
Мръква се вече. Къде си сега?
Защо не дойдеш при мене?
Загубих пътя в нощта…
1996
***
Рисувам отново аз времето…
и границите на живата истина.
И за сетен път съм пред нещо познато,
но не помня защо съм дошла.
Красотата пред мен е могъща,
безсмъртна и толкова мъдра -
недоближена от никого още.
Тук истината е загубила
своята сила.
Сега е просто красива фалшивост…
И оправданието - винаги сляпо,
таи се зад стени от безпомощност.
Капчица от дъждовете на вярата
се потапя в мойта картина
и я облива с мистична кристалност…
Музика там разцъфтява…
1996
***
Аз не чувствам вече близостта ти.
Вилнее ураган от мисли
във съзнанието сляпо.
Надеждата потъпкана
издъхва някъде заблудена,
защото пътят е погрешен -
табелките е някой разменил.
И да обърна гръб в нощта?
Назад?!
Не мога…
Не мога да се върна.
Твърде късно е сега.
Студено ми е…
Океан от обич…
Един недосънуван сън…
Една мелодия безкрайна
в една безкрайна нощ…
1996
ПО „НОЩ” НА ЯВОРОВ
Не виждам вече нищо в мрака…
Светлината сякаш е изпита…
Но чувствам аз душата на поета,
приседнала до мен сега.
Измъчена, смутена,
но чиста и реална…
Сега съм по-сигурна отвсякога.
Нощ - свят от размисли,
приютил и една самотност.
Не, поете…
Сънят е изгорял във огъня
на твоето страдание
и ти не ще заспиш.
Не се мъчи…
По-добре виж небето,
макар и страшно да изглежда.
И там търси кипеж на чувства
и в тях ти изкъпи душата си…
Размита акварелна нощ…
Твоята мъка - впила нокти в сърцето,
и тези отчаяни въздишки
на едно безсилие,
разкъсват завесите на моя свят.
Едно безсилие…
Едно безсилие
изпраща поредното утро.
И моят прозорец
е също във скреж като твоя…
Да вярвам?!
1996
ЛЮБОВ
Поглеждам във очите ти - във тях блести искра.
Поглеждам към сълзите си, размити във дланта.
Докосвам те - за миг, за два, и после пак изчезваш,
като болезнено прободена душа, в пространството горещо.
Разтапят се лицето ти, ръцете и кръвта -
една несбъдната и пареща, болезнена мечта…
Къде отиде? Тръгна си, изчезна в този миг.
Забрави ме! Нали? Признай си!
Крайбрежието губи се…
Красивата стена,
изписана със спомени, се стрелна във нощта.
Прогоних я! Догоних я! Докоснах я с ръка…
Разля се електричество из моята душа,
достигна там и спря.
Какво ти електричество - това е само вик.
От миналото с теб останал малък, жалък миг.
Болезнен… Боже, как боли…!
Мигът се колебаеше, накрая приближи.
Потупа ме по рамото с безчувствена ръка.
Избягал си от мен, стремително си тичал (нощ и ден),
за да се изгубя в миналото от живота ти…
Мигът замлъкна. Почуди се дали да продължи.
Съзря лицето ми - размазано от страх,
в очакване на следващия удар -
следващата доза крах!
Погледа ме… Почуди се… Накрая продължи.
В сърцето и в душата болката отново закръжи!
Огнено лицето ми не искаше да замижи.
Ушите ми слухтяха - предаваха в съзнанието ми лъжи.
Очите трескаво съзираха дланта - посегнала към твоята.
Надяваха се, плачеха, крещяха и те молеха,
да не оставяш ти душата ми на сетната агония!
Последната надежда - с поглед ти прогони я.
Видях през сълзи пак очите ти.
Обичах ги дори сега,
оставили ме просната във бездна -
Самота!
Кибритените клечки запалиха барута си.
Пламнаха в душата ми огньове -
бият, бутат се…!
И всеки се стреми
да грабне по-голяма част.
Душата и сърцето - изпариха се завчас.
Остана само споменът.
И онзи малък,
жалък,
прашен,
страшен миг.
Ще чуваш нощем немощния вик:
„Не отнемай любовта ми!”
1997
***
Поглеждам небето…
И с очи
пробивам аз сякаш черната шир.
Звездите блестят като златни пчели -
спокойни след дългия сън.
Красиво е вечер,
но някак тъжно и пусто,
очите ми единствени гледат.
И странната мисъл - деня да не чакам,
стоварва се с грохот над мене.
Студеният вятър пилее косите ми…
Омърлушени, дърветата спят
и някаква мъка таи се в душите им…
Нека заедно да чакаме утрото.
Искаш ли
да срещнеме заедно деня?
Той ще дойде с песен весела може би,
ще огрее с радост света.
Черната мисъл, витаеща в мрака,
коварна убива съня ми.
И мойта реалност внезапно умира -
аз преродяване чакам.
То ще дойде с утрото, зная…
Но колко дълго ще трае нощта?!
Небето се мръщи,
звездите се скриват
и дъжд изведнъж завалява.
Студено и страшно е.
А аз съм сама.
И не мога да тръгна наникъде.
Просто зная, че трябва само сънят
да се пребори с моето съзнание.
Тук съм затисната.
Как не мога да мръдна,
обградена от всички страни.
И небето в мечтание беше потънало.
Сега се сърди и разярено гърми.
И се давят мечтите ми в калните вади.
И уморява се погледът в тъмното.
Заслепена от внезапния блясък
на подла светкавица,
аз спирам да дишам.
Страхът от незнайното
с отровна сила ме грабва.
И времето спряло в тоз час,
иронично подхилва се…
Далече е още краят очакван.
1997
***
Ще ме погълне с цялата си пищност
богатството на твоя глас.
По бузите усетих истина да се разстила -
приела формата на есенни сълзи.
И нишки от сребро заплита в тях
несекващият смях от твоя поглед.
Обгръща ме с цялата си пищност
богатството на твоя глас.
Притихнала съм в нежност и смутена.
1998
НА МАМА
Смъртта те изтръгна от твоето бъдеще
и проряза послание в черен отблясък!
Студена и властна, тя с пурпурна грация
обгърна съня ти и тръгна в безкрая.
На нея единствено няма да липсваш…
1999
***
Цветовете на розите,
наивни и жизнени -
прекрасни за утрото
и диви за нощите,
бодлив смях през сълзи -
трептящ и чаровен,
раздават безсмислено
и увяхват в очите ни…
2000
