(опит за пристрастен житиепис)

Борислав Давидков

Колкото времето ме отдалечава от баща ми, толкова по-ясно го чувствам, а и си мисля, че го разбирам по-добре. Този човек - среден на ръст, с поолисяло чело, бухнала прошарена коса и мощни бакенбарди, засечени чак до края на ухото, с кръгло лице, леко издадена долна устна - сякаш се готви да духне свещ - и големи кестенови очи (които могат да гледат и много тежко над стиснатите устни!), облечен винаги елегантно, по нищо не ми приличаше на поет, защото в моите представи поетите бяха нещо като Робин Худ - непокорност и романтика, а у татко като че всичко беше отмерено и дори малко хладно. Особено бащинските наставления.
Така съм си мислел, но съм се лъгал. Защото тоя затворен на пръв поглед човек, който предпочиташе тихото общуване с книгите пред блазнещата самочувствието литературна шумотовица, бе един деликатен, душевно щедър творец, оставил диря в българската поезия.
И така…

БАЩА МИ СЕ ПОЯВЯВА на бял свят в село Живовци, Фердинандска околия (сега Монтанска община) в семейството на писаря в кметството и шивач по занаят Давидко Иванов Витов и хубавицата от съседното село Бистрилица Йорданка Иванова Томова. Не знам дали любовта на младите или близостта на имотите на сватовете са ги завели под венчилото, но на 9 март 1926 г. фамилията се сдобива със син - Иван Давидков Иванов. На сутринта съседите първи дошли да видят младенеца и донесли на раменете си цели преспи от щърковия сняг, който розовеел по цъфналите клони на кайсията до прозореца на стаята, където той е изплакал за пръв път. Мисля си, че още от този миг той се е кокорел любопитно към обкръжаващия го свят и се е опитвал да запомни всичко - иначе как толкова подробно ще го опише по-късно!
За детството на баща си знам от книгите му. Не че сам не ми е разказвал за момчешките си преживелици, но историите му бяха толкова отрупани с впечатления от реки, воденици, батози, лозя и баири, че на мен - дете, отрасло в софийския “Лозенец” - те ми приличаха по-скоро на приказка от някакъв нереален свят, в който чудно защо ги нямаше нашите игри на стражари и апаши, тръбите от абажури, с които духахме фунийки, навити от листовете на ученическите си тетрадки, нямаше и дума за най-голямото геройство - да скачаш в движение от стъпалото на трамвая, когато намали на завоя при Перловската гара.
С годините вече ми става все по-близка приказната планета на Иван Давидковото детство. И сега, когато ми се прииска да избягам там, в спокойствието на носталгичната красота, просто отварям някой от ранните му романи “Далечните бродове” или “Къшей хляб за пътника”. Там са и дългите преходи из мъгливите долове и разкаляните лозя към класната стая в съседното с. Горно Церовене, и тайно от баба ми опразваните полози на кокошките и замяната в бакалията на още топлите яйца за изкорубени вафли, и потракването на багажника на колелото на дядо ми Давидко, когато се е прибирал у дома…За зла участ той си отива твърде рано, когато баща ми няма и девет години, и остава в спомените му, обгърнат в романтика и светлина.
След време баба се омъжва повторно. Струва ми се по-редно е да се каже, че овдовелият селски кръчмар я взема, за да му върти къщата и да се грижи за малката му дъщеря. В този дом за баща ми място няма и през ваканциите след класовете на прогимназията, когато се връща от Берковица, той живее при дядо си Иван. После учи гимназия в гр. Фердинанд и през есента на 1945 г. записва славянска филология в Софийския университет.
Не професията на учител по литература или някаква чиновническа кариера го тласка към филологията. Давидков, който от отделенията шари тетрадките си със стихчета, дълбоко вярва, че там ще научи тайните на поезията, която не му е давала мира. Затова, когато през студените следвоенни зими се свира край радиаторите в Съдебната палата, за да учи ненаучваемите склонения и спрежения в старобългарския език, току в тетрадките му е блясвало като мънисто стихче или метафора. Явно такива наивници в оново време е имало предостатъчно. Във факултета с баща ми са били Иван Радоев и Вътьо Раковски, Павел Матев и Климент Цачев, Николай Зидаров и Найден Вълчев, Димитър Светлин и Добри Жотев. Сутрин в прашните аудитории са ги сбирали не толкова лекциите по история на славянските литератури, а желанието, приведени над банките, да прочетат пред поетическите си съмишленици своите нови творения.

