МАГИЯ
Из “Може би сбогом” (1992)
1
Както селяните,
отишли на воденица,
се събуждат нощем
и излизат опипом в тъмнината,
за да разбудят прашния бъз
с дълга, свистяща струйка,
така небето разкопчава
панталона си от нощни облаци
и прикрито зад някое съзвездие,
ръси над света струйки светлина.
Будните казват: „Започва звездопадът…”
Но будните не знаят,
че зелените човечета от НЛО
сега се разхождат по хипотенузата
на Бермудския триъгълник.
Вървят като по цирково въже,
протегнали ръце за равновесие,
и гледат как един самолет
приличен на детско хвърчило с откъснат конец,
се забива в бездната.
Гледат как един параход кръжи,
тласкан от течението.
Палубата е пометена като от тайфун.
Празен мостик. Празни каюти.
Само лулата на капитана още дими
и една моряшка фланелка,
потна под мишниците,
лежи на пода.
Вие, които вярвате само на това,
което можете да докоснете,
снизходително ще се усмихнете:
„Горкият. Не е добре. Бълнува…”
Вие вярвате единствено в скелета на динозавъра,
събрал праха на музея,
а аз го виждам да върви на водопой,
разлюшкал върбите край воденицата,
и кожата му е наежена
от предутринния хлад.
Останете в своите кабинети -
прозорците са сложили в рамки душите ви.
Оставете ме да се радвам
на магията, която няма никога да усетите.
Мливарите отдавна са заспали,
а воденицата продължава да мели
житото, къклицата и ситното хриптене на конете.
Аз не спя и гледам: над запенените улеи
небето едва се зацибря.
Зорницата се е отвила насън
и е надиплила в нозете си чаршаф на облак.
Божественото й тяло лежи,
очертано от първите лъчи на изгрева,
и облачета като златни амурчета
се вият над нея и съзерцават голотата й.
Вие ще ми кажете: „Висока облачност.
Денят ще бъде хубав…”
Останете зад прашните завеси!
С парцал от мрак утрото ще ви избърше
като посивели портрети.
Оставете ме - наивен пленник на магията,
която няма никога да усетите.
Аз чакам зелените човечета да ме поканят
на утринна разходка.
2
Оставих зад гърба си океаните
като карти за игра,
разпилени по масата
до пепелника, пълен с угарки,
в часа на последния полунощен бридж.
И самолетната перка дъхна в лицето ми
с ноздра на небесен жребец.
Сега куфарите ми са до стените
на един дом - накрай света,
в най-съкровената градина на сърцето ми.
Аз се разхождам от спомен до спомен
и парковете на Денвър
отмитат нападалата по пейките шума,
за да седне там моята сянка.
Куфарите ми се отучиха да говорят.
Нищо не искат. За нищо не тъгуват.
А аз тъгувам за изчезналото време,
чийто гръб виждам през дима на лулата.
Тъгувам за кейовете, от които съм тръгвал
и пак съм се връщал под сенки тополови.
Тия тополи единствени дойдоха с мен.
Ето ги отсреща, до хокейната площадка.
Вечер ми се струва, че тя е кей, в който се разбива
звездният прилив.
И си мисля: там ще вържа своята лодка.
Тя умее да чака. До последното отпътуване.
3
Приятелят ми,
който бе прегръщал критските кипариси
по време на големите си пътешествия
и бе вдигал наздравици
с мачтите на корабите,
сега лежи като ударена от гръм,
обгорена платноходка -
с едно светло и едно тъмно платно.
Дълъг е пътят до остров Крит,
с черни сълзи на маслини покрит.
Преди болничният балкон да стане негов вълнолом,
той ми говореше: „Бях решил да доведа у дома
най-мъничкия критски кипарис. Да се разхождам с него,
да слушам как плющи ризата му зелена,
да слушам в говора му песента на забравени заливи,
която въртопите раждаха като огромни
грамофонни плочи…”
Идваше мракът и като риба се мяташе остров Крит
в мрежата на балкона, за звездните бездни открит.
Безсънна бяла сянка над безсънно легло говореше:
„Ние твоята лодка ще насмолим.
Ще зашием платната, и стона на душата ти ще зашием.
Призори идва бризът. Ще отворим вратата
и лодката ти ще се хлъзне по мраморните коридори,
усетила как я разтърсват удари на вълни.”
А приятелят ми усещаше тая сладка лъжа
като полъх над цъфнали лимонови градини.
И му казваше: „Говори ми, аз съм готов за път.
Очите ми вече не виждат, но в ушите ми звучи
божествена музика на вълни, която се стича по скалите
и един невръстен кипарис, който можеше да бъде мой син,
ме търси в огромния свят и не може да ме намери.
Аз трябва да стигна до остров Крит
и да падна, с ехтежа на бездни покрит…”
4
Нощта свири с флейта
от съблеклото на смок,
мравките на звуците пълзят
из люспестата кожа.
Доловете облизват устни,
напукани от суховея,
и се мъчат да заспят,
но свирнята ги буди.
Скоро ще започне танцът
на сатаната.
Ябълковите градини ми казваха,
че плодът е вечен.
Сега той лежи под фиданките -
тяхна алена сянка в мрака -
и мирис на гнило тече по перата
на гарвана, който тромаво се разхожда
в своето мрачно владение.
Листопад. Ти не виждаш кръжене на шума -
само ехо се носи в небето.
Скоро ще започне танцът
на сатаната.
Пчеларят, който обличаше утрото
със златната дреха на пчелите,
лежи, закърпен с ръждивите дрипи
на дивачките круши.
Всичко е прецъфтяло.
5
Животът ни бе чернова -
задрасквана, съкращавана, отново дописвана.
Не успяхме да препишем на чисто
най-съкровените страници.
Оряхме безсънни нощи,
засявахме звездопади.
Когато очаквахме жътвата,
буря овършаваше нашите ниви.
Водехме планините на водопой,
хванали юздите на пътищата,
а виждахме мъртви реки
с останки от летящи чинии по дъното.
Може би сме били пътници във Вселената
и в раницата ни е лежал като ябълка някой спътник на Сатурн?
Ще видите нашите космонавтски шлемове -
издълбани динени кори край пътя.
Измислихме живота си, за да бъде реален,
и сънищата ни помагаха в това безумие,
а можехме да разберем, че сме само
пръст от пръстта
и сълза от сълзата.
И останахме - недописана чернова,
която едва ли някой ще разлисти.
Само вятърът ще разгръща тревата над нашия гроб,
но нищо няма да му кажат избелелите букви на мравките.
август 1989
—————-
“Магия” е последната поема на писателя. Датирана е “24 август 1989 г.” - година преди да почине. Включена е в стихосбирката “Може би сбогом”, излязла през 1992 г. бел. ред.
