ДИМЧО
През 1911 година имаше студентска екскурзия до Атина. Бяхме и ние с Димча. Той, Борю Зевзека и още 3-4 студенти през всичкото време гуляха.
Аз се държах настрана, с другаря ми от детинство Косю К., днес учител в Стара Загора, кротък момък, но като се разсърди лош като бизон, при това и силен като бизон.
Димчо, по обичая си, на няколко пъти влиза в свада с другарите студенти. Мнозина и нарочно го дразнеха.
На отиване, втората нощ, посред Бяло море, дремех в бюфета на втора класа.Косю спеше до мене, прихлупил лице върху широката маса.
Чух навън страшна врява. Излязох.
На палубата крещяха дванадесетина студенти, а над тях разкрачен на ръба на борда, гърбом към морето и уловен с две ръце за две въжета от мачтата, стоеше Димчо.
Долните ревяха срещу него, а той пресипнал повтаряше само: „… Секретар бирници, аз ви презирам… презирам!… Ако моето презрение може да се се превърне на пламък - всички ще изгорите… всички… всички…”
В групата имаше един висок бъбрив момък, нац.-либерал, когото Димчо особено мразеше. Той крещеше най-много. Чуха се викове: - Хвърлете го, бе! - да го хвърлим в морето!
Аз се втурнах назад и улових Кося за рамената.
- Косьо, ставай, ще хвърлят Димча в морето.
Косьо вдигна глава сънен, посегна, измъкна под пейката някакво обло дърво - крак от маса и отърчахме навън. Там либералът вече се мъчеше да откъсне Димчовата ръка от въжето.
- Косьо, удряй либерала! - извиках аз и се хвърлих в тълпата. Видях само как либералът се строполи, после изпрашяха още няколко гърба и палубата опустя. Свалихме Димча. Той беше пиян - гледаше ни и се смееше.
Но това беше само през нощите. През дните той беше добър, тих, кротък младеж - много разумен, разсъдлив и винаги загрижен. Обичаше майка си. Веднъж ме води да ми я покаже. Живееха двама някъде към гарата. Обичаше сестра си Мария и зет си Петра, които се грижеха за него.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 525, 15.10.1941 г.