ПРЕЗ 1947 Г. ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ, изпратено до вестник “Септемврийче” , става причина да се появи и първият печат в трудовата му книжка. Главният редактор Асен Босев го харесва и с писмо, адресирано като у Чехов: “За Иван Давидков, с. Живовци”, кани автора да оглави току-що измисления в негова чест отдел “Репортажи”, където сам си е подчинен. Във вестника вече са понатрупали стаж Николай Зидаров, Цветан Ангелов, Михаил Лъкатник и Александър Муратов. И всички те под крилото на члена на редколегията Елин Пелин.
А вечер след лекциите и задълженията в редакцията - сбирките на литературни кръжоци в университета и обсъждането на поетичната продукция. По израза на един техен пишещ събрат от онова време - кръжоците били ковачниците, в които се закалявала стоманата на словото. Затова ако си написал пейзажно стихотворение или си изразил в строфите нежно чувство - тежко ти! Природната картина е оправдана, само ако през нея минава трактор или в далечината й димят комини. Що се отнася до любовта: тя е разрешена за бригадира и предачката. Всичко друго е идейно отстъпление, самоцелност и формализъм, ненужни на работническата класа…
Не вярвам такива неща да са написали или казали Никола Фурнаджиев и Асен Босев за стиховете на баща ми, когато са го предложили за член на Съюза на българските писатели през 1949 г. По-вероятно ми се струва да са били впечатлени от образния език и чувствителността му. И дали защото присъстващите в залата писатели са вярвали, че написаното от двадесет и тригодишния поет е искрено или са могли да надникнат в бъдещето и да видят как искрицата талант ще запали пожар, но Иван Давидков за десетилетия остава най-младият приет член на СБП.
Поприглушил напиращите метафори, той намества в строфите си развети знамена, строителни скелета, язовири, грейнали работнически лица - получава се нещо като статии в рими, както сам иронично описва онези си поетични рожби - и подрежда своята първа стихосбирка “Украинецът с бялата хармоника”. С благословията на Никола Фурнаджиев тя вижда свят в началото на 1951 г. Следва “Рамо до рамо” със стихове, писани като войник в гарнизоните по южната граница, в които подскачат гилзи и побелели от напрежение пръсти стискат пушка, насочена срещу врага. И като че на поета вече всичко му е ясно: самоцелността на поетическите образи е преодоляна и лозунгите са му помогнали да намери правилния път, за да може поезията да служи на победилата класа…
Не минава много време и известният литературен критик Борис Далчев в унищожителна статия прави на пух и прах напереното им поколение: авторите не знаят основното правило на поезията - тя е мислене в образи, а скованите им от догми души раждат сиво и сковано слово. Накрая следва заключението, че това е едно безнадеждно поетично поколение, което ще направи най-добре, ако престане да измъчва хартията.
За Давидков, чието светоусещане явно се е съпротивлявало на опитите му да влезе в крак с фанфарните ритми на маршируващата поезия, следват години на преоценки, терзания и завръщане към вярата, че поезията е изповед, драма и полет на душата, че всеки трябва да изрича със свой глас истините за живота, до които е стигнал. Така през 1957 г. се ражда стихосбирката “Светлина от скрежа”, която той приема за своя начална стъпка в поезията с предвестниците на неговите богати, многопластови метафори, които го отличават от съвременниците му:

…Небето засияло ги слепи.
Предат сребро крайпътните капчуци…

и по-надолу:

… и месецът, огледан във вира,
като парченце лед се разтопява.
/”Март”/

Официозната критика не му прощава отприщването на поетическата образност в стиховете му и дълги години го клейми като формалист.

В ЖИВОТА МУ ПО ТОВА ВРЕМЕ за кой ли път се намесва съдбата. Заглавието на стихосбирката “Украинецът с бялата хармоника” идва от спомените за солдата Григорий от някоя от частите на Трети украински фронт, разквартирувана през есента на 1944 г. на път за Берлин за няколко дни в родното му село. Та може би именно това заглавие натежава на везните и когато се взема решение млади поети да заминат за тогавашните братски социалистически страни, за да изучат езика и културата им и да превеждат поетите им, през есента на 1958 г. него го пращат в Украина и Беларусия. Вестта за моето раждане го сварва в Минск. Не ще съмнение, че са поляли събитието, не са пропуснали и да ме сватосат с неродената още дъщеря на оттогава най-скъпия му украински приятел - поетът Дмитро Павличко, вдъхновен преводач на българска поезия, превел брилянтно, според израза на баща ми, поезията на Христо Ботев. След това Давидков сяда и написва стихотворението “Когато се роди моят син”, което завършва така:

…и за тебе изтъкаха
мека пелена от пяна
беларуските реки.

