Димитър Хаджитодоров

МОЗАЙКАТА НА ФРАГМЕНТИТЕ

Минаваме край дърветата, забързани подир ежедневни  грижи, и за нас те са обичаен детайл от пейзажа. Нямаме време да помислим как биха изглеждали улиците и парковете без зелените им стволове.

Ако се вгледаме в който и да е от тях, колкото и скромно да изглежда, ще открием, че е достоен да бъде изобразен на картина и си струва художниците да отделят време, за да го рисуват.

Справочниците по ботаника, обръщат внимание предимно на листата, цветовете и плодовете на дърветата. Но кората на дънерите, нагъната като миниатюрна планинска верига, или гладка като кожата на едър бозайник, заслужава също описание. Илюстрациите с дънери - колони на необятна постройка - биха украсили не една книга.

Нима не е изящна кората на брезата, обвила тялото й като празнична риза? Не е ли удивителна наметката на платана, напомняща разноцветен грамаден пъзел? А дрехата на акацията, напукана като прегорял сладкиш, от която се откъртват едри късове? Набръчканият ствол на дъба наподобява челото на мислител. Колко спокойна е кората на бука - стопанин, уверен в себе си. Надиплената наметка на печална старица с тиха тъга се спуска по тялото на плачеща върба. А живописната кора на бора, сивкава през мрачните дни и светлокафява на слънцето…

Но само стволовете ли привличат погледа ни? Не са ли прекрасни пролетните короните, взети от ревю на неповторими стилисти? Не се ли полюшват листата на брезата и на липите като къдрици на девойки? Клоните на върбата, като косите на млада жена, очакват да бъдат вплетени в тежка плитка. Виненият отенък на декоративните кленове опиянява. Пролетните кестени са тържествени като гигантски празнични торти, украсени обилно със свещи. Черницата очарова с прическата си. Слънчевите лъчи проблясват между разперените смокинови листа. А сребристите борове с внушителните си перуки сякаш очакват богат прием.

През есента зелените нюанси отстъпват пред жълтите и червени багри. След това графиката на дърветата изпъква на фона на последните слънчеви лъчи. И странно изглеждат напуснатите гнезда, разбулващи тайни, прикривани цяло лято…

Може да се разказва още за дърветата, храстите и цветята, и за обитателите, намиращи приют в клоните. Картината е неизчерпаема и винаги добавя нещо ново.

Растенията край нас не изискват грижи. Засадени, те години наред  безвъзмездно ни посрещат с красотата си. Дано и ние я приемем и не допуснем неволно посегателство над непретенциозните ни съседи…

ВЕЧНИТЕ СПЪТНИЦИ

Историята потвърждава, че дървото съпътства човека от дълбока древност. Подкрепя го като верен другар през хилядолетията, защитава го от студа и от нападатели, подслонява го срещу жега и влага, осигурява мебели, присъства в търговията и промишлеността, предоставя хартия, за да запишем житейската летопис.

Потоците и реките също придружават хората от незапомнени времена. Студените им струи утоляват жаждата, участват постоянно в ежедневието, а бурния им напор задвижва механизмите, с които човеците боравят. Езерата предлагат неизчерпаеми резервоари.

Живите твари, хищни или тревопасни, четириноги или птици, векове разделят съдбата на надарените с разум жители на планетата. Те облекчават труда им откакто свят светува и разнообразяват трапезата им.

Цветята украсяват жилищата, билките лекуват страданията, полята предоставят пространства за насаждения, магистрали или строежи.

Човекът усъвършенства своите открития и техниката измества вечните му спътници. Нарастващата й мощ ускорява добива на  суровини. Някогашните сподвижници на хората растат с години и бавно преодоляват унищоженото за дни.

Има природозащитни организации, които срещу скромни суми залесяват обширни сечища. Дарителите получават като почетен знак лентичка с фигурка на дърво.

Учените отглеждат бързо растящи дървета, които компенсират донякъде  ускорено възникващите потребности. Но дали скоростта на потреблението е съизмеримо с темповете на естествения растеж? Няма ли да се окажем неочаквано изоставени върху гола планета, надживели древните си помощници?

Как ще се почувстваме ние, самотните хора, изправени пред бездната на космическата пропаст? Ще ни прикрият ли бетонените прегради и непроницаемите стъкла от въпросителния взор на звездите? Ще заместят ли каменните изваяния уюта на сенчестите гори? Опиянени от гордост, че сме покорили природата, няма ли да заприличаме на неблагодарни синове, презряли престарелите си родители?