Иван Давидков

…Гергьовден дойде неусетно.

Още отсред нощ в къщи замириса на гергевка и на други цветя, чиито аромат ме разбуди. Повдигнал с лакът одеялото, аз гледах как мама грееше восък на въглените, лепеше го на една конопена връвчица, разтриваше го между дланите си и към скута й, като се виеше и потрепваше, се спускаше дълга кафява свещ. Мама я остави на стола (тя беше още мека и увисна от двете му страни), взе гергевката и  направи венец, като уви жълтите цветчета с червена нишка.

Сепна ме блеене - отначало глухо, после - приближаващо и звънливо. Скочих да отвора, защото вече чувах по стълбите стъпките на дядо. Бравата скръцна. В рамката на вратата видях само нощта: планината, тъмна и мълчалива, изпълваше небето. После ме лъхна хладина и мирис на крушова шума. На прага застана дядо. Опряло бяло челце до брадясалата му буза, най-хубавото ни агне, оново, дето се роди през януари и цяла зима спа в стаята, захлупено с върбовия кош, ме гледаше с големи сепнати очи. Мама поднесе над челото му гергьовския венец. Той се закачи за рогчетата, но пръстите на дядо му помогнаха да премине край тях и тихо да легне на бялата трепереща шия.

Тръгнахме по тъмната улица.

Нощта беше пълна с гласове. Те се спускаха по баира, идеха откъм лаката, настигаха се, отминаваха и заглъхваха - дълбоки и тайнствени.

Минахме под камбанарията. Горе, на камбаната, спяха врабчета. Те шаваха насън и камбаната тихо се обаждаше, когато я докосваха крилете им.

Църквата беше препълнена. Хора, приклекнали, стискаха с коленете си потръпващите хълбоци на агнетата. На всяко рогче димеше дълга, ръбовата свещ.

Дядо извади от джоба и нашите свещи, навити на кравайче, духна им няколко пъти да поомекнат и ги залепи на двете рогчета. Опита да ги запали от съседа, като неведе главицата на неговото агне към нашето, но някой зад нас отвори вратата, пламъчетата се изтеглиха и свещите угаснаха. Тогава дядо побутна друг човек с лице, прорязано от две дълбоки бръчки, в които, въпреки че човекът беше гладко избръснат, личеше побеляла четина. Очите му не се виждаха, защото сянката на големите му вежди ги закриваше. Оня се размърда, тупна с ръка по джоба на полушубата и отвътре се обади кибритът. Той го взе, разклати го и в кутийката подскочиха няколко клечки. (Това, веднага се досетих, беше бакалинът. Той така клатеше и яйцата, които му носехме в дюкянчето, за да се увери, че не са запъртъци.) Драсна една клечка, опари се и я изпусна. Втората пламна, наведе я над свещите и там поникнаха две остри златни листенца.

Аз мълчах, сгушен до коленете на дядо. Сърцето на агнето припряно туптеше до десния ми лакът. Гърбовете на селяните пред мен сегиз-тогиз се разклащаха и ми откриваха ту някое брадясало лице, озарено от свещите, ту рояк от сенки, затрепкали по иконостаса, ту строгите очи на някой светец, седнал върху облак.

Като подскачаше и леко звънваше с халките си, тъмночервената завеса на олтара се дръпна и преди да се покаже попът, оттам излетя неговия глас. После се извиси като подхвърлена топка кадилницата. Тя ни обви със своя дим, всичко потъна и изчезна в него.

Остана само тревожната светлина на свещите.

Гласът благославяше тия невинни създания, които след час щяха да легнат, ритайки и блеейки, под ножа. Щеше да изблее протяжно и нашето агне, това, което гальовно ме докосваше сега с рогчето си, и после кожата му, опъната на черничево чаталче, щеше да се люлее под стрехата и един синигер щеше да клъвне сълзата, останала на мъртвата муцунка. Овцете щяха да се върнат от паша, всяка майка щеше да намери своето агне и подушвайки го, щеше да усети с корема си гъделичкането на неговата топла муцунка. Само една, разбрала, че е станало нещо страшно, щеше да блее, да се мушка в обора, да души потрепващите опашки на другите агнета. И тогава мама, тъжна като ния, щеше да сложи на челото й венчето, свалено от шийката на мъртвата й рожба. И целия ден тя, бесловесната, щеше да го носи като трънен венец.

Защо бяхме дошли тук? Каква беше тая бавна, тържествена песен, която благославяше смъртта? Вдигнах очи - и ми стана страшно. Светците мълчаха - опушени, с очи, проядени от мушиката. Над главите им, над иконостаса - устремени към кубето, се издигаха ръцете на попа. Те се мятаха дълги и черни, свещите уголемяваха техните сенки и ги чупеха по тавана. Песента се извисяваше, ставаше протяжна и накъсана.

Изведнъж вратата скръцна, задра по пода и се отвори. Пламъчетата на свещите полегнаха. Показа се човек. Агнето, което носеше на врата си, беше като голяма черна яка. Човекът се препъна от прага, залитна, агнето падна, събори каскета му и тревожно заблея.

Сякаш всички агнета бяха чакали това: в църквата изведнъж избухна остро, кънтящо блеене. Стотици гласове - едни тънки, други - прегракнали и треперещи - се удряха във високите сводове.

Един човек с кожухче, който стоеше до вратата на олгара (виждах само побелялата му глава с две дълги, опнати жили на врата), изпусна своето агне. То блъсна свещника и го събори. Клисарят се опита да го хване, но то се мушна в олтара, като повлече след себе си единия край на завесата. Попът остави кадилницата и затича подир него. Чу се тропот на падащи съдове…

Блеенето растеше… Плачът на обречените се удряше във високия таван, търсеше пролука, но не намираше, безпомощно падаше на тухления под и отново се мяташе към небето. Хората наставаха. Цялата езическа тържественост на обреда изчезна. Свещите започнаха да гаснат една по една. Сенките отново пораснаха, надигнаха тавана.

Аз грабнах агнето от ръцете на дядо. Той не се възпротиви. Макар че копитцата ме бодяха по коленете и едва пристъпях, отворената врата, в която бистрееше небето, ме мамеше като спасение. Стигнах до нея, поех си дъх и пуснах агнето. То отначало постоя - бяха му се схванали краката, после тръсна гърбинка, разлюля опашка и затича през църковния двор. Мислех, че дядо ще ми се скара и ще тръгне да го гони. Не - той го гледаше с очи, в които имаше мъка и спомени. Сигурно си мислеше за свои рожби, рано погребани, или за нещо друго - много тъжно.

Свещта падна от рогцата и дядо я прибра в джоба си. А гергевката остана да златее на бялата шия. Агнето откъсна стрък трева и дочуло звън на хлопатар, затича към шосето. Задаваше се нечие стадо и то се вля като бяла капка в неговия сив бързей. Овчарят, видял гердана на шийката му, се опита да го хване, като го препъна с тоягата си, но дядо му махна с ръка:

- Остави  го. Довечера ще дойда да си го прибера.

Звънчарката вървеше най-напред и хлопатарчето й люлееше своето пиринчено езиче.

Никога не съм чувал по-радостна песен…