Приятелствата с най-изявените украински поети - Дмитро Павличко, Дмитро Билоус, Иван Драч, Васил Моруга, Максим Танк - остава да го топли през целия му живот. Усетил наближаването на неотменимото, татко написа стихотворението си сбогуване с тях - “Към моите украински приятели”:

Когато вместо мен по телефона
ви отговори нощния ветрец,
когато в спомена ви се отрони
за мене мисъл - като сух листец,

елате, по тревата преминете,
в сълза понесла есенната вис,
аз ще ви срещна с погледа на цвете
или с въздишката на кипарис.

Елате от ония степи сини,
където в най-щастливия ми ден
пламтяха украинските калини
и бе огромно утрото над мен.

Елате и ми донесете в длани,
държали гривата на листопад,
пръст от Шевченковия хълм над Канев
и от градините на Киев - хлад.

С вълна от брод подолски ми дарете
мелодия на чайка и щурче,
та над съня ми като изгрев летен
дълбок и вечен Днепър да тече…

В НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ ГОДИНИ с думите: “Иване, ти пишеш цветно, увлича те рисуването с думи. Защо не опиташ да изразиш с бои и четки това, което те вълнува?”, художникът Иван Кьосев му подарява кутия маслени бои, палитра и четки. Така започва и другата страст на баща ми - живописта. За него срещата с платното и багрите не бе хоби или занимание за свободното време, а съсредоточен творчески акт, също толкова труден и отговорен, както и написването на едно стихотворение или роман. Четвърт век Давидков изразяваше в картините си също такива многопластови образи и чувства, каквито живеят и в поезията му. От тях струят поетични инвенции, както и стиховете му преливат от цвят.
Баща ми имаше ясното съзнание за мястото на живописта в творчеството си и се отнасяше към нея сериозно - четеше, експериментираше. С досада посрещаше леко пренебрежителното отношение на завършили Академията живописци, които го пращаха в полка на самодейците. Затова беше особено щастлив, когато през лятото на 1976 г. в галерията на варненските художници за пръв път направи изложба със свои платна. Оттогава, щом го канеха на литературни срещи, той ненатрапчиво показваше и свои картини, защото мекотата на внушенията им е съзвучна с топлотата на лириката му, както вълшебството на багрите му е неделимо от магията на словото му. Имаше моменти, когато задълго не посягаше към писалката и белия лист, но пък изпод четката му се раждаха платно след платно.
На последната живописна изложба, която представихме по повод 80-годишнината от рождението му, една посетителка ме попита къде е учил баща ми. В Университета, отговорих. Не, махна с ръка жената, къде е учил живопис?
В прекия смисъл на думата Давидков не е учил живопис: не е слушал лекции, не е ходил на упражнения с папка под мишница. Но където и да отидеше по света, не пропускаше музеите и галериите. В своите дълги писма ми разказваше за първите си срещи с картините на Ван Гог в музея му в Амстердам или описваше впечатленията си от платната на френски художници, чиито имена тогава не ми говореха нищо - Пиер Бонар, Морис Вламенк, Албер Марке, Андре Дерен. Къщата ни е пълна с албуми от световни музеи. Особено удоволствие му доставяше с лупа да наблюдава играта на четката и тоновете в репродукциите на платна на импресионистите. Изнасяше ми цели лекции върху техниките и колорита им. Ако нещо съм научил за възприемането на живописта, то е от него.
Спомням си изложбата на Корнелиу Баба през 1982 г. в Галерията за чуждестранно изкуство. Неповторимият усет за човешката душевност в картините на този прочут румънски живописец, чието име дотогава не бях чувал, впечатлиха и мен - лаика, а баща ми бе направо изумен от майсторството и проникновението на художника. Какво си говориха не знам, но маестрото му подари свой албум с автограф, което трогна баща ми. Като своебразно връщане на жеста, вдъхновен от прочутото платно на Баба “Лудият крал”, татко написа цикъла стихове “Картонена корона”. Ето как звучи вторият сонет от него:

Властта и славата - пред о н я праг
неминат всичко се съблича.
Наметнат с одеялото на просяк, ти заставаш бос
над бездната на вечния въпрос,
на който никой не е отговорил - и сърцето ти
забравена молитва срича.

От тъмните дробове на дърветата се носи
остър хрип
и камъкът се пука от сълзата - твоята
единствена награда,
а притаени в заливите, зимните морета на Елада
се зъбят като кучета след отминаващия цар Едип.

Виелиците се разхождат из дворците.
Над трона празен паякът изплита
въже за властелина, който още спи в очите
на детето,

без да разбира, че е бил най-светлия мъдрец,
когато се е радвал на крайпътния цветец
и утринната му усмивка е вървяла боса
подир него по небето.

И ОТНОВО СЪДБАТА СЕ НАМЕСВА в живота му. През 1965 г. правителството решава на река Огоста в землищата на Живовци и Калиманица да се построи язовир, като селата се заличат от картата. Къщите, курниците, плевните, фиданките - всичко е подробно изброено и оценено. В протокола родната къща на баща ми е описана по следния начин: “Паянтова жилищна сграда на глинов разтвор, застроена 1915 г. върху 64 кв.м. и при 50% овехтяване се оценява на 990.50 лв.”! Сухо и точно! И нито стотинка за детските спомени, за ехото от стъпките на баща му, за пробягващата по ливадата сянка на щъркела. Живовци е изселено, хората му се пръскат по околните градове и идва забравата. Но тя е само в държавните регистри.
Иван Давидков посяга към белия лист, за да спаси спомена за бродовете, където е ловил мренки, за люляните от повеите на вятъра ниви, за песента на трепетликите край пътя и за онези почти нереални образи на своите съселяни. Мерената реч не може да побере този взрив на емоциите и се ражда романът “Далечните бродове”. Годината е 1967- ма. В предговора си Йордан Радичков, родом от другото заличено село - Калиманица, пише: “Мислех, че познавам това село и преди да прочета книгата си казвах: какво толкова ще газя живовските бродове, зъбите им познавам на тия бродове, нека другите газят в тях. Но ето, че тръгнах с Иван Давидков и той започна да ми открива своите чудни, малко тъжни или смешни Америки на детството… Авторът постепенно отключва старите врати на спомените, превежда те из всички тайни кътчета и лабиринти, открива за миг пред очите ти най-съкровените тайни на своето детство, цялата мила наивност на оня живот, без който не бихме имали корен.”
“Далечните бродове” е забележителна и с друго - това е първата книга, на чиято корица е отпечатена репродукция на Давидкова картина. Оттогава това се превръща в традиция за всички негови следващи книги, дори и за тези, които излязоха след като той си отиде.
Някъде по това време - в края на 60-те години, ръководството на Михайловградски окръг решава да отпусне по половин декар земя на четирима писатели, родом от този край: Младен Исаев, Йордан Радичков, Анастас Стоянов и Иван Давидков за строеж на вили. Както е мотивирано решението: за да бъдат по-често сред земляците си. Това е времето, когато започва вилното строителство край София и за мнозина парцелите в Драгалевци, Бояна и Симеоново са далеч по-апетитни, но за баща ми нищо не може да се сравни с обаянието на родния край. Двамата с Анастас Стоянов доста са разкарвали по баирите шофьора и уазката на горското докато си изберат местата. След дълго скитане спират на една поляна като от филмите сред гората по пътя за Хайдушките водопади на няколко километра след последния берковски двор. И казват: тук ще е! Техният приятел и съученик от началното училище, а тогава вече професор по архитектура Стефан Стефанов им прави проектите. Татко иска Елин Пелинова воденица и получава вълшебна едноетажна начупена къща с огромни прозорци към гората и невероятен балкон над реката.
Но не къщата е това, което държи Иван Давидков към родния край - в сърцето си той никога не се е разделял с него. Това е една от водещите теми в творчеството му: спомените от детството, преживяванията, размислите и тъгата за потопения дом. Която и книга на Давидков да отворите, пред вас ще се изправи Ком, турлаците ще подкарват впряговете си през златните от залеза бродове на Огоста, вихрушките ще замитат прашните селски кутловишки пътища и ще се поспират да се огледат в проблясващите като огледалца листа на трепетликите.
В спокойствието на планинската къща, както обичаше да я нарича, баща ми написа много от книгите си. Ако за нещо е тъгувал в последните си дни, то е, че вече няма да може да отключи скърцащата порта, да вдъхне аромата на здравеца пред плочника и да чуе топуркането на съселите по стряхата…

ГОДИНА СЛЕД ПОЯВАТА на “Далечните бродове” - през 1968 г. - в трудовата книжка на баща ми е поставен последният печат за назначение - главен редактор в издателство “Български писател”. Тогава то е най-голямото и авторитетно българско издателство. До пенсионирането си в края на 1986 г. - 18 години той отговаряше за поезията и за художественото оформление на книгите. За днешната публика трябва да кажа, че това бе един възлов пост в тогавашната политика на книгоиздаване. В “Български писател” печатаха само членове на Съюза на писателите. За млади автори то бе недостъпно като Еверест. Иван Давидков направи революция, като покани Кирил Кадийски, Цветан Теофанов, Бойко Ламбовски, Александър Томов, Янаки Петров да предложат в „Български писател” първите си стихосбирки просто защото творбите им го бяха впечатлили и от висотата на авторитета и положението си е можел да им помогне да прескочат първото препятствие. Той бе един от малцината автори, които искрено се радваха на сполучлива метафора или образ в случайно попаднали му стихове на млади и неизвестни поети и досаждаше с ходатайства на свои приятели в литературните вестници и списания за публикуването им.
Давидков беше и четящ писател. Библиотеката му бе пълна с книги на поети и белетристи от цял свят. Дълги години бе абонат на съветското списание “Иностранная литература” и на украинския му събрат “Всесвiт”, в които без много-много да се съобразяват с каноните на авторското право превеждаха почти всичко от съвременната литература и шедьоври от миналото. Когато - като пример - за испанския поет Луис де Гонгора, съвременник на Лопе де Вега, у нас знаеха само преводачите на испанска литература или професорите от университета, Иван Давидков обсъждаше с приятелите си възхитителните му метафори и философски обобщения. Ето само един от създадените от Гонгора преди почти петстотин години поетични образи: за да послуша птиците, ручеят вдигал край всяко камъче по бързеите бели уши от пяна!
Баща ми имаше почти всички, дори берлински емигрантски издания от края на 20-те години на стиховете на Николай Гумильов, Борис Пастернак и Иван Бунин - поети, които го изпълваха с възторг. И може би, за да съхрани своето усещане за тяхната великолепна образна поезия, никога не посегна да ги превежда на български.
Тук ми се иска бегло да спомена една случка. В средата на 70-те години баща ми пишеше романа “Билет за Бретан”. Цели седмици прекарваше в Държавния архив, за да чете спомени на участници в описваните сражения при Яребична и Завоя на Черна през Европейската война и официални документи и донесения от щабовете, за да може да се потопи в атмосферата от онова време. Когато работеше върху романите си и нещата узряваха в съзнанието му, той обичаше да разказва отделни истории и да следи реакцията на събеседника си. Един ден ми описа случка с един от героите си през годините на пленничеството му в лагер на гръцки остров. Самата история сега ми се губи, но изумрудената вода докъдето ти виждат очите и нажежените до бяло скали, които рисуваше баща ми, така разпалиха фантазията ми, че реших да ги опиша в разказ. В няколко дълги и усукани изречения обрисувах морето, брега, сухите тръни, прашните виелици и…толкова. А той току се интересуваше докъде съм стигнал с писането. Аз пак отварях тетрадката, четях и поправях написаното… Накрая ме попита направо: ще довърша ли разказа и ако няма да разработвам тази тема, имам ли нещо против той да я развие в романа си. Ами ако се бях заинатил с юношеските си писателските напъни?…

ПО ПОВОД 60-ГОДИШНИНАТА МУ през 1986 г. излезе двутомник с негова избрана лирика. Тогава за кръгли годишнини на известни автори това бе традиция. Само че Давидков замалко да наруши установения ред. Той поиска в томовете да има и 16 цветни репродукции на свои картини, с ясното съзнание за неделимостта на живописта и поезията си. Такъв прецедент дотогава нямаше. И други писатели са рисували: Слав Караславов, Ивайло Петров, но или не са пожелавали да включат картини в книга, или - ако са го искали - не са успели да се преборят с естественото нежелание на бюрокрацията да промени статуквото. Дотогава само председателят Левчев беше включил в томовете си илюстрации - графики от своята колекция. Директорът на издателството Симеон Султанов, един от задълбочените изследователи на творчеството на Йордан Йовков, явно е бил подложен на натиск от тогавашната управа на Съюза на писателите срещу това “хрумване” на баща ми. Давидков му написа остро писмо, в което постави въпроса ребром: ако в томовете не бъде разрешено да се включат репродукциите, той ще изтегли ръкописа си. Дългите години в “Български писател” бяха сближили двамата мъже, но този двутомник на раздяла охлади отношенията им.
Когато през януари 1989 г. Султанов си отиде от този свят, татко понесе вестта много тежко. Неговото прощаване с приятеля беше стихотворението “Надежда”:

В памет на Симеон Султанов

Все още облаците бяха в нощното небе постеля
за нашите безсъници. Все още вятърът бе ековит и млад
и бръснехме се призори в неделя
с бръснач от остър звън на водопад.

Все още мислехме, че мигове безброй лежат в дланта ни -
зърна, с които можем да нахраним всички пролетни ята над нас.
Все още тъмните картичини не ни приличаха
на застрашително израстващи вулкани
и не долавяхме през кратерите им предупредителния глас.

Все още вярвахме, че ще вървим след думите,
както вървим подир жената,
която ни обръща гръб, а после нежно се усмихва в утринта.
А през ключалката ни, без да чуем как
поскърцват стъпалата,
с око всевиждащо надничала смъртта.

През годините в издателството, като че покрай заседанията, срещите и разправиите за тиражи и хонорари, баща ми написа най-силните си стихосбирки: “Каменоломна”, “Танц на кипариси”, “Молитви за длетото и камъка”, “Владетелят на нощните слънца”, “Око на птица”, “Корида”, “Отлитането на скорците”, най-зрелите си романи: “Вечерен разговор с дъжда”, “Къшей хляб за пътника”, “Сбогом, Акрополис!”, “Билет за Бретан”, “Балада за самотните мореплаватели”, “Рифовете на далечните звезди”, великолепните сборници с есета “Полетът на стрелата” и “Нощно виолончело”, нарисува повече от 300 живописни платна.
Творчеството на баща ми се радваше на интерес и в чужбина. Неговите украински, руски и беларуски приятели следяха излизането на новите му книги и превеждаха. Почти целият му цикъл романи е издаден на руски. В престижните издателства “Чителник” във Варшава, “Мелантрих” и “Смена” в Прага, “Словенски списовател” в Братислава виждат свят четири от романите му и сборници поезия. На френски език излиза “Далечните бродове”, а известният популяризатор на българската поезия в англоговорящия свят Евалд Озерс през 1988 г. издава в Лондон двуезична стихосбирка “Огньовете на слънчогледа” с репродукции на негови картини. Стихове на Давидков са включвани в антологии на българска поезия в Холандия, Германия, САЩ…
Но нещата не винаги са толкова сериозни. Известната преводачка на българска литература на чешки език Злата Куфнерова ми разказа следния почти анекдот. В началото на 80-те години на един от традиционните семинари за българисти, на които са канени видни специалисти и преводачи на български литература от много европейски страни един от флагманите на тогавашното Априлско поколение чете доклад за излезлите през последната година поетични сборници. След като свършва и прибира листовете си, Злата Куфнерова се изправя и с напевния си български пита защо нищо не е казано за новата стихосбирка на Иван Давидков? Мислите, че докладчикът се е смутил от пропуска си? Нищо подобно! Той вдигнал рамене и казал, че в България Иван Давидков е по-известен като художник, а не като писател…
И това след като с името на Иван Давидков вече са издадени 44 книги с поезия, проза и есеистика, след като негови творби са преведени на почти всички европейски езици, след като малко са книгите му, които не са удостоени с литературни награди, след като едва ли е имало поет, който да не е мечтаел да види ръкописа си на бюрото му в “Български писател”!
А може би това е отмъщението към един автор, в чието пространно творчество дори и най-прецизните изследователи не биха открили макар и едно стихотворение за внушителния том на слугинската поезия от онези години.

ДЪЛГО СЕ КОЛЕБАХ дали да засягам темата за боледуването на баща ми. Но тъй като за този период се говори с недомлъвки и се украсява драматично от хора, които не го познават, сметнах че е редно да разкажа сбито фактите. Родният край на баща ми е огнище на ендемичен нефрит, описано в медицинската литература. Сигурно от това заболяване си е отишъл и дядо ми Давидко. В началото на 80-те години заради бъбречна криза баща ми за пръв път в живота си попадна в болница. Давидков никога не ми е изглеждал по-безпомощен и объркан, както тогава с развлечения болничен халат, широките чехли и тревожния от неизвесността поглед. След седмица-две го изписаха, но посещенията на лекарските кабинети не спряха. Без някакъв резултат. Той пиеше лекарства и търсеше връзки, за да си уреди преглед при някое от светилата на родната медицина. И така до май 1984 г., когато бе удостоен със званието “Народен деятел на изкуството и културата”.
Сега мисля, че това, освен акт на признание към значимостта на неговото творчество, бе и поредната намеса на съдбата, защото за здравето на народните деятели се грижеха в Правителствена болница… Няма и двайсет дена след указа и баща ми спешно легна на операционната маса там.
През годините състоянието му се влошаваше и стабилизираше. Той изтърпя няколко критични операции. В последните две години от живота си през ден беше на хемодиализа. В размирната 1990 г. дори и за онази болница не са достигали лекарства и материали в това число и филтри за диализатора. Това го уби - отравянето на кръвта…
Не че щеше да живее вечно - просто разказах какво се случи тогава.

ПРЕЗ ТЕЗИ ГОДИНИ НА СТРАДАНИЕ Иван Давидков написа своите най-драматични и философски произведения. В стихосбирките “Морето”, “Къпането на нимфите” и “Може би сбогом”, в романа “Лодката на Харон” и в сборника есета “Кафенето на клоуните” той разсъждава върху темите за живота и смъртта, за равносметката и за това какво оставя зад гърба си човек когато се изправи пред бездната.
Месец преди навръх Преображение Господне през 1990 г. да премине отвъд, той ни остави за размисъл поетичното си завещание:

* * *
Бил ли си тук, или вече те няма?
Кой ще попита и кой ще тъжи?
Вятър над празни перони кръжи,
свива се мрак в листопадните ями.

Слушай: скриптене в нощта мълчалива
тънко обгръща мистичния свят:
както пробива кора дървояд,
влакът далечния хребет пробива.

Там ли душите приют ще намерят
и като прилепи ли ще висят
да ги опушва на влака димът -
празни гроздове и нощни химери?

Не! Ще се нижат следи по росата
и ще останат следите ни тук,
в стъпки превърнати, в изворен звук,
в огън на другия бряг на реката.

За шейсет и четирите си години под слънцето дребното ококорено момче от изчезналото село край Огоста измина невероятно дълъг път. Той не се измерва с познатите ни единици за разстояние. Негова мярка са болката и страданието - единствените, които могат да възвисят душата, ако тя намери сили да ги надмогне и преосмисли. Аз знам, че баща ми го направи. Затова поезията, прозата и платната му са толкова искрени, изповедни и топли. Всъщност в една от частите на своята “Небесна поема” той го казва пределно ясно:

…Страданието винаги ме е карало да посягам към перото.
Страданието - и много рядко - радостта.
В раковината му се е раждал бисерът, защото
в болката е магията. Истинската глъбина. Същността.

И съм бил благодарен на часовете, когато
до болка съм стискал устни и като сляп съм се държал
за дрехата на някоя истина или мечта.
И съм бил благодарен по-късно, когато стихът е надигал
с корена си настилката на душата -
по-късно, когато ме е обгръщала космическата тишина на света…

Мисля, че за да почувстваш и разбереш едно стихотворение, роман или живописно платно, преди това трябва да намериш брода към автора. Не съм сигурен доколко през моите очи можах да представя достатъчно пълно жизнения път на баща си. Не ме разбирайте, че се колебаех дали да го направя - не се и замислих дори, защото времето полека замита спомените. Отиват си и хората, свидетели на случващото се. Опитах се да възкреся времето и първопричините на някои от повратните моменти в живота на Иван Давидков, защото те - добри или лоши - са частица от нашата история. Няма да ни навреди, ако я познаваме.